Зимният фестивал

Глава 20 Привет дамски гамбит

Бе късно, а Ариста се разхождаше по балкона на стаята си. Бурята от миналата нощ бе навяла сняг върху перилата, а от стрехите се плезеха ледени висулки. В светлината на почти пълната луна всичко изглеждаше неземно красиво, като в приказка. Пристягайки плащ, Ариста наметна качулката, така че се взираше в света през поръбен с кожа визьор. И пак студът я досегна. Обмисляше варианта да се прибере вътре, но трябваше да стои на открито. Трябваше да вижда небето.

Не можеше да спи. Чувстваше се неспокойна — не я свърташе на едно място.

Въпреки изтощението, спането бе почти невъзможно. Кошмарите не я изненадваха, като се има предвид какво бе преживяла. Често се будеше в тъмното, плувнала в пот, убедена, че все още се намира в тъмницата — убедена, че удрящите се в прозорците снежинки са драсканията по пода на плъх на име Джаспър. Сетне идваха мислите за Ейдриън. Часовете мрак в онази дупка бяха оголили преструвките, принуждавайки я да види истината. В най-отчаяния си момент бе мислила за него. Само звукът на гласа му се бе оказал достатъчен, за да я спаси, а мислите за собствената ѝ смърт бяха изтикани при самата представа, че той е ранен.

Беше влюбена в Ейдриън.

Осъзнаването носеше със себе си горчилка, тъй като бе ясно, че той не споделя чувствата ѝ. Думите му представляваха общо окуражаване, същите слова, които би ѝ предложил всеки. Можеше и да е загрижен за нея, но не я обичаше. Ариста гледаше донякъде на това като на благословия, тъй като всеки мъж, когото бе обичала, умираше. Нямаше да понесе и неговата смърт. Заключи, че трябва да си останат приятели. Близки приятели, надяваше се, но нямаше да застраши дружбата им. Зачуди се дали Хилфред я наблюдава отнякъде, смеейки се на иронията или ронейки състрадателни сълзи.

Но не мисълта за Джаспър задържаше принцесата на балкона онази нощ. Друг призрак витаеше из изтормозения ѝ ум, нашепвайки спомени. Нещо се случваше. Бе усетила това още откакто я измъкнаха от затвора. Първоначално сметна, че това е резултат от изгладняването. Виене на свят, което засягаше сетивата ѝ. Но сега осъзнаваше, че е нещо повече.

… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат — без рога всички ще умрат. Само ти знаеш — само ти можеш да спасиш…

Думите на Есрахаддон отекваха из главата ѝ, но тя не можеше да разбере значението им.

Какво е Ули Вермар? Кой ще дойде?

Очевидно нещо не се бе случило. След най-късия зимен ден нещо се бе променило. Усещаше го. Въздухът пращеше от напрежение. Макар да знаеше как да черпи от естествената сила на света, Ариста с шок установи, че светът можеше да ѝ отговаря, обръщайки се към нея на език, който тя не разбираше напълно. Състоеше се от едва доловими впечатления, смътни чувства, които тя преди бе отхвърляла като игра на въображението. Всички признаци говореха за голяма промяна. Тя, подобно на всички живи същества, свързани със средата си, долавяше това, както усещаше и наближаването на зората. След този Зимен фестивал щеше да се случи нещо различно. Нещо рядко, нещо старо, нещо величествено бе отминало. Погледна на североизток. Беше там, носейки се към тях.

Идват.

Сепна я глас.

— Ана каза, че си тук.

Ариста се извъртя и видя Модина, която носеше семпла рокля. Бе скръстила ръце срещу студа. Повече приличаше на момичето, което принцесата бе срещнала в Далгрен, отколкото на императрица.

— Извинявай, не исках да те стресна.

Ариста се стегна и направи реверанс.

— Нищо подобно, Ваше Високопреосвещенство.

Модина въздъхна.

— Моля те, не започвай и ти. Достатъчно хора имам, които целуват пода. Не искам и ти да станеш една от тях. И съжалявам, че не те посетих по-рано.

— Ти си императрицата — истинската императрица. Убедена съм, че времето ти е ограничено. А защото аз все още съм посланикът на Меленгар, трябва да те поздравявам и да се обръщам към теб формално.

