Загадката на Марголия

6

Когато се прибрах, Алекс ме очакваше с новини. Беше ходил да се види с Фен и беше получил информация за бащата на Хап.

— Името му е Рилби Плотски. Познат е на съдружниците си като Рил. И той е бил взломаджия като сина си.

Уменията явно се предаваха по наследството.

— Каза, че „е бил“ взломаджия. Отказал ли се е, или е умрял?

— Изтрили са му съзнанието.

— О!

— Попитах дали можем да говорим с него.

— Алекс, знаеш, че никога няма да ни позволят подобно нещо. А и така или иначе няма да има никаква полза.

Отново валеше. Седяхме в офиса и наблюдавахме полета на едрите снежинки. На площадката за кацане снегът вече стигаше до коляно. Сякаш никога нямаше да спре.

Изтриванията на съзнанието невинаги са пълни и необратими — възрази Алекс.

— И това няма да ти позволят.

— Знам. Вече се поинтересувах.

— И какво ти казаха?

— Не мина по официалните канали.

Бях учудена, че е обмислял да стигне толкова далеч. Ако старият Плотски се беше обзавел с нов живот и ново име, значи имаше и пълен набор от фалшиви спомени и придобити привички, които идваха с тях. Щеше да е добър гражданин. Ако тази стена се разрушеше, кой знае какво щеше да се случи.

Алекс не се впечатли от неодобрението ми.

— Говорим за предмети с огромна стойност, Чейс. Пък и не мога да кажа, че храня кой знае каква симпатия към него. Ако беше свестен човек, нямаше да се налага да му изтриват съзнанието, пък и винаги могат да го направят отново.

— Значи приемаме, че е откраднал чашата?

— А ти да не мислиш, че е бил просто изтънчен колекционер?

Взломаджийската кариера на Плотски-старши беше завършила преди почти двайсет години, през 1412, когато беше осъден за трети път, по седемнайсет обвинения. Тогава бяха наложили изтриването. Беше арестуван за първи път през 1389. Уликите сочеха, че е бил доста активен в избраната от него професия в промеждутъка от двайсет и три години.

— И как точно ни помага това? — попитах.

— Ще се опитаме да разберем от коя кражба е дошла чашата.

— И как? Има ли полицейски доклади?

— Да. За всички неразкрити кражби в зоната на действие на Плотски. Но не можем да ги получим директно. Поверителни са.

— Значи трябва да прегледаме медиите.

— Точно така.

— Няма смисъл. Той я е взел, защото е привлякла вниманието му. Очевидно не е осъзнал стойността й, иначе нямаше да стои на лавицата през всички тези години. Ако някой беше докладвал за кражба на чаша, стара девет хиляди години, Плотски щеше да разбере какво притежава.

— Логично.

— Не ми се иска да го изтъквам, но излиза, че сега помагаме да се продаде крадена стока.

— Не го знаем със сигурност, Чейс. Това са само догадки.

— Да бе. В семейство на крадци изневиделица единият развива слабост към антики.

Алекс изглеждаше неспокоен, дори уплашен. Бурята се засилваше.

След малко рече:

— Да го направим. Ще вложим няколко параметъра в Джейкъб и ще го оставим да прегледа новините от този период. Дори и да не успеем, не губим нищо.

Всъщност не беше толкова невероятно, колкото звучеше. Обирите с взлом не са често явление. Повечето хора имат високотехнологични системи за сигурност. Криминалното поведение само по себе си е необичайно. Живеем в златна епоха, макар че се съмнявам дали повечето хора си дават сметка за това.

Замислих се за марголианците и какъв ли е бил светът, принудил пет хиляди души да напуснат родния си дом, да скочат на „Откривател“ и „Бремерхевън“ и да се отправят към неизвестното. Какво ли е било да живееш в двайсет и седми век? Широко разпространена престъпност. Политическо потисничество. Екологични проблеми. Религиозни безумства. Какво ли не още.

— Джейкъб — нареди Алекс, — провери новините, свързани с кражби с взлом в региона на Андикуар от хиляда триста осемдесет и девета до хиляда четиристотин и дванайсета година. Търси всякакви връзки с „Откривател“ или чаша на възраст девет хиляди години.

— Започвам търсенето — обяви изкуственият интелект.

