Зимният фестивал

Глава 6 Дворецът

Ейдриън дръпна завесите и запали свещта на масичката, сетне се обърна към Албърт:

— Какво откри?

В миналото винаги Ройс организираше срещите. Ейдриън напрягаше ума си да си припомни всички дребни детайли, на които наблягаше партньорът му.

Намираха се в стаята му в странноприемницата, първата им среща след напускането на Ройс. Сега Албърт беше отседнал в палата и Ейдриън държеше срещите им да бъдат нарядко. Един гост на императрицата можеше и да посети някаква занемарена кръчма да се развесели, но твърде много посещения биха събудили подозрение.

— Джени ме запозна със секретарката на императрицата — рече Албърт. Бе облечен в тежко наметало, чиято семпла вълна скриваше пищните му одежди. — Момичето се разплака от радост, когато Джени ѝ каза новините за семейството ѝ. Спокойно мога да заявя, че лейди Амилия обича херцогинята, а на мен поне се доверява. Да беше видял Джени. Възхитителна беше. А покоите ѝ са невероятни.

— Ами Лио?

— Тих — както винаги, но и той е в кюпа. Ако за Джени не представлява проблем, за него също не е. Пък и той винаги е мразел Етелред.

Двамата седнаха на масата. Бледата премигваща светлина откриваше само лицата им. Повече от седмица Ейдриън бе дирил информация в града, но не напредваше особено. Не умееше да планира като Ройс.

— А и знаеш как Джени обожава интригите — додаде Албърт. — Та както и да е, тя уреди да бъда назначен за официален сватбен организатор.

— Отлично. Научи ли нещо от полза?

— Попитах лейди Амилия за места, които биха могли да бъдат използвани за временно настаняване на изпълнителите. Казах ѝ, че е често срещана практика да се използват празни килии за целта, тъй като е трудно да се намери място в странноприемниците.

— Хитро.

— Благодаря, обаче нямаше полза. Според нея дворецът не разполагал с тъмница, само със затворническа кула.

— Това звучи добре.

— Която е празна.

— Празна? Сигурен ли си? Провери ли?

Албърт поклати глава:

— Нямам достъп.

— Защо, след като е празна?

Виконтът сви рамене.

— Никаква идея, но лейди Амилия ме увери, че е. Каза, че самата тя е била там. Пък и наблюдавах последните няколко нощи, убеден съм, че е права. Никаква светлина не видях. Макар че веднъж видях един серет да влиза.

— Други идеи?

Албърт забарабани с пръсти по плота, замисляйки се.

— Единствената друга забранена зона е петият етаж, където трябва да са покоите на императрицата.

— Виждал ли си я? — Ейдриън се приведе напред. — Говори ли с нея?

— Не. Доколкото мога да кажа, Модина никога не напуска стаята си. Амилия настоява, че императрицата е заета да ръководи империята, а и е още слаба. Очевидно тази комбинация прави невъзможно приемането на посетители. Това се оказа източник за раздразнение. Всички от гостуващите благородници искаха да я посетят, но им бе отказано.

— Все някой трябва да я вижда.

— Лейди Амилия със сигурност. Също така има и камериерка… — Албърт зарови в туниката си, измъквайки посмачкани пергаменти, които изправи на масата. — А, ето. Камериерката се нарича Ана, а пазачът пред вратата — отново се зачете в бележките си — Джерълд. Ана е дъщеря на търговец на платове от Колнора. Що се отнася до Джерълд, пълното му име е Джерълд Бейниф. Родом от Чадуик. Семеен приятел на Белстрадови.

Виконтът зашумоля с пергаментите.

— Веднъж е бил личен помощник на сър Бректън. Заради храбростта си е препоръчан за телохранител на императрицата.

— А регентите?

— Предполагам те биха могли да я посещават, но, доколкото мога да кажа, не го правят. Поне никой от хората, с които говорих, не помни да ги е виждал някога на петия етаж.

