Зимният фестивал

Глава 13 Къщата на улица Пирен

Майнс умираше от студ.

Хапещият вятър с лекота се промушваше през грубия чувал, изпълняващ ролята на негова риза, като през рибарска мрежа. Носът му течеше. Ушите му бяха замръзнали. Вкочанените му преди пръсти — сега мушнати под мишниците — пламтяха. Повечето от виелиците съумяваше да избегне, прикривайки се във входа на една шапкарница, ала краката му затъваха из дълбоките преспи, защитени единствено от сгънати в два ката парцали. Щеше да си струва, ако бе узнал кой живее в къщата отсреща и ако името съвпадаше с онова, за което бе питал качулатият непознат.

Мистър Грим — или беше мистър Балдуин — бе обещал пет сребърни на момчето, което му намереше търсения човек. Предвид наплива на посетители заради празника, намирането на една-единствена личност бе трудно, но Майнс познаваше града много добре. Мистър Грим — май Грим беше — бе обяснил, че онзи трябва да е умен човек, който често посещавал замъка. Това веднага подсказа на Майнс да търси в Хълмистия окръг. Елбрайт проверяваше странноприемниците, а Бранд наблюдаваше портата на замъка, но Майнс бе убеден, че тъкмо улица Пирен е мястото за човек с връзки в палата.

Майнс погледна към отсрещната къща. Само на два етажа, доста тясна, тя бе сгушена между две други. Не беше тъй натруфена като останалите, но пак я биваше. Изцяло от камък, тя имаше няколко стъклени прозореца, от онези, през които действително се вижда нещо. Такива бяха повечето къщи на улица Пирен. Тази се отличаваше единствено по изгравирания над портата кинжал с дъбово листо и липсата на украшения за празника. Останалите домове бяха потънали в знаменца и гирлянди, но тази къща не беше украсена. Преди принадлежеше на лорд Дърмонт, загинал миналото лято в Ратиборската битка. Майнс запита просещите деца дали знаят кому принадлежи сега къщата. Можеха да му кажат само, че стопанинът се возел в хубава карета с кочияш в имперска ливрея и имал трима слуги. И господарят, и прислугата били мълчаливи, отскоро дошли в Акуеста.

— Това трябва да е — промърмори Майнс, запращайки във въздуха малко облаче. Залозите бяха високи. Той трябваше да спечели парите — заради Кайн.

Майнс беше сам откакто бе на шест. Тогава милостинята не беше проблем, но нещата се влошаваха с всяка изминала година. В града винаги имаше много конкуренция, особено сега с всички тези бежанци. Елбрайт, Бранд и Кайн бяха онези, които го държаха жив. Елбрайт имаше нож, а Бранд бе убил друго дете заради туника — другите не се забъркваха с тях — обаче именно Кайн, най-добрият им джебчия, бе и най-добрият му приятел.

Кайн се бе разболял преди няколко седмици. Започна да повръща и да се поти, сякаш е лято. И тримата му даваха от храната си, но той не се подобряваше. През последните три дни не бе напуснал Гнездото. Всеки път, щом Майнс го видеше, Кайн изглеждаше по-зле — по-блед, по-слаб, по-обринат, треперещ — винаги треперещ. Елбрайт бе виждал тази болест преди и бе казал да не хабят повече храна за Кайн, направо да го пишели мъртъв. Майнс все още му даваше от хляба си, ала приятелят му ядеше рядко. Нямаше никакъв апетит.

Майнс прекоси улицата. За да избяга от немилостивия вятър, той се сви край стълбите на верандата. Кракът му неочаквано потъна и с размахани ръце момчето падна няколко стъпала надолу. Приземи се по гръб сред облак сняг, за момент заслепил очите му. Ръцете му напипаха панти. Последващото му търсене откри и голям катинар.

Изправи се и се отръска. Тогава забеляза пролука под стълбите, някакъв отвор за оттичане, зейнал при падането му. Чувайки колата на касапина да наближава, Майнс бързо се шмугна в пролуката.

— Какво ще желаете днес, сър?

— Гъше.

— А говеждо? Или може би свинско?

