Зимният фестивал

Глава 19 Нови начала

Модина стоеше сама на малкия хълм край града. За пръв път след повече от година излизаше извън стените на замъка. Четирима мъже с кирки бяха работили почти три дни, за да изкопаят в замръзналата земя дупка, достатъчно дълбока за гроба. Издълбаното за цели дни бе запълнено в рамките на минути, оставяйки тъмна могила сред бялото поле.

Събирането ѝ със света бе примесено с горчивина, защото първата ѝ дейност бе погребването на приятел. Гробарите се бяха опитали да ѝ обяснят, че по традиция трябва да изчака до пролетта, но тя бе настояла. Трябваше да го погребе.

Седемнадесет войника изчакваха в подножието на хълма. Някои обхождаха периметъра на кон, други не изпускаха от очи императрицата. Робата ѝ сияеше и се развяваше сред пустия пейзаж.

— Ти ми стори това — обвини могилата пред себе си.

Модина не го бе виждала от Далгрен. Знаеше за него по начина, по който знаеше за всичко.

Салдур се наслаждаваше на звука на гласа си, което правеше от него отличен наставник. Регентът дори си говореше сам. Когато не знаеше нещо, винаги свикваше експерти в убежището на кабинета си, единственото място, където се чувстваше сигурен. Повечето от имената и местата в началото ѝ звучаха безсмислени, но с течение на времето всичко се изясни. Модина научи за Андроус Билът от Ренидд, който убил крал Урит, кралица Амитър и децата им. Андроус успял, за разлика от Пърси Брага, който провалил опита си да завземе Меленгар. Научи как монсеньор Мъртън, макар и верен на църквата, се превърнал в пречка, защото вярата му била истинска. Чу как регентите не могат да решат кое е най-голямото преимущество на крал Росуорт от Дънмор — алчността или страхливостта. Научи имената на Корнелиус и Космос ДеЛур, хора, у които регентите виждаха реална заплаха, освен ако не бъдат контролирани. Влиянието им върху търговията бе ключово за имперската стабилност.

В началото Модина не се бе заслушвала в думите. С течение на времето постоянното им присъствие бе притиснало обгърналата я мъгла, пробивайки я. Денят, в който за пръв път се заслуша, бе този, в който неговото име долетя.

Регентите пиеха за него. Първоначално Модина си бе помислила, че той също се намира в кабинета и вдига наздравица заедно с тях, но стана ясно, че му се подиграваха. Усилията му бяха ключови за тях, но той нямаше да сподели плодовете на успеха. Говореха за него като за побъркан лунатик, който вече бил изчерпал полезността си. Вместо да го екзекутират, бяха го заключили в тайния затвор — мястото, където захвърляха непотребните им хора.

Той бе умрял сам в мрака. Лекарите казаха, че било от глад, но Модина знаеше истината. До болка познаваше демоните, които посещаваха заключените в чернотата — съжаление, безнадеждност и най-вече страх. Знаеше как действат — влизаха мълчешком, запълвайки празнотата, и растяха, докато не изблъскаха душата, докато не останеше нищо. Стволът оставаше, а сърцевината изгниваше. Лишено от сила, дървото на духа се прекършваше от първия повей на вятъра.

Тя коленичи, държейки грапава буца кал в ръката си. Баща ѝ обичаше почвата. Обичаше да я разронва с едрите си грубовати пръсти и да я души. Дори я опитваше. Целият негов свят се свеждаше до фермата и полето, ала това нямаше да бъде и нейното битие.

— Зная, че искаше да сториш добро — рече тя. — Зная, че вярваше. Смяташе, че ме защитаваш, че ме спасяваш. Може и да си спасил живота ми, но не спаси мен. Каква ли съдба щяхме да имаме, ако не бе подкрепял каузата ми? Ако не бе станал мъченик? Ако бяхме останали в Далгрен, би могъл да ни намериш нов дом. Ботуикови щяха да ме отгледат като своя дъщеря. Щях да бъда наранена, но може би щях отново да позная щастието. Рано или късно. Бих се омъжила за някой фермер. Щях да преда, да плевя, да готвя, да отглеждам деца. Щях да защитавам семейството си. Дори щях да се боря с вълци и крадци. Съседите щяха да казват: „От трудностите на младини е станала толкова силна.“ Щях да живея спокоен, тих живот. Но ти промени всичко това. Вече не съм невинна девойка. Ти ме закали и ме изкова в нещо друго. Зная твърде много. Видяла съм твърде много. А сега и убих.

