Зимният фестивал

Глава 14 Денят на турнира

По съвместителство предсмъртните квикове на обречените животни послужиха и като родилен плач на първото утро от Кървавата седмица. Тя се провеждаше неизменно всяка зима, но нямаше фиксирано начало — зависеше от обилието на прибраната реколта. Това бе любимата част от зимата на сираците в Акуеста.

Нищо не биваше изхвърляно — крака, муцуни, дори и кости биваха продавани. Претрупаните с работа касапи не можеха да държат всичко под око. Градските месарници бяха наобиколени с групи бедняци, които като лешояди кръжаха наоколо и само дебнеха някой по-залисан месорезач. Повечето касапи наемаха допълнителна ръка за този период, но нямаше как да оценят по достойнство заплахата. Никога нямаше достатъчно ръце, които безопасно да пренесат месото, нито достатъчно очи, които да го опазят. Някои дръзки нападения дори завършваха с плячкосан бут. С напредването на деня и умората на работниците, някои отчаяни касапи се принудиха да наемат самите крадци.

Майнс бе напуснал Гнездото рано, дирейки да чопне нещо за закуска. Слънцето едва надникваше над града, когато хлапакът съумя да задигне хубав къс говеждо от Кланицата на Гилим. След един особено силен касапски замах, парче крак се бе плъзнало по масата и полетяло в снега. Майнс имаше късмета да се намира на точното място в подходящото време. Грабна месото и затича, притиснал кървавия къс под туниката си. Евентуалните зърнали търчащото хлапе можеха да заключат, че е ранено смъртоносно.

Нямаше търпение да заръфа плячката си, но изваждането ѝ на показ носеше рисковете да му бъде отнета от някое по-силно дете. Или още по-лошо, някой касапин или стражник можеше да го види. Щеше му се Бранд и Елбрайт да бяха с него. Те бяха отишли при касапниците из Косуол, където щеше да се обработва по-голямата част от месото. Боевете щяха да бъдат безмилостни. Възрастни мъже се сражаваха редом с безпризорните за късче жили. Майнс беше прекалено дребен, за да се конкурира. Дори и да успееше да грабне някое парче, щяха да му го отнемат, пребивайки го до смърт. Останалите двама можеха да се бият. Елбрайт беше висок почти колкото останалите мъже, а Бранд беше дори още по-едър. Майнс обаче трябваше да се задоволява с по-малките месарници.

Стигайки улицата пред Гнездото, Майнс спря. Трябваше да влезе вътре, но мисълта какво може да намери там го плашеше. В бързането да се измъкне рано бе забравил за Кайн. През последните няколко дни шумното хриптене често го будеше, но тази сутрин не помнеше нищо подобно.

Твърде много смърт беше видял. Познаваше осем момчета — приятели — които бяха умрели от студ, болест или глад. Често умираха зиме, телата им вкочанени от мраз и смърт. Всяка безжизнена черупка някога бе представлявала личност — която се бе смеела, шегувала, търчала, плакала — а сега беше просто вещ, подобно на скъсан килим или счупен фенер. Намирайки останките, Майнс ги завличаше върху купчината — зиме винаги имаше купчини. Без значение на какво разстояние трябваше да придвижи трупа, то винаги изглеждаше безкрайно. Припомняше си добрите моменти, които бяха преживели заедно. Сетне свеждаше поглед към бледата безжизнена форма.

Това аз ли ще съм един ден? Дали някой ще ме завлече до някаква купчина?

Стисна зъби, влизайки в алеята, покатервайки се на покрива и издърпвайки дъската. Загърбвайки ярката слънчева светлина, Майнс се шмугна в пролуката. Гнездото беше тихо и мрачно — не се чуваше дишане. Майнс се протегна, представяйки си студеното, вдървено тяло на Кайн. Мисълта накара ръката му да затрепери, докато опипваше с разперени пръсти. Докосвайки копринената материя на робата, Майнс се отдръпна, когато тя засия.

Кайн го нямаше.

Робата лежеше празна — като че Кайн се беше стопил през нощта. Момчето придърпа одеждата към себе си. Сиянието се усили, осветявайки всяко ъгълче. Празно. Кайн го нямаше. Даже тялото му не бе останало.

Майнс седна за миг, сетне в ума му изникна мисъл. Ужасено изпусна робата и я срита настрана. Сиянието ѝ потръпна и отслабна.

— Изяла си го! — извика Майнс. — Излъга ме. Наистина си прокълната!

Светлината угасна и Майнс се отдръпна. Трябваше да се махне от робата-убиец, но тя бе запречила пътя между него и изхода.

Отворът за момент бе помрачен от силует.

— Майнс? — рече гласът на Кайн. — Майнс, виж. Задигнах си агнешко!