— Утре започва Кървавата седмица, тъй че ще изчакам.

— Намират ми се вкусни гълъби, както и няколко пъдпъдъка.

— Ще взема пъдпъдъците. Гълъбите си ги задръж.

Майнс не се беше хранил от миналото утро, така че този разговор за храна изпълни устата му със слюнка.

— Много добре, господин Дженкинс. Убеден ли сте, че не желаете нищо друго?

— Това е всичко.

Дженкинс, помисли си Майнс, това вероятно е името на прислужника, а не на стопанина.

По стълбите отекнаха стъпки и хлапето затаи дъх. Слугата измете снега от входа на подземния килер и го отвори.

— Ама че студ — промърмори Дженкинс, изчезвайки нанякъде.

— Така е сър, така е.

Момчето на касапина отнесе гъската, вече обезглавена и почистена, в килера, сетне се върна при колата, за да вземе и пъдпъдъците. Може би заради студа, може би заради глада, или пък мисълта за пет сребърни — а най-вероятно и трите фактора допринесоха — Майнс се шмугна като съсел през отворения капак, без да обмисля решението си. Сви се зад куп чували, които миришеха на картофи. Стаи дъх. Момчето донесе и тези птици, държейки ги за краката, сетне излезе. Капакът се затръшна и Майнс чу как заключват.

След брилянтния свят на слънце и сняг очите на Майнс дълго време не можеха да привикнат с мрака. Хлапето остана неподвижно. Слушаше. Стъпките на прислужника отекнаха над главата му, но скоро заглъхнаха и настъпи тишина. Знаеше, че няма как да избяга незабелязан, но избра да не се притеснява за това. Щеше да търти при следващата доставка. Щеше да изскочи изненадващо, а веднъж озовеше ли се навън — иди го гони.

Скоро очите на Майнс привикнаха към слабата светлина, процеждаща се измежду дъските. Килерът бе хладен, макар в сравнение с уличния студ да му се струваше приятен. Беше изпълнен с щайги, чували и стомни. От тавана висяха парчета сланина. Пълна със слама щайга мътеше повече яйца, отколкото той можеше да преброи. Майнс изля едно от тях в устата си. Намирайки тенекия с мляко, отпи две големи глътки, изпълнили устата му с каймак. Гъст и сладък, той предизвика доволна усмивка на оцапаните му устни. Чувстваше се сякаш е попаднал в съкровищница. Можеше да прекара живота си там, криейки се по ъглите, спейки върху чувалите, угоявайки се до насита. Иманярствайки из рафтовете, откри гърненце с меласа. Опитваше се да го отвори, когато дочу гласове над главата си.

Неясните гласове идваха по-близо.

— Остатъка от деня ще бъда в двореца.

— Веднага ще докарам каретата, милорд.

— Двамата с По отнесете медальона при майстора на сребро. Да направи дубликат. Не го оставяйте там, не го изпускайте от очи. Останете с него. Медальонът е изключително ценен.

— Да, милорд.

— И вечерта го донесете обратно. Предполагам няма да приключи за един ден, така че ще трябва да го занесете неколкократно.

— Ами вечерята ви, милорд? Със сигурност мистър По…

— Ще се нахраня в двореца. Няма да поверя това на По. Той идва само за защита.

— Но, милорд, та той е почти дете…

— Няма значение, прави каквото ти казвам. Къде е Добс?

— Почиства спалнята, ако не се лъжа.

— Вземете и него. Няма да ви има цял ден, а не искам да го оставям тук сам.

— Да, милорд.

Милорд, милорд! Майнс беше готов да изкрещи от яд. Защо просто не се обърнеш към мухльото по име?

Майнс се ослушва дълго време, преди да реши, че къщата е празна. Прекоси килера, изкачи се по стълбите, опита капака към къщата. Той се отвори. Тих като мишка — и също тъй предпазлив — хлапакът внимателно излезе. Една дъска проскърца под тежестта му. Момчето застина ужасено, но нищо не се случи.