Модина спря и се вгледа в небето. Сред синьото поле се виждаха само няколко облака. Цветът на небосвода бе онова изчистено синьо, видимо само в ясен зимен ден.

— Може би двата пътя не са чак толкова различни. Етелред беше просто вълк в човешка кожа, а империята е моето семейство.

Докосвайки гроба, тя тихо каза:

— Прощавам ти.

Сетне Модина се изправи и се отдалечи, оставяйки зад себе си могилата, в която почиваше дякон Томас.

Свещите бяха почти догорели, а те все още не бяха приключили със списъка. Очите на Амилия се затваряха, бореше се с изкушението просто да отпусне глава върху бюрото.

— Да спрем дотук и да продължим утре? — запита тя с надежда.

Императрицата поклати глава. Носеше робата, която Майнс ѝ бе дал. Откакто Модина пое контрол над империята, Амилия не я беше виждала да носи друго. С изключение на пиршеството след лова, императрицата не бе обличала мантията или полагала короната.

— Искам да приключим тази нощ. Не мога да оставя тези позиции незаети. Не е ли така, Нимбус?

— Най-добре би било да определим поне оставащите префекти. Ако ми разрешите, Ваше Високопреосвещенство, вие освободихте една трета от всички длъжности. Не бъдат ли назначени заместници, получената празнота може да предостави на войнолюбците възможност да нарушат целостта на империята.

— Още колко остават? — попита Модина.

Нимбус зарови нос в пергаментите.

— Незаети са още четиридесет и две позиции.

— Твърде много. Трябва да довършим това.

— Ако само не бе отстранила толкова много — рече Амилия с уморен глас.

След завземането на властта Модина работеше неуморно, изисквайки същото и от помощниците си. Настъпилата у нея промяна беше удивителна. Някога тихото, срамежливо дете, седяло пред прозореца всеки ден, се бе превъплътило във властна и силна императрица. Организираше държавните срещи, съдеше обвинените, назначаваше нови служители, дори нареди на Нимбус да ѝ преподава история и четмо.

Амилия ѝ се възхищаваше, но съжаляваше за прекомерната отдаденост. Заради множеството задължения, на Амилия ѝ оставаше малко време за сър Бректън. Секретарката бе сполетяна от странна носталгия за часовете, в които бяха затворени заедно.

Всеки ден императрицата, Нимбус и Амилия се събираха в стария кабинет на Салдур. Модина настоя да работят там, защото помещението съдържаше множество таблици, карти и свитъци. Тези записи бяха педантично категоризирани и представяха подробности от всички аспекти на империята. Тъй като не можеше да чете, Модина трябваше да разчита на Нимбус и Амилия да ровят из документите, дирейки отговор на въпросите ѝ. Нимбус беше от по-голяма полза в сравнение с Амилия, но Модина пак настояваше за присъствието ѝ.

— Ще ми се да можеше да отстраня и някои от благородниците — рече Модина. — Има неколцина крале и херцози, които по нищо не отстъпват на Салдур. Крал Арманд от Олбърн се е настанил на трона чрез убийството на крал Рейнълд. Не понасям мисълта, че е възнаграден за предателство. Убеден ли си, че не мога да го отстраня?

Нимбус потръпна.

— Технически можете. В качеството си на императрица и потомка на Новрон, вие сте полубогиня и властта ви над онези, които почитат Марибор, е безгранична. Това звучи добре на теория, но трябва да действате в съответствие с реалността. Силата на един управник идва от подкрепата на благородниците. Обидите ли прекалено много от тях, те не само не ще се подчиняват, но и ще се разбунтуват. Освен ако не възнамерявате да властвате единствено по волята на Марибор, предлагам да държим властващите благородници ако не щастливи, то поне доволни.

Нимбус се намести в стола си.

— Част от поддръжниците на Етелред и Салдур със сигурност подготвят преврат. Но предвид сегашната ситуация, убеден съм, че не са сигурни как точно да процедират. Над година регентите усилено ви изтъкваха като императрица и богиня — възвишена и непогрешима. Сега, когато действително властта е във вашите ръце, ще е нужна някаква фина манипулация, която да убеди останалите да тръгнат срещу вас. Няма да е лесно да открият съюзници, но разполагат с някои предимства. Например неопитността ви. Очакват да направите грешки, от които да се възползват. Решението е да не допускате такива.