Кайн влезе и постави дъската на мястото ѝ. Когато очите на Майнс привикнаха, видя приятеля си да държи две кости. Брадичката му бе окървавена.

— Щях да ти запазя, обаче не можах да те намеря. Мар, как бях изгладнял!

— Добре ли си, Кайн?

— Екстра съм. Още съм леко гладен, ама иначе се чувствам фантастично.

— Но снощи… — заекна Майнс. — Снощи ти… не изглеждаше никак добре.

Кайн кимна.

— Странни сънища сънувах, туй е сигурно.

— Какви сънища?

— Мм? Абе странни неща. Давех се в някакво мрачно езеро. Не можех да дишам, защото все ми влизаше вода в устата. Исках да плувам, ама не можех да мръдна. Ужасен кошмар.

Кайн забеляза месото, което все още Майнс стискаше.

— Охо! И ти имаш месце? Искаш ли да го сготвим? Още съм гладен.

— А? А, разбира се — рече Майнс, поглеждайки към робата, докато подава месото на Кайн.

— Обожавам Кървавата седмица, а ти?

Изреваха тромпети, барабани прогърмяха, знамената на двадесет и седемте благородни рода плющяха на утринния бриз. Хората се стичаха за откриването на Големия аврински зимен турнир. Съревнованието щеше да продължи десет дни, приключвайки с Пира на сезоните. Из града се затваряха дюкяни, работата спираше. Продължаваше само опушването и осоляването на месото, тъй като Кървавата седмица съвпадаше с турнира, а касапницата не можеше да спре дори и за подобно августейшо събитие. Мнозина виждаха в тазгодишното им съвпадение предсказание за много пролята кръв на турнира, което само раздухваше напрежението още повече. Всяка година тълпите ликуваха при вида на кръв.

Преди две години барон Линдър от Маранон бе намерил смъртта си, когато разцепеното копие на сър Гилбърт прониза забралото на шлема му. Същата година сър Дулнър от Ренидд се лиши от дясната си ръка, отсечена във финалния цикъл на фехтовалния турнир. Но нищо не можеше да се сравни със сблъсъка между сър Джервис и Франсис Стенли, граф на Харборн. В края на турнира сър Джервис, който вече бе намразил графа, избра Копието на войната вместо традиционното Копие на мира. Въпреки разубеждаванията, графът прие предизвикателството на живот и смърт. Копието на Джервис бе пронизало бронята на Стенли като пергамент, ала рицарят не се измъкна безнаказано. Копието на Стенли беше намерило окото на Джервис. И двамата бяха умрели, а за победител бе обявен графът, тъй като за удар в главата се даваше допълнителна точка.

Векове по-рано на този терен — Полето на съда — се бяха разрешавали всички граждански спорове. Обвинен и обвинител се впускаха в битка, за да определят на чия страна стои правдата. Скоро единственият спор се бе завъртял относно това, кой е най-добър воин. С разширяването на Аврин пътуванията до Полето на съда ставаха все по-неудобни, което наложи ежемесечните провеждания да бъдат разредени, провеждайки се през година. Сега претендентите разполагаха с две седмици, в които да разрешат споровете си. Провеждаха се само през Зимния и Летния фестивал, тъй като се смяташе, че в тези дни Марибор е изострил вниманието си.

През годините честването се бе променило. Участниците вече не само защитаваха честта си, но се биеха за злато и слава. От всички кътчета се стичаха рицари, за да се опитат да спечелят най-престижното шампионско в Аврин.

Край полето се издигаха шатри, богато оцветени в цветовете на своите притежатели. Сквайери, грумове и пажове лъскаха брони и четкаха конете на господарите си. Записани във фехтовалните съревнования рицари тренираха със своите оръженосци. Служители на турнира обхождаха карусела — редица стълбове, на които висяха стоманени обръчи, не по-големи от юмрук. Измерваха височината на всеки стълб и наклона на пръстените, които мъже на галопиращи коне щяха да се опитат да съберат с копия. Стрелци изпитваха лъковете си. Копиеносци спринтираха и нанасяха удар, изпитвайки пясъка. Цвилеха коне, връз които невъоръжени претенденти упражняваха маршрута.

Насред цялата тази активност Ейдриън се бе облегнал на един стълб, а Уилбър млатеше нагръдника му с голям чук. Нимбус бе уредил ковачът да промени бронята. Лесно бяха намерили доспехи, но да ги направят по мярка бе съвсем друга работа.

— Заповядайте, сър — рече Ренуик, подавайки купчина плат на Ейдриън.

— Това за какво е? — попита той.

Ренуик го погледна любопитно.

— Подплънка, сър.

— Не му я давай, хлапе — смъмри го Уилбър. — Натъпчи я!

