Зимният фестивал

Глава 7 По-дълбоко в мрака

Кап, кап, кап.

Ариста почеса китки, усещайки белезите от стоманата, останали от разпита на регента. Сърбежът бе започнал отскоро. Като се има предвид колко малко я хранеха, изненадваше се, че тялото ѝ изобщо може да се възстановява. Бе рискувала, лъжейки за Едит Мон. Страхуваше се Салдур да не се появи отново в килията, съпътстван от инквизитора, но три паници овес бяха минали от посещението му, което я наведе на мисълта, че той е повярвал на историята ѝ.

Фиу… цоп!

Ето го пак.

Звукът беше слаб и далечен, достигащ до нея като през огромна тръба.

Скръц, щрак, скръц, щрак, скръц, щрак.

Звукът определено идваше от някаква машина, сигурно уред за мъчения. Може би представляваше лебедка, която разкъсваше хората, или пък колело, периодично потапящо ги във вода. Салдур се лъжеше за храбростта ѝ. За Ариста нямаше съмнение, че щеше да се пречупи под мъченията.

Каменната врата на затвора се отмести с тежко стържене. По коридора отекнаха стъпки. Отново някой идваше, а не бе време за храна.

Отекналите стъпки бяха различни от тези на Салдур. По звука им личеше, че стопанинът им не е от най-бедните, а походката бе военна, макар да не се разнасяше метално кънтене. Задрънчаха ключове и се отвори килия.

— Добро утро, Гаунт — рече глас, сторил ѝ се смътно познат и също тъй неприятен, подобно на спомен от кошмар.

— Какво искаш, Гай? — рече Гаунт.

Това е той!

— Двамата с теб трябва да си поговорим — рече Гай.

— Едва оцелях последния ни разговор.

— Какво ти каза Есрахаддон за Рога на Гилиндора?

Ариста повдигна глава и се промъкна по-близо до вратата.

— Не зная колко пъти вече повторих. Нищо не ми е казал.

— Ето затова страдаш по време на срещите ни. Трябва да съдействаш повече. Не мога да ти помогна, ако ти не помогнеш на нас. Трябва да открием този рог незабавно.

— Защо просто не попиташ Есрахаддон?

— Той е мъртъв.

Настъпи дълга пауза.

— Помисли. Със сигурност ти е споменал. Времето изтича. Ние изпратихме отряд, но те се забавиха прекалено, съмнявам се, че изобщо ще се върнат. Рогът ни трябва. Като се има предвид колко време сте прекарали заедно, наистина ли очакваш да повярваме, че не го е споменавал?

— Не, за никакъв проклет рог не е отварял дума!

— Или ставаш все по-добър лъжец, или си казвал истината от самото начало. Не мога да си представя той да не ти е казал нищо, освен… Всички са тъй уверени, но аз от известно време изпитвам съмнения.

— Това за какво е? — запита Гаунт нервно, изплашено.

— Да го наречем предчувствие. Сега не мърдай.

Гаунт изръмжа, сетне извика.

— Какво правиш?

— Не би разбрал дори и ако ти кажех.

Нова пауза.

— Знаех си! — възкликна Гай. — Това обяснява много неща. Макар да не помага и на двама ни, поне изяснява нещата. Много глупаво от страна на регентите да убият Есрахаддон.

— Не разбирам? За какво говориш?

— Нищо, Гаунт. Вярвам ти. Той не ти е казал нищо. Защо да го прави? Патриархът няма да остане особено доволен. Вече няма да бъдеш разпитван. Спокойно можеш да изчакваш екзекуцията си.

Вратата се затвори и стъпките напуснаха.

Ариста си припомни последните думи на Есрахаддон.

„Открий Рога на Гилиндора… ще ти трябва наследникът, за да го намериш… погребан е с Новрон в Персепликуис… Бързо… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат… без рога всички ще умрат.“

Тези думи бяха довели Ариста в Акуеста, те бяха причина да рискува живота си, както и този на Хилфред, в опит да спаси Гаунт. Още веднъж се помъчи да разбере какво е имал предвид магьосникът.

Кап, кап, кап.

Раменете, хълбоците, коленете и ръцете на Ариста я боляха. Ноктите ѝ се бяха изпочупили. Твърде изтощена да се изправи или дори да приседне, за принцесата дори обръщането бе истинско предизвикателство. Въпреки слабостта си, сънят бягаше от очите ѝ, така че дълги часове се взираше в мрака. Камъкът изсмукваше топлината на тялото ѝ. Свита на кълбо, тя се мъчеше да събере пръснатите сламки. Опипвайки, струпа сламата в подобие на легло.