Модина се замисли за момент, сетне попита:

— Значи макар да съм всемогъща, трябва да се подчинявам на аристократите?

— Не, просто не трябва да допускате да поискат да се отърват от вас. Това може да бъде постигнато по два начина. Предразположете ги, давайки им желани от тях неща — власт, богатство, престиж. Или направете идеята да ви се противопоставят по-неприятна от преклонението. Аз лично си позволявам да препоръчам и двете насоки. Подхранвайте егото и ковчежето им, но се обградете с верни водачи. Хора като Олрик от Меленгар например. Той се е доказал като достоен за доверие, вече сте спечелили благодарността му, спасявайки неговото кралство. Укрепете позицията му с изгодни търговски споразумения. Отгледайте семето на изолираната монархия в икономически, политически и военен съюзник. Имате ли мощни съюзници, благородниците ще се замислят, преди да ви нападнат.

— Но Меленгар дори не е част от империята.

— Още по-добре. Онези, които са в нея, ще се съревновават за сила помежду си. Всеки ще иска да се изкачи на по-високо стъпало. Тъй като Олрик няма да е част от тази стълба, никой няма да се почувства низвергнат заради привилегиите му. Ако постъпехте по същия начин с някой благородник, това щеше да се изтълкува като фаворизиране и щеше да предизвика ненавист. Можете да обявите помощта за Меленгар като благоразумна външна политика. Подкрепяйки Олрик, изграждате съюзник, който не е лесен за нападане. И като такъв, ще бъде по-благодарен.

— Но няма ли това да излезе скъпо? Откъде ще намеря парите? Хората вече изнемогват от данъците — рече императрицата.

— Бих препоръчал среща с ДеЛурови. Главната им дейност протича извън официалните канали, но предоставянето на легитимност ще е от полза и от двете страни. Като се имат предвид скорошните проблеми с Ба Ран Гхазел, Корнелиус ДеЛур би погледнал отзивчиво на предложението за имперска защита.

— Напоследък си мислех за него. Смяташ ли, че е добра идея да го назнача за търговски секретар?

Нимбус се усмихна, понечи да заговори, спря, накрая рече:

— Смятам, че това притежава известни сходства с назначаването на пияница за кръчмар, но мислите в правилната посока. Вероятно по-добър избор би било назначаването на Корнелиус ДеЛур за префект на Колнора. Доскоро Колнора бе управлявана от търговски град, така че съобразяването с тази традиция ще заздрави отношенията ви с търговците и с ДеЛурови като цяло. И няма да ви коства нищо.

— Харесва ми идеята за Корнелиус като префект — рече Модина, обръщайки се към Амилия. — Покани го на аудиенция. Ще му предложим идеята и ще видим какво ще каже.

Императрицата върна вниманието си върху Нимбус.

— Има ли нещо друго, изискващо намеса?

— Предлагам да създадете имперски представители, обучени тук в Акуеста, които да пътуват и пренасят инструкции. Те могат да бъдат вашите очи и уши, с които да наблюдавате местните администратори. Манастирите са едно от потенциалните места, от които да наберете нужните хора. Монасите са образовани, свикнали да живеят бедно. Ще ви служат особено отдадено заради новронското ви потекло. Религиозната разпаленост често може да се окаже по-силна от богатството, което ще направи служителите ви по-малко податливи на подкуп. А, и още нещо, никога не назначавайте някой местен в родната му провинция, също така и ги сменяйте често. Това няма да им позволи да се сближат прекалено с онези, които надзирават.

— Като че си нямах достатъчно работа — Модина въздъхна. — Най-добрият подход е да разделяш и завладяваш. Имаш ли списък с оставащите префекти, Нимбус?

— Да — той се зарови в купчината и измъкна куп пергаменти. — Позволих си да отбележа най-добрите кандидати. Ще ги прегледаме ли?

— Не, доверявам се на преценката ти.

Нимбус изглеждаше разочарован.

— За да спестим време, призови избраните от теб и ги интервюирай лично. Ако си доволен, назначавай ги. Какво следва?

— Ами Салдур? — попита Нимбус.

Модина въздъхна още веднъж и се отпусна в стола си.