Момчешкото лице почервеня. Пажът започна да затъква широката пролука между стоманата и туниката на Ейдриън.

— Плътно да е! — сопна се ковачът. Взе шепа вата и я натъпка грубо под бронята.

— Това вече е прекалено плътно — оплака се Ейдриън.

Уилбър го изгледа косо.

— Няма да мислите така, когато ви удари копието на сър Муртас. Не искам да бъда обвинен в лошо приготовление, само защото хлапето не си е свършило работата.

— Сър Ейдриън — поде Ренуик, — мислех си… чудех се… ще имате ли нещо против да участвам в съревнованията за оръженосци?

— Не виждам защо не. Бива ли те?

— Не, но просто бих желал да опитам. Сър Молнес не ми позволяваше, за да не съм го бил посрамил.

— Наистина ли си толкова зле?

— Не ми бе позволено да се упражнявам. Сър Молнес ми беше забранил да използвам коня му. Обичаше да казва: „Ездачът гледа на света по определен начин, към който момче като теб не бива да привиква, защото ще си навлече разочарование.“

— Сър Молнес сигурно е много приятен човек — рече Ейдриън.

Ренуик се усмихна неловко и се извърна.

— Гледал съм съревнованията много пъти — изучавал съм ги — и съм яздил, но не съм използвал копие.

— Защо не доведеш коня ми и да те видим?

Ренуик кимна и изтича. Етелред бе предоставил кафяв кавалерийски кон на име Злонамерен. Издръжлив и ловък, главата на коня бе защитена с шанфрон, за да го предпазва от зле насочени копия. Въпреки името си, конят бе добър — силен и агресивен, но не жесток. Не хапеше и не хвърляше къчове. Привързано погали глава в гърдите на боеца.

— Качвай се на борда — рече Ейдриън на момчето, което се ухили и се покатери на седлото. Боецът му подаде тренировъчно копие и щита на зелени и бели квадрати, предоставен от регентите.

— Приведи се напред и дръж копието здраво притиснато към себе си. Притисни го с лакът, за да е по-стабилно. Сега язди в кръг, за да мога да те наблюдавам.

Въпреки първоначалния си ентусиазъм, докато се мъчеше да удържи дългото копие и същевременно да направлява коня, момчето не изглеждаше толкова уверено.

— Стремената трябва да са по-стегнати — рече сър Бректън, приближавайки се на коня си.

Бе яхнал силен бял кон, украсен с елегантно покривало на сини и златни ивици. Облечен в излъскана до блясък броня, под мишницата си държеше шлем с перо. На другата си ръка бе вързал син шал.

— Пожелавам ви късмет — обърна се той към Ейдриън.

— Благодаря.

— Ще се сражавате с Муртас, нали? Той е добър копиеносец. Не го подценявайте — Бректън изучаваше Ейдриън. — Носите лека броня. Много храбро от ваша страна.

Ейдриън сведе поглед, объркан. Никога не беше носил толкова тежки доспехи. Опитът му с копие се ограничаваше до истински бой, където целите рядко бяха рицари. И сега се чувстваше неудобно и скован.

— Усилената броня добавя допълнителна защита на най-вероятните места на попадение. А къде е налакътникът ви?

Ейдриън бе объркан за момент.

— А, тази част ли? Накарах ковачът да я махне. Заради нея не можех да притисна здраво копието.

Бректън се изкикоти.

— Осъзнавате, че тази част е предназначена да пристяга дръжката на копието, нали?

Ейдриън сви рамене.

— Преди не съм участвал в турнир.

— Разбирам — сър Бректън кимна. — Ще се обидите ли, ако предложа съвет?

— Не, слушам ви.

— Дръжте главата издигната. Наведете се напред. Опирайте се в стремената, за да нанесете по-силен удар. Поемайте понесените удари с облегалката на седлото си, за да не бъдете съборен от коня.

— Още веднъж ви благодаря.

— Няма за какво, радвам се, че съм от полза. Ако имате някакви въпроси, с най-голямо удоволствие ще отговоря.

— Наистина? — пакостливо отвърна Ейдриън. — В такъв случай онова на ръката ви нечий знак ли е?

Бректън сведе поглед за миг.

— Това е шалът на лейди Амилия от Тарин дол. За нея яздя този ден — за нея и за нейната чест — погледна към полето. — Изглежда турнирът е на път да започне. Виждам Муртас да заема позиция, а вие сте първи. Нека Марибор направлява ръката на достойния.

Бректън кимна почтително и се отдалечи.

Ренуик се върна и слезе от коня.

— Справи се добре — рече му Ейдриън, заемайки мястото на оръженосеца на седлото. Трябва ти само повече практика. Ако оцелея този сблъсък, ще поработим още.

