Зимният фестивал

Глава 8 Сър Ейдриън

Ейдриън седеше на ръба на леглото, объркан от табарда. Диагонална ивица украсяваше страната му. В зависимост от това как го облечеше, ивицата започваше от лявото или от дясното му рамо. Не можеше да реши кое от двете е правилно.

Тъкмо бе взел решение и промушваше глава през него, когато на вратата се почука тихо и тя внимателно се отвори. Нос, подобен на човка, увенчан с напудрена перука надникна вътре.

— Извинете ме, търся сър Ейдриън.

— Поздравления, намери го — отвърна същият.

Мъжът пристъпи вътре, следван от млад паж, останал до вратата. Слабовата върлина, новодошлият бе облечен в ярки сатенени панталони до коленете и надиплена туника. Дори и без облеклото си би изглеждал смешен. Обути в катарамени обувки, краката му изглеждаха прекалено големи, всичките му крайници бяха дълги.

Юношата зад него бе облечен по-нормално — проста кафява туника и чорапи.

— Казвам се Нимбус от Вернес и съм ментор на императрицата. Регент Салдур прецени, че ще се нуждаете от известни насоки, що се отнася до протокола и напътствие в рицарските добродетели, така че ме помоли да ви съдействам.

— Приятно ми е — рече Ейдриън. Изправи се и протегна ръка. Първоначално Нимбус изглеждаше объркан, но сетне се протегна и се здрависа.

Посочвайки към табарда на Ейдриън, той рече:

— Разбирам защо бях повикан.

Ейдриън погледна надолу и сви рамене.

— Е, прецених, че имам петдесет процента шанс — той облече туниката наобратно. — Така по-добре ли е?

Нимбус притисна дантелена кърпичка към устните си, мъчейки се да потисне смеха си. Момчето не притежаваше подобен самоконтрол и прихна, сетне избухна в смях. Нимбус изгуби битката, накрая самият Ейдриън се присъедини към тях.

— Съжалявам. Това беше изключително неуместно от моя страна — извини се Нимбус, след като се съвзе. — Моля за прошка.

— Няма проблем. Просто кажи какво съм объркал.

— За начало, тази специфична дреха се използва само за тренировки, никой себеуважаващ се рицар не би носил подобно нещо в кралския двор.

Ейдриън сви рамене.

— О, добре, ще го имам предвид. Само това видях. Някакви идеи?

Нимбус отиде до една драперия зад леглото и я отметна, разкривайки отворен гардероб, изпълнен с туники, жакети, наметала, куртки, жилетки, ремъци, колани, панталони, ризи, чорапи, обувки и ботуши.

Ейдриън погледна към гардероба и се навъси.

— И как се предполагаше да зная, че всичко това е скрито там?

— Защо не започнем с подбирането на подходящ тоалет — предложи Нимбус и с жест прикани Ейдриън да си избере нещо.

Той посегна към чифт вълнени панталони, но деликатно прокашляне от страна на Нимбус го спря.

— Не? — попита Ейдриън.

Нимбус поклати глава.

— Добре тогава, ти какво смяташ, че трябва да облека?

Нимбус изучава съдържанието на гардероба в продължение на няколко минути, вадейки и сравнявайки различни одежди, прибирайки едната, за да извади друга. Най-сетне се спря на бяла риза, златен жакет, пурпурни чорапи и лъскави черни обуща с месингови закопчалки. Всичко това положи на леглото.

— Шегуваш се — рече Ейдриън, взирайки се в тоалета. — Това ли е най-доброто, което можа да избереш? Не съм сигурен, че златото и пурпура са за мен. Пък и какво не им е наред на вълнените панталони?

— Те са за лов и подобно на табарда не са уместни за кралския двор. Златото и пурпурът се допълват взаимно. Те обявяват, че сте безкомпромисен.

Ейдриън повдигна дрехите с гримаса.

— Крещящи са. Притеснително крещящи.