— Много от останалите могат да бъдат съдени за измяна, но той е друг случай — обясни Нимбус. — Той не беше само регент. Бил е и един от най-мощните духовници на нифронската църква. Една екзекуция би била… неприятна. Салдур е твърде опасен да бъде оставен жив — и твърде опасен за екзекуция. Предлагам да го държим затворен за неопределено време.

— Не! — внезапно рече Модина. — Не мога да направя това. Прав си, че ситуацията е уникална, но трябва да реша това по един или друг начин. Макар да е в кулата, а не в тъмницата, няма да държа никого затворен вечно. Дори с достатъчно храна, вода и светлина, знанието, че никога няма да бъдеш свободен, те разяжда отвътре. Никому няма да причиня това, дори и на него.

— Патриархът още не се е върнал в Ерванон. Отседнал е в катедралата. Ако го убедим да се отрече от Салдур, би било възможно да екзекутираме бившия регент без последствия. Да уредя ли среща?

Модина кимна.

— Това ли е? — попита Амилия. — Можем ли да си лягаме вече?

— Да, смятам, че това е достатъчно засега — каза им Модина. — Благодаря и на двама ви за помощта. Не бих се справила без вас.

— На ваше разположение, Ваше Високопреосвещенство — отвърна Нимбус.

— Знаеш ли, Нимбус, не е нужно да си толкова официален. Сами сме. Можеш да ме наричаш Модина.

— Не си губи времето — рече Амилия. — Не можеш да го спреш. Повярвай, опитвала съм. Почти година не го оставях на мира, а той все още ме нарича милейди.

— Почитта ми към двете ви налага това.

— Честно казано, Нимбус — каза му Модина, — ти трябва да си канцлер. И без това вършиш тази работа зад кулисите. Не разбирам защо не искаш да приемеш длъжността.

— Щастлив съм да служа сега, когато сте в нужда, ала кой може да каже какво крие бъдещето?

Императрицата се намръщи.

— И още нещо — каза Нимбус. — От север долитат някакви странни слухове. Информацията е схематична, но изглежда има някакви неприятности.

— Какви по-точно?

— Не зная със сигурност. Чух само, че Дънмор прелива от бежанци, отправили се на юг.

— Добре е да пратиш някого да провери какво става — каза му Модина.

— Вече го сторих. Помолих генерал Бректън да проучи нещата, той изпрати три отделни патрула. Но преди доста време.

— И? — поинтересува се императрицата.

— Никой от тях не се върна — отговори Нимбус.

— Предположения?

Менторът сви рамене.

— Вероятно лошото време ги е забавило. Макар най-вероятният отговор да е чума. Ако патрулите са посетили заразен град, биха останали там, за да не донесат заразата със себе си. Но дори и така, болестите притежават свой начин на пътуване. Най-добре би било да се подготвим за епидемия.

Модина въздъхна.

— Ще свърши ли някога това?

— Искаш отново да си на прозореца, нали? — попита Амилия.

Компания на Ейдриън в лазарета правеха Ариста Есендън и Дигън Гаунт. През първите три дни боецът бе зает единствено със спане. Имаше само смътна представа, че раните му биват зашити и превързани. Когато се събудеше, виждаше Ройс край леглото си, закрил лице с качулка. Качилият краката си на стол крадец изглеждаше заспал, ала Ейдриън го познаваше.

Когато боецът си възвърна достатъчно силите, за да може да се съсредоточава, Ройс го осведоми за случващите се събития. Добрите новини бяха, че Модина изглежда бе поела империята в свои ръце. А лошите — Мерик Мариус и Луис Гай успели да избягат.

На седмия ден Ейдриън се чувстваше достатъчно силен, за да се изправи на крака. Преместиха го в спалня на третия етаж. Всеки ден се разхождаше по коридора, подкрепян от Ройс, Албърт или Ренуик. Виконтът и оръженосецът бяха редовни посетители, но Ейдриън нямаше възможността да благодари на херцога и херцогинята от Рочел, които си бяха заминали. По подобие на останалите събрани благородници, те също се бяха заклели във вярност на императрицата. Албърт продължи да се възползва от стаите на Джени и Лио, тъй като никак не бързаше да замени луксозните покои с аскетичната монашеска килия. Понякога Моувин и Олрик се отбиваха, обикновено на път да посетят Ариста. Дори Нимбус надникна веднъж-дваж, но Ройс и Ренуик, които се редуваха, неизменно бдяха до Ейдриън ден и нощ.

