Зимният фестивал

Глава 17 Последният мрак

Джаспър се появи отново.

Ариста лежеше настрана, опряла буза в камъка. Чу плъха да цвърчи нейде в тъмнината. От звука я побиха тръпки. От лежането на пода всичко я болееше. И което бе най-лошо, крайниците бяха безчувствени почти през цялото време. Понякога я събуждаше усещането за движение по крака ѝ — единствената индикация, че Джаспър го гризе. Ужасена, тя се опитваше да ритне, само за да открие, че помръдва едва забележимо. Беше твърде слаба.

Много дълго време не ѝ бяха носили храна, чудеше се колко ли дни вече е на принудителна диета. Беше толкова немощна, че дори дишането налагаше усилие. Вече приветстваше мисълта за предстоящите пламъци. Това щеше да е за предпочитане пред бавната гибел да бъде изядена от плъх, когото познаваше по малко име.

Отвратителни идеи нахлуха в изтощения ѝ, беззащитен ум.

Колко ли време е необходимо на един плъх, за да ме изгризе? Колко дълго ще остана в съзнание? Ще се задоволи ли с крака ми или щом осъзнае, че не мога да се защитавам, ще се насочи към по-мекото месо? Жива ли ще бъда, когато изяжда очите ми?

Шокирана от реализацията за съществуването на съдба, по-лоша от изгарянето жива, Ариста се надяваше Салдур да не я забравил. Принцесата се напрегна, ослушвайки се за пазачите и молейки се на Марибор да пристигнат скоро. Ако разполагаше с нужната сила, Ариста с радост щеше сама да подпали кладата.

Чу тропане, продраскване по пода, тракането на нокти. Сърцето ѝ заби ускорено. Джаспър се приближаваше към главата ѝ. Тя зачака.

Троп-троп-троп — дойде по-близо.

Опита се да вдигне ръка, но крайникът не се подчини. Понечи да надигне глава, но тя бе прекалено натежала.

Троп-троп-троп — още по-близо.

Чу как Джаспър я души. Никога не се бе приближавал толкова близо до лицето ѝ. Тя зачака — безпомощна. За няколко минути нищо не се случи. Ариста започна да се унася, но се сепна. Не искаше да заспива, когато Джаспър беше толкова наблизо. С нищо не можеше да му попречи, ала смяташе за по-добре да остане в съзнание.

Когато никакъв звук не се разнесе в продължение на цяла минута, Ариста си помисли, че плъхът се е махнал. Тракането на остри зъбки оповести, че Джаспър се намира непосредствено край ухото ѝ. Отново я подуши и тя усети как той докосва косата ѝ. Плъхът подръпна и Ариста започна да плаче, но не ѝ бяха останали сълзи.

Хрррм.

Отдавна не бе чувала този звук. Стърженето на камък в камък оповести отварянето на тъмничната врата.

Разнесоха се груби гласове, последвани от стъпки.

Тинк-тинк!

Пазачи, но с тях имаше и други, носещи по-меки обувки — или може би ботуши? Единият крачеше, другият се олюляваше.

— Сложи ги в четвърта и втора — нареди пазач.

Още стъпки. Отвори се килия. Разнесе се тътрене, сетне вратата се затръшна. Още стъпки и звукът от влачена върху камъните тежест.

Отвори се друга килия. Тежестта бе хвърлена — болезнено изръмжаване.

Тинк-тинк.

Пазачите се отдалечиха и отново затвориха вратата. Само бяха довели нови затворници. Нямаше да има нито храна, нито вода, нито помощ, нито дори спасението на екзекуцията.

Ариста продължи да лежи. Шумът не бе изплашил Джаспър. Чуваше го как диша край главата ѝ. След миг-два плъхът щеше да пристъпи отново към храненето си. Тя заплака.

— Ариста?

Чу гласа, но бързо заключи, че си го е представила. За един кратък миг си бе помислила, че това…

— Ейдриън е, Ариста. Там ли сте?

Тя премигна и премести глава по каменния под.

Какво е това? Номер? Мой собствен демон? Нима умът ми най-накрая се е самоизял?

— Ариста, чувате ли ме?

Гласът звучеше тъй реален.

— Е-Ейдриън? — прошепна тя тъй слабо, че се страхуваше да не остане нечута.