— Излъчват елегантност и изтънченост — поправи го Нимбус. — Качества, от които, ако позволите да кажа, бихте могли да се възползвате. Зная, че на полето рицарите подбират облеклото си с цел да се сражават с бандити и клюкари, при каквито обстоятелства е удачно да се направят съответните промени с оглед на утилитарността.

Нимбус преценяващо огледа одеждите на Ейдриън.

— Но сега се намирате в двореца, противопоставяйки се на по-висока класа… главорези. Силната ръка и гръмкият глас не ще бъдат достатъчни. Трябва да впечатлите рицарите, които искате да сплашите; дамите, чието благоразположение искате да получите; лордовете, които желаете да впечатлите — и хората от простолюдието, които ще скандират името ви по време на съревнованието. Последната група е изключително важна, тъй като ще повиши статуса ви сред останалите.

— Опитният в битка рицар може да оцелее, но само владеещият изкуството на убеждаването печели кралската дъщеря и се оттегля в огромно имение. Най-успешните рицари получават по няколко феодални владения и в годините на своя залез по нищо не отстъпват на някой граф.

Нимбус снижи глас:

— Регент Салдур спомена, че може да сте малко нескопосан — менторът поспря за миг. — Очевидно с вас можем да се съгласим, че не съм бил подведен. Ще трябва да поработим върху маниерите ви. За момента възнамерявам да компенсирам това с одеждите. С блясъка ще заслепим всички и те няма да видят мръсотията по лицето ви.

Ейдриън посегна да докосне буза.

— Това беше метафора — уведоми го Нимбус. — Макар че сега като ви гледам, една баня няма да се отрази зле.

— Баня? Навън е такъв студ. Ти трябваше да оправиш вида ми, не да ме убиеш.

— Вероятно за вас ще бъде изненада да узнаете, че в цивилизованото общество се къпем вътре с гореща вода. Дори може да ви хареса.

Обръщайки се към момчето, Нимбус нареди:

— Ренуик, бягай да донесеш ваната, вземи и хора с кофи. Ще ни трябва четка, сапун, масла и… о, да — ножици.

Хлапето отърча и скоро се върна начело на цяла армия момчета, които носеха дървена вана. Отново изчезнаха и при следващата си поява носеха кофи с гореща вода. След напълването на ваната всички момчета излязоха. Само Ренуик остана край вратата, готов да изпълнява последващи поръчки.

— Наясно ли сте с основните принципи на къпането? Или желаете да ви инструктирам?

Ейдриън се намръщи.

— Смятам, че ще се справя — рече, отпускайки се във водата. Ваната преля и по пода се посипа пяна. Боецът сгърчи лице. — Съжалявам.

Нимбус не каза нищо и се извърна, за да му предостави уединение.

Горещата вана бе превъзходна. Несъмнено бяха предоставили на Ейдриън вътрешна стая, защото прозорци нямаше. Имаше само легло, два дървени стола и скромна маса. Камина нямаше и в стаята беше мразовито. В краен случай можеше да подири топлината на камината във всекидневната в края на коридора, където имаше килими и дъски за шах, но въпреки студа Ейдриън предпочиташе да остане изолиран в собствената си стая. Тъй като не се бе стоплял от дни, боецът се отпусна колкото се може по-дълбоко.

— Тези ваши ли са? — попита Нимбус, забелязвайки оръжията на Ейдриън в ъгъла на стаята.

— Да. И зная, че са мръсни и захабени също като мен.

Нимбус с видима почит повдигна големия меч, все още прикачен към кожения ремък. Обръщайки го предпазливо, прокара пръсти по дръжката и петата.

— Много е стар — рече почти на себе си. — Ала ножницата е сбъркана.

— Мислех, че си царедворец. Какво разбираш от мечове?

— Ще научите, че в двора има множество оръжия. Оцеляването във вихрушката на политиката налага да прецениш правилно другия по малкото, което той разкрива.

Ейдриън сви рамене:

— Същото е и в битка.

— Дворът е битка — рече Нимбус. — Само оръжията и уменията са различни.

— И как би ме преценил?

