Зимният фестивал

Глава 15 Ловът

— Честит празник, сър Ейдриън — жизнерадостно рече момиче, когато той надникна извън стаята. Тя бе една от кикотещите се камериерки, които му се усмихваха и му правеха реверанс след първия ден на турнира. След второто съревнование пажовете бяха започнали да му се покланят, а войниците му кимаха. Третата победа, макар чиста като останалите, бе най-лоша, защото му бе спечелила вниманието на всеки благородник и рицар в двореца. След всеки двубой му се предоставяше избор да остане в стаята си или да посети залата за пиршества. Предпочитайки да бъде сам, Ейдриън обикновено избираше първото.

И това утро, без разлика от другите дни, Ейдриън се разхождаше безцелно из двореца. Няколко пъти видя Албърт отдалеч, но никой от двамата не се опита да подхване разговор. Нямаше следа от Ройс. Прекосявайки фоайето, той поспря. Стълбището се издигаше нагоре, украсено със свещи и боядисани дървени орнаменти. Четири етажа по-нагоре момичето, което някога познаваше като Тракия, сигурно все още спеше в леглото си. Постави крак на първото стъпало.

— Сър Ейдриън? — заговори го мъж, когото не разпознаваше. — Отличен двубой направихте снощи. Нанесохте на Лоудън удар, който скоро няма да забрави. Даже по високите пейки се чу пукотът. Казват, че ще му трябва нов нагръдник и че сте му пукнали две ребра! Това се казва удар! Това се казва удар! Заради вас загубих доста в първите три двубоя, но оттогава си върнах всичко. Ще заложа на вас за финала. Направихте вярващ от мен. Накъде сте се отправили?

Ейдриън бързо отдръпна крака си.

— Никъде. Просто се разтягам.

— Просто исках да ви кажа да продължавате в същия дух. Ще викам за вас.

Мъжът напусна през главния вход, оставяйки Ейдриън на дъното на стълбите.

Какво ще направя, ще вляза в покоите ѝ неканен? Не съм говорил с нея над година. Дали ще ме мрази, задето не съм я посетил по-рано? Ще ме помни ли изобщо?

Отново погледна към стълбите.

Възможно е да е добре, нали? Това, че никой не я вижда, не е задължително да означава нещо.

Модина бе императрицата. Нямаше как да се отнасят зле с нея. Беше щастлива, когато живееше в Далгрен, а това беше мизерно малко селце, жителите на което биваха избивани нощем от чудовище.

Колко по-лош може да бъде животът в двореца?

За последен път се огледа наоколо и зърна двете сенки да се облягат небрежно край арката към тронната зала. Въздъхвайки, Ейдриън се отправи към слугинското крило, загърбвайки стълбището.

Слънцето още не бе изгряло напълно, обаче кухнята гъмжеше от активност. Огромни тенджери бълваха толкова гъст пушек, че чак стените плачеха. Касапи сечаха върху дъските си, издавайки заповеди. Момчета с кофи търчаха наоколо, крещейки в отговор. Момичета миеха прибори и съдове. Миризмите бяха силни и разнообразни. Някои, като тази на печен хляб, бяха великолепни, а други се носеха задушливи и неприятни. Тук, зад сцената, празникът се бе свел до охлаждане на тави захаросани ябълки и сладки във формата на снежинки.

Удивен, Ейдриън пристъпи в кухнята. Още при прекрачването на прага се извърнаха глави, работата забави обороти, сетне всичко спря. В помещението стана толкова тихо, че можеше да се чуе капенето на един мокър черпак, в добавка с кипящата вода и огньовете, весело хрупащи цепеници. Целият персонал се взираше в него — сякаш влезлият имаше две глави или три ръце.

Ейдриън приседна край една маса. Скромността на това кътче предполагаше, че тук кухненският персонал се храни. Боецът се опитваше да изглежда небрежно спокоен, но при цялото това внимание бе невъзможно.

— Какво има пък сега? — прогърмя гласът на едър брадат готвач, който около очите си имаше бръчици. Забелязвайки Ейдриън, въпросните очи се стесниха рязко. Показа — макар и само за миг — че има и друга страна, както игриво куче внезапно може да заръмжи към непознат.

— Мога ли да ви помогна, сър? — запита той, приближавайки се към Ейдриън със сатър в ръка.

— Не искам да преча на работата. Просто се надявах да намеря малко храна.

Готвачът го огледа внимателно.

— Рицар ли сте, сър?

Ейдриън кимна.

— Станали сте рано. Ще наредя да донесат желаното от вас в залата за пиршества.

— Всъщност бих предпочел да се нахраня тук. Това проблем ли ще представлява?

— Извинете? — рече готвачът, объркан. — Ако позволите да попитам, защо му е на благородник като вас да се храни в горещата, мръсна кухня, заобиколен от тракането на съдове и бъбренето на слугини?

— Просто се чувствам по-удобно тук — рече Ейдриън. — Смятам, че човек трябва да е спокоен, когато се храни. Разбира се, ако това ще ви затрудни… — той се изправи.

— Вие сте сър Ейдриън, нали? Не успях да намеря време да посетя турнирите, но както можете да се убедите сам, по-голямата част от персонала ми го е сторила. Вие сте доста известен. Чувал съм много истории за вас и за неотдавнашната ви сполука. Истина ли са те?

— За историите не мога да кажа, но се казвам Ейдриън.

— Приятно ми е. Аз съм Ибис Тинли. Седнете, сър. Веднага ще ви приготвя нещо.

Той се извърна, гълчейки хората си да пристъпят отново към работа. Много от слугите продължиха да поглеждат към Ейдриън, хвърляйки по едно око тайно от главния готвач. Скоро Ибис се завърна с чиния пилешко, пържени яйца, сухари и халба тъмна бира. Пилето беше толкова горещо, че опари Ейдриъновите пръсти, а сухарите димяха, когато ги разчупи.

— Оценявам това — каза Ейдриън на Ибис, захапвайки един сухар.

Ибис го изгледа изненадано, сетне се изкикоти.

— Велики Мар! Благодарите на готвач за храната! Историите са истина, нали?

Ейдриън сви рамене.

— Случва се да забравя, че съм благородник. Докато бях от простолюдието, винаги знаех какво е да си благороден, но не и сега.

Готвачът се усмихна.

— Лейди Амилия има същия проблем. Хубаво е да видя свестни хора да се издигат. Казват, че вие сте помитали наред всички изправили се срещу вас рицари. Дори чух, че на откриването на турнира сте яздили срещу сър Муртас без шлем!

Ейдриън кимна с пълна уста пиле, което местеше наляво-надясно, за да не си изгори езика.

— Когато някой стори нещо подобно — продължи Ибис — и идва от калта като всички нас, то той спечелва сърцата на долните класи. Тъй е. Онези от нас с мърляви лица и потни гърбове ужасно се вълнуваме от подобните на вас, сър.

Ейдриън не знаеше как да отговори и се задоволи да преглътне пилешкото. Бе яздил, съпровождан от оглушителен рев при всяка своя поява, но не участваше заради аплодисментите. Целта му бе мрачна, тайна, недостойна за аплодиране. Бе повалил петима рицари, според правилата на турнира — придобивайки собственост над конете им. Ейдриън бе отказал. Не само не се нуждаеше от конете — не ги заслужаваше. Искаше само да спаси Ариста и Гаунт. В ума му цялата работа бе омърсена. Вземането на нещо друго от победите — дори удоволствието от успеха — щеше да бъде погрешно. Ала тълпите продължаваха да ликуват гръмко, смятайки го за скромен и добродетелен, вместо за онова, което бе в действителност — изчакващ убиец.

— Сега ще се сражавате с Бректън, нали? — попита Ибис.