Принцесата се възстановяваше две врати по-надолу. Макар все още немощна и измършавяла, Ариста оздравяваше по-бързо от Ейдриън, ако се съдеше по скоростта на стъпките ѝ край вратата му. Първоначално брат ѝ или Моувин я бяха придружавали, но напоследък започна да се движи сама. Ейдриън беше разочарован, че никога не се отбива в стаята му. На свой ред той също не ѝ отиваше на гости.

Дигън Гаунт се бе намирал на прага на смъртта и малцина очакваха да се възстанови. По настояване на Ейдриън, Ройс го наглеждаше и донасяше информация за състоянието му. Гаунт се давеше и повръщаше дори и пилешки бульон. Една нощ лекарите бяха повикали свещеник, но Гаунт някак оцеля. Последните сведения говореха, че Гаунт вече ядял твърди храни и започнал да наддава.

— Готов ли си за нова разходка? — попита Ройс, подавайки наметалото на Ейдриън.

Събудил се наскоро, Ейдриън си търкаше очите.

— Ама много си бърз. Нещо против да се облекча първо? Някой май няма търпение да се върне при Гуен?

— Да, а ти обираш цялото внимание. Сега ставай.

Ройс помогна на приятеля си да се изправи на крака. Усещайки опъна на конците, Ейдриън скриви лице.

— Как е главата?

— Много по-добре. Вече не ми се вие свят. Май мога и сам да вървя.

— Може и да е така, но все пак се облегни на мен. Не искам да се строполиш по стълбите и да ти се отворят раните. Ако това стане, ще съм затворен тук за още една седмица.

— Състраданието ти е несравнимо — рече Ейдриън, потръпвайки при обличането на туниката.

— За начало нека те смъкнем до градината. Ако и тогава се чувстваш добре, може да опиташ да ходиш сам.

— Ама наистина ли? — отвърна боецът.

Използвайки Ройс за патерица, той изкуцука в коридора.

Остави се приятелят му да го поведе към главното стълбище. Очакваше болка, но усещаше само дребен дискомфорт.

— Знаеш ли, в тъмницата говорех сериозно. Оценявам помощта ти — рече Ейдриън.

Патерицата се изсмя.

— Осъзнаваш, че не съм направил нищо, нали? Нещата щяха да се развият по абсолютно същия начин, ако си бях останал с Гуен в Уиндърмиър. Тя все настоява, че трябвало да те спася, но ти изглежда се оправяш сносно и сам. Е, не точно сега, но знаеш какво имам предвид.

Достигнаха градината и Ройс помогна на Ейдриън да слезе. Времето се бе затоплило и бе необичайно приятно. Отвсякъде долиташе звукът на капеща вода — снегът се топеше.

— Ранна пролет? — попита боецът.

— Само временно, убеден съм — отговори Ройс. — Нищо толкова прекрасно не се задържа дълго време. Добре, сега си на равна земя, опитай се да идеш до портите. Аз ще те чакам тук.

Даже две седмици по-късно градината все още носеше белези от сраженията. Тъмни петна и сажди по стените, счупена количка, липсваща врата и няколко натрошени прозореца говореха за станалото по време на пленничеството му.

Ейдриън зърна и друг пациент да прави дневната си разходка. Ариста носеше простовата синя рокля и бе наддала достатъчно, та отново да заприлича на себе си. Размяташе ръце и вдишваше дълбоко свежия въздух, обикаляйки из градината. Косата ѝ бе пусната и се вееше.

— Ейдриън! — викна тя, щом го видя.

Той се помъчи да се поизправи и трепна.

— Нека ти помогна — тя се втурна към него.

— Не, не, днес се опитвам да бъда соло. Ройс поотслаби тиранията си — посочи с палец към крадеца, който чакаше край вратите на палата. — Изненадан съм, че Олрик ви оставя да обикаляте сама.

Тя се изсмя, показвайки двама добре въоръжени пазача, чиито очи никога не се отделяха от нея.

— Пази ме като квачка. Малко е посрамващо, но няма да се оплаквам. Знаеш ли, че той плака в нощта, когато ни спасиха? Олрик винаги е приличал повече на майка ни. Но как бих могла да се ядосвам някому, задето е загрижен?

