Змии в стените

Състрадание

Господин Джейкъбс се обеси точно на двадесет и деветия ден от пристигането му тук. Спомням си, че валеше, когато санитарите го измъкнаха с труд от съдебната линейка и го натикаха с не по-малко усилия в тясната стаичка с тапицирани стени. Валеше и сега, сякаш самата природа оплакваше преждевременната кончина на едно от децата си. Макар че мен ако питате, господин Джейкъбс не беше дете на природата. По-скоро приличаше на незаконно роден син на самия дявол, прегрешил с юродива блудница някъде… хм… като се има предвид възрастта му… може би някъде към XVIII век. Устата му не спираше да бълва проклятия и псувни, една от друга по-сочни и заплетени, а зловонието, което се разнасяше около него като някаква извратена аура, можеше да накара и асенизатор-ветеран да припадне за броени секунди. Някои казваха, че господин Джейкъбс вонял така, защото имал навика всяка сутрин да взима вана, пълна с вътрешностите на убитите от него деца. Може и така да е било. Неведоми са пътищата господинджейкъбсовски. Едва ли ще разбера каква е била истината, понеже господин Джейкъбс в момента най-вероятно играеше карти със Сатаната и почти сигурно бе успял да напсува и него.

Притиснах лице към решетките на болничната стая. Навън валеше така, сякаш утре светът щеше да свърши и облаците бързаха да приключат със задълженията си, преди апокалипсисът да ги направи перманентно безработни. Аз обичах дъжда. Някога, когато бях навън, често протягах ръка през прозореца и си представях как капките дъжд са малки птичета, които доверчиво кацат на ръката ми и нежно ласкаят сетивата ми. Сега обаче не мога. Нито да ловя „небесните сълзи“ (така им казваше баба ми, лека ѝ пръст), нито да обичам… дъжда или когото и да било. Докторите се погрижиха за това. Казаха ми, че няма да обичам вече никого. Никога повече. Не знам дали са прави. Аз обичах господин Джейкъбс, независимо от факта, че той постоянно се обръщаше към мен с „изроде“, „гнусар“, „копелдак“ или с непонятното за мен словосъчетание „мерзък куртоазник“.

Обичах и господин Сандърс. Той беше в съседната стая. Много приятен човек. Е, вярно, нощем пищеше и умоляваше призраците на бившата му приятелка и още по-бившата му тъща да го оставят на мира. Беше ги пребил с гаечен ключ в съня им, но явно беше забравил да им каже „лека нощ“, преди да ги убие, защото те го навестяваха всяка нощ, като по часовник, точно в 3:47 часа. Може би искаха да му кажат „лека нощ“. Не знам. И това едва ли ще разбера, защото господин Сандърс си сряза вените преди два месеца. Дълго и упорито бе точил четката си за зъби, докато най-накрая не се бе превърнала във фино и изтънчено острие, с което бе нашарил вените си с внимателни, почти красиви щрихи, като художник, който полага боята върху платното, затаил дъх, за да не развали магията. Беше петък. И отново валеше.

Валеше и когато госпожа Брентуърт успя да прилъже санитаря от нощната смяна, да му направи фелацио и докато той се отдаваше на спомени за току-що отминалото удоволствие, да отиде до килера на чистачите и да се нагълта с белина. Госпожа Брентуърт винаги се бе отличавала с особен финес. „Вижте я, момчета“, обичаше да казва старият Блайт по време на сутрешната ни разходка из двора на болницата, „вижте я добре. Това е жена, която би могла да преподава обноски в двора на френските крале“. Доколкото разбрах, всъщност не беше преподавала обноски, а немски език и литература в някакво училище, където имала лошия (според настоятелството) и прекрасния (според учениците ѝ) навик да оценява момчетата не според знанията им за Шилер и Гьоте, а според дължината и издръжливостта на мъжкото им достойнство. Обичах госпожа Брентуърт. Жалко, че си замина толкова бързо. Може би и на мен щеше да ми излезе късмета… също както на Стиви, санитарят от нощната смяна. Ех…

Докторите обаче ми казват, че нямам право да обичам. Редовно, когато ме тъпчат с разни лекарства на хапчета, ампули, анални свещички, прахчета и така нататък, ми повтарят как не трябва да обичам. „Защо?“, питам ги аз всеки път, а те се споглеждат и започват да мърморят под носа си един на друг странни думички от рода на „хормонална телекинеза“, „хиперактивност на кортекса“, „хемоглобинова телепортация“ и други подобни. Нищо не разбирам. Те докторите така си говорят. Неразбираемо. Може би за да прикрият, че всъщност си нямат ни най-малка представа какво става с теб.

Навън продължава да вали. Вали толкова силно, че изведнъж ми става тъжно. Мъчно ми е за господин Джейкъбс. И за господин Сандърс. И за госпожа Брентуърт. И за всички преди тях, които успяха да напуснат болницата… вярно, по не твърде приятен начин, но все пак…

Мъчно ми е и за господин Мартин. Той е в стаята под мен. Господин Мартин е вампир… или поне така се представя. Казвал ми е много пъти под секрет, че обича да пие кръв главно заради амбалажа, след което започва да се хили неудържимо. Обикновено в този момент санитарите довтасват и го замъкват към някаква стаичка, на която има нарисувана светкавица. Може би му светят в очите, за да забрави как точно изглежда така нареченият от него „амбалаж“. Старият Блайт веднъж ни каза под секрет, че „амбалажът“ на господин Мартин всъщност били гениталиите на възрастни старици, които той прегризвал и после пиел от тях. Може и така да е било. Неведоми са пътищата господинмартинови.

В момента явно току-що прибираха господин Мартин от стаичката със светкавицата, защото отдолу се донасяше добре познатият му смях, яхнал тръбите на парното отопление и препускащ с все сила по стаите и коридорите на болницата. Много ми беше мъчно за него. Тази нощ трябваше да отида при него. Щях да изчакам нощната смяна да се забие в караулката и да започне да зяпа порно на древния компютър там, след което щях да сляза при господин Мартин – така, както бях отишъл и при господин Джейкъбс, и при господин Сандърс, и при останалите. Можех да ходя където поискам – майка ми ме беше научила на това. Не успя да ме научи на послушание и на добри обноски, но поне това запазих като спомен от нея. Когато обаче кажех на докторите, че това е просто подарък, който се предаваше от човек на човек в нашето семейство, те започваха още по-тревожно да мърморят помежду си, а сложните думички и лекарствата се увеличаваха… както и главоболието ми. Казваха ми, че си измислям. Не им противоречах. След толкова много медицина вече не знаех кое е истина и кое – измислица.

Така или иначе навън валеше. И, както изглеждаше, щеше да вали цяла нощ. По някое време щях да сляза при господин Мартин. Искаше ми се просто да го утеша.

Нещо ми подсказваше, че утре щеше да ми е още по-мъчно за господин Мартин. Не знаех защо.