Зимният фестивал

Глава 12 Въпрос на приемственост

Слънцето бе запладнило, а Аркадиус Винтариус Латимър, преподавателят по магия в университета Шеридън, все още чакаше в огромно фоайе на имперския дворец. Бе идвал тук и преди, но тогава постройката представляваше домът на най-могъщия крал в Аврин и носеше името на кралството — замъкът Уоррик. Сега тук се помещаваше седалището на Новата империя. Имперският герб, издълбан в белия мраморен под, не позволяваше това да бъде забравено. Аркадиус прочете обгърналия емблемата надпис, поклащайки отвратено глава.

— Написали са „чест“ неправилно — рече на глас, макар да беше сам.

Най-сетне към него се приближи стюард и му направи знак да го последва.

— Регент Салдур ще ви приеме, сър.

Една стъпка по-близо, помисли си Аркадиус, вървейки към стълбите. Чак на четвъртия етаж прислужникът се усети, че посетителят е стигнал едва до втория етаж.

— Поднасям извинения — викна към него преподавателят, облягайки се на парапета. Свали очила, за да обърше чело. — Сигурен ли си, че трябва да се кача чак горе?

— Регентът помоли да дойдете в кабинета му.

Старият професор кимна.

— Много добре, сега идвам.

Още една положителна проява.

Макар да бе малко вероятно Салдур да се съгласеше, Аркадиус утрояваше вероятността си за успех с всеки изкачен ред стъпала. Не искаше да говори в приемната зала, пълна с клюкари. Не че се надяваше особено, без значение къде подхванеше темата. Но ако срещата се развиеше добре, щеше да се отърве от вината си и от тежестта на отговорността. Среща на четири очи с регента щеше да е идеална. Салдур беше интелектуалец, Аркадиус оценяваше почитта му към образованието. Ала когато стигна кабинета му, регентът не беше сам.

— Естествено, че се нуждаем от защита на юг — казваше Етелред, когато стюардът отвори вратата. — Сега там си имаме държава от гоблини. Ти не си ги видял, Саули. Не знаеш… да? Какво има?

— Позволете ми да представя Аркадиус Винтариус Латимър, професор по магия от Шеридънския университет — оповести пажът.

— А, да, учителят — рече Етелред.

— Той е малко повече от това, Ланис — поправи го Салдур.

— Нищо подобно, нищо подобно — рече с оживена усмивка Аркадиус. — Напътствието на млади умове е най-благородното ми дело. За мен е чест.

Поклони се на четиримата присъстващи. Освен регентите, в стаята имаше още двама, които не разпознаваше. Но един от тях бе облечен в униформата на серетски страж.

— Изминали сте дълъг път, професоре — обърна се към посетителя си Салдур иззад огромното си бюро. — За празниците ли дойдохте тук?

— Не, Ваша милост. На моята възраст се изисква повече от звъна на камбани и изкусителни лакомства, за да се откъсна от топлите стаи посред зима. Не зная дали сте обърнали внимание, но навън има огромни преспи.

Аркадиус отдели момент да огледа помещението. По рафтовете имаше стотици книги, заключени зад стъклени витрини с малки ключалки. Красив килим с някак размътени цветове покриваше пода, отчасти закрит от бюрото на регента. Сцената върху него изобразяваше завладяващия света Марибор, докато Новрон напътстваше меча му.

— Кабинетът ви е толкова… чист — отбеляза професорът.

Салдур повдигна вежда и се изкикоти.

— О, да, помня, че веднъж ви посетих. Не смятам, че можах дори да прекося прага ви.

— Имам уникална система за категоризация.

— Професоре, не искам да бъда груб, но ние сме доста заети — рече Етелред. — Какво точно ви е довело чак тук в този студ?

— Ами — заговори Аркадиус, усмихвайки се на Салдур, — Ваша милост, възнамерявах да поговоря с вас — насаме — указа с поглед към двамата мъже, които не познаваше. — Дошъл съм да обсъдим деликатен въпрос, касаещ бъдещето на империята.

— Това е страж Луис Гай, а това е лорд Мерик Мариус. Приемам, че вече познавате скорошния император, Етелред. Желаете ли да обсъждате бъдещето на империята, тези са хората, с които трябва да говорите.

Аркадиус поспря замислено, сваляйки очилата си, след което бавно почиствайки ги с ръкав.

— Много добре — възрастният мъж си сложи отново очилата и отиде до един от фотьойлите. — Нещо против? Стоенето прав не се отразява добре на краката ми.

