Зимният фестивал

Глава 18 Зимният фестивал

Сред мрака Амилия лежеше в ръцете на сър Бректън и се удивяваше на невъобразимото — как бе възможно едновременно да се потопи в блаженство и страх.

— Погледнете — прошепна рицарят.

Амилия вдигна глава и видя слаба светлина да се процежда около вратата на последната килия. В бледото сияние затворниците изглеждаха призрачнобледи, лишени от цвят. Принцеса Ариста, сър Ейдриън и Дигън Гаунт лежаха в коридора на общо легло, струпано със сламата от всички килии. Тримата изглеждаха като трупове, очакващи погребението си. Ребрата на сър Ейдриън бяха омотани с импровизиран бинт, почервенял заплашително. Принцесата бе толкова слаба, че вече не приличаше на себе си. Но най-зле от всички изглеждаше Гаунт, представляващ опъната върху костите кожа. Само немощното му дишане го отличаваше от неколкодневен мъртвец.

През нощта в затвора бе проникнал мъж, опитал се да ги освободи. Бе отключил килиите им, но планът за бягство се бе провалил. Сега мъжът обхождаше тъмницата.

— Утро е — рече сър Бректън. — Днес е Средата на зимата, кулминацията на Зимния фестивал.

Осъзнавайки, че светлината посочва нов ден, Амилия заплака. Бректън не попита защо. Просто я притисна към себе си. Понякога я потупваше по ръката и галеше косата ѝ по начин, който само преди ден тя би сметнала за невъзможен.

— Ще се оправите — успокои я той с изненадваща увереност. — Щом императрицата разкрие предателството на своите регенти, убеден съм, че нищо не ще я спре от това да ни спаси.

Амилия стисна треперещите си устни. Грабна ръката на рицаря и я стисна.

— Модина също е затворничка — заяви Ариста.

Амилия смяташе, че принцесата спи. Поглеждайки, срещна очите на Ариста, чиято глава бе извита достатъчно, за да ги наблюдава.

— Използват я като марионетка. Салдур и Етелред движат всичко.

— Значи тя е измислица? Всичко ли е измама? Дори и историята за Напаст Ръфъсова? — попита я Бректън.

— Това беше истина — отвърна Ариста. — Бях там.

— Били сте там? — попита Амилия.

Ариста понечи да заговори, но се задави. Отне ѝ момент, преди да си поеме треперещ дъх.

— Да. Тогава тя беше различна — силна, непоколебима. Обикновено момиче, но твърдо решена да спаси баща си, не позволяваше на нищо да я спре. Гледах я как се въоръжава с парче стъкло срещу неуязвимо чудовище, голямо колкото къща.

— Ето, милейди — рече Бректън. — Ако императрицата може да стори това, убеден съм…

— Не може да ни спаси! — захлипа Амилия. — Тя е мъртва!

Бректън я изгледа смаян.

Тя посочи към светлината.

— Днес е Средата на зимата. Модина се е самоубила при изгрев.

Тя обърса лице.

— Императрицата е умряла в стаята си, пред прозореца си, наблюдавайки първите лъчи на слънцето.

— Но… защо? — попита той.

— Не искаше да се омъжва за Етелред. Не искаше да живее. Нямаше причина да продължава. Тя… Тя…

Задавена от емоции, Амилия се изправи и закрачи по коридора. Бректън я последва.

Аристината кашлица събуди Ейдриън. Той се замъчи да се изправи, изненадан от слабостта си и сгърчил лице от болката. Приближи се достатъчно, за да повдигне главата на принцесата и да я отпусне върху бедрото си.

— Как сте? — попита той.

— Изплашена. Ами ти?

— Чувствам се отлично. Един танц?

— Може би по-късно — рече Ариста. Тялото ѝ бе покрито с грозни червени белези. — Звучи ужасно — продължи принцесата, — но се радвам, че си тук.

— Звучи глупаво — отвърна той, — но и аз се радвам.

— Глупаво е.

— Ами… напоследък само глупости върша.

— Смятам, че всички сме така.

Ейдриън поклати глава.

— Не и като мен. Аз повярвах на Салдур. Сключих сделка с него — и с Луис Гай. Двамата с Ройс не бихте направили тази грешка. Ройс щеше да използва времето между сблъсъците, за да ви измъкне. А вие — вие сигурно бихте измислили начин да завземете империята. Не, вие двамата сте умни.