— Тогава как управлява тя, щом никога не се среща с Етелред и Салдур?

— Смятам, че е очевидно. Империята се управлява от регентите.

Ейдриън се облегна смръщен.

— Значи тя е марионетка.

Албърт сви рамене:

— Възможно. Това от значение ли е?

— Двамата с Ройс я познавахме — преди да стане императрица. Смятах, че тя би могла да ни помогне.

— Не изглежда, че тя притежава някаква власт.

— Някой знае ли?

— Някои от аристократите може и да подозират, макар повечето да изглеждат колосално незапознати.

— Не е възможно всички да са толкова наивни.

— Не трябва да забравяш, че много от тях са изключително набожни и фанатични империалисти. Вярват на историята, че родът ѝ води началото си от Марибор. Доколкото можах да проуча, по-голямата част от простолюдието също споделя това виждане. Слугите и дори дворцовите пазачи гледат на нея с възхита. Нередовните ѝ появи само засилват това. Мечтата на политика. Тъй като бива виждана рядко, никой не приписва грешките на нея, вместо това всички обвиняват регентите.

— Значи само Амилия, пазачът и камериерката я посещават? Никой друг?

— Така изглежда. О, чакай — Албърт поспря. — Нимбус също има достъп.

— Нимбус? — попита Ейдриън.

— Да, той е царедворец от Вернес. Срещнах го преди няколко години на някакво тържество или бал. Всъщност той беше този, който представи лорд Дареф и мен на Белънтайн, от своя страна довело до двойната кражба на писма за графа на Чадуик и Аленда Ланаклин. Нимбус е хилав веселяк, който обича да се облича в крещящи дрехи и напудрена перука. Винаги носи малка кожена чанта през рамо — носят се слухове, че вътре държи грим. По-умен е, отколкото изглежда. Много е наблюдателен — всичко чува. Бил е нает от лейди Амилия и работи като неин помощник.

— А каква е вероятността на теб да ти бъде позволена аудиенция с императрицата?

— Нищожна, подозирам. Защо? Току-що ти казах, че няма с какво тя да ни помогне. Или мислиш, че държат Гаунт в стаята ѝ?

— Не — Ейдриън прокара ръка върху масата, сякаш галейки сенките. — Просто бих искал да… не зная, да видя дали е добре, предполагам. Обещах на баща ѝ да се грижа за нея… да се уверя, че тя е добре.

— Тя е императрицата — изтъкна Албърт. — Или той не е чул?

— Мъртъв е.

— О — Албърт замлъкна.

— Просто бих се почувствал по-добре, ако мога да поговоря с нея.

— Гаунт ли е целта ни — или императрицата?

Ейдриън се намръщи.

— Е, не изглежда да напредваме с откриването на килията му.

— Струва ми се, че направих всичко в рамките на възможностите си. Аз съм организатор на сватба, не стражник. Хората стават подозрителни, ако заговоря за затворници.

— Наистина не смятах, че ще е толкова трудно да го открием.

Албърт въздъхна.

— Ще опитам отново — рече той, изправяйки се и пристягайки плащ.

— Почакай малко. Когато пристигнахме, не спомена ли, че набирали нови пазачи?

— Да, очакват огромни тълпи. Защо?

Ейдриън не отговори веднага, взирайки се в пламъка, масажирайки мазолестите си длани.

— Мислех си отново да размахам оръжие в името на короната.

Албърт се усмихна:

— Малко си свръхквалифициран за такава работа.

— Значи няма да имам проблеми да ме изберат.

Ейдриън си чакаше реда сред слабоватите, гърбави бъдещи войници. Те пристъпваха от крак на крак и духаха в шепи. Редицата се проточваше от главната порта до казармите в градината на двореца. Тъй като беше единственият със собствено оръжие и читаво наметало, Ейдриън се чувстваше не на място. Наложи си да влачи крак и да върви прегърбен.