Алекс седеше в големия, мек, ръчно изработен диван срещу бюрото. Носеше обикновен сив пуловер и изглеждаше умислен. Вдигна една книга, отвори я, сетне я затвори, отиде до прозореца и погледна навън към снежната буря.

— Мога да ти се обадя, когато приключи — предложих.

Щеше да е добре да се качи в кабинета си на горния етаж.

— Всичко е наред — отвърна той.

Десет минути по-късно Джейкъб съобщи:

— Няма намерени съответствия.

— Добре. — Алекс затвори очи. — Опитай с всякакви кражби на антикварни предмети.

Светлините на Джейкъб се запалиха и електронното жужене в стените се усили.

Аз преглеждах последните предмети, пуснати на пазара, като търсех такива, които можеха да заинтригуват клиентите ни. Някой беше намерил ръчно изработен часовник на възраст осемдесет години. Никой от клиентите ни нямаше да се трогне, но на мен ми хареса как изглежда. Нямаше да е скъп, а щеше да придаде на дневната ми малко престиж. Чудех се дали да го купя, когато Джейкъб докладва, че отново не е намерил нищо.

— Добре. — Алекс потъна в дивана и скръсти ръце. — Тогава да проверим кражбите от домове, чиито обитатели вероятно са притежавали антики.

— Как ще го направим?

Той отвори бележника си и каза:

— Джейкъб, ще ни свържеш ли с инспектор Редфийлд?

Фен и част от бюрото му се появиха в средата на офиса.

— Какво мога да направя за теб, Алекс?

Звучеше така, сякаш сутринта му се беше оказала доста дълга.

— Случаят, за който говорихме вчера…

Фен вдигна вежди.

— Да?

Явно вече беше слушал предостатъчно за този случай.

— Чудех се дали проникванията с взлом са били ограничени в една област.

Почакай малко — изсумтя отегчено Фен. — Как беше името?

— Плотски.

— А, да. Плотски.

Инспекторът даде инструкции на изкуствения интелект, напомни на Алекс, че седмичната игра на карти ще бъде у тях, и отхапа от някакъв сандвич. После погледна монитора.

— Основната част от кражбите са в Анслет и Стернберген. Има още няколко тук-там. Доста разхвърляни впрочем.

— Но всички са в региона на запад от Андикуар?

— Да. Плотски не е пътувал много.

— Добре, Фен. Благодаря ти.

На последното дело Плотски беше обвинен в седемнайсет взлома. Разполагахме с имената на потърпевшите от записите на съда. Прокурорът твърдеше, че през цялата си кариера Плотски е извършил повече от сто грабежа.

— Е, сега да проверим в медиите всички обири в набелязаната зона в този период.

— Сигурно ще са доста.

— А може би не. Според записите не е имал голяма конкуренция.

Алекс стана, отиде до прозореца и се загледа в снега.

— Джейкъб?

— Да, Алекс?

— Колко кражби е имало през този период?

Отново примигвания на светлини.

— Двеста четирийсет и седем докладвани случая.

— Ей, не каза ли, че не е имал голяма конкуренция.

— Чейс, говорим за двайсет години. — Поклати угрижено глава и добави: — Май никога няма да спре да вали.

Беше от онези дни, в които ми се ще само да се свия пред камината и да спя.

— Джейкъб — продължи Алекс, — трябват ни имената на жертвите.

След малко принтерът изплю списък.

— Сега какво? — попитах.

— Ще проверим всички. Опитай да откриеш кои от тях са притежавали антики.

Лесно бе да се каже.

— Това е отпреди четирийсет години. Някои от хората може вече да не са сред живите.

— Дай най-доброто от себе си.

Какво бе станало с „ние“?

— Добре — отговорих. — Кой би притежавал антики?

— Помисли какво е общото между всичките ни клиенти.

— Парите — отвърнах.

— Аз бих предпочел изтънчения вкус. Но да, трябва да са били заможни. Вземи адресите. Търси хора, които живеят в по-богати квартали.

— Алекс, взломаджиите предпочитат по-изолираните зони.

— Охранителните системи могат да бъдат нискоефективни навсякъде.

Прекарахме следващите няколко дни в разговори с ограбените. Повечето се бяха преместили или бяха мъртви. Да се открият близките им беше сложна работа.

