Зимният фестивал

Глава 9 Уиндското абатство

Ройс стоеше до прозореца на спалнята, гледаше как Гуен спи и си мислеше за тяхното бъдеще. Пропъди мисълта и потисна желанието да се усмихне. Самата представа можеше да предизвика бедствие. Боговете — ако съществуваха — мразеха щастието. Затова той се обърна и се загледа в градината.

Бурята от предната нощ бе покрила всичко в девственобяло. Единственото изключение правеха самотни стъпки, отвеждащи от спалното помещение към каменна пейка, където се бе свила една позната фигура в монашеско расо. Беше сам, ала по движенията на ръцете му и поклащането на главата можеше да се види, че оживено разговаря с някого. Край монаха имаше дръвче. Посаждането му бе първото нещо, което Майрън стори след завръщането си в абатството. Сега то се издигаше гордо на осем фута над земята, ала беше тъй крехко, че тежестта на снега го превиваше. Ройс знаеше, че огъващите се на вятъра дървета са много жилави, но се зачуди дали тежестта можеше да бъде понасяна. В крайна сметка всичко притежаваше своята точка на пречупване. Като че прочел мислите му, Майрън се изправи и леко разтърси дървото. Трябваше да се приближи непосредствено до него, за да стори това, при което по-голямата част от снега се посипа по главата му. Дървото отново се изправи, а облекчено от тежестта, вече изглеждаше по-познато. Майрън се върна на мястото си и продължи разговора. Ройс знаеше, че монахът разговаря не с дръвчето, а със своя приятел от детинство, който е погребан там.

— Станал си рано — промърмори откъм леглото Гуен. Под юргана виждаше нежните извивки на кръста и бедрото ѝ. — След снощи смятах, че ще спиш до късно.

— Легнахме си рано.

— Но не спахме — пошегува се тя.

— Беше по-добре от сън. Пък и тук ставането след зората си е успиване. Майрън вече е навън.

— Прави го, за да говори на спокойствие — тя се усмихна и подканващо отметна завивките. — Не е ли студено при прозореца?

— Влияеш ми лошо — рече той, лягайки и вземайки я в обятията си. Възхити се от мекотата на кожата ѝ. Тя ги зави и отпусна глава на гърдите му.

Спалнята им бе една от по-големите стаи за гости — три пъти по-голяма от монашеска килия. Гуен, напуснала Медфорд седмица преди инвазията на Бректън, бе уредила да донесе всичко със себе си, дори леглото с балдахин, килимите и гоблените. Оглеждайки стаята, Ройс лесно можеше да си представи, че се намира на улица Капризна. Чувстваше се у дома, но не заради мебелировката. Нуждаеше се само от Гуен.

— Развалям ли те? — игриво запита тя.

— Да.

Пръстите му галеха голото ѝ рамо и проследиха линиите на татуировката.

— При последното пътуване с Ейдриън отидохме до Калис… в джунглите. Отседнахме в тенкинско село, където срещнах забележителна жена.

— Така ли? И красива ли беше?

— Да, много.

— Тенкинските жени могат да бъдат изключително привлекателни.

— Да, така е. А тази имаше татуировка, която…

— Ейдриън откри ли наследника?

— Не… да, но не както очаквахме. Попаднахме на новините, че империята го държи в Акуеста. Канят се да го екзекутират за Зимния фестивал. Но тази татуировка…

— Да го екзекутират? — Гуен се повдигна на лакът, изглеждайки изненадана — твърде изненадана, за да се опитва да избегне въпроси. — Не трябва ли да помагаш на Ейдриън?

— Ще го сторя, макар да не съм сигурен защо. При последното ни пътуване не бях от особена полза, не се наложи да го спасявам. Така че малкото ти пророчество се оказа погрешно.

Смяташе, че ще успокои Гуен с новините, че предреченото от нея бедствие не се беше случило. Вместо това тя го отблъсна — познатата тъга се завърна.

— Трябва да му помогнеш — твърдо каза тя. — Може да не съм преценила времето, но не греша за смъртта на Ейдриън, освен ако не му помогнеш.

— Ейдриън ще се оправи, докато се върна.

Тя се поколеба, пое дълбоко дъх и отново отпусна глава. Утихна, скривайки лице на гърдите му.

— Какво има? — попита Ройс.

— Аз наистина ти влияя зле.

— Не бих се притеснявал за това — каза ѝ той. — Лично аз винаги съм харесвал развалата.

Настъпи дълга пауза, през която той гледаше как главата ѝ се повдига с дъха му. Ройс я галеше и се възхищаваше и отново прокара пръсти по татуировката.

— Ройс, можем ли просто да полежим за малко? — тя потри буза в гръдта му. — Можем ли да се вслушаме във вятъра и да се преструваме, че ни подминава?

— А не е ли така?

