Зимният фестивал

Глава 4 Сватбени кроежи

Тлъстината на херцогинята на Рочел не се ограничаваше единствено до благоутробието ѝ. Тя и съпругът ѝ бяха шишкави, закръглени, с дебели вратове, къси месести пръсти и увиснали бузи, тресящи се при смях. В случая им се налагаше да правят това често и гръмко. Двамата благородници бяха като излети от един и същи калъп, мъжка и женска версия. Сходството спираше единствено при темперамента. Херцогът беше тих. Това пък бе последното нещо, което би могло да се каже по адрес на Лейди Женвиев.

Посещенията ѝ никога не сварваха Амилия неподготвена, тъй като херцогинята сама оповестяваше пристигането си с фанфарния си глас. Поздравяваше всекиго, без значение от класата, с възторжено „Привет! Как сме?“, а резкият ѝ глас кънтеше наоколо. Прегръщаше слуги, пазачи, дори и ловджийската хрътка, ако последната сглупеше да ѝ се завърти наоколо.

Амилия бе присъствала на пристигането на херцога и херцогинята. Салдур също беше там и направи грешката да се опита да обясни защо императрицата не може да приеме посещение. Амилия бе съумяла да се оттегли, но беше убедена, че Салдур не разполагаше със същия късмет и сигурно му е отнело часове. Оттогава Амилия отбягваше херцогинята, тъй като последната бе от неприемащите откази, а секретарката не искаше да повтаря грешката на регента. След три дни късметът най-накрая изневери на Амилия — тъкмо когато напускаше параклиса.

— Амилия, скъпа! — изкрещя херцогинята, втурвайки се към нея, развяла полите на елегантната си рокля. Две месести лапи стегнаха момичето в мечешка прегръдка. — Къде ли не те търсих. Всеки път, щом попитам, ми казват, че си заета. Трябва да те изтощават до смърт!

Херцогинята отслаби прегръдката.

— Бедничката. Позволи ме да те погледна.

Взе ръцете на Амилия и ги вдигна.

— Колко си прекрасна. Но, скъпа, кажи ми, че е ден за пране, а твоите прислужнички изостават. Не, не си прави труда. Убедена съм, че е тъкмо това. И все пак, надявам се нямаш нищо против Лоис, моята кроячка, да ти спретне нещо. Обожавам да давам подаръци, пък и фестивалът наближава. Като те гледам, няма да отнеме нито много плат, нито много време. Лоис ще бъде развълнувана.

Лейди Женвиев хвана Амилия под ръка и я поведе по коридора.

— Ти си същинско съкровище. Но аз виждам, че се отнасят зле с теб. Какво да очаква човек, когато мъже като Етелред и Салдур движат нещата. Ала аз съм тук и всичко вече ще се подреди.

Свиха покрай ъгъл и Амилия се удиви от уменията ѝ да говори толкова бързо, без привидно да си поема дъх.

— О! Влюбих се в поканата, която ми изпрати, и да, зная, че е била твое дело. Всичко това е било твое дело, нали? Накарали са те да планираш цялата сватба. Нищо чудно, че си така заета. Колко безчувствено. Колко жестоко! Но не се притеснявай. Както казах, тук съм, за да ти помогна. Ръководила съм много сватби, всички станаха превъзходни. Имаш нужда от опитен планьор — чародей. Аристократите очакваме показност и поразителност, мразим да бъдем разочаровани. Тъй като това е сватбата на императрицата, тя трябва да бъде по-голяма, по-грандиозна и по-удивителна от всичко досега. Нищо по-малко няма да е достатъчно.

Тя внезапно спря, взирайки се в Амилия.

— Имаш ли гълъби? Трябва да имаш, непременно трябва!

Амилия понечи да отговори, но тревогата отдавна вече бе напуснала лицето на херцогинята. Лейди Женвиев отново закрачи, теглейки секретарката.

— О, не искам да те плаша, скъпа. Все още има предостатъчно време, с подходящата помощ, разбира се. Сега съм тук. Модина ще бъде възхитена от това, което ще постигнем заедно. Просто ще я остави безмълвна.

