Зимният фестивал

Глава 11 Рицарска добродетел

Албърт Уинслоу крачеше бързо из Акуеста, увил се плътно в плаща си с вдигната качулка. Съжаляваше задето не е обул ботуши, защото обувките му предателски се хлъзгаха по заледения калдъръм. Трябваше да вземе карета. В двореца имаше няколко, които се отдаваха под наем, ала вървенето пеш правеше лесно установяването на евентуални преследвачи. Той се обърна — улицата беше празна.

Влизайки в странноприемница „Бейли“, завари огънят в общото помещение почти догорял. Възрастен мъж спеше край огнището, почти полял скута си с чаша бренди. Виконтът бързо се качи към стаята си. Възнамеряваше да напише бележка и след като я остави на масата, да се отправи към двореца. Оформяйки думите в главата си, той извади ключ и отвори.

Как да обясня какво видях току-що?

Вместо заледена стая, откри оживено пропукващ огън, запалени свещи на масата, а върху леглото, с несвалени ботуши — джудже.

— Магнус?

Вратата се затвори рязко и Албърт стреснато се извърна, за да види Ройс.

— Не трябва да оставяш отключено — рече крадецът.

Албърт се подсмихна:

— Дори няма да удостоя с внимание това подмятане. Кога се върна?

— Твърде скоро, за да сме си отпочинали както трябва — изръмжа Магнус. — Търчали сме като кучета заради него.

— Ей, внимавай с ботушите — рече Албърт, пляскайки ги с опакото на дланта си.

— Какво е станало с Ейдриън? — заговори рязко Ройс. Още не бе свалил качулката си.

Когато Албърт срещна крадеца за първи път, виконтът бе пияница, който живееше в плевнята на един фермер край Колнора. Изпаднал дотам да продава дрехите си срещу глътка ром, принадлежностите му се свеждаха до нощната му риза и няколко парцала. Хленчейки какви несгоди му било докарало прахосничеството на благородния му баща, той бе предложил на Ройс и Ейдриън да купят копринената му нощна риза за пет медни тенента. Ройс му бе отправил по-добра оферта. Ририя се нуждаеха от благородник, който да служи като тяхна свръзка с богатите и привилегированите — почтено лице за непочтената им дейност. Бяха го привели в спретнат вид, платили за нови дрехи и предоставили всичко, съответстващо на един виконт. Бяха му върнали достойнството и Албърт отново стана аристократ. Оттогава виконтът гледаше на Ройс като на приятел, но в подобни моменти — когато качулката му бе вдигната, а гласът груб — дори Албърт се страхуваше от него.

— Е? — настоя Ройс, пристъпвайки напред, карайки Албърт несъзнателно да направи крачка назад. — В затвора ли е? Те не…

— Какво? Не — Албърт поклати глава. — Всъщност няма да повярваш. Идвам от Пира на благородниците, голямата трапеза за Зимния фестивал. Всички бяха там — крале, епископи, рицари…

— На въпроса, Албърт.

— Това правя. Ейдриън също беше там.

Уинслоу видя как ръцете на Ройс се свиват в юмруци.

— Какво му правеха?

— О, не, нищо такова — те го хранеха. Беше… Дали са му рицарско звание, Ройс, имперски рицар. Трябваше да видиш как беше облечен.

Дори джуджето приседна.

— Какво? Говори смислено, побъркан…

— Кълна се. Това е истината! Регент Салдур дори се появи и разказа пред цялата маса някаква откачена история как Ейдриън се сражавал за империалистите в Ратиборската битка и бил ръкоположен заради нея. Представяш ли си?

— Не, не го правя. Да не си започнал да пиеш отново?

— Само малко вино съм пил. Трезвен съм, кълна се — рече Албърт.

— Но защо им е да правят подобно нещо? Ти успя ли да се доближиш до него? Какво каза той?