Свързахме се с някои. Вашето семейство да е притежавало антична чаша с надпис на английски?

Всъщност неколцина решиха, че е възможно да са притежавали такава, но никой не успя да я опише точно.

— Алекс, трябва да има и по-резултатни занимания от това — оплаках се аз.

Бяха изминали няколко дни, без да открием нищо, и той също се умори. Вечерта на четвъртия ден бяхме стигнали почти до края на списъка.

— Губим си времето — казах. — Може би някои от кражбите дори не са отразени в новините.

Алекс дъвчеше парче хляб и гледаше разсеяно навън. Светлината в стаята беше приглушена и Джейкъб беше пуснал нещо от „Шерпа“ — тихо и ритмично, в съзвучие с мрачното настроение на вечерта.

— Плотски не е знаел какво е притежавал. Може би първоначалният собственик също не е бил наясно.

— Възможно е — съгласих се.

— Може би не е бил колекционер на антики, а просто човек, който е събирал чаши. Джейкъб, покажи ни чашата отново. Отблизо.

Тя се появи в средата на офиса, беше почти с моите размери.

— Обърни я, ако обичаш.

Чашата започна да се върти. Вгледахме се в орела, в знамената, в регистрационния номер, в оградената с пръстен планета.

— Няма начин — казах аз. — Може изобщо да не забележиш, че е свързана с междузвездните пътувания.

— Така е. Джейкъб, да се върнем във времето на обирите. Същата географска област. Колко семейства са били свързани с междузвездния флот?

— Записани като ограбени?

— Не — отговори Алекс. — Всички с връзка с междузвездните кораби.

Открихме девет такива семейства в областта. Пет се бяха преместили преди години. От останалите четири две бяха на военни, а едно беше свързано с корпорациите, които поддържаха орбиталните станции. От четвъртото бе останала само една жена, която все още притежаваше къщата, но се беше омъжила за журналист и живееше в източната част на Архипелага. Казваше се Делия Кейбъл.

По онова време се беше казвала Делия Уескот. Родителите й — собственици на имота по време на кражбите — бяха Адам и Маргарет, загинали при падане на лавина през 1398-а. Маргарет беше пилот втори клас от Службата за проучвания, Адам беше изследовател, направил кариера с далечни мисии.

Връзката със Службата за проучвания привлече вниманието на Алекс и Делия Кейбъл отиде на първо място в списъка. Джейкъб се свърза с нея и тя се материализира в офиса.

Трудно е да се определят някои характеристики — като ръста например — по мрежата. Хората обикновено си играят с настройките, така че проекцията може да е много различна от реалността. Но не можеш да направиш кой знае какво с очите си, освен да смениш цвета им. Очите на Делия Кейбъл изпълниха стаята с интензивното си излъчване. Предположих, че е висока. Имаше високи скули и хубост на модел. Черната й коса се спускаше до раменете.

Алекс се представи и обясни, че представлява „Рейнбоу Ентерпрайзис“ и има няколко въпроса за една антика.

Изражението й остана любезно, но ни подсказа, че искрено се надява Алекс да не се опитва дай продаде нещо.

Дрехите й — мека сива блуза „Бранденбърг“, пола в тон и бяло шалче — говореха, че разполага със средства. Дикцията й беше съвършена, акцентът калубрийски, щастлива смесица от елитарност и културно превъзходство, която лъха от западните университети.

— Семейството ви притежаваше ли антики? — попита Алекс.

Жената се намръщи и поклати глава.

— Нямам представа за какво говорите.

— Като дете сте живели в Андикуар, нали така?

— Да, в предградието Стренберген. Това беше, преди родителите ми да загинат.

— Къщата ви била ли е ограбвана?

Изражението й се промени.

— Да. Имаше нещо такова, май бяха проникнали с взлом. Защо питате?

— Върнаха ли ви откраднатото?

Тя помисли малко.

— Наистина не знам. Беше доста отдавна. Бях много малка.

— Помните ли да сте имали антична чаша? Със странни символи и изображение на орел.

Тя затвори очи и усмивката смекчи строгостта на устните й.

Право в целта!

— Не съм се сещала за тази чаша повече от трийсет години. Да не би да ми казвате, че е у вас?