— Но разбира се — саркастично рече Етелред. — Чувствайте се като у дома си.

Аркадиус седна с въздишка, пое си дълбоко дъх.

— Мислех си за Новата империя, която установявате, и трябва да кажа, че я одобрявам.

Етелред изсумтя.

— Е, Саули, вече можем да спим спокойно.

Аркадиус го изгледа над очилата си.

— Искам да кажа, че идеята за централизираната власт е добра, ще сложи край на междуособиците, подреждайки хаоса в хармония.

— Но? — подкани го Салдур.

— Какво но?

— Просто усетих, че се каните да изтъкнете недостатък — рече Салдур.

— Така е, но ще ви помоля да не избързвате — това разваля ефекта. Няколко дни съм се друсал над заледената земя, за да стигна до тази среща, така че заслужавате да изпитате пълния ефект.

Професорът си оправи ръкавите и изчака точно толкова време, колкото по негова преценка бе необходимо, за да изостри вниманието им.

— Любопитен съм относно приемствеността.

— Приемственост? — избоботи Етелред, седнал на ръба на бюрото.

— Да, знаете — концепцията за създаването на наследник, който да поеме водаческата мантия. Повечето престоли биват загубени заради недостатъчното отделено на това внимание.

— Аз още не съм положил короната на главата си, а вие се оплаквате, че нямам наследник?

Аркадиус въздъхна.

— Не за вашия наследник се притеснявам. Основите на тази империя се коренят във вяра — вярата, че кръвната линия на Новрон отново е на трона. Ако въпросната кръвна линия не бъде продължена, целостта на империята може да се разпадне.

— Какво искате да кажете? — попита Етелред.

— Само това, че ако нещо трагично се случи с Модина, без да е налично дете с нейната кръв, ще загубите най-голямата си ценност. Родът на Новрон ще приключи, а без тази тънка нишка легитимност, отделните парчета на империята ще се разхвърчат. Тази на Гленморган удържа само три поколения. Колко дълго ще издържи империята, начело с обикновен смъртен?

— Какво ви кара да мислите, че нещо ще се случи с императрицата?

Аркадиус се усмихна:

— Да кажем, че зная как се върти светът. Промяната често налага жертви. Тук съм заради страха, че може погрешно да сметнете Модина за ненужна, веднъж щом Етелред поеме короната. Искам да ви призова да не правите ужасна, вероятно фатална, грешка.

Салдур и Етелред се спогледаха, с което потвърдиха правотата на професорската догадка.

— Но няма от какво да се страхувате, господа, тъй като аз ви предлагам решение — Аркадиус ги дари с най-обезоръжаващата си усмивка, която подчертаваше бръчиците край очите му и повдигаше кръглите му бузи, които сигурно още бяха поруменели от пътуването. — Модина вече е родила дете.

— Какво? — попита Етелред. Изправи се, а лицето му изразяваше смес от емоции. — Нима обвинявате моята годеница — императрицата — в непочтеност?

— Казвам само, че ако тя имаше дете — родено преди няколко години, вече независимо от майка си — това може да улесни живота ви. Би осигурило обединеното съществуване на империята под потеклото на Новрон.

— Говори ясно, човече! — избухна Етелред. — Намекваш, че това дете съществува?

— Намеквам, че подобно дете би могло да съществува — огледа лицата им, преди да се фокусира отново върху Салдур. — Модина е Наследник на Новрон, колкото съм и аз, но това не е от значение. Важно е само какво вярват поданиците ѝ. Ако те приемат, че тя има дете, тогава илюзията за наследник може да продължи и масите ще бъдат доволни. След като линията на приемственост е подсигурена, един инцидент с императрицата няма да бъде такава трагедия. Хората със сигурност ще тъгуват за нея, но надежда ще има — надежда във формата на дете, което един ден ще застане на трона.

— Подхващате интересен въпрос, професоре — рече Етелред. — Модина… беше болна напоследък, но съм убеден, че би могла да роди, нали, Саули?

— Не виждам защо не? Да, можем да уредим това.

Професорът поклати глава — сякаш бе чул неправилен отговор от свой обучаем.

— Ами ако тя умре при раждане? Случва се твърде често, рискът за нещо толкова важно е прекалено голям. Наистина ли искате да рискувате всичко постигнато? Едно дете, родено преди императрицата дори да е познавала Етелред, няма да се отрази зле на новия император. Напротив, той би могъл да извлече големи дивиденти от това. Би могъл да обяви, че любовта му към Модина е безгранична. Че е готов да отгледа детето ѝ като свое. Поданиците ще го обикнат.