Ейдриън кимна мрачно.

— Утре. Днес има някакъв лов.

— О, да, ловът със соколи. Днес ще опека много дивеч. Значи вие няма да участвате?

— Тук съм само за турнира — успя да рече Ейдриън, макар устата му отново да бе пълна.

Ибис наклони глава.

— За рицар, който почти е спечелил турнира на Зимния фестивал, не изглеждате особено щастлив. Надявам се не е заради храната.

Боецът поклати глава:

— Храната е страхотна. Надявам се, че ще мога и да обядвам тук.

— Заповядайте по всяко време. Ха! Звуча като гостилничар или лорд. Аз съм просто готвач — посочи с палец над рамото си. — Да, онези мелези треперят от гласа ми, но вие сте рицар. Можете да ходите, където си поискате. Но… ако след храната ми сте в настроение за малко щедрост, бих ви помолил за една услуга.

— А именно?

— Лейди Амилия заема специално място в сърцето ми. Тя ми е като дъщеря. Сладка девойка е, изглежда отскоро харесва сър Бректън. Той е добър, чувал съм, че е сносен копиеносец, но вероятно ще го надвиете. Не искам да кажа нищо против вас — за човек на моята позиция би било същинска глупост дори да намекне подобно нещо, но…

— Но?

— Някои рицари се стараят да нанесат колкото се може повече поражения, прицелвайки се в забралото и прочие. Ако нещо подобно се случи на Бректън… Просто не искам Амилия да страда. Тя никога не е имала късмет. Идва от бедно семейство, работила е усилено цял живот. Дори и сега онова коп… искам да кажа, регент Салдур, я пришпорва ден и нощ. Но даже и така в последно време тя е щастлива. Бих искал това да се запази.

Ейдриън се беше съсредоточил върху чинията си, обирайки жълтъка с късче хляб.

— Та, ако това е възможно, би било чудесно да не наранявате много Бректън. Зная, естествено, че понякога не зависи от вас. Мили Марибор, зная. Но от разговора с вас разбрах, че сте свестен човек. Ха! Дори не зная защо заговорих за това. Вие ще постъпите правилно. Зная. Дайте да ви налея още бира.

Ибис Тинли се отдалечи, отнасяйки със себе си халбата и апетита на Ейдриън.

В много отношения Амилия се чувстваше като бебе, което Салдур бе акуширал в онзи кухненски ден, когато я издигна в дама. В момента представляваше малко дете, все още опитващо се да усвои прости действия и често допускащо грешки. Никой не казваше нищо. Никой не сочеше, превивайки се от смях, ала имаше многозначителни погледи и полуприкрити усмивки. Чувстваше се изгубена, опитвайки се да избегне многобройните капани и опасности на куртоазния живот, без да разполага с карта.

Когато издокарани благородници се обръщаха към нея с милейди, Амилия се чувстваше неловко. Странно беше да вижда как пазачите застават мирно при приближаването ѝ. Особено същите онези войници, които само година по-рано ѝ се бяха усмихвали похотливо. Бе сигурна, че стражниците все още я оглеждат цинично, а благородниците все още ѝ се присмиват, но сега го правят зад маската на любезност. Според нея единственият начин да избегне тихия присмех бе да се впише в обстановката. Ако не се препъваше, докато ходи, не разливаше вино, не говореше прекалено гръмко, не носеше погрешните цветове, не преценяваше грешно кога да се смее и кога да остане сериозна, може би щяха да забравят, че някога им бе мила чиниите. Всяко общуване с аристократи беше за Амилия мъчение, но когато обстановката бе непозната, направо ѝ прилошаваше. Затова Амилия не закуси в деня на лова.

Целият двор щеше да вземе участие в събитието с продължителност цял ден. Рицари, благородници, дами и слуги се отправиха към гората и полето. Зад тях притичваха кучета. Амилия никога не бе сядала на кон преди. Не бе яздила пони, муле, дори и вол, но на този ден се намери закрепена несигурно на гърба на бял кавалерийски кон. Носеше красивата бяла рокля и съответстващото наметало, предоставени ѝ от лейди Женвиев, които — и това не бе случайно — бяха в тон с покривалото на коня ѝ. Бе седнала настрани, десният ѝ крак бе преметнат между двата лъка на седлото, а левият — опрян на дъсчица. Предизвикателство бе да се задържи на гърба на животното в тази поза. Всяко разтърсване караше сърцето ѝ да подскача, а ръцете ѝ се вкопчваха в сплетената грива. Няколко пъти едва не се прекатури назад. Представяше си, че ако паднеше, щеше да увисне на крака си с обърната над главата рокля, докато конят горделиво пристъпва наоколо. Тази мисъл така я ужасяваше, че тя седеше сковано, впила поглед в земята. Не продума по време на двучасовата езда сред дивотата. Едва когато главният ловец ги призова към внимание, тя се осмели да вдигне очи.

Напуснаха сянката на гората и излязоха на обширно поле. Високи кафяви тръстики се подаваха изпод снега. Блясъкът на утринните лъчи бе отразен от разсяклата пейзажа река. Безветрен, светът беше странно тих. Ловджията ги напъти да се разпръснат с лице към блатото.

Амилия бе доволна, че са пристигнали, а също така горда, че е успяла да направлява коня си без злополуки. Най-сетне неподвижна, тя си позволи да отдъхне облекчено, само за да види соколджията да се приближава към нея.

— Каква птица ще използвате днес, милейди? — попита той, поглеждайки нагоре към нея. Носеше червен койф и дебели ръкавици.

Тя преглътна.

— Ти какво би ми препоръчал?

Соколджията изглеждаше изненадан и Амилия почувства, че вероятно е допуснала поредната грешка.

— Милейди, има много птици, но няма зададени правила. Традицията обикновено запазва исландски сокол за краля, обикновен сокол за принц или херцог, сокол скитник за граф, ястреб за барон, голям ловен сокол за рицарите, ястреб кокошар за благородниците, ястреб-скитник за бедните, ястреб врабчар за духовниците, керкенез за слугите и чучулигар за дамите, но на практика всичко опира до…

— Тя ще използва Убийцата — обяви херцогинята на Рочел, намествайки коня си до тях.

— Разбира се, Ваше Благородие — соколджията се поклони и направи бързо движение с ръка. Притича слуга, върху чиято ръка имаше голяма птица с качулка.

— Ръкавицата ви, милейди — рече соколджията, подавайки ѝ ръкавица от лосова кожа.

— Сложи си я на лявата ръка, скъпа — рече херцогинята с окуражителна усмивка и палаво пламъче в очите.

Амилия усети как сърцето ѝ потрепва, докато нахлузваше ръкавицата.

— Протегни ръка, мила. Далеч от лицето си — напъти я лейди Женвиев.

Соколджията взе хищната птица от слугата и я донесе. Ястребът бе великолепен, заслепен от кожена качулка с късо декоративно перо. Докато бе предавана на Амилия, Убийцата разпери масивните си криле и приплясна два пъти, а мощните нокти се обвиха около ръкавицата. Птицата беше по-лека от очакваното и за Амилия не представляваше проблем да я държи. Но сега страхът от птицата измести този от падане. С ужас гледаше как соколджията омотава ремъка около китката ѝ, привързвайки я към сокола.

— Красива птица — каза някакъв глас.

— Да — отвърна Амилия. Виждайки сър Бректън да застава от лявата ѝ страна, тя си помисли, че ще припадне.

— Принадлежи на херцогинята на Рочел. Тя… — Амилия се обърна. Херцогинята я бе изоставила. Паниката стисна стомаха ѝ с клещите си. Колкото и дружелюбна да беше лейди Женвиев, Амилия започваше да подозира, че жената се наслаждава да я тормози.