Заедно се приближиха до пейка. Слънцето бе стопило снега от нея, изсушавайки я впоследствие. Двамата седнаха. Ейдриън приветства почивката.

— Олрик се справи отлично — каза той. — Сигурен съм, че е било трудно за него да напусне Медфорд и да се оттегли в Дрондил Филдс. Ройс ми каза, че взел доста граждани със себе си.

Тя кимна.

— Да, това влошило обсадата. Стотици хора били натъпкани в коридорите, залите, из двора. Само след месец храната започнала да не достига, защото имало прекалено много гърла. Съветниците на Олрик му казали да не храни болните, но той не ги послушал. Някои от слабите умрели. Граф Пикъринг казал, че Олрик трябвало да се предаде, за да спаси останалите. Моувин ми каза, че Олрик бил планирал тъкмо това. Възнамерявал да изчака края на Зимния фестивал. Гордея се с брат си. Знаел е, че ще го убият, но е бил готов да се пожертва за хората си.

— Как са сега нещата в Дрондил Филдс?

— О, чудесно. Снабдяването вече не е проблем, граф Пикъринг управлява оттам. Не съм сигурна дали знаеш, но Медфорд бе разрушен. Дрондил Филдс ще трябва да функционира като столица, докато Олрик не е в състояние да възстанови разрушеното. Това е забавно, защото тъкмо такова е било предназначението ѝ в началото.

Ейдриън кимна. Двамата мълчаливо се загледаха в градината. Неочаквано принцесата взе ръката му и стисна. Поглеждайки, той я видя да му се усмихва топло.

— Искам да ти благодаря, задето се опита да ме спасиш — каза Ариста. — Нямаш представа колко много означава това. Когато бях в… — тя замлъкна и се загледа в някаква далечна, невидима точка. По лицето ѝ пробягна сянка, задържала се достатъчно дълго, за да накара долната ѝ устна да затрепери. Когато заговори отново, гласът ѝ бе по-тих и по-неуверен. — Чувствах се много самотна. Не си бях представяла, че е възможно.

Ариста се изкикоти тихо.

— Бях толкова наивна. Когато първоначално бях заловена, смятах, че ще мога да се изправя срещу смъртта храбро — както Олрик възнамерявал — принцесата отново замлъкна, оглеждайки голата градина и облизвайки устни. — Срам ме е да призная, че накрая се бях предала изцяло. Не се интересувах от нищо. Просто исках страхът да престане. Бях ужасена, толкова ужасена, че… И тогава… тогава чух гласа ти — отново се усмихна тъжно. — Първоначално не можех да повярвам на чутото. Звучеше като птича песен посред зимата — толкова топло, толкова дружелюбно, толкова не на място. Политах в пропаст и в последния миг ти се протегна, сграбчвайки ме. Само гласа ти. Само думите ти. Не зная дали някога ще мога да изразя колко много значат.

Той кимна и също стисна ръката ѝ.

— Радвам се, че съм бил от полза, милейди — почтително кимна.

Още известно време поседяха мълчаливо. Когато тишината бе станала почти неловка, Ейдриън попита:

— Какво ще правите сега? Ще се върнете с Олрик в Дрондил Филдс?

— Всъщност точно за това искам да поговоря с теб — ала не днес. И двамата още не сме се излекували. Ще почака, докато се възстановим. Знаеш ли, че Есрахаддон е мъртъв?

— Да, узнахме.

— Той дойде при мен в нощта, в която го убиха. Каза ми нещо, нещо свързано с Дигън Гаунт… — гласът ѝ заглъхна, когато тя погледна към портата с любопитно изражение. — Кой е това? — посочи тя.

Ейдриън проследи погледа ѝ и видя самотен ездач. Той беше слаб, дребничък и носеше расо. Бе се притиснал към врата на коня. Влизайки в двора, той падна по лице в кишата. Ройс се намираше най-далече, но първи успя да стигне при него. Неколцина слуги го последваха. Ейдриън и принцесата също се приближиха. Когато стигнаха, Ройс вече бе обърнал мъжа и бе отметнал качулката му.

— Майрън? — запита невярващо Ейдриън. Взираше се в познатото лице на приятеля им от Уиндското абатство. Монахът беше в безсъзнание, но нямаше следа от рана.

— Майрън? — объркано рече Ариста. — Майрън Ланаклин от Уиндърмиър? Мислех си, че той никога не напуска манастира.