Намираше се сам в кухнята. Навсякъде имаше храна: хляб, краставици, сирене, пушено месо, мед. Майнс опита от всичко. И преди беше ял хляб, но този беше мек и се топеше в устата, нищо общо нямаше с онези тридневни сухари. Киселите краставички бяха пленителни, сиренето беше истинска наслада, а месото, макар и леко жилаво от опушването, беше рядко докосван деликатес. Откри и малка бъчонка бира, също оказала се на ненадминато досега ниво. Майнс напусна кухнята замаян от храната и пивото, понесъл парче пай в едната си ръка, резен сирене в другата, а джобът му можеше да се похвали с жилест къс месо.

Вътрешността на къщата бе по-внушителна от външния ѝ вид. Фрески, дърворезба, гоблени и копринени драперии покриваха стените. Във всекидневната гореше огън. Цепениците пропукваха меко, пръскайки топлина по пода. Лавици от черешово дърво приютяваха кристални чаши, по масите имаше дебели свещи и статуетки, а по рафтовете не бе останало никакво свободно място от книги. Майнс никога не бе държал книга в ръце. Довърши пая, мушна сиренето в другия си джоб. Взе една. Книгата бе дебела и по-тежка от очакваното. Опита се да я разтвори, но тя се плъзна от мазните му пръсти и падна на пода. Момчето замръзна със секнал дъх, чакайки да се разнесат стъпки.

Тишина.

Покачи се на втория етаж, където имаше няколко спални. Най-голямата отвеждаше в кабинет с бюро и още книги. На бюрото имаше пергаменти — още мистериозни думи, още тайни. Повдигна един, завъртайки го първо настрани, сетне изцяло, като че обърнати надолу с главата, писмената щяха да разкрият тайната си. Започваше да се отегчава. Оставяйки пергамента обратно на бюрото, той понечи да излезе, когато светлина привлече вниманието му.

Странно сияние идваше откъм гардероба. Дълго време се взира във вратите му, преди да го отвори. Жакети, туники и наметала. Имаше и сгъната роба — роба, която сияеше със собствена светлина. Омаян, Майнс рискува да я докосне колебливо. Материята не приличаше на нищо, докосвано от него досега — по-гладка от полиран камък и по-мека от перушина. Щом докосна плата, сиянието му се промени от тъмносребристо към примамлив пурпур, светейки най-силно около връхчетата на пръстите му.

Майнс нервно се огледа. Все още беше сам. Импулсивно взе робата. Тя се провлачи по пода и той моментално я повдигна. Някак не подхождаше тя да се влачи по земята. Започна да си я облича, но спря. Робата излъчваше студ, променила цвета си в тъмносиньо, почти черно. Когато извади ръката си от ръкава, красивото пурпурно сияние се завърна.

Майнс си припомни, че не е дошъл тук да краде.

По принцип нямаше нищо против кражбата. Крадеше непрекъснато. Задигаше кесии, грабваше неща от сергии, дори обираше пияници. Но никога не бе ограбвал къща — особено пък такава на улица Пирен. Кражбата от благородници бе опасна, властите щяха да бъдат най-малкият му проблем. Ако гилдията на крадците узнаеше, наказанието им щеше да надминава многократно и най-суровите мерки на магистрата. Никой нямаше да се разсмърди за малко храна, открадната от изгладняло хлапе, обаче робата беше друга работа. С всички тия книги, собственикът очевидно беше някакъв магьосник.

Твърде рисковано беше.

Пък и какво ли бих правил с нея?

Макар да посрамваше туниката на Бранд, Майнс нямаше как да носи робата. Беше му прекалено голяма, а не искаше да я реже. Дори и да я прекроеше, тя щеше да привлече всяко око в града. Протегна ръка да я прибере обратно в гардероба, решавайки, че не си струва риска. Робата потъмня още веднъж. Без да я изпуска, момчето отдръпна ръка. Одеждата засия отново. Объркан, но все още непоколебим, Майнс я окачи в гардероба. Щом я пусна, тя падна на пода. Опита отново — пак падна.

— Добре, остани си там — рече той, обръщайки се.

Робата моментално засия в ослепително бяло. Всички сенки в стаята изчезнаха и Майнс отстъпи назад, мъчейки се да види.

— Добре, добре. Спри. Спри! — викна той. Светлината омекна до синьо.