— Смяташ ме за умна? — попита тя тихо.

— Вие? Разбира се. Колко жени биха превзели град, без да имат понятие от военно обучение? Или да са спасили брат си и кралството от заговор? И колко на своя глава са се опитвали да проникнат в имперски палат?

— Можеше да спреш преди последното. Ако не си забелязал, то беше колосален крах.

— Е, две от три не е зле — той се ухили.

— Чудя се какво ли става там горе — поде след известно време Ариста. — Вече вероятно е следобед. Вече трябваше да са дошли и да са ни извлекли на кладите.

— Може би Етелред си е променил мнението — каза Ейдриън.

— Или просто са решили да ни оставят да умрем от глад.

Ейдриън не каза нищо и Ариста дълго време се взира в него.

— Какво има? — попита той.

— Бих искала да те помоля за услуга.

— Каква?

— Не е лесно да бъде изречена — рече принцесата.

Той присви очи.

— Кажете.

Тя все още се колебаеше, сетне пое дълбок дъх. Поглеждайки настрана, тя запита:

— Ще ме убиеш ли?

Ейдриън усети как въздухът се изнизва от него.

— Какво?

Ариста върна погледа си върху него, но не каза нищо.

— Не говорете така.

— Би могъл да ме удушиш — протягайки се, тя взе ръката му и я постави на шията си. — Просто стисни. Убедена съм, че няма да отнеме много време. Надали ще боли много. Моля те, вече съм толкова слаба, а Ройс не донесе храна или вода. Просто… просто искам всичко да свърши. Искам този кошмар да спре…

Тя заплака.

Ейдриън се взираше в нея, усещайки топлината на врата ѝ под ръката си. Устните му потрепваха.

— Има един плъх, който… — тя се поколеба. — Моля те, Ейдриън. Моля те.

— Никой няма да бъде изяден жив — Ейдриън отново погледна към белезите по кожата ѝ. — Ройс се е заел да измисли начин за бягство. Това е специалността му, забравихте ли? Ние сме чудотворци. Не ни ли наричаше така Олрик? Просто трябва да издържите.

Боецът свали ръка от шията ѝ и придърпа принцесата към себе си. Чувстваше мъртвешка празнота, само раните от наръгванията му напомняха, че е още жив. Галеше Ариста по косата, докато тялото ѝ се раздираше от хлипания. Постепенно тя се успокои и се унесе. Ейдриън също се потапяше в накъсан сън.

— Буден ли си? — приседна до него Ройс.

— Вече да. Какво има?

— Как си?

— И по-добре съм бил. Какво измисли? И по-добре да си струва, защото вече казах на Ариста колко си брилянтен.

— А тя как е? — попита крадецът.

Ейдриън погледна към принцесата, която още спеше, отпуснала глава върху него.

— Помоли ме да я убия.

— Ще приема това за „не е добре“.

— Е? Какво откри? — запита Ейдриън.

— Нищо добро. Три пъти прегледах всеки инч от тъмницата. Стените са солидни и дебели. Няма пукнатини или износени места. Даже със специалните инструменти на Магнус дълбаенето отне повече от седмица. Не е ясно за колко време ще прокопаем тунел за навън. Открих стъпала, отвеждащи към нещо, което предполагам е вход, обаче няма ключалка. Та даже няма и врата. Стъпалата просто свършват в тавана. Още не зная какво да мисля за това.

— Скъпоценна ключалка. Като в Гутария. Един серет в северната кула има изумруд в дръжката на меча си.

— Това обяснява нещата. Вратата, през която дойдох, не помръдва. Не е заключена, значи трябва да е залостена някак. Вероятно това е най-добрият ни шанс да излезем. От дърво е, така че може би бихме могли да я изгорим. Ала е твърде дебела, не съм сигурен дали ще пламне дори и със слама и масло от фенера. А и димът — ако първо не ни убие — ще издаде опита и горе може да ни чакат стражници.

— Ариста и Гаунт не могат да се покатерят през кладенеца — изтъкна Ейдриън.

— Да, но това е само един от проблемите ни. Убеден съм, че въжето вече не е там. Не съм сигурен дали са грабнали Магнус или той е отговорен. Във всеки случай, залостилият вратата се е погрижил и за въжето.