Ейдриън кимна.

— Така е.

Монахът лежеше на една койка в лазарета. Две камериерки и придворният лекар се грижеха за него. Донесоха вода и изчистиха калта от лицето, ръцете и краката му, търсейки рани. Майрън се свести сепнато, огледа се паникьосано, сетне се строполи отново. Мъчителен стон се отрони от устните му, последван от:

— Ройс?

— Какво му е? — попита Ейдриън.

— Просто е изтощен — каза лекарят. — Нуждае се от храна и вода.

Още не бе изрекъл думите си, когато влезе човек с димяща купа.

— Толкова съжалявам — каза Майрън, отваряйки отново очи и спирайки ги върху Ройс. — Толкова съжалявам. Убеден съм, че вината е моя. Трябваше да сторя нещо… Не зная какво да кажа.

— По-бавно — сопна се Ройс. — Започни отначало и ми кажи всичко.

— Всичко? — запита Ейдриън. — Спомни си с кого говориш.

— Преди четири дни аз и госпожица ДеЛанси говорехме с Рениан. Аз му разказвах за книгата, която точно бях довършил. Беше рано и бяхме сами в градината. Всичко бе толкова тихо. Нищо не чух. Може би, ако бях чул…

— На въпроса, Майрън — раздразнението на Ройс нарастваше.

— Той се появи от нищото. Разговарях с Рениан, когато я чух да възкликва задавено. Когато се обърнах, той беше зад нея, притиснал нож към гърлото ѝ. Бях толкова изплашен. Не исках да направя нещо, което да нарани госпожица ДеЛанси.

— Как изглеждаше? Кой притисна нож към гърлото ѝ? — напрегнато попита Ройс.

— Не зная. Не се представи. Приличаше малко на теб, но беше по-едър. Бледа кожа, като нов велен — и тъмни очи, много тъмни. Рече ми: „Слушай внимателно. Казаха ми, че помниш всичко, което си чул или прочел. За нейно добро се надявам това да е истина. Ще отидеш до двореца в Акуеста, ще намериш Ройс Мелбърн и ще му предадеш съобщение. Всяко забавяне или грешка може да ѝ струва живота, така че внимавай.“

— Какво гласи съобщението? — каза крадецът.

— Беше странно, но ето какво ми каза: „Черната царица пленява кралската пешка. Белите топове се оттеглят. Черната дама пленява офицер. Топ на C5. Шах. Бяла пешка взема кралица и офицер. Гробът на Джейд, пълно лице.“

Ройс изглеждаше опустошен. Отстъпи назад и се олюля. Дишайки тежко, приседна на едно легло.

— Какво има? — притеснено попита Ейдриън. — Ройс?

Приятелят му не отговори. Не погледна към него или към друг. Пресмяташе нещо, по напрегнатото му изражение Ейдриън прецени, че нещата са много сериозни.

— Ройс, говори. Какво означава това? Зная, че е код, но какво казва?

Ройс се изправи.

— Гуен е в опасност. Трябва да вървя.

— Изчакай да си взема оръжията.

— Не — рязко каза крадецът. — Искам да стоиш настрана.

— Да стоя настрана? От какво? Ройс, откога…

Лицето на Ройс застина в спокойна маска.

— Погледни се — куцаш насам-натам. Мога да се справя. Ти си почини. Не е чак толкова сериозно.

— Не прави това. Не се опитвай да ме ръководиш. Нещо ужасно се случва. Мерик, нали? Той обича шаха. Какво означава съобщението? Аз те накарах да ми помогнеш да намеря Гаунт, ако трябва да сторя нещо, бих искал да помогна. Како е намислил Мерик?

Лицето на Ройс се промени отново. Спокойствието изчезна, разкривайки емоция, която Ейдриън никога не бе виждал у приятеля си — ужас. Когато заговори, гласът му потрепваше.

— Ще вървя, а ти трябва да стоиш настрана.

Ейдриън забеляза, че ръцете на приятеля му се тресяха. Когато и Ройс видя това, бързо ги мушна под плаща си.

— Не ме следвай. Оздравявай и върви по пътя си. Вече няма да се виждаме. Сбогом.

Ройс се стрелна навън.

— Чакай! — викна Ейдриън. Замъчи се да се изправи и тръгне след него, но бе късно. Ройс вече беше изчезнал.