— Аз…

— Колко бели коне си уредила? Недостатъчно, убедена съм. Не се притеснявай, всичко ще се подреди, ще видиш. И като стана дума за коне, настоявам да ме придружиш на лова със соколи. Не бих могла да понеса да яздиш с другиго. Ще се влюбиш в Леополд — той е тих, също като теб, но е истинска тиквичка. Знаеш какво имам предвид, нали? Не изглежда да е така — но няма значение. Двамата ще си допаднете. Имаш ли птица?

— Птица? — съумя да вмъкне Амилия.

— Ще ти позволя да използваш Убийцата. Тя е от личните ми ястреби.

— Но…

— Никакви притеснения, миличка. От теб не се иска нищо. Птицата върши цялата работа. Ти само си седиш на коня и изглеждаш красива — което и ще правиш, след като Лоис приключи новата ти рокля. Синьото ще е добър цвят, ще подхожда на очите ти. Предполагам ще трябва да се погрижим и за кон. Не може да се препъваш из снега и да си развалиш роклята, нали така? Зная, че Салдур изобщо не се сеща за подобни неща. Назначава те за секретарка на императрицата, ала осъзнава ли нуждата от облекло? Кон? Бижута?

Херцогинята пак спря, все така притиснала ръката ѝ като преса за сайдер.

— О, миличка, едва сега осъзнах, че ти нямаш никакви бижута. Не се срамувай, разбирам те напълно. Ото е великолепен бижутер. За едно трепване на клепача може да направи сапфирена огърлица. Няма ли това да изглежда зашеметяващо с новата ти рокля? Слава на Марибор, че доведох цялата си свита. Бог ми е свидетел, че местните занаятчии не могат да изпълнят поръчките ми. То като си помислиш, кой ли би могъл?

Тя се изсмя, а Амилия се зачуди колко ли още щеше да продължи това.

Ново дръпване и се понесоха отново.

— Натрапвам се, нали? Такава съм. Нищо не мога да сторя. Още преди години съпругът ми престана да се опитва да ме превръща в подобаваща жена. Естествено, сега той разбира, че именно моята жизнерадост го привлича. „Нито миг скука или спокойствие“, така казва той. И като стана дума за мъже, избрала ли си рицар, който да носи твоя знак на турнира?

— Н-не.

— Не си? Но, мила, рицарите просто обожават да се сражават за млади красавици. Бас държа, че си ги влудила, карайки ги да чакат тъй дълго.

Настъпи пауза, която Амилия запълни с думите:

— Не знаех, че се предполага да го сторя.

— Ха-ха! — лейди Женвиев се изсмя възторжено. — Ти си истинско чудо, скъпа. Просто великолепно! Етелред ми каза, че си отскоро благородничка — издигната от самия Марибор. Не е ли това великолепно? Избраникът на Марибор се грижи за Неговия Наследник. Удивително!

След пореден завой се озова в западното крило, където група слугини се пръснаха пред тях като гълъби пред карета.

— Ти си жива легенда, мила Амилия. Всеки рицар в кралството би се вързал на фльонга да получи знака ти. Няма да има по-желана от императрицата дама, но нея никой не би се осмелил да попита, за да не си навлече гнева на Етелред. Все пак до сватбата не остава много време! Никой не би искал да си спечели враг в лицето на новия император. Това те прави галеницата на фестивала. Може да се спреш върху всеки подходящ ерген. Херцози, принцове, графове и барони горят от надежда да привлекат вниманието ти или да спечелят честта да седят до теб на трапезата след турнира.

— Не възнамерявах да посетя нито едно от тези събития — рече Амилия.

Самата идея за преследващи я благородници бе стряскаща. Куртоазната любов може и да бе достойна и романтична за принцеси и графини, но никой аристократ не се отнасяше нежно към жена от простолюдието. Слугините, хванали окото на някой благородник — рицар или крал — биваха обладавани насила. Самата Амилия никога не бе нападана, но многократно бе бърсала сълзи и превързвала рани. Макар че сега пред името си носеше титлата лейди, всички бяха наясно с произхода ѝ, а Амилия се страхуваше, че една хартиена титла ще е слаба защита срещу някой лъстив благородник.

— Глупости, трябва да присъстваш на пиршествата. Пък и е твое задължение. Отсъствието ти може да предизвика истински бунт! Не искаш да предизвикаш смут в оставащите до сватбата седмици, нали?