Момчето носеше Ейдриъновия шлем в едната си ръка. Поемайки юздите на коня му в другата, го поведе към полето. Влязоха през портата, прекосиха алеята и спряха пред малка дървена сцена.

Пред Ейдриън се простираше главната арена, която цяла армия работници бяха подготвяли седмици наред, чистейки снега и полагайки пясък. Заобикаляше я море от зрители, разделено на различни сектори по цвят. Пурпурното обозначаваше владетеля и семейството му, синьото беше заделено за висшите благородници, червено — за духовниците, жълто за бароните, зелено за занаятчиите, а най-голям дял бе заделен за простолюдието. Маркиран с бяло, той бе и непокрит.

Бащата на Ейдриън го бе водил на турнири, но не за забавление. Наблюдаването на сражения представляваше част от обучението му. И все пак Ейдриън се бе вълнувал от боевете и бе аплодирал победителите заедно с останалата част от тълпата. Баща му не им отделяше внимание, обсъждайки само загубилите. След всеки бой Данбъри разпитваше Ейдриън, интересувайки се от грешките на победения и по какъв начин последният е могъл да спечели сражението.

Ейдриън не бе обръщал особено внимание. Гледката бе поглъщала почти цялото му внимание — рицарите в бляскави брони, жените в пъстроцветни рокли, невероятните коне. Знаеше, че едно рицарско седло струва повече от дома им и бащината ковачница взето заедно. Колко бляскави изглеждаха те, сравнени с невзрачния му баща. Изобщо не му бе идвало на ума, че Данбъри Блекуотър е можел да победи всеки рицар във всяко съревнование.

Като млад Ейдриън бе мечтал милиони пъти да се сражава на Полето на съда. За разлика от Замъка на четирите вихъра, това поле за него беше свещено. Битките тук бяха почтителни — не до смърт. Мечовете бяха затъпени, стрелците използваха мишени, а двубоите се провеждаха с Копието на мира. За убийството на съперник се отнемаха точки. Дори нараняването на чуждия кон можеше да доведе до дисквалификация. Това винаги се бе струвало странно на Ейдриън. Дори и след като баща му му бе обяснил, че конят е невинен, той не бе разбрал. Сега вече знаеше.

Едър гръмогласен мъж стоеше на платформа пред пурпурната секция, крещейки:

— … е най-великият олбърнски рицар, син на графа на Фентин, блестящ в турнирите и в кралския двор. Представям ви — сър Муртас!

Тълпата изригна в аплодисменти, тропайки с крака по дъските. Етелред и Салдур седяха от двете страни на трон, който бе останал празен, по подобие на онзи в залата за празненства. В началото на деня бе обявено, че императрицата се чувствала прекалено зле, за да присъства.

— От Ренидд е родом — закрещя мъжът върху платформата, — едва наскоро посветен в рицарски сан сред кървавата касапница на Ратиборската битка. Поля и гори е прекосил, за да достигне този турнир. За пръв път ви представям — сър Ейдриън!

Разнесе се известно ръкопляскане, но то бе предимно от учтивост. В очите на тълпата сблъсъкът вече беше решен.

Ейдриън никога не бе държал Копие на мира. По-леко от бойното, което имаше метален връх, то бе изцяло дървено. Но все пак бе изработено от дъб и не биваше да бъде подценявано. Провери стремената си и стисна коня с крака.

Отвъд обсипаната с пясък алея стоеше сър Муртас, яхнал сивия си дестриер. Конят му бе силен, гневен на вид жребец, покрит с дамасково покривало на черни и бели квадрати и поръбено с пискюли. Муртас държеше ромбоиден щит, бе облечен в съответстващи табард и наметало с бели и черни ромбове. Затръшна забралото си при звука на фанфарите, когато флагът бе издигнат.

Замаян от гледката, Ейдриън плъзгаше поглед от публиката към веещите се знамена и впоследствие към барабанчиците. Ударите им кънтяха като гръмотевици, но ревът на тълпата заглушаваше дори тях. Мнозина скочиха на крака в очакване. Стотици чакаха нетърпеливо, вперили очи в ездачите. Като малък Ейдриън бе държал бащината ръка сред местата за простолюдието, чувствайки същия барабанен тътен. Бе си мечтал да бъде един от чакащите на позиция рицари — чакащи за слава. Желанието беше просто фантазия на незапознато със света хлапе — невъзможна мечта, която не си бе припомнял до този момент.

Барабаните спряха. Флагът падна. В другия край Муртас пришпори коня си и се втурна напред.

Свареният неподготвен Ейдриън изостана с няколко секунди. Пришпори Злонамерен. Публиката скочи на крака, удивена. Някои изкрещяха изплашено. Ейдриън не им обърна внимание, съсредоточен върху задачата си.