— Регент Салдур ми каза, че произходът ви е напълно конфиденциален, а разгласяването на каквото и да било би довело до моята — не особено безболезнена — гибел. Единствено ми предостави информацията, че наскоро сте били посветен в рицарски сан. Въздържа се от коментари спрямо вашия произход. Само спомена, че ви липсва изтънченост и ми нареди да се уверя, че ще се впишете във фестивалните мероприятия.

Ейдриън не сваляше очи от наставника.

— Не отговори на въпроса.

Нимбус му се усмихна.

— Наистина искате да знаете? Не си играете с мен?

Ейдриън кимна.

Менторът се обърна към пажа.

— Ренуик?

— Да, сър?

— Донеси на сър Ейдриън чаша вино от стюарда в кухнята.

— Във всекидневната има вино, сър, там е по-близо.

Нимбус го изгледа строго.

— Искам малко уединение, Ренуик.

— О, разбирам. Веднага, сър.

— Много добре — рече Нимбус, след като момчето си отиде. Той присви устни и неколкократно ги потупа с показалец, преди да продължи. — Истината е, че вие не сте рицар. Дори не сте служили като сквайър, грум или паж. Съмнявам се, че сте прекарвали повече от няколко минути в някой замък. Но — и това е важното — наистина сте благороден.

Ейдриън спря да се разтрива.

— И какво те кара да мислиш така?

— Не знаехте къде е гардеробът, никога не сте се къпали през зимата, стиснахте ми ръката и се извинихте за разляната вода. Това със сигурност не е поведението на рицар, от малък възпитан да се смята за превъзхождащ останалите.

Ейдриън подуши ароматизирания сапун и го захвърли.

— Най-издайническо бе самото ръкостискане. Протегнахте ръка в небрежен поздрав. Нямаше цел, задна мисъл, несигурност. Нямаше също така и несигурност заради това, че ви превъзхождам със своите маниери и одежди. Колко странно, като се има предвид знанието ми, че не сте отгледан като благородник — Нимбус погледна към меча, положен върху леглото. — Предава се по наследство, нали?

Отпушвайки бутилка масло, Ейдриън го определи за поносимо и капна малко върху четката.

— Получих го от татко.

Менторът прокара ръка по ножницата.

— Това е забележително оръжие — рицарски меч — потъмняло от времето и употреба. Не го използвате така често, колкото останалите. Другите два меча са просто инструменти, но това — това е нещо друго, нещо почитано. То се таи в незначителна ножница, скрито в одежди, които не му принадлежат. Този меч принадлежи на друга ера. Той е част от величествения свят, когато рицарите са били различни, по-въздигнати — по-добродетелни. Почива в тази фалшива ножница, защото истинската е била изгубена или може би очаква дело да бъде завършено. Копнее за онзи миг, в който ще засияе с целия си блясък. Когато се пресекат мечта и орис, тогава и само тогава ще открие предназначението си. Когато се изправи пред достойната кауза — онова единствено присъщо му предизвикателство, за което е бил изкован — ще намери мир в огъня на сражението. Този меч копнее за деня, в който ще спаси кралството и завоюва дамата.

Ейдриън се взираше в него, без да осъзнава, че си е изпуснал четката.

Нимбус не показа да е видял реакцията му и седна на ръба на леглото с доволна усмивка.

— Докато все още разполагам с вниманието ви, ще пристъпим ли към задачата, която ми бе възложена?

Ейдриън кимна.

— За да ми помогнете да преценя откъде да започнем, ще ми кажете ли какво знаете за кавалерството?

— Това е рицарски код на поведение — отвърна Ейдриън, опипвайки дъното на ваната за изгубената четка.

— Ами да, прав сте. Какво знаете за принципите му?

— Бъди достоен, бъди смел — такива неща.

— „Такива неща“? О, опасявам се, че ще трябва да започнем от самото начало. Умолявам ви да внимавате и също така да не забравяте да си изтриете стъпалата.

Ейдриън се намръщи, но повдигна крак.