— Ах, не, разбира се…

— Добре, значи това е решено. Сега просто трябва да си избереш някого. Имаш ли си фаворит?

— Никого от тях не познавам.

— Никого? Божичко, скъпа! Затворена ли те държат? Какво ще кажеш за сър Елгар или сър Муртас? Принц Рудолф също ще участва, той е отличен избор с обещаващо бъдеще. Разбира се, не бива да пропускаме и сър Бректън. От него по-добър кандидат няма да намериш. Зная, че му се носи репутация на малко скован. Истина е. Но след победата си над Меленгар той е настоящият герой — и е наистина шеметен! — херцогинята пошава с вежди. — Да, Бректън би бил идеалният избор. Дамите от няколко двора му се умилкват.

Сянка на притеснение премина по лицето на лейди Женвиев.

— Хм, това ни отвежда до уместен въпрос. Ще трябва да внимаваш. Макар определено да си обект на обожание от страна на всеки рицар, също така си и обект на завист от страна на всяка дама.

Херцогинята обви тлъсто ръчище край врата на Амилия, придърпвайки я към себе си, като че щеше да прошепне в ухото ѝ, обаче не понижи глас.

— Довери ми се, тези жени са опасни. За тях куртоазната любов не е игра. Ти си още неопитна в политиката, затова ти го казвам за твое добро. Те са дъщерите на крале, херцози и графове, свикнали са да получават исканото. Всички те знаят откъде произхождаш. Убедена съм, че много от тях са пратили шпиони да проучват семейството ти, опитвайки се да изкопаят някаква мръсотия. А ако не успеят да намерят нищо, повярвай ми, ще си измислят.

Лейди Женвиев я отведе покрай пореден ъгъл, този път към северния страничен вход и нагоре по стълбите към третия етаж.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Много е просто, скъпа. От една страна мислят, че заради произхода ти ще е лесно да те унижат. Но същевременно ти не си правила никакви опити да го скриеш, което обезсмисля усилията им. Трудно е да унизиш някого с нещо, от което той не се срамува, не е ли така? Въпреки това трябва да игнорираш всички хапливи подмятания. Може да чуеш обиди по свой адрес, неща като „свинепаска“ и прочие. Което, естествено, ти не си. Трябва да помниш, че си дъщерята на майстор на карети — и то превъзходен при това. Ами че абсолютно всеки с поне малко важност отива при него. Всички искат да се возят в карета, изработена от бащата на Мариборската Избраница.

— Знаеш за баща ми? Семейството ми? Те добре ли са? — Амилия спря тъй рязко, че херцогинята направи още четири крачки, преди да разбере, че крачи сама.

Амилия дълго се бе страхувала, че семейството ѝ е умряло от глад или болест. Бяха имали тъй малко. Две години по-рано беше напуснала дома си, за да намали гладните усти с една, възнамерявайки да изпраща пари вкъщи, но не бе предвидила Едит Мон.

Главната прислужница бе обявила старите дрехи на Амилия за неподходящи, настоявайки слугинята да си плати за новите. Амилия бе принудена да заплати за новото облекло от надницата си. Счупените или нащърбени чинии също се удържаха. А в първите няколко месеца такива имаше много. Едит винаги изнамираше нещо, с което да държи Амилия в безпаричие. Накрая започна да я глобява за неподчинение или лошо поведение, продължавайки да я държи заборчняла.

Как само мразеше Едит. Старото чудовище бе толкова зла, че имаше нощи, в които Амилия заспиваше, желаейки смъртта ѝ. Представяше си как я прегазва карета или как се задавя с кост. Едит вече я нямаше и тя почти съжалила тези си мисли. Обвинена в измяна, Едит Мон бе екзекутирана преди по-малко от седмица — пред задължителното присъствие на целия персонал.

В продължение на две години Амилия не успя да спести и една медна монетка, която да изпрати вкъщи, не бе чула никакви новини за семейството си. Дордето Модина бе стояла в депресивния си унес, регентите бяха сложили целия персонал на замъка под карантина, за да не изтекат слухове за състоянието ѝ. Тогава Амилия представляваше затворничка, също като императрицата. Нямаше смисъл да пише писма. Говореше се, че всички такива биват изгаряни по заповед на регентите. След възстановяването на Модина Амилия бе продължила да пише, но не получи и едничък отговор. Имаше новини за избухнала епидемия недалеч от дома ѝ. Амилия бе захвърлила всякаква надежда да ги види отново — досега.