Оставяйки се на ритъма на коня, боецът се сля с движението. Натисна пети, облягайки се назад в седлото. Бавно, внимателно занавежда копието, притискайки го към себе си, синхронизирайки движенията си с тези на коня. Прецени спускането му с приближаването на целта.

Вятърът фучеше край ушите му, докато жребецът набираше скорост. Копитата нанасяха безмилостни удари на меката земя, пръскайки пясък. Муртас атакува, развял черно-бялото си наметало. Конете летяха с пълна сила, разперили ноздри, напрегнали мускули, раздрънкали сбруи.

Прас!

Ейдриън усети как копието му подскача и се разцепва. Стигнал края на алеята, захвърли счупеното копие и дръпна юздите. Бе посрамен от закъснелия си старт и не искаше Муртас отново да го изненада. С намерението първи да вземе следващото копие, той обърна коня си и видя животното на Муртас да препуска без ездач. Преследваха го двама оръженосци и един грум. Ейдриън зърна противника си да лежи по гръб. Притекоха му се на помощ, за да му помогнат да се изправи. Ейдриън се огледа за Ренуик, при което забеляза тълпата. Зрителите бяха оживени, всички бяха на крака, ръкопляскайки и свирейки. Някои дори скандираха името му. Ейдриън предположи, че не очакваха да оцелее първия сблъсък.

Позволи си да се усмихне и тълпата избухна в още по-силни овации.

— Сър! — Ренуик надвика рева, дотичвайки до Ейдриън. — Не си сложихте шлема!

Оръженосецът му подаде шлема с перо.

— Съжалявам — извини се Ейдриън. — Забравих. Не очаквах да започнат толкова бързо.

— Съжалявате? Но… никой не се дуелира без шлем — рече Ренуик с удивено изражение. — Той можеше да ви убие!

Ейдриън погледна през рамо към Муртас, който накуцваше, облегнат на двамина, и сви рамене.

— Оцелях.

— Оцеляхте? Оцеляхте? Та Муртас изобщо не ви докосна, а вие го унищожихте. Това е много повече от обикновено оцеляване. А и го направихте без шлем! Никога не съм виждал подобно нещо. И само как го ударихте! Така го блъснахте от коня, сякаш бе ударил стена. Вие сте удивителен!

— Късметът на новака, предполагам. Приключих за днес, нали?

Ренуик кимна и преглътна няколко пъти.

— Ще участвате във втория тур вдругиден.

— Добре. Какво ще кажеш да видим как ще се справиш с карусела и стълба с мишената? За него трябва да внимаваш особено много. Ако не удариш чисто, торбата ще се завърти и ще те повали от седлото.

— Зная — отвърна Ренуик, но изражението му показваше, че все още е шокиран. Местеше очи ту към Ейдриън, ту към Муртас, ту към ликуващата тълпа.

Амилия никога преди не бе виждала турнир. Докато седеше на трибуните осъзна, че не е напускала двореца повече от година. Наслаждаваше се въпреки студа. Седнала на дебела кадифена възглавница, тя бе увила топъл килим около краката си, а между дланите си стискаше чаша топъл сайдер. Всичко беше толкова красиво. Толкова много пъстри цветове изпълваха инак монотонния зимен свят. Навсякъде около нея привилегированите бяха групирани според ранга. От другата страна на полето се бяха струпали бедните, затворени зад огради. Свеждаха се до сива маса, почти сляла се със снега. Лишени от пейки, те стояха прави в кишата, пристъпвайки от крак на крак с мушнати в ръкавите ръце. И все пак изглеждаха щастливи да присъстват, щастливи да наблюдават спектакъла.

— Стават три счупени копия за принц Рудолф! — изквича херцогинята, аплодирайки ентусиазирано. — Отличен пример за добро имперско забавление. Не че представянето му може да се сравнява с онова на сър Ейдриън. Всички си мислеха, че бедничкият човек е обречен. Още не мога да повярвам, че тръгна без шлем! А какво причини на сър Муртас… Е, със сигурност тазгодишният турнир ще бъде вълнуващ, Амилия, изключително вълнуващ.

Лейди Женвиев дръпна Амилия за ръкава и посочи.

— Виж там. Изваждат златно-синьото знаме. Това са цветовете на сър Бректън. Той е на ред. Да, да, ето го там. И виж — виж на ръката му. Носи твоя шал. Колко вълнуващо! Останалите дами със сигурност точат лиги. О, не поглеждай сега, мила, те всички са вперили очи в теб. Ако очите бяха кинжали… — тя замлъкна, очевидно Амилия трябваше да е разбрала думите ѝ. — Всички виждат завоеванието ти, мила, и те мразят. Колко чудесно.