Снежни преспи се бяха проснали край вътрешните стени на добре почистения двор. Пред казармите бе изкопана дупка, в която гореше огън. Над него стражниците спираха периодично, за да затоплят ръце или изпият чаша гореща напитка. Хлапета сновяха между кладенеца и купчините дърва, носейки съответно кофи или цепеници.

— Име? — запита груб войник, когато Ейдриън влезе в сумрачната казарма и се изправи пред очукано бюро.

Зад бюрото седяха трима мъже с кожени дрехи. Край тях имаше и дребен чиновник, когото Ейдриън бе виждал веднъж в двореца. Противен тип с оплешивяваща глава и оцапани с мастило пръсти, той имаше пред себе си пергамент, перо и мастилница.

— Имаш ли изобщо име? — запита мъжът в средата.

— Балдуин — отвърна Ейдриън. Чиновникът започна да драска по пергамента. Краят на перото му се развяваше като опашката на ядосана катерица.

— Балдуин, а? Къде си се бил?

— Къде ли не.

— Защо не си в имперската армия? Дезертьор ли си?

Ейдриън си позволи да се усмихне. Войникът не се присъедини към жеста му.

— Може да се каже. Напуснах националистите.

Това привлече вниманието на всички край масата, както и на неколцина чакащи. Чиновникът спря да пише и повдигна очи от пергамента си.

— По някаква причина спряха да ми плащат — допълни Ейдриън с вдигане на рамене.

Крайчетата на войнишката уста бяха леко придърпани от усмивка:

— Не си ужасно лоялен, а?

— Напротив… докато ми се плаща.

Войникът се закикоти и погледна към другите. По-възрастният, който седеше от дясната му страна, кимна.

— Впиши го. Не се изисква особена лоялност да се оправиш с тълпата.

Чиновникът отново започна да пише и на Ейдриън бе връчен дървен знак.

— Отнеси това навън и го дай на сержант Милът край огъня. Той ще се погрижи. Име? — провикна се към следващия чакащ, докато Ейдриън отново излизаше сред пронизителната белота.

Заслепен за миг, той премигна. Когато очите му привикнаха, видя страж Луис Гай да влиза през портата, повел петима серети. Двамата мъже се видяха едновременно. Ейдриън не бе срещал Гай от смъртта на Фанън Пикъринг в Далгрен. И макар да се надяваше един ден да се разплати със стража за смъртта на момчето, не можеше да се намери по-неподходящ от сегашния момент.

За миг никой от двамата не помръдна. Сетне Гай бавно се приведе и заговори с мъжа до себе си, без да отделя очи от Ейдриън.

— Веднага! — изръмжа стражът, когато рицарят се поколеба.

Ейдриън не можеше да измисли по-лошо място, където да бъде заловен. Нямаше лесен изход — прозорец за прескачане или врата, която да затвори. Между него и портите стояха двадесет и шестима мъже, чакащи си реда, които щяха да скочат веднага, за да покажат храбростта си, помагайки на пазачите от замъка. Въпреки численото превъзходство, те най-малко го притесняваха. Бяха невъоръжени. По-големият проблем бяха десетимата пазачи в пълно бойно снаряжение. При първото отчаткване на мечове от казармите щяха да се стекат още войници. Ейдриън изчисли, че ще му се наложи да убие или осакати поне осемнадесет човека, за да достигне истината. Гай и петимата му серети щяха да бъдат начело в списъка. Трябваше да се отърве и от конете им, ако искаше да има някакъв шанс да избяга през улиците на града. Стрелците на стената щяха да бъдат последното препятствие. Бяха осмина, поне двама от тях щяха да бъдат достатъчно опитни, за да го застрелят в гръб, докато бяга през портата.

— Просто не помръдвай — рече Гай, разперил ръце пред себе си. Изглеждаше сякаш се кани да улови див кон. Не се приближи, нито слезе от коня или изтегли меча.

Тогава решетката на портите се спусна.