— Да!

— Какво правиш тук? — думите ѝ излизаха като анемичен полъх.

— Дойдох да ви спася. Само дето не се справям особено добре.

Чу се звук на раздиран плат.

Това беше нелепо. Подобно на всички сънища, едновременно красиво и глупаво.

— Обърках нещата. Провалих се. Съжалявам.

— Не… — дрезгаво заговори тя на съня. — Означава много… че ти… че някой се е опитал.

— Не плачете — каза той.

— Колко остава… до екзекуцията ми?

Дълга пауза.

— Моля те — примоли се тя. — Не мога да търпя повече. Искам да умра.

— Не говорете така! — гласът му отекна в тъмницата. Рязкото избухване изплаши Джаспър. — Никога не казвайте това.

Последва друга дълга пауза. Затворът отново утихна, но Джаспър не се върна.

Кулата се клатеше. Тя погледна под леглото, но не намери четката. Как беше възможно? Всички бяха налице, само първата липсваше. Тя беше най-важната. Трябваше да я намери.

Изправяйки се, случайно улови отражението си в лебедовото огледало. Беше слаба, много слаба. Очите ѝ бяха потънали в черепа като топчета за игра в тесто. Бузите ѝ бяха хлътнали, а устните бяха опънати над костта, разкривайки прогнили зъби. Косата ѝ беше сплъстена и падаща, разкрила плешиви петна върху черепа. Зад нея стоеше майка ѝ, клатейки тъжно глава.

— Мамо, не мога да намеря четката!

— Скоро няма да има значение — нежно отвърна майка ѝ. — Почти свърши.

— Но кулата пада. Всичко се руши, а аз трябва да я намеря. Беше тук. Зная, че беше. Есрахаддон ми каза, че трябва да я намеря. Каза, че е под леглото, обаче я нямаше там. Навсякъде търсих, а времето изтича. Мамо, няма да я намеря навреме, нали? Твърде е късно. Твърде е късно!

Ариста се събуди. Отвори очи, но нямаше светлина, която да подчертае разликата от това действие. Все още лежеше върху камъните. Нямаше кула. Нямаше и четки, а майка ѝ бе отдавна мъртва. Всичко това беше само сън.

— Ейдриън… толкова ме е страх — рече тя на мрака. Нямаше отговор. Той също бе представлявал част от съня ѝ. Сърцето ѝ се сви в тишината.

— Ариста, всичко ще бъде наред — отново чу гласа.

— Ти си сън.

— Не. Тук съм.

Гласът му звучеше напрегнат.

— Какво не е наред? — запита тя.

— Няма нищо.

— Нещо не е наред.

— Просто съм уморен. Стоях до късно и… — изръмжа болезнено.

— Превържете стегнато раните — рече друг глас. Ариста не го разпозна. Беше силен, дълбок, свикнал да командва. — Използвайте крака си за опора.

— Рани? — попита тя.

— Дребна работа. Пазачите просто бяха малко игриви — каза ѝ Ейдриън.

— Лошо ли кървите? — запита другият глас.

— Май го овладях… мисля. Трудно е да се каже в мрака. Леко съм замаян.

Входът към тъмницата се отвори още веднъж и пак отекнаха стъпки.

— Нея в осма — каза пазач.

Вратата на Аристината килия се отвори и светлината на факлата я заслепи. Едва различи лицето на лейди Амилия.

— Осма е заета — викна пазачът.

— А, да, осма ще се освободи утре. Да не ти пука, една нощ ще спят заедно.

Стражникът блъсна секретарката вътре и затръшна вратата, потапяйки ги в мрак.

— Мили Новрон! — проплака Амилия.

Ариста я усети да коленичи край нея, галейки я по косата.

— За Марибор, Елла! Какво са ти сторили?

— Амилия? — викна дълбокият глас.

— Сър Бректън! Да, аз съм!

— Но… защо? — запита рицарят.

— Искаха да накарам Модина да се отрече от вас. Отказах.

— В такъв случай императрицата не знае нищо? Това не е по нейна воля?

— Не, разбира се. Модина никога не би се съгласила на нещо подобно. Всичко това е работа на Салдур и Етелред. Бедната Елла, толкова си слаба и болна. Толкова съжалявам.