Опита се да се успокои, застанала лице в лице с единствения мъж на света, когото искаше да впечатли. Придържаща птицата с едната си ръка, а с другата хванала юздите, Амилия внезапно осъзна, че носът ѝ тече заради студа. Нещата определено не можеха да се развият по-зле. Тогава, като че боговете бяха чули мислите ѝ, те отговориха чрез гласа на главния ловджия.

— Всички напред!

Мили Марибор!

Конят се препъна на замръзналата земя, нарушавайки равновесието ѝ. Рязкото движение стресна и Убийцата, която разпери огромните си криле, за да се спаси. Привързан към китката на Амилия, ястребът дръпна ръката ѝ. Може би щеше да остане в седлото — ако не бе настоятелността на птицата.

Амилия извика, падайки към задницата на коня, превръщайки кошмарите си в реалност. Ала преди да се строполи от седлото, внезапно спря. Сър Бректън я бе уловил през кръста. Макар да не носеше броня, ръката му беше на допир като стомана — солидна и непоклатима. Той внимателно я издърпа обратно. Птицата приплясна още два пъти с криле, сетне се успокои и отново се вкопчи в ръкавицата.

Бректън не каза нищо. Задържа здраво Амилия, докато тя отново се намести стабилно на седлото и опре крак в дъсчицата. Ужасена и поаленяла от срам, тя не го погледна.

Защо точно пред него трябваше да се случи!

Не искаше да открие на лицето му същата снизходителна усмивка, която бе виждала толкова много пъти у другите. На път да се разплаче, отчаяно ѝ се прииска отново да е в двореца, в кухнята, където да мие съдове. В този момент предпочиташе да се изправи срещу Едит Мон — или дори отмъстителния ѝ дух — вместо да се унижава пред сър Бректън. Чувствайки напора на сълзите, тя стисна зъби и пое дълбоко дъх в опит да се задържи.

— Има ли си име?

Думите на сър Бректън бяха тъй неочаквани, че Амилия ги прехвърли двукратно в ума си, преди да разбере питането му.

— Убийца — отвърна тя, благодарейки на Марибор, че поне гласът ѝ прозвуча стабилно.

— Звучи… подобаващо — настъпи кратка пауза, преди да продължи. — Прекрасен ден, нали?

— Да — тя възложи на мозъка си да измъдри още реплики, но той не роди нищо.

Защо говори така? Защо се интересува от времето?

Рицарят въздъхна дълбоко.

Поглеждайки го, тя откри, че той не се усмихва, а изглежда тормозен от нещо. Очите им неочаквано се срещнаха, докато тя изучаваше лицето му и той моментално погледна настрана. Пръстите му барабаняха маршов ритъм по лъка на седлото.

— Но е студено — рече той, добавяйки бързо. — Би могло да бъде и по-топло, не смятате ли?

— Да — отвърна тя, осъзнавайки, че звучи като идиот с еднословните си отговори. Искаше да каже повече неща. Искаше да блесне като остроумна и интелигентна, но умът ѝ бе не по-малко застинал от земята.

Амилия го улови да поглежда отново към нея. Този път той поклати глава и въздъхна още веднъж.

— Какво? — запита уплашено тя.

— Не зная как го правите — рече той.

Искрената възхита в очите му само я обърка допълнително.

— Яздите странично боен кон с огромен ястреб, кацнал на ръката ви, а пак съумявате да ме накарате да се чувствам като оръженосец в дуел. Милейди, вие сте немислимо чудо. Възхитен съм.

Амилия се вторачи в него. Осъзнавайки това, тя нареди на очите си да се извърнат, ала те нея послушаха. Бе лишена от думи, с които да говори. Ала това не бе от особено значение, тъй като не ѝ бе останал и дъх, с който да отговори. Дишането не изглеждаше важно в този момент. Насилвайки се да поеме въздух, Амилия осъзна, че се е усмихнала. Секунда по-късно знаеше, че и сър Бректън е забелязал това, защото рязко спря да барабани с пръсти и се намести на седлото.

— Милейди — рече соколджийският прислужник, — време е да пуснете птицата си.

Амилия погледна към ястреба, чудейки се как точно да стори това.

— Бих ли могъл да помогна? — попита сър Бректън. Той свали качулката на Убийцата и я развърза.

С жест слугата ѝ показа какво се очаква от нея и Амилия повтори движението му, рязко вдигайки ръка нагоре. Убийцата разпери огромните си криле, оттласна се и се издигна. Ястребът не спря да набира височина, докато не остана да кръжи директно над главите им. Докато проследяваше с поглед птицата, Амилия забеляза погледа на Бректън върху себе си.

— Вие нямате ли птица? — попита тя.

— Не. Не очаквах ловът да бъде със соколи. Ако трябва да съм честен, не бях ловувал от години. Бях забравил радостта — до този момент.

— Значи умеете?

— Разбира се. Като млад ловувах из полетата на Чадуик. Баща ми, брат ми Уесли и аз по цели седмици преследвахме птици и гризачи.

— Ще си помислите ли зле за мен, ако ви кажа, че това беше първият ми път?

Лицето на Бректън стана сериозно, което я хвърли в ужас, продължил докато той не каза:

— Милейди, ще си помисля зле за вас в деня, в който слънцето не изгрее, реките спрат да текат, а ветровете — да веят.

Тя се опита да скрие нова усмивка. Този опит също се провали — и още веднъж Бректън я забеляза.

— Вероятно можете да ми помогнете, защото всичко това ме обърква — Амилия обхвана с размах околностите.

— Просто е. Птиците изчакват — вият се в небето и очакват атаката. До голяма степен подобно на войниците, които се подготвят за битка. Враговете ни са хитри. Те се крият в полето между нас и реката. Оформяйки линия с конете, ловджията се е подсигурил, че плячката няма да дойде насам, което, естествено, тя би сторила — би подирила безопасността на дърветата — ако ние не бяхме тук.

— Но как ще открием тези скрити врагове?

— Те трябва да бъдат изтеглени, в нашия случай изтласкани. Виждате ли там? Главният ловджия е събрал кучетата.

Амилия проследи с поглед тълпа оживени кучета, водени от дузина момчета от замъка. След като бяха пуснати, хрътките изчезнаха сред храсталаците. Само тук-таме се промятаха вдигнатите им опашки, докато мълчаливо се стрелкаха из заснеженото поле.

Ловджията сигнализира със син флаг на соколджията, който на свой ред помаха към ездачите. Посочи, че трябва бавно да се отправят към реката. Без птицата за Амилия бе по-лесно да насочва коня си и не изостана от другите. Всички бяха утихнали. Амилия беше развълнувана, макар да нямаше представа какво предстои да се случи.

Соколджията вдигна ръка и ездачите спряха. Вдигайки глава, Амилия видя, че птиците са ги последвали. Соколджията размаха червен флаг и ловджията наду свирка, при който звук кучетата се втурнаха напред. Полето избухна от птици. С гръмък плясък пъдпъдъците се понесоха към небето. Улисани да избегнат чудовищните кучета, пропуснаха да видят очакващата ги там летяща смърт. От слънцето се изсипаха ястреби, стоварвайки се върху жертвите си като камъни и поваляйки ги на земята. Един отнесе плячката си чак до реката, където и ястреб, и пъдпъдък удариха водата.

— Това беше Убийцата! — викна ужасено Амилия. Втрещено осъзна, че е убила ценната птица на лейди Женвиев. Без да мисли, пришпори коня си, втурнал се напред. Прекоси полето и наближавайки реката зърна куче да се гмурва в ледените води. Друго бързо го последва. Двете птици отчаяно пляскаха на повърхността, разхвърляйки пръски.