— Няма измъкване — увери го Гай.

От близката врата изхвръкнаха пазачи, затичали към Ейдриън с вдигнати мечове.

— Спрете! — нареди стражът, рязко вдигайки ръка. — Не се приближавайте към него. Само се разпръснете.

Чакащите доброволци местеха поглед от Ейдриън към войниците, сетне отстъпиха назад.

— Зная какво си мислиш, господин Блекуотър — рече Луис Гай с почти дружески тон. — Но този път наистина те превъзхождаме по брой.

Ейдриън стоеше в елегантния кабинет на четвъртия етаж на замъка. Регент Салдур седеше зад бюрото си, играейки си с малък инкрустиран нож за писма, оформен като кинжал. Бившият епископ изглеждаше поостарял и напълнял от последния път, в който го бе виждал. От дясната страна на регента стоеше Луис Гай, впил очи в Ейдриън. Носеше традиционната черна броня с червен плащ, не беше извадил меча си. Стойката му беше изправена и изпълнена с внимание, държеше ръцете си сключени зад гърба. Третият присъстващ бе непознат. Беше облечен елегантно, приседнал край един шах, небрежно прехвърляйки фигура между пръстите си.

— Господин Блекуотър — заговори Салдур. — Чувал съм доста невероятни неща за теб. Би ли седнал?

— Толкова дълго ли ще бъде посещението ми?

— Да, страхувам се. Без значение как се развият нещата, ще останеш при нас.

Ейдриън погледна към стола, но избра да остане прав.

Старецът се отпусна назад и събра връхчетата на пръстите си.

— Вероятно се чудиш защо си тук, вместо да си заключен в северната кула или защо поне не сме те оковали. Относно това би могъл да благодариш на страж Луис Гай. Той ни разказа удивителна история за теб. Като оставим настрана убийството на серетски рицари…

— Единственият убит тогава беше Фанън Пикъринг — рече Ейдриън. — Серетите ни нападнаха.

— Какъв смисъл има да обсъждаме кой какво кога направил? И все пак убийството на серет се наказва жестоко. Страхувам се, че екзекуцията е обичайна практика. Но страж Гай настоява, че ти си тешлор — единственият тешлор — и това е необичайно смекчаващо вината доказателство.

— Ако си припомням уроците по история правилно, само един тешлор е избегнал разрухата на Старата империя — Джериш Грелад, който помогнал на Наследника на Новрон да се скрие. Легендата твърди, че тешлорските умения били предавани от поколение на поколение, за да бъде защитавана кръвната линия на императора.

— За Пикърингови и Килдарови се говори, че са открили по една от тешлорските дисциплини. Тези ревниво пазени тайни са направили въпросните семейства прословути фехтовчици. Изцяло обучен тешлор би бил… ами, неуязвим в единоборство. Прав ли съм?

Ейдриън не каза нищо.

— Във всеки случай, нека приемем за момент, че Гай не греши. Ако това е така, присъствието ти ни предоставя интересна възможност, от която бихме могли да извлечем взаимна полза. Предвид това сметнахме, че би желал да ни изслушаш, ако се отнесем към теб с известно уважение. Оставяйки те свободен…

Вратата се отвори рязко и в стаята влезе регент Етелред. Едрият мъжага бе облечен в елегантни царствени одежди от коприна и кадифе. И той изглеждаше по-стар, шкембе загрозяваше някога стегнатата му фигура. По брадата и мустаците му пълзеше сиво, стигнало до бяло в косата му. След като придърпа вътре плаща си, затвори.

— Значи това е човекът? — прогърмя той, оглеждайки Ейдриън. — Познавам ли те?

Невиждайки причина да лъже, Ейдриън отвърна:

— Служил съм в армията ви.

— Точно така — рече Етелред, размахвайки оживено ръце. — Беше добър боец. Удържа линията при… при… — неколкократно щракна с пръсти.

— При брода на река Грейвин.