— И какво ни остава?

Ройс сви рамене.

— Най-доброто, което измислих, е да изчакаме да се стъмни и тогава да подпалим вратата. Може би димът ще остане незабелязан. Може би няма да се задушим. Може би ще мога да се измъкна. Може би ще успея да убия пазачите. Може би ще измисля начин да ви изтегля през кладенеца.

— Това са си доста условности.

— Питаше ме — Ройс въздъхна. — Измисли ли нещо?

— Ами Ариста? — Ейдриън отново погледна спящото ѝ лице. — Слаба е, но…

Ройс поклати глава.

— По стените има руни. Точно като онези в затвора на Есрахаддон. Ако можеше да направи нещо, отдавна щеше да го е сторила.

— Албърт?

— Ако има поне малко мозък, сега ще се спотайва. Вече не може да направи нищо, само ще привлече внимание към себе си.

— А офертата на Мерик?

— Откъде знаеш за това? — изненадано запита Ройс.

— Той ми каза.

— Говорили сте?

— Играхме шах.

Ройс сви рамене.

— Няма сделка. Той вече ми каза каквото исках да зная.

Известно време помълчаха. Накрая Ейдриън наруши тишината:

— Съмнявам се, че това е някаква утеха, но оценявам идването ти. Зная, че нямаше да си тук, ако не бях аз.

— Не ти ли омръзва да повтаряш това?

— Убеден съм, че това ще е последният път. Поне намерих Гаунт. Добър пазител се извъдих. Човекът е почти мъртъв.

Ройс хвърли поглед.

— Значи това е Наследникът на Новрон, а? Очаквах нещо повече… Може би белези или пък превръзка на окото — нещо интересно, открояващо се.

— Да, например дървен крак.

— Именно.

Стояха в слабата светлина. Ройс пестеше маслото на лампата. Бректън и Амилия се върнаха и приседнаха до Ариста. Очите на лейди Амилия бяха зачервени и подпухнали. Тя отпусна глава на рамото на сър Бректън, който кимна на Ройс и Ейдриън.

— Ройс, това е сър Бректън — запозна ги Ейдриън.

— Да, познах го, когато отворих вратата. За миг ми се стори, че виждам отново Уесли.

— Уесли? Срещали сте брат ми?

— И двамата сме — рече Ейдриън. — Съжалявам, че не можах да ви кажа на пиршеството. Аз и Ройс служихме заедно с него на борда на „Изумрудената буря“. Брат ви пое командването след смъртта на капитана. Служил съм под командването на много офицери, но искрено мога да кажа, че не бях следвал по-достоен мъж. Ако не беше храбростта му, костите на двама ни с Ройс щяха да лежат в Калис. Той се хвърли самопожертвователно, отдавайки живота си за други.

Ройс кимна.

— Не спирате да ме удивлявате, сър Ейдриън. Ако това е истина, тогава ви благодаря. Между нас казано, Уесли винаги е бил по-добрият. Само мога да се надявам моят край да е поне наполовина толкова въздигнат.

Салдур пламтеше от гняв, докато се изкачваше към петия етаж. Обяд преваляше, трябваше да поемат към катедралата още преди часове. Самият патриарх чакаше, за да проведе церемонията.

Доколкото можеше да си спомни, патриархът никога не бе напускал покоите си в Ерванон. Желаещите да го посетят в търсене на съвет или благословия трябваше да пътуват до Короносната кула. Но и това не им гарантираше среща, тъй като патриархът приемаше много рядко. Бе си изградил репутация да връща въздигнати благородници и дори крале. Даже и най-висшите църковни духовници не бяха го виждали. Салдур бе изпълнявал длъжността на медфордски епископ почти десет години, без да го срещне. Доколкото знаеше, дори Галиен, бившият архиепископ на Гхент, също живеещ в Короносната кула, не бе удостояван с аудиенция. Че стражите посещават редовно кулата, се знаеше от всички. Но Салдур се съмняваше, че някой от тях се среща лично с патриарха.

Затова напускането на Ерванон от страна на патриарха за сватбата, представляваше личен Салдуров триумф. С неподправено нетърпение очакваше срещата с великия водач на нифронската църква — своя духовен отец. Сватбата се очакваше да бъде зашеметяващо и разтърсващо събитие, пищна церемония с оркестър и пускането на стотици бели гълъби. Този ден бе кулминацията на години внимателно планиране, простиращи се назад към онази нощ в Далгрен, когато планът за коронясването на лорд Ръфъс се бе провалил.