Точно преди Амилия да насочи животното си към водата, Бректън улови юздата на коня ѝ и ги задържа.

— Спрете!

— Но… птицата! — можа да промълви Амилия. Очите ѝ се спряха на плясъка.

— Всичко е наред — увери я той. — Гледайте.

Първото куче достигна Убийцата и без колебание пое ястреба в уста. Захапала хищната птица, хрътката се обърна и пое към сушата. В същия миг второто куче улови повалената плячка. Пъдпъдъкът се съпротивляваше, но Амилия бе удивена да види, че ястребът се остави кучето да го захапе.

— Виждате ли — рече Бректън. — Кучетата и птиците са обучени да си имат доверие и да се защитават взаимно. Точно като войници.

Хрътката излезе от водата, все още понесла ястреба. Амилия и Бректън слязоха от седлата, докато кучето се отправяше към тях. Животното внимателно разтвори челюсти и Убийцата още веднъж се настани върху ръката на Амилия. Разтърси криле, пръскайки вода.

— Тя е добре! — рече Амилия, удивена.

При нея притича момче, понесло вързана за краката умряла птица.

— Пъдпъдъкът ви, милейди.

При второто посещение на Ейдриън Ибис Тинли му бе приготвил доста повече от една чиния. Цялата маса бе отрупана с различни видове месо, сирене и хляб. Кухнята бе разчистена — излишните чували бяха преместени, рафтовете бяха почистени, а подът бе измит. На масата бяха поставени нови свещи, а по-голям стол с тапицерия бе заменил невзрачния такъв. Предположи, че не всичко от това е дело на Ибис. Вероятно посещението му се бе разчуло. В кухнята имаше двойно повече персонал в сравнение със сутринта — повечето от тях стояха без работа.

Този път главният готвач не си говори с Ейдриън. Тинли беше изключително зает с обработката на изобилието дивеч, донесен от днешния лов. Слугините скубеха множеството пъдпъдъци, фазани и патици, обезглавени и окачени из помещението като гирлянди. Имаше толкова много работа, че самият Ибис одираше зайци и катерици. Въпреки очевидната си заетост, готвачът моментално спря при влизането на Амилия.

— Ибис! Виж! Улових два! — викна тя, държейки птиците над главата си. Влезе облечена в прекрасна бяла рокля и съответстващо наметало.

— Дай ги тук, девойче. Да видим тези съкровища.

Ейдриън бе виждал лейди Амилия отдалеч на пиршествата, но сега за пръв път откакто се бе преструвал на вестоносец я виждаше отблизо. Беше по-красива, отколкото си спомняше. Дрехите със сигурност бяха по-добри. Дали беше заради начина на пристъпване или руменината на бузите от студа, тя изглеждаше по-оживена.

— Тези със сигурност са най-добрите в ятото — рече той, след като огледа трофеите ѝ.

— Малки и мършави са, но са мои! — последва оповестяването си с безгрижен, весел смях.

— Да разбирам ли от настроението ти, че не си ловувала сама?

Амилия не каза нищо, само се усмихна. Сключвайки ръце зад гърба си, тя плавно се завъртя из кухнята, размятайки пола.

— Хайде, момиче. Не си играй с мен.

Тя отново се изсмя, завъртя се и обяви:

— Той бе край мен почти през целия ден. Съвършен джентълмен, бих добавила. И мисля… — тя се поколеба.

— Какво мислиш? Изплюй камъчето, девойче.

— Мисля, че той ме харесва.

— Ба! Естествено, че те харесва. Но какво каза той? Прямо ли призна? Стихове ли рецитира? Да не те е целунал насред полето?

— Да ме е целунал? Той е твърде благопристоен за подобна вулгарност, но беше много нервен… дори глуповат. И не можеше да откъсне очи от мен.

— Глуповат? Сър Бректън? Момиче, завъртяла си му главата. Тъй е. Добър улов, бих казал, наистина добър улов.

Амилия не можа да се сдържи и се изсмя отново, този път отмятайки въодушевено глава назад и шумолейки с роклята си. Тогава видя Ейдриън и спря.

— Извинете, просто се храня късно — рече той. — След минутка ще съм приключил.

— О, не. Не е нужно да напускате. Просто не ви видях. Като се изключи персонала, аз съм единствената идваща тук — или поне така си мислех.

— Тук е по-удобно от залата — рече Ейдриън. — Прекарвам дните си в дуели с рицари. Не искам да се съревновавам с тях и на трапезата.

Тя отиде до него, изглеждайки объркана.

— Не говорите като рицар.

— Това е сър Ейдриън — уведоми я Ибис.

— О! — възкликна тя. — Вие сте помогнали на сър Бректън и бедния ми Нимбус, когато са били нападнати. Много мило от ваша страна. И също така сте онзи, който на турнира яздеше без шлем. Вие… повалихте всеки свой опонент от първия опит, а в щита ви няма счупено копие. Много сте добър, нали?

— Утре сутринта ще се изправи срещу сър Бректън за титлата — напомни ѝ готвачът.

— Точно така — тя ахна, вдигайки ръка до устните си. — Някога изобщо бил ли сте повалян от седлото?

Ейдриън се усмихна срамежливо.

— Не и откакто съм рицар.

— О, аз не… не исках да… просто се чудех дали боли. Предполагам не е приятно. Дори и с бронята и уплътнението събарянето от галопиращ кон надали е за завиждане — в очите ѝ изгря притеснение. — Но всички други рицари са добре, нали така? Видях сър Муртас и сър Елгар на лова днес. Препускаха и се смееха, така че съм убедена, че всичко ще бъде наред, без значение кой ще победи.

— Зная, че утре е финалното сражение и че победата в турнира носи огромна чест. Разбирам от собствен опит желанието ви да се докажете на онези, които гледат отвисоко на вас. Но ви моля да имате предвид, че сър Бректън е добър човек — много добър човек. Никога не би ви наранил, доколкото зависи от него. Надявам се и вие се чувствате по същия начин.

Тя се насили да му се усмихне.

Ейдриън остави хляба си, тъй като отвратително усещане жегна стомаха му. Трябваше да спре да се храни в кухнята.

Акробатите бързо оформиха човешката си пирамида. Скачайки един по един във въздуха, със салто се приземяваха на долните рамене. Не спираха да прелитат, докато последният не се протегна и не докосна тавана на огромната зала. Въпреки вълнуващото представление, Амилия не гледаше. Бе виждала номера на подбора и впоследствие на репетициите. Очите ѝ следяха публиката. С напредването на празненствата забавленията ставаха все по-грандиозни и екстравагантни.

Тя задържа дъх. Залата избухна в аплодисменти.

Хареса им!

Оглеждайки се за виконт Албърт Уинслоу, тя го зърна да ръкопляска с високо вдигнати ръце. Двамата си размениха широки усмивки.

— Помислих си, че ще умра от притеснение към края — прошепна Нимбус от мястото си до Амилия. Лицето му почти се беше изчистило от белезите, а досадният свирещ звук от носа му бе изчезнал.

— Да, наистина беше отлично — отбеляза крал Росуорт от Дънмор.

На всяко пиршество кралят и кралицата седяха от дясната страна на Амилия, а Нимбус винаги сядаше отляво.

Крал Росуорт беше огромен. Пред него херцогът и херцогинята на Рочел изглеждаха дребни. Тумбестата му фигура бе повторена в миниатюра от лицето му, провиснало под собствената си тежест. Амилия си представяше, че дори и да беше слаб, Росуорт пак щеше да е провиснал като стар кон. Жена му, Фреда, макар да не беше никак хилава, бе слаба в сравнение с него. Беше суха и неприязнена както на вид, така и по маниери. За щастие двойката бе предимно мълчалива — поне до третата чаша вино. Тази вечер Амилия бе изгубила бройката, но предположи, че рубиконеният бокал вече трябва да е изпразнен.