Модина се намръщи.

— Вероятно бихме могли да прескочим формалностите, когато сме сами?

— Щом това желаеш.

— Исках да те уведомя, че вече официално сме съюзници. Тази сутрин подписах търговско споразумение и пакт за взаимопомощ с Олрик.

— Чудесно — Ариста се усмихна. — Макар да ме лишаваш от работа.

— Може ли да влезем? Тук е истински мраз — Модина пое към стаята на Ариста.

В приглушената светлина принцесата забеляза нещо, оставено върху леглото.

— Толкова се притеснявах за теб — прошепна Модина, неочаквано прегръщайки силно принцесата. — И те посещавах почти всяка вечер. Но ти спеше.

— Ти спаси мен, брат ми и кралството ми — отвърна Ариста, отвръщайки на прегръдката. — Наистина ли смяташ, че се чувствам пренебрегната?

Модина я пусна.

— Съжалявам, че отне толкова дълго. Съжалявам, че трябваше да стоиш в онова… онова… място. Не спасих дякон Томас, нито Хилфред. Може би ако бях предприела нещо по-рано…

— Недей — рече Ариста, виждайки очите на императрицата да се навлажняват. — Няма за какво да се извиняваш.

Модина кимна и обърса очи.

— Исках да ти дам нещо… нещо специално.

Отиде до леглото и разгърна една позната роба, която се разля в блестящи вълни.

— Разпознаваш ли я?

Ариста кимна.

— Не мога да си представя, че на света има две такива роби. Смятам, че той би искал ти да я носиш. Аз също мисля така.

Модина тъкмо бе напуснала стаята на Ариста и минаваше покрай полуотворената врата на Дигън, когато той се провикна:

— Ей, почакай!

Тя спря и бутна вратата, гледайки го през прага.

Висок и много слаб, той се бе излегнал, опрял гръб на купчина възглавници.

— Гърнето ми трябва да бъде изпразнено, стаята започва да смърди. Ще се погрижиш ли за това?

— Не съм камериерка — отвърна Модина.

— О? Сестра ли си? Защото още не се чувствам особено добре. Не бих отказал малко храна. Говеждо например — може би пържола?

— Не съм и медицинска сестра.

Дигън изглеждаше раздразнен.

— Каква полза от теб тогава? Слушай, току-що се измъкнах от затвора, а там буквално гладувах до смърт. Заслужавам малко състрадание. Нуждая се от още храна.

— Ако желаеш, мога да те придружа до кухнята, където ще ти намерим нещо.

— Шегуваш се, нали? Не чу ли какво казах току-що? Болен съм. Слаб съм. Няма да щъкам насам-натам като някой плъх.

— Със стоене в леглото няма да си върнеш силата.

— Май каза, че не си сестра. Слушай, ако няма да ми донесеш нищо, поне намери човек, който ще го стори. Не знаеш ли кой съм?

— Ти си Дигън Гаунт.

— Да, но знаеш ли кой съм?

Тя го погледна объркано.

— Съжалявам, не зн…

— Можеш ли да пазиш тайна? — запита със заговорнически тон, привеждайки се напред.

Модина кимна.

— Оказва се, че аз съм Наследникът на Новрон — Модина се престори на изненадана, а Гаунт се ухили в отговор. — Зная — и аз бях шокиран. Едва наскоро научих.

— Но аз си мислех, че императрица Модина е Наследникът.

— Доколкото чух, това било слух на старите регенти.

— Значи планираш да свалиш императрицата от престола?

— Не е нужно — смигна той. — Чух, че била млада и красива, така че просто ще я взема за жена. Чух също, че била популярна, така че ще се възползвам и от това. Виждаш ли колко хитро?

— Ами ако тя не поиска да сключи брак с теб?

— Ха! Че защо да не иска? Аз съм Наследникът на Новрон. По-добър жених няма да намери.

Модина забеляза как Гаунт се взира в нея още по-напрегнато. Езикът му пробяга по горната му устна.

— Ти си хубавка, знаеш ли? — погледът му отскочи към празния коридор. — Защо не хлопнеш вратата и не скочиш ей тука? — потупа завивките.

— Нали беше изнемощял.

— Казах че съм слаб, а не изнемощял. Пък и не съм чак толкова отслабнал. Ако няма да ми донесеш нещо за хапване, най-малкото поне можеш да ми сгрееш леглото.