— Не можеше да говори открито и намекна, че е наблюдаван, но аз смятам, че ще участва в турнира. Изглежда регентите са сключили някаква сделка с него.

— Турнирът на фестивала?

— Да. Ясно изтъкна, че не трябва да се месим или да се опитваме да му помагаме.

— Не разбирам.

— Ставаме двама.

— Чувствам се нелепо — прошепна Амилия на Нимбус, избутвайки чинията си настрана.

Сто двадесет и три чифта очи се взираха в нея. Знаеше точната бройка. Знаеше кои владетели са довели жените си и кои седят с куртизанки. Знаеше кои са чувствителни към теченията и кои не обичаха да седят в близост до камината. Знаеше кои принцеси до кои херцогини не искат да седят. Знаеше кой беше марионетка и кой държеше конците му. Знаеше всички чудатости и недъзи, всяко име и звание — но нито едно лице.

Като парчета пергамент бяха поносими, ала сега всички бяха тук — взиращи се. Не, не това. Израженията им бяха твърде злонамерени и презрителни, за да бъдат определени като нещо тъй неутрално като гледане. В очите им можеше да види раздразнението, отгатвайки какво си мислят: Как може тя — простата щерка на някакъв си каруцар — да седи на масата на императрицата? Чувстваше се сякаш сто двадесет и три вълка бяха оголили зъби към нея.

— Изглеждате прекрасно — каза ѝ Нимбус. Пръстите му се движеха в такт с павана. Менторът очевидно не обръщаше внимание на плискащите се край тях вълни на омраза.

Тя въздъхна. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се пребори с остатъка от нощта. Оправяйки стойката си, Амилия си припомни да диша, което не беше лесно постижение в стегнатия корсаж.

Амилия носеше роклята, която херцогинята ѝ бе предоставила тази сутрин. Далеч от обикновена, тя бе истинско произведение на изкуството, изработено от синя коприна. Панделки се виеха в сложни, напомнящи лебеди форми. Тясната горна част притискаше стомаха ѝ и преливаше в огромна издута пола, чиито гънки се лееха като вода. Дълбокото деколте откриваше горната част на гърдите ѝ. За ужас на лейди Женвиев, Амилия носеше шал, покриващ тях и скъпата огърлица, която херцогинята ѝ бе заела. Вероятно за да избегне подобно скриване на диамантените обици, херцогинята бе изпратила трима фризьори, които да се погрижат за косата ѝ. Отне им почти три часа, след което бяха заменени от двама други, които гримираха устните, клепачите, бузите, дори ноктите не бяха пожалени. Амилия никога не бе носила грим, никога не си бе правила прическа и със сигурност не бе оголвала бюста си. От уважение към херцогинята се подчини, ала се чувстваше като клоун — присмехулно увеселение за онези сто двадесет и три чифта очи.

Сто двадесет и четири, поправи се тя. Имаше добавка в последната минута.

— Кой от тях е той? — обърна се тя към Нимбус.

— Кой? Сър Ейдриън? Вмъкнах го ей там. Онзи в златно и пурпур. Салдур го представя за рицар, но никога не съм срещал човек, толкова лишен от рицарство.

— Зъл ли е?

— Напротив. Почтителен и внимателен, дори и към слугите. Оплаква се по-малко от монах, а макар да съм сигурен, че знае как се върти острие, изглежда агресивен колкото една мишка. Пие умерено, смята купа овесена каша за пиршество, става призори. Той не е рицар, а по-скоро каквото един рицар би трябвало да бъде.

— Познат ми изглежда — каза тя, но не можеше да се сети защо. — Как се справя?

— Бавничко — рече Нимбус. — Само се надявам да не опита да танцува. Не намерих време да го обуча, а съм сигурен, че няма представа.

— Знаеш да танцуваш? — попита Амилия.

— И съм изключително талантлив, милейди. Ще желаете ли да науча и вас?