— Тези акробати твои приятели ли са? — попита кралят, навеждайки се през жена си, за да заговори с Амилия.

— Мои? Не, просто ги наех — рече тя.

— Тогава приятели на приятели?

Тя поклати глава.

— Но ги познаваш? — настоя кралят.

— За пръв път ги срещнах на прослушването.

— Роси — рече Фреда, — очевидно тя се опитва да се дистанцира от тях сега, когато вратите на благородството са отворени за нея. Не можеш да я виниш за това. Всеки би изоставил нещастниците. Остави ги на улицата. Там им е мястото.

— Но аз… — поде Амилия, преди кралят да я прекъсне.

— Но, кралице моя, мнозина се издигат. Някои улични търговци не отстъпват по богатство на благородниците.

— Ужасно положение — процеди Фреда през тънки начервени устни. — Титлата не е това, което беше.

— Съгласен съм, кралице моя. Ами че някои от рицарите изобщо нямат потекло. Просто препасали меч селяни. Днес трябва само да си купиш броня и кон и хоп — благородник. Простолюдието дори се учи да чете. Ти можеш ли да четеш, лейди Амилия?

— Да.

— Видя ли! — кралят размаха ръце. — Разбира се, ти сега си благородница, но предполагам си научила буквите преди това? Пародия. Не зная накъде върви светът.

— Поне нещата с елфите се пооправиха — вметна жена му. — Трябва да отдадеш заслуженото на Етелред. Опитите ни да се оправим с тях в Дънмор не се увенчаха с особен успех.

— Да се оправите с тях? — попита Амилия, но монарсите вече бяха набрали инерция.

— Ако имаха малко ум, щяха да се махнат сами. Колко по-очевидно може да бъде, че не са желани? — рече кралят. — Гилдиите забраняват членството им, не могат да получат гражданство в никой град, а църквата ги е обявила за нечисти врагове на Новрон още преди векове. Дори селяните са свободни да вземат мерки срещу тях. А те пак не разбират намека. Продължават да се множат и да пълнят бедните квартали. Стотици умират в определените от църквата Дни за пречистване, но пак не се отказват. Защо не се махат? Защо не идат другаде?

Когато кралят се умори, кралицата го замести.

— Като плъхове са, изпълнили всяка пукнатина. Животът сред тях е проклятие. Това докарало падението на първата империя. Дори поробването им е било грешка. Помнете ми думите, ако не се отървем от всички тях, така че едничък елф да не крачи по градските улици или пътищата, тази империя ще бъде сполетяна от същата съдба.

— Истина, истина, старите императори са били прекалено мекушави. Мислили са си, че могат да ги променят…

— Да ги променят! — избухна Фреда. — Що за нелепа идея. Не можеш да промениш чумата. Можеш само да избягаш от нея или да я унищожиш.

— Зная, мила. С цялото си сърце те подкрепям. Сега получихме втори шанс, а Етелред започва добре.

Осъзнала, че кралят и кралицата са подкарали разговор, познат и удобен като чифт стари обувки, Амилия само кимаше учтиво, без да слуша. Само веднъж в живота си бе виждала елфи. Когато все още живееше в Тарин дол, трима от тях бяха дошли в селото — семейство, ако те имаха подобни разбирания за връзки. Очевидно обичащи да се обличат в парцали, те бяха мръсни и носеха малки, оцапани вързопи, за които Амилия предположи, че съдържат всичките им принадлежности. Бяха толкова слаби, че изглеждаха болни. Вървяха с наведени глави и отпуснати рамене.

Децата крещяха обиди, а селяните мятаха камъни, приканвайки с викове натрапниците да си идат. Един камък бе ударил женската по главата и тя бе проплакала. Амилия не бе ги замеряла, гледайки как окървавеното семейство напуска селището. Не разбираше каква заплаха биха могли да представляват. Монахът, която я учеше да чете, бе обяснил, че елфите са отговорни за разпадането на империята. Но тогава тримата изглеждаха безпомощни и Амилия не можеше да не изпита състрадание.

Росуорт приключи тирадата си, като обвини елфите за сушата преди две години. Амилия забеляза Нимбус да подбелва очи.

— Не споделяш вижданията им? — прошепна тя.

— Не ми подобава да оспорвам думите на един крал, милейди — любезно отвърна царедворецът.

— Така е, но понякога се чудя какво се върти под перуката ти. Нещо ми казва, че не е само дворцов етикет.

Росуорт и Фреда продължиха разговора.

— Джуджетата не са по-добри, но поне умеят доста неща — казваше кралят. — Отлични каменоделци и бижутери, това им признавам, ама стиснати като катеричка през есента, очакваща ранен снеговалеж. Такива са всичките. Не може да им се има доверие. Всяко от тях ще ти пререже гърлото за два медни тенента. Поддържат се едно друго и шепнат забранения си език. Животът с джуджета е като да се опитваш да опитомиш диво животно, невъзможно е.

Разговорът затихна със започването на нов номер. Този път двама фокусници вадеха ябълки и предмети от ръкавите си, сетне жонглираха с изваденото. Когато номерът приключи и ножовете и бокалите бяха уловени, Нимбус запита:

— Императрицата не е ли родом от вашето кралство, Ваше Величество?

— Да — Росуорт се оживи и едва не си разля виното. — Живяла е в Далгрен. Ама че бъркотия беше там. После дяконът търчеше наоколо и разправяше разни врели-некипели, както смятахме тогава. Никой не му вярваше. Аз със сигурност не го сторих. Кой би си помислил, че Наследникът на Новрон ще се появи от такова затънтено място?

— Защо никога не я виждаме? — обърна се кралицата към Амилия. — Тя ще присъства на сватбата, нали?

— Разбира се, Ваше Величество. Тъкмо за това императрицата си пази силите. Все още е твърде слаба.

— Разбирам — хладно отвърна кралицата. — Със сигурност вече е достатъчно добре, за да приема посетители. Неколцина дами смятат за много непочтително да ни игнорира по подобен начин. Много бих желала да се срещна лично с нея преди церемонията.

— Страхувам се, че това не зависи от мен. Просто следвам напътствията ѝ.

— Как така следваш напътствията ѝ за нещо, което току-що предложих? Да не четеш мисли?

— Кой би очаквал сър Ейдриън да стигне до финала на турнира? — високо каза Нимбус. — Аз със сигурност не бих предположил, че новак ще се съревновава за титлата. И то срещу сър Бректън! Трябва да признаете, че лейди Амилия е избрала да подкрепи правилната десница. А вие кого подкрепяте, Ваше Величество?

Росуорт издаде устни.

— И двамата не ми харесват. Целият турнир беше прекалено скучен за моя вкус. Предпочитам лудориите на Елгар и Гилбърт. Те знаят как да забавляват тълпата. Тазгодишните финалисти са като монаси — никой от двамата не е направил нещо различно от това да поваля враговете си. Това е лоша форма, ако питате мен. Рицарите биват обучавани за война. Инстинктивно трябва да търсят убийството, вместо да забият кол в усилена броня. Смятам, че трябва да използват бойни наконечници. Така ще има нещо достойно за гледане!

Когато и последният номер приключи, камерхерът потропа с месинговия си жезъл по камъните и Етелред се изправи. Разговорите замряха и залата утихна.