— Не — рече тя. — Но искам да се преструвам.

— Нямаше кой знае какво сражение — рече Магнус.

Ройс винаги се удивляваше на гласа на джуджето — звучеше по-гръмък и по-дълбок от очакваното. Седяха на дългата маса в трапезарията. Сега, когато Ройс знаеше, че Гуен е в безопасност, апетитът му се беше възвърнал. Монасите бяха приготвили отлични блюда, съпроводени от първото качествено вино, което бе пил от цяла вечност насам.

— Олрик просто избяга — продължи Магнус, довършвайки остатъка от яйцата си. За такъв с неговия ръст ядеше изключително много, никога не пропускаше възможност да се натъпче. — Така че армията на Бректън завзе всичко без Дрондил Филдс, но скоро и това ще е в ръцете им.

— Кой изгори Медфорд? — попита Ройс.

— Медфорд е бил опожарен?

— Когато пристигнах преди няколко дни, беше.

Джуджето сви рамене.

— Ако трябва да предположа, бих посочил подстрекаваните от църквата фанатици от Чадуик или може би Дънмор. От началото на инвазията опожаряват домове и ловят елфи.

Магнус се нахрани и се облегна назад, вдигнал нозе. Гуен седеше до Ройс, стискайки ръката му, като че е нейна собственост. Самата идея да ѝ принадлежи беше толкова странна, че му се струваше разсейваща, но с изненада установи, че се наслаждава на усещането.

— И за колко време си се върнал? — попита джуджето. — Имаш ли време да ми дадеш да погледна Алвър…

— Тръгвам веднага щом Майрън стане готов — Ройс забеляза Гуен да му хвърля поглед. — Убеден съм, че няма да му отнеме повече от няколко дни.

— А той какво прави?

— Карта. Веднъж видял план на двореца и сега го възпроизвежда по памет. Казва, че бил стар, много стар… още от времето на Гленморган, очевидно.

— Когато тръгнеш — рече Гуен, — вземи Мишка. Дай коня на Рин на Майрън.

— Че за какво му е на Майрън кон? — попита той. Гуен просто се усмихна и Ройс се отказа да задава въпроси. — Добре, но те предупреждавам отсега. Той ще го разглези.

Майрън седеше на бюрото си в скрипториума, вероятно любимото му място в света. Наклоненият плот и малкият стол заемаха по-голямата част от мястото между две каменни колони. Вляво сърповиден прозорец гледаше към градината.

Навън светът изглеждаше вледеняващ. Вятърът виеше край прозореца, оставяйки следи от сняг в ъгълчетата. Зимната ярост бясно разтрисаше шубраците на върха на хълма. Надничайки, Майрън оцени удобството на уютното си работно място. Нишата го обгръщаше като някакво леговище на гризач. Често си мислеше, че би му харесало да бъде къртица или земеровка — не от големите белозъби, а най-обикновена земеровка. Колко приятно съществуване би било да живее под земята, на топло и в безопасност, в малките скрити проходи. Би поглеждал към обширния свят с възхита и удивление, съпровождан от знанието, че няма причина да излиза в него.

Нанесе последните щрихи на схемата за Ройс и се върна към завършващите страници на „Елкуин“. Това бе шедьовърът на поета от пета династия Оринтайн Фелън. Представляваше масивен тон размишления как природните тенденции се съотнасят към тези на живота. Когато бъдеше приключена, това щеше да е двадесетата книга на Майрън, която щеше да възстанови в библиотеката. Щяха да му останат още само триста петдесет и две — без да се броят петстотин двадесет и четирите свитъка и хиляда двеста и тринадесетте индивидуални пергамента. За повече от две години работа това можеше да изглежда малко, ала Майрън работеше усилено само през зимата, тъй като по-топлите месеци бяха заделени за възстановяването на манастира.

Новото Уиндско абатство бе почти приключено. Повечето наблюдатели не биха открили различия с версията отпреди пожара, ала за Майрън нещата не стояха така. Прозорците, вратите, бюрата и леглата бяха същият тип, но бяха различни. Покривът бе точно както си го спомняше — и все пак друг, точно както и хората. Липсваха му братята Гинлин, Хеслон и останалите. Не че Майрън бе нещастен с новото си семейство. Харесваше новия абат, Харкън. Брат Бендълтън бе много добър готвач, а брат Зефир умееше да рисува невероятно и помагаше на Майрън с много от илюстрациите му. Всички бяха чудесни, ала подобно на вратите, прозорците и леглата, не бяха същите.

— Не, за последен път, не! — викна Ройс, влизайки в скрипториума, следван от Магнус.

— Само за един-два дни — молеше се джуджето. — Все ще прежалиш кинжала за толкова време. Искам само да го огледам. Няма да го повредя.

— Остави ме.