Майнс не помръдна. Взираше се в проснатата на пода роба. Светлината пулсираше — отслабваше и се засилваше — почти като дишане. Няколко минути я наблюдава, напрягайки ум.

Бавно пристъпи по-близо и я вдигна.

— Искаш да те взема?

Робата засия в пурпурно.

— Мога ли да те нося?

Тъмносиньо.

— Значи искаш да те открадна?

Пурпур.

— Не принадлежиш ли тук?

Синьо.

— Значи те държат насила?

Робата засия толкова ярко в пурпурно, че момчето премигна.

— Не си… знаеш… прокълната, нали? Няма да ме нараниш?

Синьо.

— Може ли да те сгъна и да те натъпча в туниката си?

Червено.

Макар да беше голяма, одеждата се сгъна лесно. Майнс я набута в пазвата си, заприличвайки на надарено момиче. Така и така крадеше, задигна и няколко пергамента. В отсъствието на обитателите нямаше как да узнае името на собственика, а не искаше да е наблизо, когато открият липсата на робата. Мистър Грим изглежда познаваше буквите — или познаваше някой, който може да чете. Може би щеше да разчете достатъчно от пергаментите, за да си заслужи Майнс среброто.

Ройс седеше на скамейка на Имперския площад, наблюдавайки пулса на града. До Зимния фестивал оставаха по-малко от две седмици и градът гъмжеше от посетители. Те изпълваха пазарния площад, отрупан със сергии и дюкяни, крещейки еднакво съотношение псувни и поздравления. Заможни, увити в килими търговци, се возеха в каляски, сочейки различните забележителности. Крачеха занаятчии, понесли на рамо инструментите си, дошли с надеждата да открият работа. Майсторите от местната чаршия им се мръщеха. Групи вехто облечени фермери и селяни, дошли в Акуеста да видят императрицата, смаяно се оглеждаха.

„Предателство в Медфорд“. Тази табела Ройс разчете пред един малък театър. Указваше вечерни представления през седмицата преди навечерието на фестивала. От хората, приканващите посетители, узна, че това е имперската вариация на популярната „Конспирация за короната“, която империята бе забранила да се играе. В тази версия коварният принц и вещерската му сестра решаваха да убият баща си, а добрият ерцхерцог осуетяваше злите им планове.

Четири патрула от по осмина люде обхождаха улиците. Поне една от групите изникваше на площада всеки час. Бяха бързи и безкомпромисни. Облечени в ризници от метални брънки и понесли тежки оръжия, нанасяха брутален побой на всеки, създаващ безредици или обвинен в престъпление. Не си правеха труда да изслушват версията на обвиняемия. Не се интересуваха кой на кого навредил, нито дали обвиненията са истинни. Целта бе ред, не справедливост.

Интересен страничен ефект, който би бил комичен, ако резултатите не бяха тъй грозни, бяха обвиненията на уличните търговци, които те отправяха към своите дошли в града конкуренти. Местните се бяха обединили срещу парвенютата. Не след дълго хората се научиха да се събират в очакване на имперския патрул — или го следваха по време на обиколките. Насилието бе допълнително празнично шоу.

Две масивни прасета, опитващи се да избягат ориста си на Кървавата седмица, притичаха през площада, следвани от процесия деца и две бездомни псета, търчащи след тях. Касапин с окървавена престилка, очевидно изтощен от преследването, поспря да избърше потното си чело.

Ройс зърна момчето ловко да си проправя път през тълпата. Поспирайки за миг да пропусне свинепроцесията, Майнс срещна погледа на Ройс, сетне небрежно отиде до пейките. Крадецът със задоволство установи, че никой не преследва момчето.

— Мен ли търсиш? — попита Ройс.

— Да, сър — отвърна Майнс.

— Откри ли го?

— Не зная — може би — не чух име и не го видях. Но взех това — хлапето извади пергаментите от ризата си. — Задигнах ги от къща на улица Пирен. Има нов стопанин. Можете ли да четете?

Ройс не обърна внимание на въпроса, плъзвайки поглед по пергамента. Почеркът не можеше да бъде сбъркан. Мушна свитъците в наметалото си.