Ариста усети пръсти нежно да галят бузата ѝ и осъзна, че дълго време не бе чувала Ейдриън.

— Ейдриън?

Тя зачака. Отговор не последва.

— Ейдриън? — викна отново, този път изпълнена със страх.

— Елла… Ариста, успокой се — рече Амилия.

Стомахът на Ариста се сви, когато тя осъзна колко е важно да чуе гласа му, да узнае, че е жив. Бе ужасена, че няма да го чуе пак.

— Ейд…

— Тук… съм — рече той. Гласът му бе слаб и измъчен.

— Добре ли си? — попита Ариста.

— В общи линии, обаче се унасям.

— Кървенето спря ли? — попита Бректън.

— Да… като че ли.

С напредването на нощта Модина все още ги чуваше — гневни гласове и ядосани викове. Трябва да бяха стотици, може би хиляди. Търговци, фермери, моряци, касапи и пътни работници крещяха в един глас. Удряха по портите. Чуваше тропането. По-рано бе видяла дим да се издига край една от стените. В мрака виждаше проблясването на кладите и факлите.

Какво гори? Чучела на регентите? Самата порта? Може би са само готварски огньове, за да се хранят.

Модина стоеше на прозореца и се вслушваше във виковете, които студеният вятър донасяше до нея.

Вратата на спалнята ѝ рязко се отвори. Знаеше кой е и без да се обръща.

— Ставай, идиотке! Ще държиш реч, за да успокоиш хората.

Регент Салдур прекоси сумрачната стая, следван от Нимбус. Подаде му пергамент.

— Вземи това и я накарай да го прочете.

Нимбус бавно се приближи до регента и се поклони.

— Ваша милост, аз…

— Нямаме време за глупости! — изригна Салдур. — Просто я накарай да го прочете.

Регентът крачеше напрегнато, докато Нимбус бързо запалваше свещ.

— И защо няма пазач пред вратата? — запита Салдур. — Имаш ли представа какво можеше да стане, ако някой друг беше нахлул вътре? Още щом излезем се погрижи да има постови, за да не потърся друг заместник на Амилия.

— Да, Ваша милост.

Нимбус донесе свещта и поде:

— Негова милост почтително изисква да…

— Върви по дяволите — Салдур му изтръгна пергамента. Приближи го тъй близо до лицето на Модина, че тя нямаше как да го прочете, дори и да умееше. — Прочети го!

Модина не реагира.

— Добре, говори за Амилия. Винаги говориш за нея. Дори си отвори устата, когато я заплаших задето те оставила да си играеш с проклетото псе. Тогава какво ще кажеш за следното, императричке? Излизаш да прочетеш това — ясно и точно — или сладката ти Амилия ще бъде екзекутирана утре заедно с останалите. Не си мисли, че няма да го сторя. Вече я хвърлих в тъмницата.

Модина остана невъзмутима като статуя.

Салдур я удари по лицето. Тя се олюля, но не издаде нито звук. Не потрепна или премигна. От крайчеца на устата ѝ потече струйка кръв.

— Побъркана малка кучка! — удари я втори път.

Тя отново не реагира. Не показа нито болка, нито страх.

— Не съм сигурен дали изобщо ви чува, Ваша милост — рече Нимбус. — Нейно Високопреосвещенство има навика да изпада в транс, когато е стресирана.

Салдур се извърна и излезе.

Нимбус поспря, за да остави свещта на масата.

— Много съжалявам — прошепна, преди да последва регента.

Вратата се затвори.

Ласките на хладния нощен въздух успокоиха горещината от ударите на Салдур.

— Вече можеш да излезеш — рече Модина.

Майнс пролази изпод леглото. Самотната свещ бе достатъчна да покаже бледността му.

— Съжалявам, че трябваше да се криеш, но не исках да те забърквам в неприятности. Знаех, че той ще дойде.

— Всичко е наред. Студено ли ви е? Искате ли робата? — попита той.

— Да, би било добре.

Майнс отново се промуши под леглото и извади лъскавата одежда. Отръска я няколко пъти, преди нежно да обгърне раменете ѝ.

— Защо седите до прозореца? Ужасно студено е, а камъкът е твърд.

— Ти може да седнеш на леглото — каза тя.