В онези времена дякон Томас бълнуваше като лунатик. Твърдеше, че с очите си видял как младо момиче на име Тракия убива гиларабрина. Тъй като Салдур бе обявил, че само истинският Наследник може да срази чудовището, дяконовите твърдения бяха смятани за проблематични. Страж Луис Гай възнамеряваше да убие и Томас, и момичето, но Салдур бе съзрял откриването на други възможности.

Патриархът бе изявил желание да обяви Салдур за следващия архиепископ на Гхент, заменяйки загиналия в атаката на гиларабрина Галиен. Тази позиция бе най-високата в църковната йерархия, отстъпваща единствено на патриаршеската тиара. Предложението бе изкусително, но Салдур знаеше, че е настъпило времето да се нагърби с формирането на една Нова империя. Захвърли свещеническите одежди и надяна политическата мантия — нещо, което духовник не бе правил от времето на патриарх Венлин.

Бе устоял на атаките на крале и епископи, борейки се срещу невежеството и традицията. Настояваше, приласкаваше и убиваше по пътя към целта си за единна империя, която да промени света към по-добро. Под негово ръководство славата на Старата империя щеше повторно да засияе. За нищожните умове на Етелред и себеподобните му това означаваше един-единствен управник на трона. За Салдур това значеше цивилизация. Съществувалото някога щеше отново да се възроди. Средата на зимата бележеше кулминацията на всички негови усилия и годините борба. Това бе последната битка, която се оказваше истинско предизвикателство.

Салдур очакваше простолюдните да са се изморили през нощта, но гневът им изглеждаше дори нараснал. Бе ядосан, че тихият и спокоен с години град бе избрал точно този момент да се бунтува. В миналото хората бяха облагани до голо и лишавани от храна, за да могат кралете да пируват. Ала никога не се бяха вдигали на бунт. Това, че сега го правеха, изглеждаше странно, но и нещо повече — посрамващо.

Дори Мерик бе изненадан от негодуванието на хората, изригнало сякаш от нищото. Салдур очакваше известно разочарование от резултата на турнира, както и безредици. Знаеше за вероятността привържениците на убития рицар да създадат проблеми. Но не бе очаквал и двамата претенденти да оцелеят. В отсъствието на видимо престъпление арестите им изглеждаха неоправдани. И все пак реакцията бе любопитно пламенна.

Първоначално бе преценил нещата като лесни за овладяване. Бе изпратил дузина тежковъоръжени войници да се справят с подстрекателите. Те се бяха върнали окървавени и в намален брой, изправили се не срещу шепа недоволни, а срещу градски бунт. Цялата работа беше объркваща, но не бе повод за притеснения. Бе повикал южната армия, която бе на път. Щеше да се придвижи за около ден. Междувременно Салдур продължаваше със сватбата.

Церемонията бе забавена с няколко часа, тъй като трябваше да уреди въоръжен ескорт за имперската каляска до катедралата. Вече бе свършил това, оставаше само да отведе булката и младоженеца. Нямаше търпение да потеглят, но Етелред не се бе върнал с Модина. Ако не го познаваше достатъчно добре, Салдур можеше да си помисли, че сърегентът му се е заел да упражнява съпружеските си дела в аванс. На каквото и да се дължеше забавянето, бившият епископ нямаше намерение да чака повече.

Достигна имперската спалня, пред която стояха на пост двама стражници. Поне Нимбус следваше заповеди. Без да им продума, Салдур рязко разтвори вратата и влезе. Застина на прага, взрял се в страховитата гледка.

Кръвта бе първото нещо, което съзря. Огромна локва пълзеше по белия мраморен под. Второто видяно нещо бе счупеното огледало. Парчетата му бяха пръснати като сияещи острови сред кървавото море.

— Какво си направила! — възкликна неовладяно той.

Модина небрежно се обърна от прозореца, полата на бялата ѝ нощница подгизнала до коленете. Гледаше регента спокойно, без следа от съжаление.

— Той си позволи да докосне императрицата — рече тя. — Това не може да бъде позволено.