Лежеше и си представяше храна. Не просто как я яде или докосва, а как се потапя в нея. Къпеше се в крем, плуваше в ябълков сок. Потапяше всички свои сетива, копнееше за уханието на хляба и усещането на масло върху езика. Измъчваха я мисли за печено свинско, от което капеше сок… говеждо, патица, пъдпъдък, пилешко. Въображаемите отрупани трапези караха устата ѝ да се налива със слюнка. Принцесата пируваше неколкократно на ден. Дори зеленчуците, обичайното блюдо за простолюдието, биваха приветствани. Моркови, лук и пащърнак бяха за нея неоценени съкровища. Какво ли не би дала за малко пащърнак.

Кап, кап, кап.

В мрака имаше толкова много неща, за които да съжалява — и толкова много време, през което да го прави.

Само в каква бъркотия бе превърнала живота си, започнал тъй обещаващо. Припомни си дните, когато майка ѝ бе жива и залите бяха изпълнени с музика. Онази красива рокля от калианска коприна, която бе получила за дванадесетия си рожден ден. Как светлината сияеше върху плата, докато се оглеждаше в майчиното огледало. Същата година татко ѝ беше ѝ подарил маранонско пони. Ленар щеше да се пръсне от завист при вида на Ариста, преследваща Моувин на кон из хълмовете на Галилин. Ариста обожаваше да язди, обожаваше вятъра в косите си. Такива прекрасни дни. В спомените ѝ те винаги си оставаха слънчеви и топли.

Светът ѝ се бе променил завинаги в нощта на пожара. Баща ѝ тъкмо бе назначил вуйчо ѝ Пърси Брага за главен канцлер на Меленгар и празненствата се бяха проточили до късно. Онази нощ майка ѝ я бе сложила да спи. По онова време Ариста още не спеше в кулата, стаята ѝ се намираше срещу спалнята на родителите, но след това никога нямаше да спи в кралското крило.

Посред нощ я бе събудило момче, което я извличаше от леглото ѝ. Ужасена и объркана, тя се отскубна, ритайки и борейки се, докато той се опитваше да я хване.

— Моля ви, Ваше Височество, трябва да дойдете с мен — умоляваше момчето.

Брястът край прозореца гореше като факла, изпълвайки стаята със светлина. Беше дочула приглушен рев някъде от вътрешността на замъка, усети да се задушава от дима.

Пожар!

Крещейки ужасена, тя се бе свила във въображаемата безопасност на леглото. Момчето я беше сграбчило здраво и я бе придърпало към себе си.

— Замъкът гори. Трябва да се измъкнем — каза той.

Къде е майка ми? Къде са татко и Олрик? И кое е това момче?

Той я бе вдигнал на ръце и бе отърчал извън стаята. Пламъци обвиваха коридора, превърнали го в огнен тунел. Пренасяйки я надолу по стълбите и през няколко врати, юношата се бе олюлял и най-накрая я бе изнесъл на двора. Дробовете на Ариста се бяха изпълнили с хладен нощен въздух, докато тя жадно си поемаше дъх.

Онази нощ баща ѝ не бе в замъка. След като бе разрешил спор между двама пияни приятели, той ги бе съпроводил до дома им. Олрик също го нямаше — двамата с Моувин Пикъринг тайно се бяха измъкнали за нощен лов, както наричаха улова на жаби. Само майката на Ариста не беше успяла да избяга.

Хилфред, спасилото Ариста момче, се бе опитал да спаси и кралицата. След като бе извел принцесата на двора, беше пристъпил обратно сред пламъците, като едва не умря. Месеци след това се възстановяваше от изгарянията, измъчван и от кошмари. Пристъпите му на кашлица бяха тъй силни, че храчеше кръв. А въпреки претърпяната от него агония, Ариста така и не му беше благодарила. Знаеше само, че майка ѝ е мъртва и че от този ден всичко се е променило.

След пожара Ариста се премести в кулата, тъй като тя бе единствената част от замъка, която не миришеше на дим. Баща ѝ нареди оцелялата от пожара мебелировка да бъде пренесена там. Ариста често плачеше пред лебедовото огледало, спомняйки си как майка ѝ си реши косата. Веднъж баща ѝ я бе видял и беше запитал какво не е наред. „Всички четки изгоряха“, бе изтърсила тя. Оттогава кралят започна да ѝ носи нова четка от всяко свое пътуване, всички до една различни. Сега всичко беше изчезнало — четките, баща ѝ, дори тоалетната масичка с огледалото.