Двамата се отправиха към Майрън, лавирайки между бюрата. Такива в стаята имаше дузина, но само онова на Майрън бе редовно използвано.

— О, Ройс, тъкмо приключвах. Но е добре да изчакаш мастилото да изсъхне.

Ройс вдигна картата към светлината, изучавайки я критично в продължение на няколко минути.

Майрън се притесни.

— Нещо не е наред ли?

— Не мога да повярвам как подобни неща просто си седят в главата ти. Невероятно. И казваш, че това е карта на двореца?

— Заглавието гласи „Замъкът в Уоррик“ посочи Майрън.

— Това не е карта — рече Магнус намръщено. Ройс държеше картата извън обсега му.

— Откъде знаеш? — попита крадецът.

— Защото това са строителни планове. Виждат се строителните маркировки.

Ройс смъкна пергамента и Магнус посочи:

— Виждаш ли, тук строителят е отбелязал колко камък ще е необходим.

Ройс погледна към джуджето, сетне към Майрън.

— Така ли е?

Монахът сви рамене:

— Възможно е. Зная само какво съм видял. Нямам представа за значението му.

Крадецът се обърна отново към Магнус.

— Значи познаваш тези символи?

— Разбира се, това е основно инженерство.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намира тъмницата?

Джуджето взе схемата и я положи на земята, тъй като бюрата му бяха прекалено високи. С жест поиска свещ и Ройс му донесе. Магнус изучава картата няколко минути, преди да обяви:

— Не. Няма тъмница.

Ройс се навъси.

— В това няма логика. Никога не съм чувал за дворец или замък, в който да няма някакъв затвор.

— Това не е единственото странно нещо — додаде Магнус.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами няма нищо, ама наистина нищо, под земята. Дори изба няма.

— И?

— Не може да натрупаш тонове камъни просто така върху земята. Сградата ще потъне. Дъждът ще я подкопае. Стените ще се срутят.

— Но дворецът е непокътнат — рече Майрън. — Тази схема е от архиви отпреди стотици години.

— В което няма смисъл. Тези планове не показват поддържаща структура. Никакви стълбове, никакви колони. Няма нищо, което да поддържа това място. Поне нищо начертано тук.

— Което означава?

— Не съм сигурен, но ако трябва да предположа, вероятно е построено над нещо друго. Може да са използвали съществуващи основи.

— Знаейки това и гледайки тези планове… би ли могъл да ми кажеш къде се намира тъмницата, ако беше там?

— Разбира се. Просто трябва да разбера върху какво е разположено и да се вслушам добре в земята наоколо. В крайна сметка намерих тунела до Авемпарта.

— Добре тогава, стягай багажа. Идваш с мен в Акуеста.

— Ами кинжала?

— Обещах да ти го завещая след смъртта си.

— Не мога да чакам дотогава.

— Не се притеснявай. Изглежда няма да ти се наложи да чакаш дълго — Ройс се обърна към Майрън. — Благодаря ти за помощта.

— Ройс? — спря го монахът.

— Да?

Майрън изчака Магнус да излезе.

— Мога ли да те запитам нещо за госпожица ДеЛанси?

Крадецът повдигна вежда.

— Нещо не е наред? Да не би абатът да е разстроен от присъствието на момичетата?

— О, не, нищо подобно. Те всички са чудесни. Хубаво е да имаме и сестри. А госпожица ДеЛанси има прекрасен глас.

— Прекрасен глас?

— Абатът ни държи разделени от жените, така че не ги виждаме много. Те се хранят по различно време и спят в отделни спални, но абатът ги е поканил да се присъединяват към нас на вечерня. Няколко от тях идват, сред които и госпожица ДеЛанси. Тя винаги пристига с покрито лице. Тиха е, но понякога я чувам да шепне молитви. Всяка служба започва с химн и тя се присъединява. Пее тихо, но аз мога да я чуя. Има невероятен глас, пленителен, красив и тъжен като песента на славей.

— О — Ройс кимна. — Ами добре. Радвам се, че няма проблем.

— Не бих го нарекъл проблем, но…

— Но?

— Често я виждам сутрин, когато отивам до Катеричето дърво да поговоря с Рениан. Госпожица ДеЛанси понякога се разхожда в градината, винаги спира да ни почете.

Майрън замлъкна.

— И? — подкани го Ройс.

— Една сутрин тя взе ръката ми и се вгледа в дланта ми в продължение на няколко минути.

— Опа — промърмори крадецът.

— Да — рече Майрън с широко разтворени очи.

— Какво ти каза?

— Че ми предстояли две пътувания — и двете неочаквани. Каза, че нямало да се чувствам готов, но да не съм се страхувал.

— От какво?

— Не каза.

— Типично.

— Тогава ми каза още нещо и беше тъжна, както когато пее.

— Какво беше то? — попита Ройс.