Тялото на Етелред лежеше като захвърлена кукла, осеминчов къс стъкло стърчеше от врата му.

— Но…

Модина леко наклони главата си настрани като птица и се вгледа любопитно в Салдур. Държеше друг остър къс. Въпреки че бе увит в плат, хватката ѝ беше толкова силна, че по китката ѝ се стичаше кръв.

— Чудя се какъв шанс би имал един немощен стар човек като теб срещу младо, здраво фермерско девойче, въоръжено с парче стъкло.

— Пазачи! — викна той.

Двамата войници влязоха в стаята, но не се впечатлиха от гледката.

— Хванете я — заповяда Салдур.

Никой от двамата не помръдна. Просто стояха на прага.

— Казах да я хванете!

— Няма нужда от крещене — каза Модина. Гласът ѝ бе тих, спокоен. Закрачи към Салдур, прецапвайки през локвата. Краката ѝ оставяха кървави следи.

Паника стегна гърдите на Салдур. Той погледна към стражниците, сетне отново към императрицата, която се приближаваше към него с острото стъкло.

— Какво правите?! — обърна се към войниците. — Не виждате ли, че е луда? Тя е убила регент Етелред!

— Простете, Ваша милост — рече единият, — но тя е императрицата. Наследникът на Новрон. Божие дете.

— Тя е побъркана!

— Не — каза Модина, хладна и уверена. — Не съм.

Страхът на Салдур се смесваше с гняв.

— Може и да си заблудила тези пазачи, но няма да успееш. Верни на мен мъже — цялата южна имперска армия — вече са на път.

— Зная — уведоми го тя с плашещо безизразния си глас. Кимна на пазача и добави: — Както подобава на дъщерята на Новрон.

— Например зная, че си убил Едит Мон, задето помогнала на Ариста, което по една случайност тя не е сторила — аз бях. Принцесата живя седмици наред точно в тази стая. Зная, че си уредил залавянето на Гаунт. Зная, че си наел Мерик Мариус да убие Есрахаддон. Зная, че си сключил сделка с него, която предала Тур Дел Фур на гоблините. Зная, че си сключил сделка с джудже на име Магнус да предаде Ройс Мелбърн в замяна на един кинжал. Зная, че си убедил Ейдриън да убие сър Бректън на турнира. Зная как си подменил копието на Бректън. Само дето никой от рицарите не уби другия. Харесва ми да вярвам, че аз имам пръст в това.

— Смяташе, че си предвидил всичко, ала не бе очаквал бунт. Не знаеше за слуховете из града за предстоящо предателство на турнира като признак за измяната ви. Вчерашната тълпа не се бе насъбрала за забавление — а в очакване на потвърждение на слуховете.

— Също зная, че планирахте да ме убиете — тя хвърли поглед към тялото на Етелред. — Че идеята всъщност е била негова. Той не се интересува от жени. Ти, от своя страна, просто искаше да ме заключиш отново в онази дупка. Дупката, която едва не ме побърка.

— Откъде знаеш всичко това? — Салдур вече изпитваше неподправен ужас. Това момиче, това дете, тази селска девойка наистина бе убила гиларабрина. Бе убила Етелред, а сега знаеше… знаеше всичко. Като че ли… сякаш тя наистина беше…

Тя се усмихна.

— Гласовете ми казаха — тя поспря, виждайки шокираното му изражение. — Не, думите не бяха на Новрон. Истината е по-лоша. Грешката ти бе назначаването на Амилия, която ме обичаше и се грижеше за мен. Тя ме освободи от килията ми и ме доведе в тази стая. След толкова месеци мрак и студ жадувах за слънчева светлина. Часове наред прекарвах на прозореца — тя се обърна и погледна към отвора в стената. — Нямаше за какво да живея и бях решила да се самоубия. Прозорецът бе толкова малък, но когато се опитах да се провра, чух гласовете. Кабинетът ти е точно под стаята ми. През лятото ми беше по-лесно да чувам, но дори и през затворения прозорец пак долових казаното.

— Когато за пръв път дойдох тук, бях само глупаво селско девойче. Не се интересувах от казаното. След смъртта на семейството си не се интересувах от нищо. Но с времето се заслушах и научих много. Все още не ме беше грижа за нищо — нямаше за какво да живея. Тогава един ден малко мишле прошепна тайна в ухото ми, която промени всичко. Научих, че имам ново семейство, което ме обича. Никакво чудовище не ще ми ги отнеме.