Кап, кап, кап.

Ариста се зачуди, дали Марибор не е отсъдил тя да остане сама. Как иначе би могло да се обясни принцеса на двадесет и осем години никога да не е имала кандидат? Дори бедните, грозни рибарски дъщери се справяха по-добре. Може би самотността ѝ си беше по нейна вина, следствие от неприятния ѝ характер. В тъмното резултатът бе ясно видим — никой не я искаше.

Емъри смяташе, че я обича, но така и не я бе опознал. Впечатлен от дръзките ѝ идеи за отвоюването на Ратибор, той бе зашеметен от романтичната визия за благородник, сражаващ се рамо до рамо с обикновените хора. Емъри се бе влюбил в мит. А що се отнасяше до Хилфред, той боготвореше Ариста като своята принцеса. Не личност, а въздигната на пиедестал икона. Поне и двамата бяха умрели, преди да научат истината.

Само Ейдриън бе избегнал заблудата. Ариста беше убедена, че той гледа на нея единствено като на източник на доходи. Вероятно я мразеше, задето тя е привилегирована аристократка, а той е принуден да се бори за прехраната си. Всички простолюдни бяха любезни пред благородниците, но в отсъствието на последните показваха истинските си чувства. Ейдриън вероятно ѝ се присмиваше, смятайки я за твърде отблъскваща дори за нейната собствена класа. Със или без магия, все още си оставаше вещица. Заслужаваше да бъде сама. Заслужаваше да умре. Заслужаваше да изгори.

Кап, кап, кап.

Пронизала страната ѝ болка я накара бавно да се обърне. Понякога в продължение на часове не си чувстваше краката, пръстите ѝ често изтръпваха. Лягайки по гръб, дочу цвърчене.

Плъхът се бе завърнал. Принцесата не знаеше откъде е дошъл или къде отива, но винаги усещаше, когато той е наблизо. Не можеше да разбере защо се навърта наоколо, след като тя изяждаше храната до шушка. След като изсърбаше супата до капка, Ариста ревниво облизваше паницата, дори понякога гризейки паничката. Но въпреки това плъхът се отбиваше често. Понякога муцунката му докосваше нозете ѝ и ритник го отпращаше настрана. Преди се опитваше да го улови, ала той беше умен и бърз. Сега Ариста бе толкова слаба, че дори не правеше опити.

Чу го да се движи край стената на килията. Носът му леко подуши голите пръсти на краката. Вече нямаше сили да рита, така че го остави да я души. След още няколко вдишвания плъхът я ухапа.

Ариста изпищя. Ритна, но пропусна. Плъхът обаче все пак избяга. Тя потръпна и заплака отчаяно.

— А-рис-та? — запита прегракнало Дигън. — Какво има?

— Ухапа ме плъх — отвърна тя, отново шокирана от хрипкавия си глас.

— Джаспър прави това, ако… — Гаунт се изкашля и изхрачи, сетне заговори отново. — Ако те помисли за умрял или прекалено слаб.

— Джаспър?

— Така го наричам, но също така съм дал имена и на камъните в килията си.

— Аз моите само ги преброих — рече Ариста.

— Двеста тридесет и четири — моментално рече Дигън.

— При мен са двеста двадесет и осем.

— А пукнатите броиш ли?

— Не.

Принцесата лежеше и се вслушваше в собственото си дишане. Усещаше тежестта на ръцете си върху периодично издигащата се гръд. Бе започнала да потъва в пресеклив сън, когато Дигън отново заговори.

— Ариста? Ти наистина ли си вещица? Можеш ли да правиш магии?

— Да — отвърна тя. — Но не тук.

Ариста не очакваше той да ѝ повярва и се съмняваше в магическите си сили, след като толкова дълго време бе откъсната от тях. Стените на затвора бяха покрити с руни. Същата маркировка бе попречила на Есрахаддон да прави заклинания в затвора Гутария, ала нейният престой нямаше да продължи хилядолетие. Руните на Гутария спираха и хода на времето. Стомахът на принцесата напомняше непрекъснато, че тук времето течеше.