— Така ли? — попита Амилия, забелязвайки колко много от дамите я гледат. Тя сведе глава и се загледа в скута си. — Не искам да бъда мразена.

— Глупости. Рицарите не са единствените сражаващи се в тези турнири. Всеки идва тук в качеството си на претендент, а победителят може да е само един. Единствената разлика е, че рицарите се сражават денем, а дамите се съревновават на светлината на свещи. Очевидно спечели първия тур, но сега остава да видим дали си завладяла правилния избор, тъй като победата зависи от неговото умение. Бректън ще се сражава с Гилбърт. Това ще е интересен сблъсък. Гилбърт уби човек преди няколко години. Беше инцидент, естествено, но това все пак му предоставя предимство пред опонентите му. Макар да се носят слухове, че преди две нощи си е наранил крака, така че ще видим.

— Убил? — Амилия усети стомахът ѝ да се свива при звука на тромпета и спускането на флага.

Копитата разтресоха земята, паника обля Амилия. Стисна очи.

Прас!

Тълпата изрева.

Отваряйки очи, Амилия видя Гилбърт все още на седлото, но олюляващ се. Сър Бректън препусна до своя пункт непокътнат.

— Едно копие за Бректън — рече Лио, без да се обръща към някого конкретно.

Херцогът седеше от другата страна на Женвиев, изглеждащ по-оживен от когато и да било. Херцогинята бърбореше с часове наред, говорейки за каквото ѝ дойде на ума, но Леополд почти не говореше. А когато го правеше, думите бяха тъй тихи, че Амилия ги определяше като предназначени единствено за Марибор.

От дясната страна на Амилия седеше Нимбус, често поглеждайки към нея. Изглеждаше напрегнат.

— Този Гилбърт. Виж само как го крепят — говореше херцогинята. — Наистина не трябва да язди. О, взема копие — колко храбро от негова страна.

— Трябва да изправи върха — отбеляза Леополд.

— О, да, Лио. Прав — както винаги. Няма сила. И виж как Бректън изчаква търпеливо. Виждаш ли как сияе слънцето върху бронята му? По принцип не я чисти. Той е боец, а не турнирен рицар, но нареди да я почистят така, че и самият вятър да може да се огледа в нея. Защо му е на човек, който не си е решил косата от месеци, да прави подобно нещо?

Амилия се чувстваше ужасена, засрамена и щастлива отвъд границите на смятаното от нея за възможно.

Тромпетът изрева и конете отново се впуснаха един срещу друг.

Пропука копие, Гилбърт падна, а Бректън още веднъж остана невредим. Тълпата заликува. За своя изненада Амилия се намери на крака с останалите. На лицето си имаше усмивка, която не искаше да се махне.

Бректън се увери, че Гилбърт е добре, сетне препусна до трибуните и спря до отделението на благородниците пред мястото на Амилия. Захвърли счупеното си копие, свали шлем, изправи се на стремената и ѝ се поклони. Без да мисли, тя слезе към оградата. Пристъпвайки извън платнището под слънчевите лъчи, ликуванията се засилиха, особено откъм простолюдието.

— За вас, милейди — рече сър Бректън.

В отговор на негов знак конят му също се поклони и тълпата зарева. На сърцето ѝ беше леко, умът ѝ бе празен, а целият ѝ живот бе изчезнал, оставяйки само този момент под слънцето. Почувствала докосването на Нимбус, тя се обърна и видя Салдур да се мръщи.

— Не е разумно да стоите на слънцето твърде дълго, милейди — предупреди я менторът. — Може да изгорите.

Изражението на Салдуровото лице блъсна Амилия обратно в реалността. Тя се върна на мястото си, забелязвайки отровните погледи, които ѝ хвърляха останалите благородници.

— Мила — рече ѝ херцогинята в несвойствен за нея шепот, — за човек, който не е запознат с играта, днес си неотразима като сър Ейдриън.

Амилия преседя тихо останалите сблъсъци, от които почти нищо не видя. Когато днешните съревнования приключиха, напуснаха трибуните. Нимбус вървеше напред, а херцогинята крачеше до нея, хванала я под ръка.

— Ще дойдеш с нас на лова, нали мила Амилия? — попита я лейди Женвиев, докато се отправяха към чакащите карети. — Просто трябва да присъстваш. Ще накарам Лоис да работи цяла седмица, за да ти спретне зашеметяваща бяла рокля и зимно наметало, така че да имаш нещо ново. Къде може да намерим снежнобяла кожа за яката? — тя поспря за момент, сетне отпъди тази мисъл с махване на ръка. — О, ще оставя това на нея. Ще се видим. Целувки! — и тя се сбогува с Амилия.

Момчето стоеше неподвижно.