— Няма да ти се размине! Ти си просто една… една…

— Търсената от теб дума е „императрица“.

Арчибалд се събуди кисел, а с напредването на деня настроението му се влошаваше прогресивно. Не си направи труда да иде в катедралата. Нямаше да понесе Етелред да поеме ръката й. Вместо това се разхождаше из двореца, вслушвайки се в долитащите отвън викове. От града идваше звукът на военни фанфари. Южната армия сигурно пристигаше.

Жалко, помисли си той.

Макар да знаеше, че ръцете на тълпата няма да го милват особено, ако бунтовниците проникнеха през стената, знанието, че регентите щяха да пострадат още повече, го успокояваше.

Влезе в залата за празненства, която беше празна — с изключение на прислужниците, които сновяха като мравки в подготовката за сватбеното пиршество. Трескаво носеха чинии, бършеха столове, поставяха свещи. Няколко мравки се поклониха, промърморвайки задължителното „милорд“, докато той минаваше. Арчибалд не им обърна внимание.

Поемайки по друг коридор, графът се озова пред главното стълбище. Едва половин етаж по-нагоре осъзна накъде се е отправил. Императрицата нямаше да бъде там, ала въпреки това бе привлечен от стаята ѝ. Сега Модина щеше да е пред олтара, а спалнята щеше да е празна. Празнота, която никога нямаше да бъде запълнена отново, след като тя вече… Отказваше да мисли за това.

С крайчеца на окото си зърна движение. Обръщайки се, видя Мерик Мариус застанал в края на коридора, разговарящ с някого, когото Арчибалд не разпозна — старец в наметало. Когато го видяха, двамата рязко свиха зад ъгъла. Графът се зачуди с кого говори Мерик, който винаги замисляше нещо. Точно тогава над главата му отекна глух удар. Чувайки вик, той се затича нагоре.

На четвъртия етаж видя мъртъв стражник. По стълбите течеше водопадче от кръв. Арчибалд изтегли меча си и продължи да се катери. На петия етаж го чакаха още два трупа.

В коридора страж Луис Гай се сражаваше с друг пазач. Арчибалд почти ги бе достигнал, когато стражът нанесе бърз удар и стражникът се строполи мъртъв.

— Слава на Марибор, че дойде — долетя гласът на Салдур, когато Гай влезе в стаята. Регентът звучеше потресен. — Трябва да я убием. През цялото това време се е преструвала и е подслушвала. Знае всичко.

— Ами сватбата? — протестира Гай.

— Забрави сватбата! Етелред е мъртъв. Убий я и ще кажем на всички, че все още е болна. Ще управлявам аз, докато открием заместник на Етелред. Ще обявим, че новият император е сключил брак с нея на частна церемония.

— Никой няма да повярва.

— Нямаме избор. Убий я!

Арчибалд надникна. Луис Гай стоеше с изваден меч до Салдур. Близо до прозореца бе застанала Модина, облечена в окървавена нощница. Кръвта очевидно беше на Етелред, който лежеше мъртъв на пода. Слънцето блестеше по стъкления къс, стиснат в ръката на императрицата.

— Как бих могъл да зная, че няма аз да се окажа обвинен за убийствата им?

— Да виждаш друг изход? Оставим ли я да живее, всички сме мъртви. Огледай се. Погледни към пазачите, които уби току-що. Всички вярват, че тя е императрицата. Трябва да я убиеш!

Стражът кимна и пристъпи напред.

Модина отстъпи една крачка, все още стиснала стъклото.

— Добър ден, господа — графът на Чадуик пристъпи в стаята. — Надявам се, че това не е частно събиране. Бях се отегчил. Чакането е много изморително.

— Разкарай се, Арчи — сопна се Салдур. — Нямаме време за теб. Изчезвай!

— Да, виждам че двамата сте много заети, нали така? Трябва бързо да убиете императрицата, но преди да го сторите… бих могъл да се окажа полезен. Бих желал да предложа алтернатива.

— Която е? — попита регентът.