— Точно — той се плесна по бедрото. — Адски добра работа. Тогава те повиших, нали? Направих те капитан или нещо от сорта. Какво стана?

— Напуснах.

— Жалко. Беше сносен войник — Етелред го потупа по рамото.

— Разбира се, че е, Ланис. В това е цялата работа — рече Салдур.

Етелред се изкикоти, сетне каза:

— Истина, истина. Е, той прие ли?

— Още не сме го попитали.

— Какво да ме попитате?

— Ейдриън, имаме малък проблем — започна Етелред. Докато говореше, той обикаляше между бюрото на Салдур и вратата. Пръстите на лявата ръка бе затъкнал зад гърба си в колана, а с десницата придружаваше думите си като с диригентска пръчица. — Казва се Арчибалд Белънтайн. Гнусна малка невестулка. Всички Белънтайнови винаги са били безполезни, но той също владее Чадуик. Така че без никакви свои заслуги управлява провинция, която е почти безполезна. Почти, защото Чадуик е домът на лорд Белстрад, чийто най-голям син, сър Бректън, е най-добрият рицар в Аврин. И като казвам най-добър, говоря буквално. Бойните му умения са ненадминати, както и стратегическите му такива. За съжаление, също така е и непоколебимо лоялен. Подчинява се единствено и само на Арчи Белънтайн.

Етелред прекоси стаята и рязко приседна на бюрото на Салдур, което му действие накара стареца да трепне.

— Исках Бректън да бъде мой генерал, но той отказва да спазва йерархията и не слуша друг освен Арчи. Не мога да губя време да препращам заповедите си през този пикльо. Предложихме на Бректън земя и титла, за да изостави Белънтайн, но глупакът не прояви интерес.

— Войната приключи — или поне скоро ще бъде — изтъкна Ейдриън. — Вече не ви трябва Бректън.

— Точно така — рече Салдур.

Ейдриън го побиха тръпки от безгрижния тон, с който регентът изрече думите си.

— Дори и без война се нуждаем от силни люде, които да поддържат реда — обясни Етелред. Вземайки стъклена фигурка от бюрото на Салдур, започна да си я подхвърля от ръка в ръка.

Салдур стисна зъби, докато очите му проследяваха всяко прелитане на фигурката.

— Когато Бректън отказа, Арчи заплаши да използва него и роялистите срещу нас. Представяш ли си? Каза, че щял да се отправи срещу Акуеста. Мисли си, че може да ми се противопостави! Този малък… — Етелред трясна фигурката в бюрото, разтрошавайки я. — О, извинявай, Саули.

Салдур въздъхна, но не каза нищо.

— Както и да е — Етелред изтупа ръце, при което по плота на бюрото паднаха още парченца стъкло. — Кой би помислил, че един рицар ще откаже титлата маркиз плюс цяло кралство? Надутият му глупак! И за какво го прави? Вярност към Арчи Белънтайн. Който го мрази. Винаги го е правил. Нелепо е.

— Което ни отвежда към това защо си тук, господин Блекуотър — рече Салдур. С дантелена кърпичка измете стъклените парченца в кофа за боклук. — Колкото и да ми се ще да си я припиша, идеята беше на Гай — Салдур кимна към стража.

Гай не промени вдървената си поза, като че това беше обичайната му позиция.

— Откривайки те в градината, Гай осъзнал, че ти можеш да разрешиш малкия ни проблем със сър Бректън.

— Не разбирам — рече Ейдриън.

Салдур извъртя очи.

— Не можем да позволим на Бректън да достигне армията си при Дрондил Филдс. Тогава бихме се осланяли на милостта на Арчи. Той би могъл да изисква всичко, докато Бректън отговаря за лоялността на армията му.

Объркването на Ейдриън не намаля.

— И?

Етелред се изкикоти.