То чакаше от другата страна, внезапно разкрито от потеглилата карета. Мърлявото дребосъче се взираше в Амилия, изглеждайки едновременно ужасено и изпълнено с увереност. В ръцете си носеше замърсена торба. То улови погледа ѝ и решително пристъпи към нея.

— Ми-милейди Ами… — можа да изрече момчето, преди един войник да го блъсне грубо. Момчето се сви в снега, изглеждайки отчаяно. — Лейди, моля ви, аз…

Пазачът го изрита в стомаха и момчето се сви. Друг войник го изрита в гърба, карайки очите му да се присвият от болка.

— Спрете! — викна Амилия. — Оставете го!

Войниците спряха, объркани.

На земята момчето се мъчеше да си поеме дъх.

— Помогнете му да се изправи! — тя пристъпи към детето, но Нимбус я хвана за ръката.

— Мястото не е подходящо, милейди — очите му указаха тълпата около каретите. Мнозина протягаха врат, за да видят какво се случва. — Днес вече раздразнихте регент Салдур.

Тя спря, сетне погледна към момчето.

— Качете го в каретата — заръча Амилия на пазачите.

Те повдигнаха хлапето и го блъснаха напред. Момчето изпусна вързопа си и го вдигна веднага, вмъквайки се в каретата. Амилия погледна към Нимбус, който сви рамене. Двамата също се качиха.

С ужасено изражение, момчето се бе свило на отсрещната седалка.

Менторът огледа хлапето критично.

— На десет е, най-много на дванадесет. Със сигурност сирак, почти див. Какво според вас носи в торбата? Умрял плъх?

— Престани, Нимбус — смъмри го Амилия. — Естествено, че не. Най-вероятно това е обядът му.

— Именно — съгласи се наставникът.

Амилия го прониза с поглед.

— Тихо, плашиш го.

— Аз? Той е този, който дойде при нас с мистериозната си мръсна торба.

— Добре ли си? — нежно се обърна Амилия към момчето.

То съумя да кимне, макар и едва-едва. Очите му непрекъснато скачаха из вътрешността на каретата, но неизменно се връщаха на Амилия, като че бе омагьосано.

— Съжалявам за пазачите. Отнесоха се ужасно с теб. Нимбус, намират ли ти се медни монети?

Царедворецът изглеждаше безпомощен.

— Съжалявам, милейди. Нямам навика да нося пари.

Разочарована, Амилия въздъхна, сетне се опита да си наложи щастлива физиономия.

— Какво искаше да ми кажеш? — запита тя.

Момчето облиза устни.

— А-аз имам нещо за императрицата — то погледна към чантата.

— Какво е то? — Амилия се опита да не потръпва от вероятните възможности.

— Чух… ами… казват, че тя днес не могла да дойде на турнира, защото била болна. Тогава разбрах, че трябва да ѝ занеса това — то потупа торбата.

— Да ѝ занесеш какво? Какво има там?

— Нещо, което може да я излекува.

— Олеле. Наистина е мъртъв плъх, нали? — Нимбус потръпна, отвратен.

Момчето отвори торбата и измъкна сгъната бляскава роба, каквато Амилия никога не бе виждала.

— Това спаси живота на най-добрия ми приятел — излекува го за една нощ. Тя… тя е вълшебна!

— Реликва? — предположи Нимбус.

Амилия се усмихна на момчето:

— Как се казваш?

— Наричат ме Майнс, милейди. Не мога да кажа как е истинското ми име, но и Майнс става.

— Е, Майнс, това е щедър подарък. Робата изглежда много скъпа. Не смяташ ли, че ти трябва да я задържиш? Със сигурност е по-добре от това, което носиш в момента.

Майнс поклати глава.

— Смятам, че тя иска да я дам на императрицата — да ѝ помогне.

— Тя иска? — запита Амилия.

— Малко е трудно да се обясни.

— Подобни неща определено са — вметна царедворецът.

— Можете ли да ѝ я дадете?

— Може би трябва да му позволиш той да ѝ я даде — предложи Нимбус.

— Сериозно ли? — отвърна тя.

— Искаше да се извиниш за грубостта на пазачите, нали? За такива като него срещата с императрицата ще е повече от достатъчна компенсация. Пък и той е само хлапе. Никой няма да се заинтересува.

Амилия се замисли, загледана в ококореното хлапе.

— Какво мислиш, Майнс? Би ли искал да я връчиш лично на императрицата?

Момчето изглеждаше, сякаш ще припадне.

Модина бе открила мишка в стаята си три месеца по-рано. Запалвайки светлината, животинката бе замръзнала ужасено в средата на помещението. Вдигайки я, бе усетила малките гърдички да се повдигат учестено. Очевидно паникьосана, мишката се взираше в нея с тъмните си очички. Модина си бе помислила, че животното може да умре от страх. Дори след като я остави на пода, мишката отново не помръдна. Едва след като светлината бе угасена, няколко минути по-късно я чу да драска по пода. Мишката повече не се яви — досега.