— Естествено, скъпа. Много повече от добре. Семейството ти се радва на всеобщо възхищение в Тарин дол. От мига, в който императрицата изрече името ти, хората се стичаха към селцето, за да целунат ръката на жената, която ти е дала живот, както и да получат мъдри слова от мъжа, който те е отгледал.

Бяха достигнали гостните на третия етаж. Очите на Амилия започнаха да се насълзяват.

— Разкажи ми за тях. Моля те, трябва да знам.

— Да видим. Баща ти разшири работилницата си. Получава стотици поръчки от цял Аврин. Занаятчии чак от Гхент идват да се молят да работят като чираци при него, нае дузини. Избраха го в градския съвет. Дори се говори, че на пролет може да го направят кмет.

— Ами майка? — запита с трепереща устна Амилия. — Тя как е?

— Великолепна е, скъпа. Баща ти купи най-красивата къща в града и я изпълни със слуги, с което остави на майка ти много свободно време. Тя организира скромен салон за местните занаятчийски съпруги. Предимно ядат кейк и клюкарстват. Дори и братята ти просперират. Надзирават работниците на баща ти и се оглеждат за съпруги. Тъй че, мила, спокойно може да се каже, че семейството ти се справя много добре.

По лицето на Амилия се стичаха сълзи.

— О, скъпа! Какво не е наред? Уентуърт! — викна тя, тъй като вече бяха наближили нейните покои. Гласът ѝ привлече вниманието на дузина слуги. — Дай ми кърпичката си и незабавно донеси чаша вода!

Херцогинята насочи Амилия да седне на едно канапе, сетне подсуши сълзите ѝ с изненадваща деликатност.

— Съжалявам — тихо каза Амилия. — Просто…

— Глупости! Аз съм тази, която трябва да се извини. Нямах си представа, че тези новини ще те разстроят — Женвиев говореше с майчински глас. Сетне, обръщайки глава към посоката, в която изчезна прислужникът, тя изрева: — Къде е водата?

— Добре съм, наистина — увери я Амилия. — Просто не бях виждала семейството си много отдавна и се страхувах…

Лейди Женвиев се усмихна и прегърна Амилия. Херцогинята зашепна в ухото ѝ:

— Мила, чух да казват, че отвсякъде при семейството ти отивали хора, които ги питали как точно си спасила императрицата. Те отвръщали, че не знаят нищо за това, но с пълна увереност можели да кажат, че си спасила тях.

Тези думи разтърсиха Амилия.

Лейди Женвиев сгъна кърпичката и отново изрева:

— Какво стана с водата?

Когато въпросната пристигна, херцогинята мушна хладната чаша в ръцете на Амилия. Тя отпи, докато едрата жена я галеше по косата.

— Ето, това е по-добре — измърка прасекинята.

— Благодаря.

— Няма за какво, скъпа. Вече в състояние ли си да узнаеш защо те доведох тук?

— Да, така мисля.

Намираха се в приемната на херцогинята, част от четиристайните покои, които Женвиев се бе заела да украси, превръщайки неприветливия каменен склеп в разкошен салон. Дебели вълнени драперии в червено и златно не оставяха и инч непокрита стена. Фасади придаваха широта и пищност на тесните прозорци. Изящно резбована полица украсяваше камината. Дебели меки килими покриваха пода. От старата мебелировка не бе останала и следа. Всичко бе ново. По-очарователно нещо Амилия не бе виждала досега.

Дузина прислужници, до един облечени в златно и алено, възобновиха предните си задължения. Но сред присъстващите в стаята един изпъкваше. Беше висок мъж, издокаран във великолепна премяна от сребърен и златен брокат. На главата си носеше ексцентрична, но елегантна шапка с огромно перо.

— Виконте — викна херцогинята, помахвайки му да се приближи. — Амилия, скъпа, позволи ми да ти представя виконт Албърт Уинслоу.

— Очарован съм — той свали шапка и я размаха в почтителен поклон.

— Албърт вероятно е най-големият експерт по организирането на грандиозни събития. Наех го да ръководи моя Летен фестивал. Резултатът беше удивителен. Казвам ти, този човек е гений.