— Каза, че искала да ми благодари предварително и че вината не била моя.

— Не е обяснила и това, нали?

Майрън поклати глава.

— Но беше много притеснително — беше изключително сериозна. Знаеш ли какво имам предвид?

— Твърде добре.

Майрън седна и си пое дъх.

— Ти я познаваш. Трябва ли да се притеснявам?

— Аз винаги го правя.

Ройс крачеше из градината под ранните лъчи на зората. Имаше навик да става рано. За да не събуди Гуен, се бе измъкнал да се разходи край манастира. Тук-таме имаше скелета, но по-голямата част от абатството бе приключена. Олрик бе финансирал възстановяването като част от възнаграждението на Ририя за спасяването на Ариста от Пърси Брага. Магнус надзираваше строителните дейности и изглеждаше истински щастлив да възвръща сградите към някогашната им слава, макар работата с Майрън да объркваше джуджето. Монахът предоставяше подробни, но необичайни детайли, включващи дължината на буталка за масло и лъжици или дебелината на дадена книга. Но въпреки това постройките биваха издигани и Ройс трябваше да признае, че монахът и джуджето са свършили отлична работа.

Сега дебела ледена покривка обгръщаше земята, а небето беше яркосиньо. Майрън вече бе приключил с картата. Ройс знаеше, че трябва да тръгне, но се колебаеше. Наслаждаваше се да лежи с Гуен и да се разхожда с нея в градината. Забелязвайки слънцето да се издига над сградите, той пое обратно. Гуен сигурно вече беше станала. Закуската с нея беше любимата част от деня им.

Обичната му още беше в леглото, легнала с гръб към вратата.

— Гуен? Зле ли ти е?

Тя се обърна с лице към него и Ройс видя сълзи в очите ѝ. Притича към нея.

— Какво има, какво не е наред?

Тя се протегна и го прегърна.

— Ройс, съжалявам. Ще ми се да имаше повече време? Ще ми се…

— Гуен? Какво…

Някой почука на вратата и тя се отвори. На прага стояха пълничкият абат и някакъв непознат.

— Какво има? — сопна се Ройс, изучавайки странника.

Беше млад и облечен в мръсни дрехи. Вятърът здравата беше пообрулил лицето му, а върхът на носа му бе замръзнал.

— Простете, мастър Мелбърн — рече абатът. — Този мъж е яздил изключително бързо от Акуеста, за да ви донесе новини.

Ройс погледна към Гуен и се изправи, макар пръстите ѝ да се мъчеха да го задържат.

— Какво гласи съобщението?

— Албърт Уинслоу ми каза, че ще ми платите допълнителен златен тенент, ако пристигна бързо. Яздих без почивка.

— Какво гласи съобщението? — гласът на Ройс се вледени.

— Ейдриън Блекуотър е заловен и затворен в имперския дворец.

Ройс прекара ръка през косата си, едва дочувайки как Гуен благодари на мъжа и му плаща.

Ярка слънчева светлина осветяваше вътрешността на конюшнята. Дъските на различните отделения бяха бледожълти, времето още не ги бе посивило. Миризмата на стърготини се смесваше приятно с тази на тор и сено.

— Трябваше да предположа, че ще си тук — рече Ройс, сепвайки Майрън, който стоеше между двата коня.

— Добро утро. Благославях коня ти. Тъй като не знаех кой ще вземеш, благослових и двата. Пък и някой трябва да ги погали. Брат Джеймс почиства много добре, но никога не отделя време да ги погали по врата или по муцуните. В „Песента на Берингър“ сър Адуайт казва: „Всеки заслужава малко щастие“. Истина е, не смяташ ли? — Майрън погали муцуната на тъмния кон. — Мишка я познавам, но кой е това?

— Казва се Хивенлин.

Майрън наклони глава, беззвучно мърдайки устни.

— И беше ли такъв?

— Какво да е бил?

— Неочакван дар?

Ройс се усмихна.

— Да… да, беше. О, и сега е твой.

— Мой?

— Да, благодарение на Гуен.

Ройс оседла Мишка и прикачи торбите с храна, които абатът му бе приготвил, докато се сбогуваше с Гуен. През годините имаше твърде много раздели, всяка по-трудна от предишната.

— Значи отиваш да помогнеш на Ейдриън?

— А когато се върна, ще взема Гуен и двамата ще изчезнем далеч от всичко и всеки. Както каза, „всеки заслужава малко щастие“, нали така?

Майрън се усмихна.

— Абсолютно. Само…

— Само?

Монахът поспря, преди да заговори, потривайки врата на Мишка за последен път.

— Щастието идва от приближаването към установена цел. Бягаш ли от нещо, често довеждаш нещастието си със себе си.

— Кого цитираш сега?

— Никого — обяви Майрън. — Горчивият опит ме научи на това.