— Не мисля, че това е най-малкото. Бих могла да направя и още по-малко.

Той се смръщи.

— Знаеш ли, щом оздравея, ще стана император. Добре ще е да си по-любезна с мен. Бихме могли да продължим и след сватбата. Очаквам да имам няколко придворни дами, ако разбираш какво имам предвид. Ще се грижа добре за тях. Това е шансът ти да се вредиш първа.

— И какво точно означава това?

— Е, знаеш. Грижа се за теб. Давам ти стая в двореца. Предоставям ти хубави дрешки. Такива неща.

— Вече си имам всичко това.

— Да, но може и да го изгубиш, като взема властта. Така ще си сигурна, че бъдещето ти е осигурено. Е, какво ще кажеш?

— Удивително, но ще откажа.

— Както искаш — Гаунт махна с ръка. — Ама ако видиш някоя камериерка, кажи ѝ да си довлече задника и да вдигне гърнето, става ли?

На стълбището Модина срещна един от портовите стражници, който се изкачваше.

— Ваше Високопреосвещенство — той се поклони и зачака.

— Да? — попита тя.

— На входа има човек, настояващ за аудиенция.

— Какво? Сега?

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Казах му, че това не е възможно.

— Става късно. Кажи му да потърси придворния чиновник на сутринта.

— Вече го сторих, но той твърди, че със семейството си трябвало да заминат призори. Били дошли за Зимния фестивал, искал да направи един последен опит да ви види преди да заминат. Каза, че сте го познавали.

— Представи ли се?

— Да, Ръсел Ботуик от Далгрен.

Модина се оживи.

— Къде е той сега?

— Оставих го да чака на портата.

В Далгрен Ботуикови бяха за нея като второ семейство. Бяха се грижили за нея след смъртта на майка ѝ. Модина се развълнува от предстоящата среща със старите си приятели. Полетя надолу по стълбите, принудила стражниците трескаво да отворят вратите. Бързо закрачи през градината, съжалявайки, че не си е донесла плащ. Нощта бе мрачна. Докато вървеше към портата съжали и за липсата на фенер. Да види Ръсел и Лина щеше да е твърде хубаво, за да е истина. Щеше да им даде най-хубавите стаи в двореца и цяла нощ щяха да си припомнят старите времена… по-добрите времена.

Докато минаваше покрай конюшнята, някакъв глас я повика.

— Тракия?

Тя се извъртя и с изненада видя Ройс.

— Какво правиш тук? Ела с мен до портата. Ботуикови са там.

— Искам да знаеш, че много съжалявам.

— За кое?

В очите му имаше тъжно изражение, когато някаква ръка запуши устата ѝ. За момент тя се замята, но всичко свърши бързо. Само чу да прошепва:

— Съжалявам.

Дворцовата камбана заби преди зазоряване. Ейдриън и останалите обитатели на третия етаж пристъпиха в коридора. Ариста носеше сияещата роба на Есрахаддон, а Дигън Гаунт се прозяваше, увивайки одеяло около раменете си.

Амилия и Бректън водеха отряд войници.

— Някой от вас да е виждал императрицата?

— Не и от снощи — рече Амилия.

— Какво става? — раздразнено изръмжа Гаунт. Ейдриън го виждаше за пръв път след тъмницата.

— Императрицата е изчезнала — обяви Бректън. Направи знак на войниците, които започнаха да претърсват стаите.

— И за какво е цялата тази врява? Проверете спалнята на най-красивия ѝ слуга — каза Гаунт. — Вероятно просто е заспала след това.

— Епископ Салдур също липсва — каза Бректън. — Пазачът в кулата и двамата при портата са мъртви.

Войниците приключиха с претърсването на стаите и се върнаха в коридора.

— Как би могъл да се измъкне Салдур? — попита Ариста. — И защо му е да взема Модина?

Ейдриън я погледна косо, сетне заби поглед в пода.

— Не е бил Салдур.

— Но кой би могъл… — поде Ариста.

Ейдриън я прекъсна:

— Ройс я е отвел. Отвел е и двама им. „Бяла пешка взема кралица и офицер.“ Това е дамски гамбит и Ройс го е приел.