Тя подбели очи:

— Силно се съмнявам, че ще ми се наложи да зная това.

— Убедена ли сте? Нима сър Бректън няма да се сражава под вашия знак?

— От съжаление.

— Съжаление? Сигурна ли сте? Може би трябва… Олеле, какво си имаме тук? — Нимбус спря, тъй като сър Муртас си проправяше път към тях. Облечен в пристегнат червен жакет, правещ широките му рамене да изпъкват още повече, той бе внушителен. Елегантна златна верига с рубин висеше на врата му. Тъмните му очи бяха в тон с черната коса, а брадичката му изглеждаше неотдавна оформяна.

— Лейди Амилия, аз съм сър Муртас от Олбърн — той протегна ръка, обсипана с пръстени.

Объркана, тя се взря в нея, докато мъжът неловко не отпусна крайник. Амилия забеляза Нимбус да реагира по начина, показващ някаква нейна грешка. Само дето тя нямаше представа какво е сбъркала сега.

— Надявах се, милейди — настоя сър Муртас, — да ме удостоите с един танц.

Амилия бе ужасена. Седеше скована и се взираше мълчаливо в мъжа.

Нимбус ѝ се притече на помощ.

— Убеден съм, че в настоящия момент танците не представляват интерес за Нейно Благородие.

Муртас го изгледа презрително, сетне изражението му се смекчи, когато се обърна към Амилия.

— Мога ли да попитам защо? Ако не се чувствате добре, вероятно бих могъл да ви придружа до балкона, където да се освежите? Ако музиката не е по вкуса ви, бих могъл да поръчам да засвирят друго. Ако е заради цвета на жакета ми, с радост ще се преоблека.

Амилия не отрони нито дума.

Муртас погледна към Нимбус.

— Да не би той да е говорил зле за мен?

— Изобщо не съм отварял дума за вас — рече менторът, но думите му нямаха ефект върху рицаря.

— Може би не ѝ допада плъховата козина върху брадичката ти, Муртас — изрева сър Елгар, който също се приближи към масата. — Или може би изчаква някой истински мъж да я покани. Какво ще кажете, милейди? Ще ми окажете ли честта?

Елгар се извисяваше над Муртас и изблъска по-дребния рицар настрана, протягайки ръка.

— Съ… съжалявам — Амилия откри дар слово. — Не възнамерявам да танцувам.

Изражението на Елгар се смрачи до буреносно такова, но той не каза нищо.

— Господа, господа, за мен чака дамата — рече сър Гилбърт, пристъпвайки напред. — Простете ми, милейди, задето ви накарах да ме чакате толкова дълго, принудена да понасяте подобна компания.

Амилия поклати глава, изправи се, сетне бързо се отдалечи от масата. Нито знаеше къде отива, нито се интересуваше. Ужасена и засрамена, мислеше само за бягство. Изплашена да не привлече вниманието на друг рицар, тя заби очи в пода, което доведе до нов сблъсък със сър Бректън.

— Олеле — ахна тя, поглеждайки го. — Аз… аз…

— Изглежда това се превръща в традиция — усмихнато каза Бректън.

Амилия бе вцепенена и се чувстваше толкова глупаво, че очите ѝ се навлажниха и по бузите ѝ потекоха сълзи.

Когато рицарят видя това, усмивката му изчезна. Падна на коляно и наведе глава.

— Простете ми, милейди. Аз съм глупак. Заговорих без мисъл.

— Не, не, всичко е наред — рече му тя, чувствайки се по-зле от всякога. — Моля ви, просто се опитвам да се оттегля в покоите си… Наситих се на пиршеството.

— Както желаете. Хванете ръката ми и ще ви придружа.

Амилия бе изоставила съпротивата и се вкопчи в рицаря. Двамата се отдалечиха от шума и тълпата, след която тя се поокопити. Обърса сълзи и пусна ръката му.