— Къде точно се намира тази къща?

Майнс се усмихна.

— Прав съм, нали? Получавам ли парите?

— Къде е къщата?

— Улица Пирен, откъм пристанището, малко местенце срещу шапкарницата на Бучън. Над вратата има дъбово листо и кинжал. Къде са парите?

Ройс не отговори, взирайки се в издутата туника на момчето, която проблясваше с туптящ блясък, сякаш отдолу бе пленена звезда.

Майнс видя погледа му и скръсти ръце. Навеждайки глава, прошепна:

— Престани!

— Да си вземал нещо друго от онази къща?

Майнс поклати глава.

— Не е свързано с вас.

— Ако това е от същата къща, ще ми го дадеш.

Майнс предизвикателно издаде долната си устна.

— Мое е. Аз съм крадец. Взех го за себе си, в случай че съм объркал къщата. Не исках да си рискувам кожата за нищо. Така че това ми е бонусът. Тъй работят професионалните крадци. Може и да не ви харесва, ама така правим нещата. Имахме сделка и аз си удържах на думата. Не ми четете морал, достатъчно слушам такива глупости от монасите.

Светлината се усили, пулсирайки ярко.

Ройс бе притеснен.

— Какво е това?

— Както казах, не е ваша работа — сопна се Майнс и се отдръпна. Отново погледна надолу, прошепвайки: — Престани де! Хората ще видят. Ще ми докараш неприятности!

— Слушай, кражбата не ме притеснява — рече му Ройс. — Повярвай ми. Но ако си взел нещо ценно от онази къща, добре ще сториш да го дадеш на мен. Това може да звучи като номер, но само се опитвам да ти помогна. Нямаш представа с какво си имаш работа. Стопанинът на къщата ще те намери. Той е много педантичен.

— Какво значи… педантичен?

— Да кажем, че не прощава. Ще убие теб, Елбрайт и Бранд. Да не споменаваме и онези, с които се виждаш често, просто да е сигурен.

— Мое е! — изръмжа хлапето.

Ройс подбели очи и въздъхна.

Момчето се замъчи да прикрие сиянието, привеждайки се и скръствайки ръце пред гръдта си. Светлината замига по-бързо, редувайки различни цветове.

— В името на Мар, просто ми дайте парите. Преди някой от пазачите да е видял.

Ройс му подаде пет сребърни монети и проследи с поглед как момчето се отдалечава. То бягаше приведено, излъчвайки бързо премигваща светлина, която отслабна и накрая спря.

Майнс влезе в таванчето през покрива, издърпвайки разхлабена дъска и промушвайки се през процепа. Бяха се сдобили с Гнездото, както наричаха дома си, благодарение на нескопосано дърводелство. Грешка в изчисленията за склада бе оставила празнина между двете сгради, която бяха запушили с дъски. С годините дървото се бе разкривило.

Докато се опитваше да проникне в склада, Елбрайт бе забелязал процеп в дъските, открил нишата. Така и не разбра как да влезе в самия склад, но бе попаднал на идеалното скривалище. Стаичката беше три фута висока, пет фута широка, следвайки цялата стена. Тъй като в съседната сграда — работилницата за карети и ковачницата на Бингъм — често гореше огън, нишата им бе сравнително топла.

Колекция съкровища от градския боклук красяха Гнездото, включително проядени от молци одежди, обгорени парчета дърво, парчета кожи, пукнати гърнета и начупени купи.

Кайн се беше свил на топка край комина. Майнс му бе спретнал легло от слама и беше увил приятеля си с най-доброто им одеяло, но той продължаваше да трепери. Малкото непокрито от лицето му бе смъртнобледо, а сините му устни потръпваха.

— Как си? — попита Майнс.

— С-с-с-студено — слабо отвърна Кайн.

Майнс докосна комина.

— Копелетата пестят въглища.

— Има ли храна? — попита приятелят му.

Майнс извади парчето сирене от джоба си. Кайн отхапа и моментално започна да повръща. Стомахът му бе празен, но напъните продължаваха в продължение на няколко минути. Сетне болният се строполи изтощен.