Той не беше същата мишка, обаче изглеждаше точно като нея. Нямаше козина, опашка и мустаци, но очите не можеха да бъдат сбъркани. Стоеше застинал от страх, единственото движение предизвикано от треперенето му.

— Мишка ли каза, че се казвал?

— Майнс май беше — поправи я Амилия. — Майнс, нали?

Момчето не каза нищо, притискайки торбата към гърдите си.

— Срещнах го на турнира. Иска да ти даде подарък. Хайде, Майнс.

Вместо да каже нещо, Майнс рязко протегна чантата напред.

— Иска да ти даде това, защото Салдур оповести, че си прекалено болна, за да посетиш турнира. Казва, че имало лечебни сили.

Модина взе чантата, отвори я и извади робата. Макар че бе набутана в стария мръсен чувал, одеждата сияеше — отгоре ѝ нямаше никакви петна или гънки.

— Красива е — откровено рече тя, разгръщайки подаръка и гледайки как светлината играе върху плата. — Напомня ми за един познат. Ще я пазя грижливо.

Чувайки тези думи, момчето се насълзи. Падайки на колене, то докосна лице в пода.

Объркана, Модина погледна към Амилия, но секретарката само сви рамене. Императрицата се взря в хлапето за миг, сетне каза:

— Изглежда умрял от глад.

— Да го заведа ли в кухнята?

— Не, остави го тук. Прати да донесат храна.

След като Амилия напусна стаята, Модина положи робата на един стол и приседна на ръба на леглото, гледайки момчето. То не бе помръднало, все още коленичило с опряно в пода чело. След няколко минути Майнс погледна нагоре, но не каза нищо.

Модина нежно заговори:

— Аз също много добре умея да мълча. Можем да седим в мълчание с дни.

Устните на момчето потрепнаха. То отвори уста, сетне спря.

— Не се притеснявай, говори.

Веднъж заговорило, думите му избликнаха, сякаш се нуждаеше да изговори всичко на един дъх.

— Просто исках да се оправите, това е. Наистина. Донесох ви робата, защото тя спаси Кайн. Излекува го за една нощ, наистина. Той умираше, на сутринта сигурно щеше да е умрял. Обаче робата го накара да се почувства по-добре. А днес казаха, че ви било зле. Знаех, че трябва да ви я донеса, разбирате ли?

— Съжалявам, Майнс, но една роба не може да ме излекува.

Момчето се навъси.

— Но… тя излекува Кайн, а устните му бяха посивели.

Модина отиде и седна на пода пред него.

— Зная, че си имал благородно намерение, подаръкът е чудесен, но някои неща не могат да бъдат поправени.

— Но…

— Без но. Трябва да спреш да се притесняваш за мен, разбра ли?

— Защо?

— Трябва. Ще направиш ли това за мен?

Момчето повдигна глава и срещна погледа ѝ.

— Бих направил всичко за вас!

Покъртиха я искреността и убедеността на тона.

— Обичам ви — додаде то.

Тези две думи я разтърсиха. Макар да седеше на пода, императрицата протегна ръка, за да се успокои.

— Не — рече тя. — Не можеш. Ти току-що ме ви…

— Напротив.

Модина поклати глава.

— Не! — сопна се тя. — Никой не ме обича!

Момчето се сви като ударено. Отново погледна към пода и добави:

— Но аз ви обичам. Всички го правят.

Императрицата се взираше в него.

— Какво искаш да кажеш с „всички“?

— Всички — рече момчето, объркано. Посочи към прозореца.

— Имаш предвид хората в града?

— И тях, но не само. Навсякъде. Всички ви обичат — повтори момчето. — Отвсякъде в града се стичат хора. Чувам ги да говорят. Идват да ви видят. Всички казват как светът щял да бъде по-добър заради вас. Как щели да умрат заради вас.

Замаяна, Модина бавно се изправи.

Тя се обърна и отиде до прозореца, където зарея поглед в далечината — над покривите, към хълмовете и към заснежените планини отвъд.

— Нещо лошо ли казах? — попита Майнс.

Тя се извърна.

— Не. Нищо подобно. Просто — Модина спря. Отиде до огледалото и прокара пръсти по стъклото. — Остават още десет дни, нали?

— Да, защо?

— Защото ти ми даде подарък и бих искала да ти дам нещо в замяна, а изглежда, че все още имам време.

Тя отиде до вратата и я отвори. Отвън, както винаги, Джерълд стоеше на пост.

— Джерълд — рече тя, — би ли ми направил една услуга?