— Благодаря ви, сър Бректън, но не е нужно да ме съпровождате. Дълго време съм живяла в този дворец и зная пътя. Мога да ви уверя, че няма дракони и огрета.

— Разбира се. Простете още веднъж за предположението ми. Помислих си…

Амилия кимна.

— Зная. Просто бях леко замаяна. Не съм свикнала на толкова внимание. Въпреки титлата, аз съм все още просто момиче, а рицарите… те ме ужасяват.

Бректън изглеждаше наранен и отстъпи назад.

— Аз никога не бих ви наранил, милейди.

— Ето пак. Чувствам се толкова глупава — Амилия размаха ръце. — Не зная как да бъда благородна. Всички мои думи са не на място. Каквото направя — или не направя — винаги се оказва грешно.

— Уверен съм, че вината не е ваша, а моя — изтъкна Бректън. — Нямам опит с дворцовия живот. Аз съм войник — открит и прям. Още веднъж моля за прошка и ще ви оставя, тъй като очевидно ви ужасявам.

— Не, не, нищо подобно. Вие сте изключително мил. Другите са… Вие сте единственият… — тя въздъхна. — Моля, за мен ще е чест, ако ме съпроводите.

Бректън отсечено отдаде чест, поклони се, отново подаде ръка. Тихо се изкачиха по стълбите до петия етаж. — Подминавайки дежурните стражници, стигнаха до вратата на спалнята. Бректън кимна и се усмихна на Джерълд, който поздрави — нещо, което Амилия не го бе виждала да прави досега.

— Защитена сте добре — отбеляза Бректън.

— Не аз, това са покоите на императрицата. Винаги я посещавам, преди да си легна. Ако трябва да съм честна, вие дори не трябва да сте на този етаж.

— Тогава ще си тръгна.

Той започна да се обръща.

— Почакайте — тя докосна ръката му. — Вземете — тя свали шала си и му го подаде.

Бректън се усмихна широко.

— Ще го нося гордо на турнира и ще ви представя с чест.

Пое ръката ѝ и внимателно я докосна с устни. Сетне се поклони и се отдалечи. Погледът на Амилия го проследи до стълбището, където той потъна. Извръщайки се, тя видя Джерълд да се усмихва. Амилия повдигна вежда и стражникът отново стана невъзмутим.

Секретарката влезе в спалнята. Както винаги, Модина стоеше край прозореца. Легнала върху камъка, облечена в бялата си нощничка, императрицата изглеждаше мъртва. В тази поза я намираше Амилия повечето пъти. Огледалото още бе непокътнато, Модина просто бе заспала. Но Амилия не можеше да спре да мисли, че един ден… Изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

— Модина? — рече тихо, разтърсвайки рамото на императрицата. — Ела, твърде е студено да лежиш там.

Момичето тъжно повдигна очи и кимна. Амилия я отведе до леглото, зави я с одеялото и я целуна по челото, преди да се оттегли.

Ейдриън мачкаше стопен восък между пръстите си и се вслушваше в ритмичното похъркване на графа. Дори сенките му изглеждаха уморени, макар че след новата смяна бяха застъпили други. Чудеше се колко дълго се очаква да остане в залата.

Видя сър Бректън да се появява отново, но вместо да заеме старото си място, рицарят подхвана разговор с Нимбус. Загледа ги за момент, сетне зърна движение край главната трапеза. За свое неудоволствие видя регент Салдур да се приближава към него с бокал в ръка.

— Справи се добре — рече регентът, сядайки срещу Ейдриън. — Или поне така изглеждаше оттам. Страж Гай и лорд Мариус те похвалиха.

— Лорд Мариус? Мерик Мариус ли имате предвид?

— Да, помниш го, нали? Той беше на срещата ни. О, колко глупаво. Може би сме забравили да го представим. Мариус каза, че бил изключително впечатлен от скорошна задача, която ти и партньорът ти сте изпълнили за него. Изглежда е било много трудно. Дори изтъкна, че само вие двамата сте били способни на подобно постижение.