— Приятели — заговори Ланис Етелред с най-мощния си глас, — обръщам се по подобен начин към вас, защото макар да сте мои верни поданици, винаги ще мисля за вас като за свои приятели. Заедно изтърпяхме дълга борба. Векове мрак, трудности, варваризъм и националистки заплахи ни тормозеха. Но само след два дни ще празнуваме зората на нов век. Ще празнуваме прераждането на цивилизацията — началото на нова ера. Тъй като нашият повелител Марибор е сметнал да положи върху моята глава короната на могъществото, аз ще се закълна да бъда верен на неговия замисъл и да поведа човечеството със справедливата ръка на правдата. Ще се върна към традиционните ценности, за да направя Новата империя маяк, който да освети света и ослепи враговете ни.

Залата избухна в аплодисменти.

— Надявам се, че сте се насладили на дивеча от днешния лов. Утре финалистите на турнира ще се съревновават за честта на най-добър рицар. Надявам се всички вие да се насладите на сблъсъка на двама тъй способни мъже. Сър Бректън, сър Ейдриън — къде сте? Моля ви, изправете се.

Двамата рицари колебливо се изправиха на крака и залата заръкопляска.

— Тост за елита на Новата империя!

Етелред и останалите в залата пиха в тяхна чест. Регентът отново седна и Амилия направи знак на музикантите да заемат места.

Както и предишните нощи, двойки се отправиха да танцуват. Амилия зърна сър Бректън, облечен в сребърна туника, да се приближава към нея. Достигайки главната маса, той се поклони.

— Простете, милейди. Бих ли могъл да се насладя на компанията ви за един танц?

Сърцето на Амилия заби бързо при тази покана и главата ѝ се размъти. Преди да си спомни, че не умее да танцува, тя се изправи, заобиколи масата и протегна ръка.

Поемайки я, рицарят галантно я поведе към подредилите се танцьори. Обстановката ѝ се струваше някакъв сън. Когато обаче първите ноти отекнаха, сънят се превърна в кошмар. Амилия си нямаше представа какво да прави. Бе наблюдавала танците предните вечери, но не бе научила стъпките. Помнеше само, че танцът започваше и свършваше с подреждане в редици, както и че в даден момент по средата танцуващите докосваха ръце и няколко пъти бързо разменяха места. Всички останали подробности бяха мистерия. За миг Амилия премисли варианта да отстъпи в безопасността на стола си, но това щеше да я посрами и да унижи Бректън. Замаяна, тя едва не припадна, но успя да направи реверанс в отговор на Бректъновия поклон.

Вече нищо не можеше да я спаси от неизбежния крах. В ума си Амилия се виждаше как се олюлява, спъва се и пада. Останалите благородници щяха да се смеят и подиграват, докато по бузите ѝ се стичат сълзи. Представяше си ги да казват: Как ти е влязло в главата, че си една от нас? Дори спокойният поглед на Бректън не можеше да ѝ вдъхне увереност.

Тя пренесе теглото си от единия крак на другия, знаейки, че след половин такт от нея щеше да се очаква някакво движение. Ако само знаеше кой крак да използва, можеше и да налучка първата стъпка.

Внезапно музиката спря и всички застинаха.

Със замирането на разговорите се възцари тишина, нарушавана само от приглушени възклицания. Всички се изправиха, насочили очи към Нейно Имперско Възвишено Високопреосвещенство Модина Новронска.

Двама стражници от петия етаж я придружаваха. Императрицата бе облечена в роклята, с която бе държала речта на балкона, луксозната мантия се влачеше след нея. Косата ѝ бе събрана в мрежичка, върху която почиваше имперската корона. Вървеше със спираща дъха елегантност и увереност — вдигнала брадичка, отметнала назад рамене. Прекосявайки тълпата, тя изглеждаше нереална, подобно на митично създание, носещо се сред дърветата.

Амилия премигна няколко пъти, съмнявайки се в очите си, погълната като всички останали. Никой не помръдна, изглежда само малцина си поемаха въздух.

Достигайки предната част на залата, Модина отиде покрай главната трапеза до имперския трон, останал празен миналите вечери. Императрицата поспря за миг пред стола си, вдигна деликатна ръка и каза:

— Продължете.

Имаше дълга пауза, сетне музикантите засвириха отново. Салдур и Етелред пронизваха с поглед Амилия, която незабавно се отдалечи. Сега имаше оправдание да се оттегли, макар да бе сигурна, че вече това нямаше значение. Съмняваше се, че някой — с изключение на сър Бректън, разбира се — е забелязал или го е грижа.

Върна се на трапезата и се настани до Модина.

— Ваше Високопреосвещенство, убедена ли сте, че сте достатъчно силна да бъдете тук? Не желаете ли да ви съпроводя обратно до стаята ви? — попита тихо тя.

Модина не погледна към Амилия. Очите на императрицата оглеждаха стаята.

— Благодаря ти, мила. Много любезно от твоя страна, но съм добре.

Амилия се спогледа с Етелред и Салдур. И двамата изглеждаха объркани и безпомощни.

— Не смятам, че трябва да се напрягате така — рече Салдур на Модина. — Трябва да си пазите силите за сватбата.

— Убедена съм в правотата ви, Ваша милост — прав както винаги — и няма да стоя дълго. Хората ми заслужават да видят своята императрица. Не дай Марибор да решат, че изобщо не съществувам. Убедена съм, че мнозина не биха ме различили от млекарката. Би било наистина тъжно да се появя на сватбата и никой да не може да различи булката от шаферките.

Обърканото изражение на Салдур бе заменено с гневен взор.

Амилия остана зад стола на императрицата, без да е сигурна какво да предприеме сега. Модина потропваше с пръсти и кимаше в такт с музиката, наблюдавайки танците. Етелред и Салдур пък бяха замръзнали като статуи.

В края на песента Модина изръкопляска и се изправи на крака. Щом го стори, всички гости още веднъж застинаха, впервайки очи в нея.

— Сър Бректън и сър Ейдриън, приближете се — заповяда императрицата.

Салдур хвърли нов притеснен поглед към Амилия, която не можеше да направи нищо, освен да стиска облегалката на стола.

Рицарите пристъпиха напред и се изправиха пред императрицата. Ейдриън последва примера на Бректън, отпускайки се на коляно и свеждайки глава.

— Утре ще се съревновавате за славата на империята и Марибор ще реши съдбата ви. И двамата сте обичани от двора, но виждам сър Бректън да носи знака на моята секретарка, лейди Амилия. Това му дава нечестно предимство, ала аз не ще го принудя да откаже този подарък. Нито ще помоля лейди Амилия да потърси връщането му, тъй като веднъж проявеното благоразположение е свещен израз на вяра. Вместо това ще повторя жеста ѝ, давайки на сър Ейдриън своя знак. Оповестявам вярата си в неговото умение, характер и чест. Зная, че сърцето му е справедливо, а намеренията добродетелни.

Модина извади парче бял плат, което Амилия разпозна като част от нощницата ѝ, и го протегна.

Ейдриън го взе.

Модина продължи:

— Нека и двамата се сдобиете с чест в очите на Марибор и се съревновавате като истински и героични рицари.

Императрицата заръкопляска и залата последва примера ѝ, избухвайки в гръмки овации. Насред грохота Модина се обърна към Амилия.

— Можеш да ме придружиш до стаята ми.

Двете закрачиха край масата. Докато минаваха покрай кралицата на Дънмор, Фреда изглеждаше поразена.

— Лейди Амилия, онова, което казах по-рано… не исках да кажа…

— Сигурна съм, че не сте искали да прозвучи непочтително. Моля, седнете, Ваше Величество, изглеждате бледа — каза ѝ Амилия и изведе Модина от стаята. Салдур ги гледаше как се оттеглят. Секретарката бе доволна, че той не се присъедини към тях. Знаеше, че ще последва разпит, но си нямаше и представа как ще обясни поведението на Модина. Императрицата никога не бе вършила нещо подобно преди.

Никоя от двете жени не заговори, докато вървяха хванати под ръка към петия етаж. Вратата пред стаята на Модина стоеше неохранявана.