— Твърде сте любезна, милейди — рече Уинслоу с топла усмивка.

— Още не мога да проумея как беше успял да напълниш рова с делфини. Ами знамената — не бях виждала нищо такова. Чиста магия!

— Удоволствие е да съм Ви зарадвал, милейди.

— Амилия, на всяка цена трябва да използваш Албърт. Не се притеснявай за разходите. Настоявам аз да платя.

— Глупости, прекрасни ми дами. Не би ми и минало през ума да приема пари за такова благородно мероприятие. Времето ми е на ваше разположение, ще сторя всичко по силите си от преданост към вас, както и към Нейно Високопреосвещенство, разбира се.

— Ето! — изгука лейди Женвиев. — Този мъж е истински рицар! На всяка цена прибегни до услугите му, скъпа.

Двамата се взираха в Амилия, докато тя не се принуди да кимне.

— За мен е неописуемо удоволствие да ви служа, милейди. Кога ще мога да се срещна с вашия персонал?

— А… — Амилия се поколеба. — Само двамата с Нимбус сме. Нимбус! Съжалявам, но бях тръгнала към него, когато… когато се срещнахме. Трябваше да подберем забавлението за пиршествата, а закъснявам ужасно.

— Тогава трябва да побързаш — рече лейди Женвиев. — Вземи и Албърт със себе си. Той може да започне оттам. Сега бягай. И не е нужно да ми благодариш, скъпа. Успехът ти ще бъде моята награда.

Амилия забеляза, че виконт Уинслоу не беше толкова формален в отсъствието на херцогинята. Той посрещаше топло всеки изпълнител, а неизбраните бяха отпращани почтително. Знаеше точно какво се изисква, така че под неговото ръководство прослушването протече бързо. Спряха се на двадесет номера, по един за всяко предсватбено пиршество, три за банкета в навечерието и пет за церемонията след сватбата. Виконтът дори подбра резерви за всеки случай.

Амилия му беше благодарна за оказаната помощ. Колкото и да бе свикнала да разчита на Нимбус, той нямаше опит с организирането на събития. Първоначално той изпълняваше службата на ментор на императрицата, но мина доста време, откакто бе преподавал протокол на Модина. От тези ѝ умения нямаше нужда, тъй като тя не напускаше стаята си. Така че Нимбус стана секретар на секретарката, дясна ръка на Амилия. Знаеше как се постигат нещата в кралския двор, докато Амилия си нямаше и понятие.

През годините си на служба на рениддските благородници Нимбус бе усвоил финия език на манипулацията. Бе се опитал да обясни нюансите на това умение и на Амилия, ала тя се оказа лош ученик. Понякога я поправяше за сторените от нея глупости, като например поклон на камерхера, благодаренето на прислужник, оставането на крака, принудило и другите да стоят прави. Почти всеки неин успех в замъка се дължеше на Нимбус. Някой по-амбициозен човек би възнегодувал против това, но Нимбус винаги предлагаше съветите си любезно и учтиво.

Понякога, когато Амилия се уловеше да върши някаква глупост или когато почервенееше от срам, забелязваше Нимбус да разлива нещо отгоре си или да се спъва в килима. Веднъж дори се затъркаля по продължение на половин стълбище. Дълго време Амилия го смяташе за непохватен, но наскоро започна да подозира, че Нимбус може да е най-ловкият човек, когото някога е срещала.

Бе късно и Амилия крачеше бързо към стаята на императрицата. Отминали бяха дните, когато прекарваше всяка минута в компанията на Модина. Задълженията не ѝ оставяха време, но никога не се оттегляше, без да е посетила императрицата, нейната най-близка приятелка.

Свивайки покрай един ъгъл, тя се сблъска с някого.

— Извинете! — възкликна тя, чувствайки се глупаво за краченето си с наведена глава.

— О, не, милейди — отвърна мъжът. — Аз съм този, който трябва да се извини, че съм застанал като пън. Моля, простете ми.

Амилия не го познаваше, но тези дни в двореца имаше много нови лица. Той беше висок, отметнал назад широките си рамене. Гладко обръснат, стегнато подстриган. По облеклото и маниерите му личеше, че е благородник. Беше облечен добре, но за разлика от много гости за фестивала, одеждите изглеждаха носени.