Едва след Ратиборската битка Ариста бе започнала да разбира истинската същина на магията, Изкуството, както я наричаше Есрахаддон. Когато докосваше струните на реалността, не усещаше никакви ограничения — само сложност. Ако разполагаше с време, можеше да постигне всичко. Бе убедена, че ако не бяха руните, блокиращи силата ѝ, можеше да разцепи земята и да пръсне замъка.

— Такава ли си родена?

— Научих магия от Есрахаддон.

— Познавала си го?

— Да.

— Знаеш ли как е умрял?

— Убит от асасин.

— О… Някога говорил ли ти е за мен? Казвал ли е защо ми помага? — запита нервно.

— Никога не ти е казвал?

— Не. Нямах… — нов пристъп на кашлица го задави. — Нямах голяма армия, когато се срещнахме, но оттогава всичко се промени. Той ми спечели нови последователи. Почти нищо не трябваше да върша. Есрахаддон планираше всичко, той ми казваше какво да говоря. Хубаво беше. Имах повече от достатъчно храна, а хората ми отдаваха чест и ме наричаха сър. Трябваше да зная, че това е прекалено хубаво, за да продължи. Трябваше да осъзная, че той ме използва. Просто съм любопитен защо. Какво съм му сторил? — гласът му бе слаб и насечен.

— Дигън, имаш ли амулет? Малък сребърен медальон?

— Да — по-скоро имах — той замлъкна за известно време. Когато заговори, гласът му бе поукрепнал. — Майка ми ми го даде, когато напуснах дома — да ми носи късмет. Взеха ми го, когато ме затвориха тук. Защо питаш?

— Защото ти си Наследникът на Новрон. Този медальон е бил изработен от Есрахаддон преди почти хилядолетие. Били са два, един за наследника и един за неговия пазител. През поколенията те защитавали носителите си от магия и криели самоличността им. Есрахаддон ме научи на магия, с която мога да откривам къде се намират в момента. Аз му помогнах да те намери. Той се опитваше да те постави на трона.

Известно време Дигън не каза нищо.

— Ако имам пазител, къде е той? Точно сега би бил от полза.

Вълните на себененавист отново я заляха.

— Казва се Ейдриън. О, Дигън, за всичко съм виновна аз. Той не знае къде си. Двамата с Есрахаддон щяхме да те намерим и да му кажем, но аз обърках всичко. След смъртта му се опитах да те намеря сама. И се провалих.

— Е, става въпрос само за моя живот, не е нищо важно — настъпи пауза. — Ариста?

— Да?

— А за какво говореше онзи Гай? За рога? Есрахаддон отварял ли е дума за него? Ако можеш да им кажеш нещо за това, може и да не ни убият.

Ариста усети как косъмчетата по ръцете ѝ настръхват.

Това дали не е трик? Дали не работи за тях?

Слаба и изтощена, не можеше да мисли ясно. В мрака се чувстваше уязвима и объркана — точно каквото искаха те.

Дали изобщо това е Гаунт? Или са открили, че идвам и са сложили подставено лице още от самото начало? Или са разменили истинския Гаунт, докато съм спяла? Същият глас ли е?

Опита се да си спомни.

— Ариста? — провикна се отново той.

Тя отвори уста да отговори, сетне спря, осенена от друга мисъл.

— Трудно е да си спомня. Замаяна съм, опитвам се да си подредя главата. Говореше за рога в същия ден, в който срещнах сестра ти. Помня, че той ми я представи и тогава… Ох, как беше? Той каза: „Ариста, това е… това е…“ Ох, не мога да се сетя. Помогни ми, Дигън, чувствам се глупава. Как се казваше сестра ти?

Мълчание.

Ариста зачака. Напрегна слух и като че ли долови движение край килията си, но не беше сигурна.

— Дигън? — викна тя след няколко минути. — Не знаеш ли името на собствената си сестра?

— Защо искаш да знаеш как се казва? — запита Дигън. Тонът му бе по-студен.

— Просто забравих. Помислих си, че може да ми помогнеш да си припомня разговора.

Той мълча толкова дълго, че тя определи размяната на реплики за приключена. Най-сетне рече:

— Какво ти предложиха, за да разпитваш за нея?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би ти си Ариста Есендън, а може би си империалист, опитващ се да отскубне информация от мен.

— А аз каква гаранция имам за теб? — попита тя.

— Дойде тук да ме освободиш, а се съмняваш кой съм?

— Дойдох да освободя Дигън Гаунт, но кой си ти?

— Няма да ти кажа как се казва сестра ми.

— В такъв случай ще спя — тя блъфира, но тъй като отново се възцари тишина, принцесата се унесе.