— Рицарските добродетели водят началото си от етика, наследена от оригиналната империя. Тези добродетели са осем на брой. Първата е вещината. Тя е най-лесната за постигане, тъй като означава умело владеене на оръжие. Това може да бъде постигнато чрез практика и наблюдение. Съдейки по състоянието на вашите оръжия, приемам, че познавате из основи тази добродетел?

— Справям се.

Нимбус кимна.

— Отлично. Следва храбростта, една от най-важните добродетели. Но тя не се свежда единствено до втурване срещу превъзхождащи по численост орди. Може да приеме много форми. Например храбростта да избереш живота пред смъртта, особено когато това означава мъчителен живот. Или поемането на необоснован риск, защото дадена кауза е прекалено благородна, за да бъде изоставена. Храброст може да бъде открита дори в хвърлянето на оръжие — ако това означава оцеляването на нещо, прекалено ценно, за да бъде изгубено.

— Третата добродетел е честността. За да притежава чест, човек първо трябва да бъде честен към мъжете, жените, децата, великите и нищожните, добрите и злодейците, ала най-вече към себе си. Рицарят не се оправдава.

Ейдриън с усилие се съсредоточи върху миенето на краката си.

— Целостта е добродетел, която лежи върху лоялност и чест. Да притежаваш цялост често означава да се придържаш към даден принцип. Лоялността е белегът на добрия рицар. Но също така може да означава защитаването на онези в нужда, които не могат да го сторят сами. Един рицар винаги трябва да се бори за доброто на своя крал — на трето място, на второ — за благото на своето кралство. Но правдата неотменимо стои на първото място.

— Как един рицар разбира кое е правдиво? — прекъсна го Ейдриън. Свали четката, потапяйки крака си обратно във водата. — Например… ако съм принуден да избирам между две злини? И някой би пострадал и в двата случая? Как да реша?

— Истинското благородство се крие в сърцето. Трябва да сторите онова, което вие смятате за правилно.

— Откъде бих могъл да знам, че не съм себичен?

— Това ни отвежда към следващата добродетел — вярата. Вярата не означава просто приемане на църковните убеждения, а увереност в самата добродетел. Рицарят не търси вина. Той вярва в добрината на всички, включително и в своята собствена. Доверява се на тази си вяра. Един рицар вярва на чуждата дума, в делата на своя лорд, в стойността на неговите заповеди, както и в своята собствена ценност.

Ейдриън кимна, макар думите да не облекчиха съвестта му.

— Шестата добродетел е щедростта. Рицарят е щедър както към благородниците, така и към обикновените хора. По-важна от материалната щедрост е щедростта на духа. Рицарят вярва само най-доброто за останалите и не ги обвинява до последно. Но винаги е себекритичен.

— Почитта е онази добродетел, която е свързана с доброто отношение към останалите. Рицарят не прибързва. Внимава да не наранява останалите чрез безразсъдство, чрез необмислени слова или глупост. Не подражава на недостойното поведение на околните. Вместо това винаги дири възможност да демонстрира добродетелта си.

Нимбус поспря.

— За тази добродетел също не бива да се притеснявате особено — той се усмихна, преди да продължи.

— Последната добродетел е искреността, трудно може да бъде определена. Благородството по кръв е ясно, но тук става въпрос за душевно благородство, а то не може да бъде научено. То трябва да бъде прието и отгледано. Тази добродетел бива демонстрирана чрез достойнство, а не труфене; увереност, а не арогантност; доброта, а не съжаление; вяра, а не покровителстване; автентичност, а не претенция.

— Тези добродетели формират Кавалерския код — заключи Нимбус. — Пътят на добрина и истина, по който хората на честта се стремят да крачат. Ала реалността е твърде различна.

И като в потвърждение на думите му, вратата се отвори и вътре нахлуха трима. Бяха едри и яки, облечени в поръбени с коприна жакети. Един от тях носеше брадичка. Въпросният посочи към Ейдриън.

— Ето го! — възкликна той.