— Просто съм малко объркан — додаде той, оглеждайки се.

— Загубили ли сте се? — запита тя.

Той кимна.

— В гората и през полето си зная пътя. Мога да определя къде се намирам по луната и звездите, но затворен сред каменни стени съм пълен имбецил.

— Всичко е наред. И аз се губех постоянно преди. Къде отивате?

— Бях отседнал в рицарското крило по молба на моя лорд, но излязох на разходка и не мога да открия обратния път.

— Значи сте войник.

— Да, простете ми. Глупостта ми е безкрайна — той отстъпи назад и се поклони. — Сър Бректън от Чадуик, син на лорд Белстрад, на вашите услуги, милейди.

— О! Вие сте сър Бректън?

Външният вид никога не бе впечатлявал Амилия, но Бректън беше съвършен. Точно каквото би очаквала един рицар да бъде: красив, изтънчен, силен — шеметен, както се бе изразила лейди Женвиев. За пръв път от идването си в двореца ѝ се прииска да беше красива.

— Наистина съм аз. Чували сте за мен, за добро или зло…?

— Добро, със сигурност. Ами че… — тя се улови и спря, усещайки как се изчервява.

Притеснение сгърчи челото му.

— Нима съм сторил нещо, с което да предизвикам неудобството Ви? Ужасно съжалявам, ако…

— Не, не, нищо такова. Просто се държах глупаво. Да си призная, до днес не бях чувала за вас, и тогава…

— Тогава?

— Не ми е удобно — призна тя, чувствайки се още по-объркана от вниманието му.

Изражението на рицаря стана сериозно.

— Милейди, ако някой е опетнил честта ми — или ви е навредил чрез употребата на името ми…

— О, не. Нищо подобно. Просто херцогинята на Рочел каза…

— Да?

Амилия потръпна.

— Каза, че трябвало да ви помоля да носите моя знак в турнира.

— Разбирам — Бректън изглеждаше облекчен. — Съжалявам за разочарованието, което се налага да ви нанеса, но аз не…

— Зная. Зная — прекъсна го тя, предпочитайки да не чуе думите. — Аз самата бих ѝ казала това, ако ми се бе отворила подобна възможност — тази жена е истинска вихрушка. Самата мисъл, някой рицар — който и да е — да носи моя знак, е абсурдна.

Сър Бректън изглеждаше объркан.

— И защо?

— Погледнете ме! — тя отстъпи крачка назад, за да може той да я види по-ясно. — Не съм красива, а както и двамата знаем, не съм и изящна. Не съм благородница, баща ми изработва карети. Не смятам, че някоя хрътка би седнала до мен на трапезата, камо ли знаменит рицар като вас.

Веждите на Бректън се повдигнаха рязко.

— Изработва карети? Вие нея ли сте? Лейди Амилия от Тарин дол?

— Да, съжалявам — тя постави ръка на челото си и подбели очи. — Виждате ли, мога да се похваля с обноските на муле. Да, аз съм Амилия.

Един дълъг миг Бректън я изучаваше мълчаливо. Сетне рече:

— Вие сте слугинята, която спасила императрицата?

— Разочарование, знам — тя зачака той да се изсмее и да изтъкне, че тя не би могла да бъде Избраницата. Макар публичното изявление на Модина да бе помогнало, също така бе накарало Амилия да се чувства неудобно. За момиче, прекарало целия си живот в опит да не привлича внимание, известността беше нещо трудно. И нещо по-лошо — тя бе измамница. Историята за божествена намеса беше лъжа — начинът, по който Салдур манипулираше ситуацията в своя угода.

Но рицарят не се изсмя. Само попита:

— Значи смятате, че никой рицар няма да носи вашия знак, защото във вените ви не тече благородна кръв?

— Да, това, както и още дузина причини. Понякога дочувам шушуканията.

Сър Бректън се отпусна на коляно и сведе глава.

— Умолявам ви, лейди Амилия, удостоете ме с честта да бъда ваш рицар на турнира.

Тя стоеше безмълвна.

Рицарят повдигна очи.