— И аз като Тибит, нали? — успя да рече Кайн.

— Не — излъга Майнс, сядайки до него. Надяваше се топлината на тялото му да сгрее Кайн. — Щом запалят огън, ще се оправиш. Ще видиш.

Извади парите от другия си джоб и му ги показа.

— Виж, имам пари — пет сребърни. Мога да ти купя нещо топло, какво ще кажеш?

— Недей — отвърна Кайн. — Не ги прахосвай.

— Какво искаш да кажеш? Откога супата е прахосничество?

— Болен съм като Тибит. Супата няма да помогне.

— Казах ти, че не си — настоя Майнс, хвърляйки монетите в една купа, решил засега да я използва за касичка.

— Вече не си усещам краката, Майнс, а по ръцете ми лазят тръпки. Навсякъде ме боли, главата ми пулсира, а… а… днес се напиках. Чу ли ме — напиках се! Наистина съм болен като Тибит. И ще умра като него.

— Казах, че не си. Престани!

— Устните ми са сини, нали?

— Тихо, Кайн, просто…

— В името на Мар, Майнс, не искам да умра! — хлипанията разтресоха Кайн дори още повече.

Майнс усети как стомахът му се свива. И по неговите бузи течаха сълзи. Болните никога не се възстановяваха, щом устните им посинееха.

Подири с поглед нещо друго, с което да завие приятеля си. Тогава се сети за робата.

— Така — промърмори, намятайки Кайн с нея. — След всичките проблеми, дето причини, поне свърши нещо полезно. Сгрей го или ще те метна в огъня на ковачите.

— К-какво? — изстена приятелят.

— Нищо, заспивай.

Ройс чу извъртането на ключа. Резето се отмести и вратата се отвори на добре смазаните си панти. Четири чифта крака затропаха по плочите във фоайето. Чу как вратата се затваря, шумоленето на плат, плющенето на наметало. Един чифт спряха внезапно, сякаш притежателят им се озова на ръба на дупка.

— Мистър Дженкинс — рече гласът на Мерик, — двамата с Добс сте свободни за остатъка от деня.

— Но, сър…

— Сега не е моментът за спорове. Просто напуснете, мистър Дженкинс. Надявам се, че ще ви видя на сутринта.

— Надявате се? — този глас бе познат. Ройс разпозна По, помощник-готвачът от „Изумрудената буря“. Отне му миг, но сетне Ройс разбра. — Какво искате да кажете… Почакайте. Той тук ли е? Откъде знаете?

— Ти също, По.

— Не и ако той е тук. Ще имате нужда от защита.

— Ако той ме искаше мъртъв, вече щях да лежа в локва кръв. Така че мога да предположа, че ме иска жив. Но при теб нещата стоят различно. Съмнявам се да е знаел, че ще бъдеш тук. Сега, след като знае, че работиш за мен, единственото нещо, което те държи жив, е неговият превъзхождащ интерес за разговор с мен, изместил прерязването на гърлото ти на заден план.

— Нека се опита. Мисля…

— По, остави мисленето на мен. И не го изкушавай така. С него шега не бива. Повярвай ми, би те убил без затруднения. Зная. Работил съм с него. Специализирахме се в убийства, а той е по-добър от мен — особено в импровизираните убийства, а в момента ти си много изкусителна мишена. Сега се махай. Изчезни за малко, за да бъдеш в безопасност.

— Какво те кара да мислиш, че той знае за присъствието ми? — запита По.

— В момента е във всекидневната и ни слуша. Седи в синия фотьойл с гръб към стената и ме чака да се присъединя към него. Убеден съм, че си е налял от виното Монтмърси, което бях оставил в килера за него, в кристална чаша. Държи я в лявата си ръка, за да може да изтегли кинжала си веднага при нужда, без да оставя първо чашата. Мрази да разлива това вино. Сега го върти в чашата, оставяйки го да диша. И макар да е тук от известно време, още не го е опитал. Няма да отпие, докато аз не седна срещу него — докато и аз не отпия.

— Подозира, че виното е отровно?

— Не, още не го е опитал, защото… ами, защото би било неучтиво. За мен ще е налял чаша сайдер, тъй като знае, че вече не пия вино.