— Къде е Джерълд? — попита Амилия.

— Кой? — отвърна императрицата с безизразно изражение.

Амилия се намръщи.

— Знаеш много добре. Джерълд. Защо не охранява вратата ти? Някаква задача ли му даде, за да се махне?

— Да — отвърна небрежно императрицата.

Амилия се намръщи. Влязоха в спалнята и затвориха вратата след себе си.

— Модина, какво те беше прихванало? Защо направи това?

— Има ли значение? — отвърна императрицата, настанявайки се с лек отскок върху леглото си.

— За регентите има.

— Остават само два дни преди Етелред да дойде в спалнята ми и да ме отведе в катедралата. Никакви щети не съм причинила. Дори уверих благородниците, че съществувам и не съм само мит, създаден от регентите. Трябва да са ми благодарни.

— Това все още не обяснява защо.

— Остават ми само няколко часа и исках да се разходя. Можеш ли да ме съдиш за това?

Гневът на Амилия се стопи и тя поклати глава.

— Не.

Откакто огледалото се бе появило в стаята на Модина, двете не бяха обсъждали плановете ѝ за Зимния фестивал. Амилия обмисляше да го махне, но знаеше, че това няма да промени нищо. Модина щеше да изнамери друг начин. Единствената алтернатива бе да каже на Салдур, но регентът щеше да затвори императрицата. Това едва не я беше убило веднъж, Амилия нямаше намерение да ѝ го причинява отново, дори и за да ѝ спаси живота. Особено размишлявайки, че ако местата им бяха разменени, тя щеше да постъпи по същия начин. Бе се опитала да се залъже, че Модина ще си промени решението, но думите на императрицата я върнаха в реалността.

Амилия помогна на Модина да се съблече, зави я в огромното легло и я прегърна силно, опитвайки се да скрие сълзите си.

Модина потупа Амилия по главата.

— Всичко ще бъде наред. Вече съм готова.

Ейдриън вървеше бавно към рицарското крило, понесъл бялата ивица плат, сякаш тежаща хиляда фунта. Виждането на Тракия бе махнало една тежест, но само за да я замени с друга, още по-мъчителна. Подмина всекидневната, където неколцина рицари все още се навъртаха, подавайки си бутилка.

— Ейдриън! — викна Елгар. Едрият мъж пристъпи в коридора, запречвайки пътя му. Лицето му бе порозовяло, носът червен, но очите му бяха ясни и фокусирани. — Днес не те видях на лова. Ела да пийнеш с нас.

— Остави ме, Елгар, не съм в настроение.

— Още една причина да дойдеш — мъжагата се усмихна весело, тупайки го по гърба.

— Отивам да спя — Ейдриън се отдалечи.

Елгар го хвана за ръката.

— Слушай, гърдите още ме болят, защото ме блъсна от седлото.

— Съжалявам за това, но…

— Съжаляваш? — Елгар го изгледа, искрено объркан. — Най-добрият бой, който съм отнасял от години. Затова зная, че ще се справиш с Бректън. Заложил съм пари. Мислех те за шут в началото, но след онзи урок по летене… Е, ако си шут, то не си особено забавен.

— Извиняваш се?

Елгар се изсмя.

— Не и докато си жив! Летният фестивал е само след шест месеца и тогава ще имам възможност да ти се отплатя. Но между нас казано, очаквам с нетърпение да видя сър Блясъчко да лапне малко кал. Сигурен ли си, че не щеш да пийнеш? Да легнеш, както подобава?

Ейдриън поклати глава.

— Добре, иди се наспи. Аз ще държа момчетата тихи, дори ако трябва да пукна няколко черепа. И късмет утре.

Елгар се върна във всекидневната, където поне двама рицари се опитваха да изпеят „Дъщерята на стария херцог“, но опитите им звучаха ужасно. Ейдриън продължи към стаята си, отвори вратата и замръзна.

— Добър вечер, Ейдриън — поздрави го Мерик Мариус. Носеше скъпа кървавочервена одежда. Около врата си бе окачил златна верига. Бе се разположил небрежно край малката масичка, върху която беше сложил шахматната дъска от всекидневната. Всички фигури и пешки бяха подредени на позиция, само една бяла пешка бе преместена два квадрата напред. — Позволих си да направя първия ход.

Стаята беше прекалено малка, за да се скрие някой вътре — бяха сами.

— Какво искаш? — попита Ейдриън.

— Мислех, че това е очевидно. Искам да се присъединиш към мен. Ти си на ход.

— Не се интересувам от игри.

— Струва ми се малко самонадеяно да смяташ това за проста игра.

Гласът на Мерик бе парадоксално вледеняващ и приятелски — маниер, който Ейдриън многократно бе виждал преди — у Ройс. Поведението на Мариус го объркваше. Бе свикнал да определя хората по тона, езика на тялото, погледа, но Мерик бе невъзможен за разгадаване. Макар по-голям и по-висок от Ройс, Мариус не беше особено едър. Не изглеждаше като боец, нито носеше някакви оръжия. Ако наистина Мерик беше толкова умен, колкото казваше Ройс, със сигурност знаеше, че Ейдриън можеше да ги убие. Като се има предвид как ги бе манипулирал на борда на „Изумрудената буря“, което беше довело до смъртта на Уесли Белстрад и разрухата на Тур Дел Фур, Мариус трябваше да смята това за твърде вероятно, ала въпреки всичко мъжът не показваше признаци на безпокойство. Това изнервяше Ейдриън, карайки го да чувства, че пропуска нещо.

Ейдриън се настани срещу Мерик и след като хвърли кратък поглед към дъската, премести напред пешка.

Мариус се усмихна с нетърпението на дете, начеващо любимия си десерт. Премести още една пешка, излагайки я на риск. Ейдриън я взе.

— А, значи приемаш дамския ми гамбит — рече Мерик.

— Моля?

— Началните ми ходове. Те се наричат дамски гамбит. Можеш да го приемеш или да го отхвърлиш. Ходът ти показа първото.

— Просто плених пешка — рече Ейдриън.

— Стори и двете. Знаеш ли, че шахматът е наричан още Кралската игра, защото развива стратегията?

Почти без да се замисля, Мерик придвижи напред друга пешка.

Ейдриън не отговори, защото оглеждаше дъската. Баща му го бе учил да играе като малък, за да развие разбирането му за тактика и планиране. Данбъри Блекуотър бе изработил дъска и фигури от метал. Баща му бе най-добрият шахматист в селото и на Ейдриън му бяха нужни години, за да го матира.

— Разбира се, играта има по-обширни импликации — продължи Мариус. — Чувал съм, че епископите изнасяли цели проповеди върху шаха. Прокарват паралел между отделните класи и фигурите, сочейки как те отразяват йерархията, а начинът им на движение съответства на дълга, поставен всекиму от Бог.

Третата пешка на Мариус също бе изложена на риск и Ейдриън взе и нея. Стилът му на игра притесняваше Ейдриън, очакващ повече размишления от негова страна, след като бе изгубил вече две пешки.

— Така че това, което ти кориш като лекомислена и простовата игра, е всъщност огледало на света около нас и нашето движение в него. Например знаеш ли, че пешките не винаги са могли да се движат два квадрата при първия си ход? Тази промяна била резултат от прогреса и отслабването на монархическата сила. Освен това, при достигането на осмия ред пешките били произвеждани в съветници, които са втората по слабост фигура.

— Като говорим за пешки… Не ни се понрави как ни използва в Тур Дел Фур — рече Ейдриън.

Мерик вдигна ръка.

— Ройс вече ме сгълчи относно това.

— Ройс… той е говорил с теб?

Мариус се изкикоти.