— Обидих ви, нали? Твърде съм настоятелен! Простете дебелоочието ми. Нямах намерението да участвам в турнира, тъй като намирам подобни съревнования за ненужно застрашаване на живота на добри мъже, провеждани в името на суета и глупашко развлечение. Ала сега, срещайки вас, осъзнавам нуждата да участвам, защото много повече е заложено. Честта на всяка дама трябва да бъде защитена, а вие не сте обикновена дама, ала самата Избраница на Марибор. За вас бих избил хиляда врагове, за да очистя доброто ви име. Мечът и копието ми са ваши, милейди, ако благоволите да ми окажете честта.

Поразената Амилия осъзна, че се е съгласила, едва след като се отдалечи. Не спря да се усмихва по време на остатъка от изкачването си по стълбите.

Амилия стигна стаята на Модина в повишено настроение. Денят бе добър, може би най-добрият такъв в живота ѝ. Бе открила, че семейството ѝ е добре. Подготовката за сватбата бе поверена на опитен и изтънчен човек. И красив рицар бе коленичил пред нея, молейки да се сражава под нейния знак. Амилия нетърпеливо грабна халката, развълнувана да сподели новините с Модина, но всичко бе забравено в мига, в който отвори вратата.

Както обикновено, Модина седеше пред прозореца, облечена в тънката си бяла нощница, взирайки се в блесналия на лунната светлина сняг. Край нея имаше огромно огледало, прикачено с месинг към дървена рамка.

— Това пък откъде се взе? — запита Амилия, шокирана.

Императрицата не отговори.

— Откъде е?

Модина погледна към огледалото.

— Красиво е, нали? Жалко, че донесоха толкова хубаво. Подозирам, че са искали да ми доставят удоволствие.

Амилия се доближи до огледалото и прокара пръсти по полирания ръб.

— Откога е тук?

— Донесоха го тази сутрин.

— Изненадана съм, че е оцеляло досега — Амилия се обърна към императрицата.

— Не бързам, Амилия. Остават ми няколко седмици.

— Значи си решила да чакаш до сватбата си?

— Да. Първо смятах, че няма да има значение, но после осъзнах, че това ще се отрази зле на теб. Ако изчакам, ще изглежда, че вината е на Етелред. Всички ще решат, че не съм могла да понеса мисълта той да ме докосне.

— Това ли е причината?

— Не, не изпитвам нищо към него или към каквото и да било. Но ти ще бъдеш добре — Модина се обърна, за да погледне към приятелката си. — Вече дори не мога да плача. Не плаках, когато заловиха Ариста — дори едничка сълза не пророних. Гледах всичко през прозореца. Видях Салдур и серетите да влизат, знаех какво означава това. Те излязоха, но тя не го стори. Сега е в онова ужасно мрачно място, където преди бях аз. Когато тя беше тук, имах някаква цел. Сега не е останало нищо. Време е призракът да изчезне. Регентите вече не се нуждаят от мен за изграждането на империята. На теб ти дадох по-добър живот, дори Салдур няма да те нарани сега. Опитах се да помогна и на Ариста, но се провалих. Време ми е да си ида.

Амилия коленичи до Модина, нежно махна косата от лицето ѝ, целувайки я по бузата.

— Не говори така. Била си щастлива някога. Отново може да бъдеш.

Модина поклати глава.

— Момиче на име Тракия беше щастливо. Тя живееше с обичното си семейство в едно малко селце край река. Заобиколена от приятели, играеше на полето и сред гората. Това момиче вярваше в утрешния ден. Очакваше даровете, които Марибор щеше да ѝ поднесе. Вместо тях, той ѝ изпрати мрак и ужас.

— Модина, винаги има място за надежда. Моля те, трябва да повярваш.

— Имаше един ден — когато с теб бяхме при чиновника да поръчаме плат — в който видях мъж от миналото си. Той беше надежда. Той веднъж спаси Тракия. За момент, за един много кратък момент, си помислих, че е дошъл да ме спаси и сега, ала не беше. Когато той се отдалечи, знаех, че е само спомен от времето, когато съм била жива.

Ръцете на Амилия подириха тези на Модина и когато ги намериха, ги обгърнаха, както някой би поел умираща птица. Амилия се затрудняваше да диша. Долната ѝ устна започна да трепери, тя погледна назад към огледалото.

— Права си. Наистина е срамота, че са ти донесли толкова красиво.

Тя прегърна Модина и започна да плаче.