— А откъде знаете всичко това?

— Защото го познавам, точно както познавам и теб. Точно сега се бориш с подтика да отидеш в стаята и да провериш правотата ми. Недей. Никога няма да излезеш оттам, а аз не искам да цапам новия си килим. Сега върви. Ще се свържа с теб, когато имам нужда.

— Убеден ли сте? Да, зная, глупав въпрос.

Вратата се отвори, сетне се затвори, навън отекнаха стъпки.

Настъпи пауза, сетне засия светлина. Мерик Мариус влезе в тъмната стая, понесъл свещ.

— Надявам се не възразяваш. Бих предпочел аз също да те виждам.

Мерик запали четирите стенни свещника, сетне с ръжен разръчка въглените. Един дълъг миг ги наблюдава, сетне окачи ръжена край камината, настанявайки се срещу Ройс, до чашата сайдер.

— За старите приятели? — предложи Мерик, вдигайки питието си.

— За старите приятели — съгласи се Ройс и двамата отпиха.

Мерик бе облечен в дълго до коленете палто от червено кадифе, изящно избродирана жилетка и ослепителна бяла риза с жабо.

— Добре се справяш — забеляза Ройс.

— Не мога да се оплача. Вече съм Магистрат на Колнора. Предполагам си чул?

— Не бях. Баща ти би се гордял.

— Той казваше, че няма да го постигна. Помниш ли? Каза, че умът щял да ми докара проблеми — Мерик отпи отново. — Предполагам си ядосан за Тур Дел Фур.

— Прекали.

— Зная. Съжалявам за това. Вие бяхте единствените, които можеха да се справят. Ако можех да намеря друг… — Мерик кръстоса крака и погледна над чашата си към Ройс. — Не си тук да ме убиеш, така че приемам, че посещението ти е свързано с Ейдриън.

— Това твоя работа ли е? Тази сделка?

Мерик поклати глава.

— Всъщност идеята беше на Гай. Искаха да убедят Ейдриън да убие Бректън срещу пари и титла. Аз само предложих коректния бонус.

— Разклащат под носа му Гаунт? — попита Ройс.

Мерик кимна:

— Както и Вещицата от Меленгар.

— Ариста? Кога са я заловили?

— Преди няколко месеца. Тя и нейният телохранител се опитаха да освободят Гаунт. Той умря, а тя бе заловена.

Ройс отпи нова глътка вино и постави чашата, преди да запита:

— Ще убият Ейдриън, нали?

— Да. Регентите знаят, че не могат да го пуснат. Когато свърши работата, ще го арестуват за убийството на Бректън, ще го хвърлят в тъмница, за да го екзекутират заедно с Гаунт и Ариста на Зимния фестивал.

— Защо искат смъртта на Бректън?

— Предложиха му Меленгар, за да го отделят от Белънтайн. Но рицарят отказа и те сега се страхуват, че графът на Чадуик ще използва Бректън, за да превземе империята. Изплашени са и чувстват, че могат да го елиминират единствено с боец, познаващ тешлорските дисциплини. Какъвто партньор е полезно да имаш, впрочем — поздравления.

Ройс отпи и се замисли.

— Можеш ли да го спасиш?

— Ейдриън? — Мерик замлъкна, сетне продължи. — Да.

Думата увисна във въздуха.

— Какво искаш? — каза Ройс.

— Интересно, че питаш. Оказва се, че имам друга работа, за която ти би бил идеален.

— Какъв тип?

— Намери и вземи. Още не мога да ти дам подробности, но е рисковано. Две групи вече са се провалили. Разбира се, аз не съм участвал в тези опити, нито ти беше начело на операцията. Съгласи се да участваш и аз ще се погрижа нищо да не се случи на Ейдриън.

— Оттеглих се.

— Узнах за този слух.

Ройс пресуши чашата си и се изправи.

— Ще си помисля.

— Не се бави прекалено, Ройс. Ако искаш да се заема, ще се нуждая от няколко дни подготовка. Повярвай ми, помощта ми ще ти е нужна. Опитът за спасяване няма да успее. Затворът е джуджешки.