— От известно време исках да се омъжа за Модина — и все още го искам. След като дъртият педал е мъртъв — погледна към трупа на Етелред и се усмихна кисело, — защо не изберете мен? Ще се омъжа за нея и нещата ще продължат по план, само дето на трона ще съм аз. Нищо не е нужно да се променя. Можеш да кажеш, че съм се дуелирал с него за ръката ѝ. Спечелил съм и тя си е паднала по мен.

— Не можем да ѝ позволим да напусне стаята. Ще говори — рече Салдур.

Арчибалд се замисли над това, докато се разхождаше край регента. Поглеждаше към императрицата, която стоеше храбро, макар мечът на Гай да се намираше само на няколко фута.

— Помисли над следното. На церемонията ще държа кинжал, опрян до ребрата ѝ. Или прави каквото искаме, или умира на олтара. Ако я убия пред всички короновани глави, никой от двама ви не ще бъде държан отговорен. Ще можете да изтъквате невинността си. За смъртта ѝ ще съм виновен аз — онзи откачен лунатик Арчи Белънтайн.

Салдур се замисли за миг, сетне поклати глава.

— Не, не можем да рискуваме да я пуснем да излезе. Ако се озове сред другите, тя ще поеме контрол. Твърде много хора са ѝ верни. На нещата трябва да се сложи край тук. После ще съберем парчетата. Убий я, Гай.

— Почакайте — бързо каза Арчибалд. — Щом трябва да умре, нека аз да го сторя. Зная, че звучи странно, но ако аз не мога да я имам, поне ще извлека определено доволство в лишаването на всички останали от нея.

— Ти си извратен хлапак, Белънтайн — с отвращение каза Гай.

Арчибалд пристъпи напред. При всяка негова крачка Модина отстъпваше назад, докато накрая не ѝ остана място.

Графът вдигна меча си. Без да откъсва очи от Модина, замахна към Луис Гай. Стражът не очакваше атаката, но Арчибалд не успя да нанесе точен удар. Вместо да промуши сърцето, острието се плъзна по едно ребро. Бързо отдръпна меча и се извърна, опитвайки се да замахне отново. Гай се оказа по-бърз.

Графът усети как острието на стража пронизва гърдите му. Предсмъртната му гледка се състоеше от Модина Новронска, притичваща край Салдур и порязала ръката на регента в безуспешния му опит да я спре.

Ройс рязко извърна глава.

— Какво… — поде Ейдриън, но спря, когато Ройс вдигна ръка.

Изправяйки се на крака с плавно движение, крадецът застина заслушан. Изчака малко, сетне бързо се придвижи до вратата на килията, под която се процеждаше светлина.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Сражения — най-сетне отвърна партньорът му.

— Сражения? Кой се бие?

— Няма как да чуя цвета на униформите им — Ройс се подсмихна. — Но са войници. Чувам звънтене на мечове върху брони.

Всички се вгледаха към вратата. Скоро Ейдриън също чу. Отначало много слабо, като шумолене на есенни листа, но сетне долови отчаткването на стоманата и непогрешимите болезнени викове. В затвора отекнаха нови звуци — входът се отвори, разнесоха се викове, по коридора отекнаха стъпки.

Ройс взе донесения меч и го подаде на Ейдриън.

Той поклати глава:

— Дай го на Бректън. Съмнявам се, че изобщо ще мога да го размахам.

Ройс кимна и подаде оръжието на рицаря. Сетне се стрелна по коридора, изтеглил Алвърстоун.

Бректън се отдели от Амилия и застана пред тях. Ейдриън знаеше, че идващите ще трябва първо да убият рицаря, ако искат да преминат.

Твърди подметки тропаха по камъка. Мъж извика ужасено.

— Велики Мар! — чу се гласът на Ройс. — Вие пък какво правите тук?

— Къде е тя? — отговори младежки глас. Ейдриън го разпозна, но не можеше да разбере как се е озовал тук.

Сияние на факли заля коридора, засилващо се едновременно със звука на стъпките. Първоначално групата се открои като мрачни силуети. Блясъкът заслепи затворниците и Ейдриън вдигна ръка, за да предпази очите си.

— Олрик? Моувин? — смаяно попита Ейдриън, сетне бързо добави. — Бректън, спрете! Не ги нападайте!

Меленгарският крал и най-добрият му приятел бяха повели отряд мъже. Ренуик, Ибис Тинли и още неколцина, които Ейдриън не разпознаваше, изпълваха коридора. Когато Олрик Есендън видя затворниците, той потръпна и по лицето му премина болезнено изражение.