— Бедният Саули, прекалено много разчиташ на намеци. Този човек е боец, а не стратег. Трябва да му се каже в прав текст — обръщайки се към Ейдриън, продължи. — Бректън е опитен воин и не се надявахме да намерим човек, който да го победи, докато Гай не изтъкна, че ти си идеален за тази работа. Накратко, искаме да убиеш сър Бректън.

— Турнирът на Зимния фестивал ще започне след няколко дни — продължи Салдур. — Бректън също ще участва. Искаме да го победиш. Неговото копие ще бъде със затъпен връх, а твоето ще има бойно острие, скрито под порцелан. Когато той умре, проблемът ни ще бъде решен.

— И защо точно бих се съгласил?

— Както добрият регент обясни — рече Гай, — убийството на серет се наказва със смърт.

— Освен това — вмъкна Етелред — като знак на добра воля ще ти платим сто златни тенента. Какво ще кажеш?

Ейдриън знаеше, че никога не би убил Бректън. Макар да не го бе срещал, познаваше по-малкия му брат Уесли, служил заедно с Ройс и Ейдриън на борда на „Изумрудената буря“. Младежът бе умрял в битка, сражавайки се заедно с тях в Замъка на четирите вихъра. Саможертвата му бе променила живота им. Никой не се бе показвал по-достоен за лоялност и ако Бректън беше дори и наполовина като по-малкия си брат, Ейдриън му дължеше поне един живот.

— Какво би могъл да каже? — отвърна вместо него Салдур. — Той няма избор.

— Не бих казал — отвърна Ейдриън. — Прави сте. Аз съм обучен тешлор. Докато говорехте, изчислих осем различни начина да убия всички в стаята. Три от тях включват единствено ножа за писма, с който си играеше регент Салдур.

Той отпусна ръце и промени стойката си. Моментално Етелред и Гай, бойци и двамата, заеха защитна стойка.

— Почакай — гласът на Салдур потрепери, лицето му показваше напрежение. — Преди да направиш нещо прибързано, помисли, че прозорецът е прекалено малък, за да се провреш през него, а хората в коридора няма да те оставят да си идеш. Ако наистина си толкова добър, би могъл да отнесеш мнозина от тях със себе си, но дори и ти не можеш да ги надвиеш до един.

— Може и да е така. Скоро ще узнаем.

— Луд ли си? Избираш смъртта? — избухна Салдур. — Ние ти предлагаме злато и опрощение. Каква полза има да откажеш?

— Ами той планира да избие всички ви — за пръв път заговори мъжът с шахматната фигура. — Това е добра размяна — кон срещу кон, офицер и крал. Но вие не му предложихте правилното възнаграждение. Дайте му принцесата.

— Да му дадем…? — Салдур изглеждаше объркан. — Кого? Ариста?

— Да не би да имате и друга принцеса, за която не зная?

— Ариста? — попита Ейдриън. — Принцесата на Меленгар е тук?

— Да, те планират да я екзекутират за Зимния фестивал — отвърна мъжът.

Салдур изглеждаше объркан.

— Че защо ще го е грижа…

— Защото Ейдриън Блекуотър и неговият партньор, Ройс Мелбърн, двамата по-известни като Ририя, са работили като кралски защитници в Меленгар. Имали са ключова роля в почти всеки успех на Олрик или сестра му през последните години. Подозирам, че сега дори може да са приятели с кралското семейство. Е, поне доколкото благородниците могат да си позволят да другаруват с простолюдни.

Ейдриън се опитваше да запази лицето си невъзмутимо и успокои дишането си.

Пленили са Ариста? Как са успели да я заловят? Дали е ранена? Откога е при тях? Кой е този човек?

— Виждате ли, Ваша милост, господин Блекуотър е романтик по душа. Обича да защитава честта си, да се захваща с достойни дела. Убийството на невинен рицар, особено толкова издигнат като Бректън… би било… грешно. Но спасяването на изпаднала в беда дама е нещо съвсем различно.

— Това проблем ли ще бъде? — Етелред се обърна към Салдур.

Регентът се замисли.