Ейдриън стисна зъби.

— Мислех си… След като работата с Бректън приключи, може би службата за империята ще ти се стори за предпочитане пред изгнание с Гаунт. Аз съм прагматик, Ейдриън, мога да видя ползите от такъв като теб. Убеден съм, че си чувал безброй ужасни неща за мен или какво съм направил. Но трябва да осъзнаеш, че се опитвам да отърва нашия свят от проблемите, които тормозят и благородници, и простолюдие. Пътищата тънат в развала. През пролетта не може да се пътува от кал. Шири се престъпност, което затруднява търговията и пречи на просперитета. Всеки град е отпадъчна яма, на пръсти се броят онези с чиста вода за пиене. На север няма достатъчно работа, на юг няма достатъчно работници, а достатъчно храна няма никъде.

Ейдриън видя Бректън и Нимбус да напускат заедно. Малко по-късно Муртас, Елгар и Гилбърт пресушиха чашите си и поеха в същата посока.

— Светът на людете има много врагове — продължи Салдур. — Когато кралчетата воюват помежду си, детинските им спорове отслабват поверените им държави. Глупостта им подканя чужди нашествия. Може и да не знаеш това, но Гхазел и дакките нападат от юг. Не разгласяваме тази информация, така че малцина знаят колко е сериозно същинското състояние на нещата, но те дори са завладели Тур Дел Фур.

Ейдриън го прониза с поглед:

— Ако не сте искали гоблините за съседи, не е трябвало да ги каните.

Салдур го изгледа любопитно за миг, сетне каза:

— Сторих нужното. Докъде бях стигнал? А, да. Не всеки може да запази принадлежностите си, ако искаме нещата да се променят. Трябва да има саможертви. Опитах се да бъда разумен, но ако кракът развие неизлечима инфекция, за доброто на тялото е да бъде ампутиран. Надявам се да видиш отвъд дребните пожертвования и обмислиш големите импликации. Аз не съм лош човек, Ейдриън. Светът ме принуждава да бъда жесток, но не повече от един баща, който принуждава детето си да преглътне неприятно лекарство. Разбираш това, нали?

Салдур се взираше в него с очакване.

— Може ли вече да си ида? — попита Ейдриън. — От пиршеството имам предвид.

Салдур въздъхна и се облегна назад.

— Да, можеш. Трябва да се наспиш добре. Турнирът започва след два дни.

Шишарки и гирлянди от зеленика съпровождаха Ейдриън по пътя към кралското крило. Зад един ъгъл видя Нимбус, превит край стената. Туниката му бе разкъсана, а носът му кървеше. Над него се бе извисил сър Гилбърт и се усмихваше. През вратата на всекидневната Ейдриън видя сър Бректън, който, въоръжен само с декоративния си кинжал, се сражаваше с Муртас и Елгар — и двамата въоръжени с меч и кинжал.

— Виж кой се присъедини към веселбата — рече Гилбърт.

— С оглед на ситуацията — обърна се Ейдриън към Нимбус, — точно колко щедрост трябва да предложа на тези рицари?

Муртас замахна към Бректън, който пресрещна меча с късото си острие и отби удара.

— С оглед на ситуацията — бързо каза Нимбус, — въпросната добродетел не е приложима.

— Така е! — изкрещя Бректън. — Те не са достойни за почтено отношение.

Ейдриън се усмихна:

— Това изключително улеснява нещата.

Светкавично изтегли кинжала си. Миг по-късно Гилбърт рухваше на колене, втренчен невярващо в забилия се в бедрото му нож. Изрева. Ейдриън го удари по лицето и противникът му се строполи. Вземайки своя и неговия кинжал, боецът се втурна към тримата сражаващи се.

Елгар го посрещна със зловеща усмивка, оставяйки Муртас да се оправя с Бректън.