— Вие двамата — върнете се — излая Олрик към кортежа си. — Донесете носилки.

Притича до сестра си.

— Мили Марибор, какво са ти сторили?

Сетне извика през рамо:

— Донесете вода! Също превръзки и още светлина!

— Не изглеждаш добре, приятелю — каза Моувин Пикъринг, коленичейки край Ейдриън. Бе облечен в лъскава ризница, а окървавеният му табард носеше знака на меленгарския сокол.

— Наистина са се отнасяли зле с вас, сър — съгласи се Ренуик. Неговата броня също бе окървавена, а косата и лицето му бяха плувнали в пот.

— Не разбирам — каза Ройс. — За последно чухме, че Дрондил Филдс е под обсада, на път да падне.

— Така беше — отвърна Моувин. — Но тогава се случи нещо изключително странно. Авангардът на имперската армия издигна знамето на примирието. Приближи се ездач, който помоли за разрешение да разговаря при портите. Обясни, че носел нови заповеди, както и съобщение за крал Олрик. И сякаш това не бе достатъчно странно, личният телохранител на императрица Модина ги бил донесъл.

Кимна към един стражник, който даваше вода на Амилия.

— Казва се Джерълд. Та съобщението казваше, че регентите Салдур и Етелред са предатели, които държат императрицата затворена против волята ѝ. Също казваше, че войната срещу Меленгар била породена от тяхната жажда за власт, а командирът, сър Бректън, или бил убит, или очаквал екзекуция под фалшиви обвинения.

Ейдриън понечи да заговори, но Моувин го спря.

— Почакай, има и друго. Нареждаше се действащият главнокомандващ на северната армия да прекрати всички действия срещу Меленгар, да поднесе най-искрените извинения на императрицата на крал Олрик и веднага да поеме към Акуеста. Пратеникът обясни, че Ариста трябвало да бъде екзекутирана в Средата на зимата, затова императрица Модина молеше Олрик да съдейства.

— Какво каза Олрик? — попита Ейдриън, тъй като кралят бе зает да помага на сестра си.

— Шегуваш ли се? Той сметна, че това е шега. Някакъв трик, за да ни накара да излезем. Всички сметнахме така. Тогава Олрик се провикна, повече на майтап: „За да докажеш истинността на тези думи, положете оръжие!“ Умирахме си от смях, докато командирът, човек на име сър Тибин — който е свестен, след като го опознаеш — не стори точно това. Всички стояхме на бойниците и гледахме невярващо как империалистите струпват огромен куп мечове, копия и щитове.

— Това убеди Олрик. Каза им, че не само ще изпрати помощ, но че лично щял да поведе силите си. Яздихме без почивка и очаквахме да срещнем затруднения с градските стени, но когато пристигнахме, портите бяха отворени. Хората се бяха вдигнали на бунт и искаха главите на Етелред и Салдур. Нападнахме двореца и срещнахме само символична съпротива — само малко пехотинци и тук-таме някой серет.

— По меча ти има кръв — отбеляза Ейдриън, сочейки острието.

— Да, това беше странно. Бях твърдо решен никога вече да не го изтеглям, но когато боят започна, той сам изскочи от ножницата.

— Ами Модина? — попита Амилия. — Тя… тя…

Лицето на Джерълд бе сериозно.

— Какво? — примоли се Амилия.

— В нейната спалня тази сутрин се е случил неприятен инцидент — каза пазачът.

Очите на секретарката се наляха със сълзи.

— Тя…

— Убила е регент Етелред.

— Какво?

— Наръгала го е с парче от огледалото си. Избегнала посегателство над живота си и изтичала в градината. Там събрала верните ѝ войници. Когато пристигнахме, тя ръководеше хората си като опитен генерал. Войниците ѝ ни отвориха портите на двореца. Заедно с меленгарци и северната армия надвихме останалите серети и верните на регентите стражници.

— Къде е тя сега? — попита Амилия.

— На трона си, приема клетви за вярност от монарсите, благородниците и рицарите — всички, дошли за сватбата.

Появиха се хора с носилки. Амилия се обърна към сър Бректън. С насълзени очи се изсмя неловко и каза:

— Оказахте се прав. Тя наистина ни спаси.