— Зная, но вие защо седите там?

— Свикнала съм. Дълго време правех това.

Настъпи тишина.

— Той ви удари — каза Майнс.

— Да.

— Защо му позволихте?

— Няма значение. Вече нищо няма значение. Скоро всичко ще свърши. Утре е кулминацията на празника.

Помълчаха за няколко минути. Тя се взираше в града, осветен от проблясващите пламъци под прозореца. Зад нея Майнс шаваше неловко, но не заговори.

Накрая Модина каза:

— Бих искала да сториш нещо за мен.

— Знаете, че ще го направя.

— Искам да се върнеш в града. Този път искам да останеш там. Трябва да внимаваш и да си намериш безопасно място, докато нещата се успокоят. Но — и това е важното — искам никога вече да не идваш тук. Ще ми обещаеш ли?

— Да, ако това е желанието ви.

— Не искам да видиш това, което трябва да направя. Или впоследствие да бъдеш наранен заради него. Искам да ме запомниш такава, каквато съм била в последните дни с теб.

Тя се изправи, отиде до момчето и го целуна по челото.

— Помни какво казах и си спази обещанието.

Майнс кимна.

Модина го изчака да напусне стаята и стъпките му да утихнат. Загаси свещта, взе каната и строши огледалото.

Изпод брезента на количка с картофи Ройс оглеждаше двора. Особено внимание отдели на мрачните ъгли и празното място зад купчината дърва. Жълто сияние се издигаше пред портите, като че градът се бе подпалил. Долитаха викове, които се усилваха и настояваха Ейдриън и Бректън да бъдат пуснати. Невидимата тълпа призоваваше императрицата. Съвършената диверсия, но същевременно поставяше нащрек всеки дворцов пазач.

— Ще вървим ли в крайна сметка? — изръмжа Магнус, заровен наполовина в грудки. Отговорът на Ройс се състоеше в тихо измъкване. Джуджето го последва. Докато се промъкваха към кладенеца, крадецът бе впечатлен от тихите движения на Магнус. Ройс не изпускаше от очи пазачите. Никой от последните не обръщаше особено внимание на градината.

— Аз ли да те спусна или искаш първо аз да сляза? — прошепна Магнус.

— Не съществува сила, която би ме накарала да се оставя в ръцете ти.

Магнус промърмори нещо за липсата на доверие и приседна на кофата, притискайки здраво въжето между бедра. Ройс изчака джуджето да се настани, сетне започна да върти манивелата, докато Магнус не му даде знак да спре. Когато кофата олекна, Ройс я спусна до дъното, застопори макарата и заслиза по въжето.

Албърт бе осигурил пропуск на джуджето за вътрешния двор, представяйки го за част от организаторите на сватбата. На Магнус му трябваха само пет минути, за да определи разположението на тъмницата. Няколко тропвания с крак му разкриха къде под земята има кухини. Нощно спускане в кладенеца с Ройс бе разкрило останалото. Магнус прецени, че кладенецът, обсипан с дребни отвори за проветрение, върви успоредно с външната стена на затвора, предоставяйки на джуджето достъп до древните камъни. Единадесет поредни нощи Магнус бе продълбавал проход. Мерик се бе оказал прав — затворът наистина беше изработен от джуджета — но не му бе хрумнало, че Ройс може да си доведе джудже, особено такова с дълбок опит в прокопаването на камъни.

Спускайки се, Ройс забеляза слабо сияние откъм отвора на прохода. Самата дупка представляваше по-скоро тунел — заради дебелината на древните камъни. Свали торбата си, която съдържаше меч и фенер, и я подаде на джуджето. Камъкът очевидно бе затруднил дори и Магнус, защото проходът бе тесен. Макар и достатъчен за джудже, за Ройс беше доста неудобен. Надяваше се Ейдриън да успее да премине.

Тунелът изведе Ройс в малка килия, където на пода лежеше труп. Облечен в свещенически одежди и сгърчен на кълбо, мъртвецът вонеше ужасно. Помещението бе дребно, едва побрало трупа. Магнус се притискаше към стената, държейки кристал, от който се носеше зелено сияние.

Ройс посочи към светилото му.

— Откъде си взел това?

— Много по-добро от огниво, а? — Магнус се ухили и смигна. — Изкопах го. Джудже съм, забрави ли?