Аркадиус изчака малко, преди да продължи.

— Вземете някое здраво дете и му преподайте философия, теология, поезия, история и математика. Образовайте го с икономика, култура и цивилистика. Направете от него най-образования водач, когото светът някога е виждал. Представете си възможностите. Представете си потенциала на империя, ръководена от гигант на ума вместо от дръвник с гигантска сопа.

— Ако искате по-добра империя, трябва да създадете по-добър управник. Аз мога да ви осигуря това. Мога да ви предоставя дете, което вече съм започнал да обучавам и ще продължа. Мога да го отгледам в Шеридън, далече от куртоазния живот. Не искаме някое лигаво хлапе, глезено по рождение, да размахва краченца от императорския престол. Нуждаем се от силен, състрадателен лидер, който да не е свързан с благородниците.

— Под вашия контрол — обвинително каза Луис Гай.

Аркадиус се изкикоти.

— Истина е, че подобно дете би било привързано към мен, но макар да зная, че изглеждам превъзходно за годините си, вече съм доста възрастен. Скоро ще напусна този свят. Твърде вероятно е да умра много преди детето да е достигнало възраст, в която да си сложи короната.

— Трябва да изтъкна, че не възнамерявам да бъда единственият наставник на детето. Нито трябва да бъда, ако искаме да имаме успех. Подобно начинание изисква намесата на историци, лекари, инженери, дори търговци. Можете да пратите колкото пожелаете от собствените си инструктори. Бих се надявал вие, регент Салдур, да сте един от тях. Подозирам, че вие сте създали голяма част от визията за Новата империя. След като сватбата приключи, можете да се присъедините към нас в Шеридън. Тя ще изисква обучение, каквото само вие бихте съумели да предоставите.

— Тя? — попита Етелред.

— Моля? — Аркадиус отново надникна над очилата си.

— Казахте „тя“. За момиче ли говорите?

— Да. Момичето, което имам предвид, е младо сираче, за което се грижа от известно време. Изключително е умна и на пет години вече може да чете. Тя е прекрасно момиче и обещава много.

— Но… момиче? — рече презрително Етелред. — Каква полза?

— Страхувам се, че моят сърегент е прав — рече Салдур. — Щом се омъжи, съпругът ѝ ще поеме властта, обезсмисляйки цялото обучение. Виж, ако беше момче…

— Не е като да страдаме от липса на изоставени момчета — обяви Етелред. — Намерете някое красиво и ще сторим същото с него.

— Предложението ми важи само за това момиче.

— Защо? — попита Гай.

В този въпрос Аркадиус долови тон, който не му се понрави.

— Защото усещам, че тя притежава качествата на великолепен управник, такъв, който…

— Но тя е момиче — повтори Етелред.

— Значи твърдите, че отказвате да наставлявате друго дете? Някое, посочено от нас? — запита Салдур.

— Да — Аркадиус изрече думата с непоколебимата увереност на ултиматум. Надяваше се ценността на знанията му да е достатъчна да ги убеди, но видя отговора, още преди да бъде изговорен.

Салдур поне бе почтителен и учтиво му благодари, задето е насочил вниманието им към този проблем. Не го поканиха да остане за празниците, а погледът на Луис Гай го караше да се чувства неудобно, докато напуска кабинета.

Бе се провалил.

Ройс чакаше търпеливо.

Онази сутрин бе на площада, разговаряйки с търговци, доставящи редовно в двореца, когато бе зърнал старата очукана карета. Ройс я бе разпознал моментално.

В градината на замъка нямаше достатъчно място за всички посетители. Скоро каретата се върна и спря край външната стена. Старото купе с олющени колела, обрулени врати и окъсани завеси, изглеждаше не на място сред каляските.

Стори му се, че минаха часове, преди възрастният мъж да излезе от двореца.

— Какво по… — заговори Аркадиус. Бе сепнат от гледката на разположилия се в каретата Ройс.

Крадецът повдигна пръст до устните си.

— Какво правиш тук? — прошепна Аркадиус, качвайки се и затваряйки вратата след себе си.

— Исках да ти задам същия въпрос — отвърна тихо Ройс.

— Накъде, професоре? — викна кочияшът, докато се качваше. Каретата подскочи от тежестта му.

— Ами… би ли обиколил града, Джъстин?

— Града ли, сър?

— Да. Бих искал да го разгледам, преди да напуснем.