— Е, със сигурност не е дребният мухльо — изрева вторият, който силно блъсна Нимбус в гърдите, поваляйки ментора върху леглото. Тоя беше най-едрият от тримата и можеше да се похвали с няколкодневна брада. Обидата, както и изплашеното изражение върху лицето на царедвореца, предизвикаха нови пристъпи смях.

— Как се казваш, клечо? — запита мъжът с брадичката.

— Аз съм Нимбус от Вернес — каза наставникът, опитвайки се да стане и възвърне поне отчасти достойнството си. — Аз съм имперският ментор на…

— Ментор? Има си и ментор!

Отново зареваха от смях.

— Я кажи, клечо, на какво учиш сър Кьопчо? Как да си измие задника? Това ли е работата ти? Научи ли го как се използва цукало?

Нимбус не отговори. Стисна зъби и прониза с поглед занемарения мъж пред себе си.

— Май започваш да го ядосваш — отбеляза третият. Той беше гладко избръснат и отпиваше вино от бокал. — Внимавай, Елгар, свил е юмруци.

— Истина ли е това? — Елгар погледна към ръцете на наставника, които действително бяха свити в пестници. — Олеле! Нима поставям под съмнение педагогическата ти чест? Би ли искал да ме удариш, клечорляк? Да ме поставиш на мястото ми?

— Ако замахне достатъчно, може и да го усетиш — рече избръснатият.

— Зададох ти въпрос, клечо — настоя Елгар.

— Ако не възразявате, ще продължим друг път — каза Нимбус към Ейдриън. — Очевидно имате гости.

Елгар запречи пътя на ментора и го блъсна отново. Олюлявайки се, Нимбус падна върху кревата.

— Оставете го — каза Ейдриън, докато се изправяше и посягаше за кърпа.

— А, сър Кьопчо в цялата си царствена слава! — възкликна мъжът с брадичката, сочейки. — Е, не чак толкова царствен и не толкова славен!

— Кой си ти? — попита Ейдриън, излизайки от ваната и увивайки кърпата около себе си.

— Аз съм сър Муртас, а джентълменът с красивото лице край мен е сър Гилбърт. А пък шеметният другар, разговарящ учтиво с клечото, е самият сър Елгар. Ние сме тримата най-добри рицари в кралството, както скоро ще се убедиш и сам. Искахме да те приветстваме в двореца и да ти пожелаем успех на полето — тъй като ще разполагаш единствено с късмет.

Нимбус изсумтя.

— Тук са, защото са чули, че е била поръчана вана. Искали са да видят белезите ви. Тъй като не са знаели нищо за вас, дойдоха да видят дали имате някакви пресни рани, от които биха могли да се възползват на турнира. Също така се опитват да ви сплашат, тъй като един къпещ се определено е в неизгодна позиция. Сплашването често може да реши дадено съревнование още преди началото му.

Сър Елгар сграбчи Нимбус за туниката и го повдигна.

— Бъбриво копеленце, а? — тъкмо вдигаше юмрук, когато подгизнала кърпа изплющя върху лицето му.

— Извинявай. Елгар беше, нали? — попита Ейдриън. — Просто приключих с подсушаването на задника си и забелязах някакво петънце на лицето ти.

Елгар захвърли кърпата и изтегли меча. С две крачки прекоси разстоянието до Ейдриън, който стоеше гол и невъзмутим, дори когато рицарят насочи острието към гърлото му.

— Храбър негодник, трябва да се признае — рече Елгар. — Но това означава единствено, че ще бъдеш по-лесна мишена над оградата. Добре ще е да запазиш водата. Ще имаш нужда от нея, след като те запратя в калта.

Прибирайки меча си, той изведе приятелите си навън, като едва не пометоха Ренуик, стоящ пред вратата с бокал вино.

— Добре ли си? — попита Ейдриън, вземайки си нова кърпа.

— Да, разбира се — отвърна Нимбус с неспокоен глас. Приглади туниката си.

— Виното ви, сър — обърна се Ренуик към Ейдриън.

Нимбус взе чашата и я изпразни.

— Както казвах, реалността може да се окаже съвсем различна.