— Изненадан си, че съм още жив? Двамата с него имаме… спогодба. За него съм като ето този офицер на дъската. Лесна мишена — и все пак цената би била твърде висока.

— Не разбирам.

— Няма и как.

— Подмами ни да ти помогнем в убийството на стотици невинни хора. Ройс е убивал и за по-малко.

Мерик изглеждаше развеселен.

— Наистина, Ройс обикновено се нуждае от причина да не убива. Но не се залъгвай. Той не е като теб. Невинните жертви — без значение бройката им — не го касаят. Той просто не обича да бъде манипулиран. Не, бих се осмелил да кажа, че само едно убийство го е накарало да чувства угризения, ето защо още съм жив. Ройс усеща, че везните между нас не са изравнени. Чувства, че още ми е длъжник.

Мерик посочи към себе си:

— Мен ли чакаш? Ти си на ход.

Ейдриън реши да бъде по-дръзновен и даде шах с царицата си. Мерик моментално придвижи царя си в безопасност, още преди боецът да е отдръпнал ръката си.

— Докъде бях стигнал? — продължи Мерик Мариус. — А, да, еволюцията на шахмата, променящ се паралелно със света. Преди векове не е имало рокади, а патът се е броял за победа на онзи, който го е причинил. Но най-красноречива е променливата роля на дамата.

Ейдриън заплаши офицера с пешка и Мерик я взе. Боецът придвижи коня си и опонентът му стори същото.

— В началото не е имало дама, всички фигури са били мъжки. Нейното място било заето от фигура, наричана главен министър. Много по-късно дамата го заменила. В началото била слаба, можела да се движи само по един квадрат по диагонал. Едва по-късно се сдобила с най-голямата свобода на движение от всички, превръщайки се в най-мощната фигура — и най-желана цел.

Ейдриън понечи да премести офицера си, но тогава видя, че Мериковият кон заплашва кралицата.

— Интересна реч произнесе императрицата днес, не смяташ ли? — попита Мерик. — Защо според теб каза това?

— Нямам представа — отвърна Ейдриън, изучавайки дъската.

Мариус му се усмихна.

— Виждам защо Ройс те харесва. Не си падаш по приказките. Двамата сте странна двойка. С Ройс си приличаме много повече. И двамата имаме прагматичен поглед върху света и обитателите му, а ти си идеалист и мечтател. На мен ми приличаш на любител на пиво, а Ройс си предпочита своето Монтмърси.

Поредна размяна на ходове накара Ейдриън да забави играта си и да оглежда внимателно разположението на фигурите.

— Знаеш ли, че аз го запознах с това вино? Беше преди години, когато му поднесох една каса за рождения му ден. Всъщност това не е съвсем коректно. Ройс си няма понятие кога е същинската му дата на раждане. Но би могло да бъде и тогава, така че ние празнувахме. Бях освободил виното от един вандънски керван, натоварен със стока. Цели три дни пирувахме в селото ми. То притежаваше изненадващо висок процент красиви момичета. Никога не бях виждал Ройс да пие така. Обичайно е толкова сериозен — тъй мрачен и навъсен — или поне такъв беше тогава. За тези три дни той се отпусна и може да се каже, че прекарахме най-доброто време в живота си.

Ейдриън се съсредоточи върху дъската.

— Добър отбор бяхме тогава. Аз планирах задачите, а той ги изпълняваше. Съревновавахме се. Опитвах се да измисля невъзможно предизвикателство, но той винаги ме изненадваше. Уменията му са легендарни. Разбира се, тогава оковите на морала не му пречеха. Това е твое дело, предполагам. Ти опитоми демона — или поне си мислиш, че си го сторил.

Ейдриън намираше приказките на Мерик за дразнещи и осъзна, че точно това е и целта му. Премести царицата си в безопасност. Мерик невинно, почти разсеяно, плъзна пешка напред.

— Ала той все още е там — вътрешният демон — скрит. Не можеш да промениш натурата на някой като Ройс. Знаеш ли, че в Калис се опитват да опитомят лъвове? Вземат ги като малки и ги отнасят в дворците като домашни любимци за принцовете. Смятат ги за безопасни, докато един ден семейните кучета не се окажат изчезнали. „Може би кучетата са си го изпросили“, казва привързаният принц. „Може би хрътките са тормозили котето“, казва, галейки верния си звяр. На следващия ден намират трупа на принца на някое дърво. Не, приятелю, не можеш да опитомиш диво животно. Рано или късно то се връща към природата си.

След поредица от ходове Ейдриън успя да плени белия офицер. Не можеше да определи дали Мерик просто си играе с него или не е чак толкова добър играч.

— Той говори ли за мен? — попита Мариус.

— Звучиш като изоставена любовница.

Мерик се поизправи и приглади туниката си.

— Имал си шанс да видиш как Бректън се дуелира. Има ли съмнение относно възможността ти да го надвиеш?

— Не.

— Това е добре. Но ето важният въпрос… ще го направиш ли?

— Сключих сделка, нали така? Ти беше там.

Мерик се приведе напред.

— Познавам те — или поне твоя тип. Изпитваш съмнения. Не мислиш за правилно да убиеш невинен човек. Срещнал си Бректън. Той е забележителен. Такъв, какъвто ти би искал да бъдеш. В момента се мразиш, мразиш и мен, защото мислиш, че и аз съм забъркан. Само че не съм. Не участвам в това — като изключим предложението ми да получиш принцесата. Независимо дали искаш да ме убиеш или благодариш за това, бих искал само да изтъкна, че тогава ти заплашваше да избиеш всички присъстващи.

— Ако не си забъркан, тогава защо си тук?

— Имам нужда от Ройс да се заеме с друга моя задача — много важна — а той ще бъде по-малко желаещ да го стори, ако ти умреш, което ще се случи, ако не убиеш Бректън. Ако обаче си изпълниш обещанието, всичко ще се подреди. Така че дойдох да потвърдя онова, което и ти самият знаеш, което и Ройс би ти казал, ако беше тук. Трябва да убиеш Бректън. Не забравяй, че заменяш живота на най-опитния враг на Меленгар за неговата принцеса и лидера на националистите. Заедно те могат да възкресят съпротивата. Да не забравяме и произхода ти. Това е твоят шанс да поправиш грешката на баща си и да успокоиш духа му. Ако не друго, не дължиш ли поне толкова на Данбъри?

— Откъде знаеш за това?

Мерик само се усмихна.

— Самодоволно копеле си, а? — Ейдриън го прониза с поглед. — Но не знаеш всичко.

Ейдриън посегна да направи ход, но Мерик вдигна ръка и го спря.

— Каниш се да вземеш топа ми с офицера си. Сетне ще вземеш другия с царицата. Как би могъл да се въздържиш? Напълно незащитени. Тогава ще си особено доволен от себе си. Ще си мислиш, че изобщо не играя толкова добре, колкото си очаквал. Ала не осъзнаваш, че печелейки материал, си отстъпвал систематично контрола върху дъската. Имаш превъзхождащи сили, но ще откриеш твърде късно, че не можеш да поведеш ефективна атака. Аз ще пожертвам царицата. Ти няма да имаш избор и ще я убиеш. Тогава ще бъда в отлична позиция да атакувам царя ти. Накрая ще си взел офицер, два топа и царицата ми, но нищо от това няма да има значение. Ще те матирам, премествайки другия си офицер на E7.

Мерик се изправи и пое към вратата.

— Ти вече си загубил, ала ти липсва визията да го проумееш. Това е проблемът ти. Аз, от своя страна, не страдам от този конкретен недостатък. За твое собствено добро, заради Ройс, за Ариста, Гаунт, дори заради баща си — трябва да убиеш сър Бректън. Лека нощ, Ейдриън.