— Разбира се, сър.

— Е? — настоя Ройс след потеглянето на каретата.

— Канцлер Ламбърт се разболя ден преди заминаването си. Тъй като не можеше да присъства на празненствата, сметна за наложително да се извини. Избра точно мен да предам посланието му. Ами ти?

— Намерихме наследника.

— Така ли?

— Да, а ти каза, че намирането му щяло да е проблем — Ройс отметна качулката си и започна да си маха ръкавиците пръст по пръст. — След като Ейдриън узна, че е Пазител на Наследника, знаеше много точно какво иска за подарък — свой собствен Наследник на Новрон.

— И къде е тази мистична химера?

— Точно под носа ни, както се оказа. Все още го издирваме, но най-вероятно Гаунт се намира в тъмниците на двореца. Ще бъде екзекутиран на фестивала. Планирахме да го отмъкнем преди това.

— Наследникът е Дигън Гаунт?

— Иронично, нали? Водачът на националистите, който се опитва да унищожи империята, всъщност е избран да я оглави.

— Говореше в минало време… вече не възнамерявате ли да го спасите?

— Не. Ейдриън е сключил някаква сделка с регентите. Дали са му рицарски сан. Ако победи в турнира, смятам, че са обещали да пуснат Гаунт. Ала аз не бих им се доверил.

Каретата се заизкачва по един хълм и конете забавиха крачка. Един от вързопите на Аркадиус падна на пода, присъединявайки се към компанията на дрехите му, куп книги, обувките и одеяла.

— Някога през живота си подреждал ли си нещо? — попита Ройс.

— Никога не съм виждал смисъла в това. Само ще трябва да го търся пак. Значи Ейдриън е в двореца — но ти какво търсиш тук? Чух, че Медфорд бил опожарен. Не трябва ли да се грижиш за Гуен?

— Сторих го вече. Тя е добре, отседнала е в Уиндското абатство. Което ми напомня… добре ще е да се навърташ наоколо. Ако всичко се подреди, може да дойдеш на сватбата.

— Чия?

— Моята. Най-накрая предложих на Гуен и тя прие, ако щеш вярвай.

— Така ли? — рече Аркадиус, навеждайки се, за да увие краката си с одеяло.

— Да, а и двамата мислехме, че е по-умна. Представяш ли си ме като баща и съпруг?

— Баща? И за деца ли сте говорили?

— Тя иска. Дори им е подбрала имената.

— Тъй? А ти какво мислиш по въпроса? Да уседнеш с вресливи деца може да е по-голямо предизвикателство от всички досегашни — възрастният мъж наведе глава, за да го изгледа над върха на стъклата си, леко отворил уста. — Убеден ли си, че искаш това?

— С години ми врънкаш да си намеря добра жена, а сега си седнал да намираш кусури на Гуен? Зная, че по-добра не ще срещна.

— Не, не става дума за това. Просто те познавам. Не съм сигурен, че ролята на семеен човек ще те задоволи.

— Опитваш се да ме сплашиш? Мислех, че искаш да кротна. Пък и тогава бях съвсем различен.

— Помня — замислено рече магьосникът. — Беше като бясно куче, хапейки всичко и всеки. Очевидно догадката ми да ви събера с Ейдриън е сторила чудеса. Знаех, че благородното му сърце евентуално ще смекчи твоето.

— Е, да, като пътуваш с някого прекалено дълго, прихващаш лошите му навици. Нямаш си представа колко пъти едва не го убих в началото. Не си правех труда, защото смятах, че мисиите ще свършат това, но той все някак успяваше да оцелее.

— Радвам се да видя, че нещата и за двама ви са се подредили. Гуен е прекрасна жена, прав си — няма да намериш по-добра.

— Значи ще изчакаш?

— Уви, не. Бе ми наредено да се върна незабавно.

— Но после ще дойдеш в манастира, нали? Без теб все едно ще съм без ба… е, поне чичо.

Аркадиус се усмихна, но изглеждаше напрегнат. След миг тишина усмивката му изчезна.

— Какво има? — попита Ройс.

— Моля? А, нищо.

— Виждал съм този поглед и преди. Какво има, дърти глупако?

— Вероятно нищо.

— Казвай.

— Току-що се срещнах с регентите. С тях имаше страж на име Луис Гай и още един мълчалив човек. Никога не съм го виждал преди, но името му ми беше познато. Ти често говореше за него.

— За кого?

— Представиха ми го като лорд Мерик Мариус.