— Надявам се с копие да си по-добър, отколкото с меч — рече Ейдриън.

— Още не сме се били, глупако — изрева Елгар.

— Не е и нужно. Хванал си меча като жена. Не, вземам си думите назад. Познавам жени, които умеят да се фехтуват. Истината е, че си отвратителен.

— Каквото не ми достига в стил, компенсирам със сила — Елгар вдигна меч високо над глава и атакува, оставяйки гръдта си незащитена. Обучението на Ейдриън инстинктивно го накара да премери един-единствен удар, който щеше да убие Елгар на място. Но се възпротиви на изкушението. Салдур и Етелред нямаше да одобрят. Пък и Елгар беше пиян. Затова Ейдриън отскочи встрани, протягайки крак. Елгар падна, удряйки главата си в камъка.

— Мъртъв ли е? — попита Нимбус, гледайки как Ейдриън обръща мъжагата по гръб.

— Не, но май е пукнал плочките. Това се казва корава глава.

— Не трябва ли да помогнете на сър Бректън?

Ейдриън погледна как Муртас атакува за пореден път.

— Не смятам това за необходимо, пък и не е подобаващо да се намесвам в чужд бой. Обаче…

Вдигайки меча на Елгар, Ейдриън викна „Бректън!“ и му подхвърли оръжието. Рицарят го улови и Муртас отстъпи назад, вече не толкова уверен.

— Проклет да си! — викна Муртас, замахвайки за последно, преди да избяга.

Ейдриън не можа да се въздържи да не препъне и него. Муртас падна, бързо се изправи на крака, сетне изчезна.

— Благодаря — Бректън леко кимна на Ейдриън.

— Муртас трябва да ми благодари — отвърна той.

Бректън се усмихна.

— Така е.

— Не разбирам — обади се Нимбус. — Муртас загуби. Защо да ви благодари?

— Още е жив — обясни Ейдриън.

— О — каза Нимбус.

Ейдриън успя да спре кървенето на Нимбус. Носът на ментора не изглеждаше да е счупен. Но никой от тях не гореше от желание да се завърне в залата за пиршества. Ейдриън и Бректън придружиха Нимбус до стаята му, където слабоватият мъж благодари на рицарите за помощта им.

— Биете се добре — рече Бректън, докато двамата с Ейдриън поемаха обратно към рицарското крило.

— Защо ви нападнаха?

— Бяха пияни.

— Там, откъдето идвам, пияните пеят фалшиво и спят с грозни жени. Не нападат рицари и царедворци.

Бректън помълча за миг, сетне попита:

— Откъде идвате, сър Ейдриън?

— Салдур обясни…

— Някои от хората, воювали с лорд Дърмонт и оцелели Ратиборската битка, се присъединиха в армията ми. Капитан Лоуел бе един от тях. Разказът му по нищо не прилича на приказката, която регент Салдур описа. Не бих посрамил регента или вас публично, но сега, след като сме сами…

Ейдриън не отвърна нищо.

— Лоуел каза, че цялата имперска армия била изненадана в съня си в едно дъждовно утро. Повечето от тях дори не сварили да си окачат меч, камо ли да оседлаят кон.

— Беше много объркващ ден — отвърна Ейдриън.

— Така казвате вие, но може би изобщо не сте били там. Приписващият си чужди заслуги рицар е особено безчестен.

— Мога да ви уверя, че бях там — искрено рече Ейдриън. — И че яздих през калното поле, водейки хора в боя.

Бректън спря пред прага на стаята си и няколко мига изучава лицето на събеседника си.

— Моля да ме извините за грубостта ми. Вие ми помогнахте, а аз отвърнах с обвинения. Не подхожда на един рицар да обвинява друг без доказателства. Не ще се случи отново. Лека нощ.

Поклони се отсечено на Ейдриън и го остави сам в коридора.