— Момичето се оказа находчиво и ни създаде доста проблеми, но… Медфорд е разрушен, националистите са пръснати, а Дрондил Филдс няма да издържи още дълго. Не виждам как би могла да застраши империята.

— Е — обърна се Етелред към Ейдриън, — имаме ли сделка?

Ейдриън изучаваше мъжа край шахматната дъска. Макар да не го бе виждал преди, чувстваше се сякаш би трябвало да го разпознае.

— Не — накрая каза Ейдриън. — Искам и Дигън Гаунт.

— Видяхте ли? Той е закрилникът! — възкликна Гай. — Или му се ще да бъде. Очевидно Есрахаддон му е казал, че Гаунт е наследникът.

Етелред изглеждаше притеснен.

— Това е изключено. С години издирвахме Наследника на Новрон. Не можем да го освободим.

— Не просто години — векове — поправи го Салдур. Взираше се в Ейдриън с леко отворена уста, опипвайки предните си зъби с връхчето на езика. — Есрахаддон е мъртъв. Ти потвърди това, нали, Гай?

Стражът кимна.

— Лично уредих тялото му да бъде ексхумирано и изгорено.

— А колко знае Гаунт? Чух, че сте си побъбрили няколко пъти.

Гай поклати глава:

— Малко, доколкото успях да определя. Настоява, че Есрахаддон изобщо не му е казвал, че той е наследникът.

— Но Ейдриън ще му каже — протестира Етелред.

— Е, и? — отвърна Салдур. — Това какво значение има? Двамата може да пътуват из провинцията, оповестявайки произхода на Гаунт по върховете на планините. Кой ще им обърне внимание? Модина ни служи добре. Хората я обичат и я приемат за неоспоримия истински Наследник на Новрон. В крайна сметка тя уби гиларабрина. Опитат ли се да убедят хората, че Гаунт е наследникът, не ще получат подкрепата нито на селяните, нито на благородниците. Проблемът не беше самият Дигън, а по-скоро Есрахаддон, който можеше да го използва като марионетка. След като магьосникът вече го няма, Гаунт не е заплаха.

— Не съм убеден, че патриархът ще одобри — рече Гай.

— Патриархът не се е изправил срещу тешлор в момента, нали?

— Ами децата на Гаунт? Десетилетия по-късно те може да предявят претенции за трона. Трябва да се погрижим за това.

— Защо да се тревожим за проблеми, които може изобщо да не възникнат? Защо не се погрижим за настоящите си проблеми и оставим бъдещето да се развива? Какво ще кажеш, Ланис?

Етелред кимна.

Салдур се обърна към Ейдриън:

— Ако успееш да убиеш сър Бректън в турнира, ще освободим Дигън Гаунт и принцеса Ариста. Но трябва да напуснете Аврин завинаги. Съгласен ли си?

— Да.

— Отлично.

— Значи вече мога да си вървя?

— Всъщност не — рече Салдур. — Трябва да проявиш разбиране относно желанието ни това малко споразумение да си остане между нас. Страхувам се, че трябва да настоя да останеш в двореца, докато стане време за турнира. Докато си тук, ще бъдеш под постоянно наблюдение. Ако се опиташ да избягаш или да се свържеш с някого, това ще бъде изтълкувано като отказ от твоя страна. Тогава принцесата и Гаунт ще бъдат изгорени на клада.

— Смъртта на Бректън трябва да изглежда като инцидент или като резултат от действията на прекалено амбициозен рицар. Не може да възникнат подозрения в заговор. На простолюдието не се позволява да участват в турнири, затова ще те направим рицар. Ще отседнеш в рицарските покои, ще участваш в игрите, ще посещаваш пиршества — всичко, което рицарите правят по това време на годината. Ще ти назначим ментор, за да сме сигурни, че никой няма да се усъмни в благородния ти произход. От този момент нататък единственият начин да напуснеш двореца, е убийството на сър Бректън.