— Опитвам се — отвърна Ройс. Отиде до вратата, оправи се с ключалката и внимателно надникна. По стените имаше същата маркировка, която бе видял и в затвора Гутария — паяжинести орнаменти. Изследва процепа, където стените се срещаха с пода.

— Какво чакаш? Да вървим — рече Магнус.

— Бързаш ли занякъде? — прошепна Ройс.

— Студено е. Пък и мога да посоча множество по-добри места, където да бъдем. Дори вонята сама по себе си е достатъчна причина. Бих желал да свършваме с това.

— Аз ще вървя. Ти чакай тук и гледай някой да не ни изненада в гръб. И бъди внимателен.

— Ройс? — попита Магнус. — Справих се добре, нали? С камъните.

— Да. Отлична работа.

— След като всичко свърши… ще ми позволиш ли да изследвам Алвърстоун? Като награда — да покажеш, че оценяваш усилията ми и прочие.

— Ще получиш злато, точно както Албърт каза. Трябва да овладееш тази си обсесия.

Ройс пое по коридора. Мракът бе почти пълен, нарушаван единствено от сиянието на Магнусовия камък.

Бързо огледа проходите — нямаше пазачи. Повечето килии бяха празни, но дочуваше слаби движения и дишане иззад четири врати. Единственият друг звук бе ритмичното кап, кап, кап на кладенеца, отекващо измежду стените. Убеждавайки се, че е безопасно, Ройс запали фенера, но настрои нисък пламък. Отвори една от килиите и откри мъж да лежи неподвижно на пода ѝ. Русата му коса бе по-дълга, но Ройс бе убеден, че това е мъжът, когото бе видял в Авемпарта — Дигън Гаунт. Беше опасно измършавял, но все още дишаше. Крадецът го разтърси, но той не се свести. Оставяйки вратата отворена, Ройс продължи.

Отключи следващата килия и седящият на пода затворник вдигна глава. Приликата не можеше да бъде сбъркана и Ройс го разпозна моментално.

— Кой е там? — попита Бректън Белстрад, засенил очи от блясъка на фенера.

— Няма време за приказки. След минутка ще излезем.

Ройс отиде до следващата килия. Вътре спяха две жени. Едната не познаваше, а другата едва разпозна. Принцеса Ариста бе отслабнала страховито, облечена в парцали, покрита с множество ухапвания. Остави ги и се отправи към четвъртата килия.

— Нещата проработват от четвъртия опит — прошепна под нос, докато отваряше и последната врата.

Ейдриън бе опрял гръб в стената. Беше гол до кръста. Туниката му бе раздрана на ивици, омотани около ръката, крака и ребрата. От ризата си бе направил превръзка, стегнато притисната към страната му. Всяко парче плат бе подгизнало, но боецът все още дишаше.

— Събуди се, приятелче — прошепна Ройс, сръгвайки го. Ейдриън бе лъснал от пот.

— Крайно време беше. Започнах да мисля, че си избягал и си ме оставил.

— Обмислях го, но мисълта за Магнус в ролята на мой шафер реши нещата. Впрочем, хубава прическа. Отива ти, много рицарски изглеждаш.

Ейдриън се разсмя, но смехът му преля в болезнено изръмжаване.

— Подредили са те добре, нали? — каза Ройс, оправяйки превръзките. Пристегна тази при ребрата.

Ейдриън се сви.

— Тъмничарите не ме харесаха особено. Загубили пари, защото залагали срещу мен пет поредни пъти.

— Разбираемо. И аз бих постъпил като тях.

— Спасил си Ариста, нали? А Гаунт? Той жив ли е?

— Да, тя спи в съседната килия. Гаунт е в лоша форма. Ще трябва да го извлека. Можеш ли да вървиш?

— Не зная.

Ройс сграбчи партньора си през кръста и бавно му помогна да се изправи. Заедно се завлачиха по коридора към килията с тунела. Ройс бутна вратата, но тя не помръдна. Натисна по-силно, но нищо не се случи.

— Магнус, отвори — прошепна Ройс.

Не последва отговор.

— Хайде, Магнус. Ейдриън е ранен и ще ми трябва помощта ти. Отваряй.

Тишина.