— Попадна в обсега на вниманието ни.

— Наистина ли? Къде е била? Как я свързахте с мен?

— Това е дълга история, госпожо Кейбъл.

— Ще е хубаво да си я получа обратно — каза тя. — Смятате ли да ми я върнете?

— Не знам какви са юридическите разпоредби в случая. Ще проверим.

Изражението й показваше, че този въпрос не я занимава особено.

— Не е важно. — Махна с ръка. — Ако може да се върне — добре. Ако не, не се тревожете за това.

— А мога ли да попитам — продължи Алекс — дали е имало и други подобни предмети в дома ви? Други антики.

Тя се замисли.

— Доколкото си спомням, не. Защо? Ценна ли е?

Алекс нямаше никакво желание да намесва агенцията в назряващата юридическа схватка, затова се поколеба, но накрая отговори:

— Възможно е.

— Тогава определено бих искала да я получа обратно.

— Разбирам.

— Колко струва?

— Не знам.

Цените на пазара не оставаха постоянни.

— И така, как да я получа обратно?

— Най-лесният начин е да се свържете с местното полицейско управление. Ние ще докладваме от наша страна.

— Благодаря ви.

Не ми хареса накъде тръгват нещата.

— Сигурна ли сте, че нямаше и други подобни предмети в къщата ви?

— Не съм сигурна, разбира се. Бях на седем или осем години по това време. — Не нарече Алекс идиот, но тонът й го подсказваше. — Не си спомням.

— Добре. — Алекс се облегна в стола си в опит да разсее напрежението. Жената не ми харесваше особено и предпочитах Ейми да си получи наградата. Всъщност вече съжалявах, че си бяхме наврели носовете в цялата тази работа. — Родителите ви, доколкото ми е известно, са загинали от лавина през деветдесет и осма.

— Точно така.

— Имате ли представа откъде са взели чашата?

— Не, винаги си е била у нас.

— Къде я държаха?

— В спалнята.

— Сигурна ли сте, че не знаете откъде са я взели?

Тя прехапа долната си устна, после каза:

— Останала съм с впечатлението, че я донесоха от едно от техните пътувания.

— Какво пътуване?

— Един от техните полети. По едно време работеха за Службата за проучвания. Ходеха заедно на изследователски мисии.

— Сигурна ли сте?

Тя сви рамене.

— Не съм съвсем сигурна, господин Бенедикт. Имайте предвид, че това е станало доста преди да се родя. Била съм на около две години, когато са напуснали Службата за проучвания.

— И това е станало?…

— През деветдесет и втора. Защо? Какво значение има?

— Предприемали ли са и други полети?

— Да. — Делия се усмихна. — Пътувахме доста.

— Къде ходихте, ако не възразявате, че питам?

Появи се малък диван и събеседничката ни седна.

— Не знам. Не на някакви специални места. По средата на нищото. Не си спомням точно.

— Наистина ли?

— Да. Винаги ми се е струвало странно. Отивахме до някаква станция. Беше доста вълнуващо преживяване за едно дете.

— Станция?

— Да.

— Знаете ли коя?

Тя отново започна да се нервира.

— Нямам идея.

— Сигурна ли сте, че е било станция?

— Да, беше в космоса. Какво друго би могло да е?

— Колко голяма беше станцията? Колко натоварена?

— Беше твърде отдавна. Пък и не мисля, че съм напускала кораба.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че паметта ми прави номера. Исках да сляза от кораба, но те… — Замълча, мъчеше се да си припомни. — Казаха ми нещо странно. Никога не го разбрах, ако трябва да съм честна. Казаха ми, че не е място за малки момиченца.

— Права сте. Наистина е странно.

— От друга страна, винаги съм смятала, че не се е случило точно така. Няма никакъв смисъл.

— Успяхте ли да разгледате станцията?

— О, да. Спомням си я. Приличаше на голям и дълъг цилиндър. — Тя се усмихна. — Изглеждаше страшно.

— Имаше ли някъде необичайни структури?

— Доколкото си спомням, не.

— В някой док ли кацнахте?

— Не знам.

— Видяхте ли някъде светлини?

Някои станции рекламират хотели и други услуги на големи пана, които се виждат при приближаване.

— Да, имаше светлини — петна, които пробягваха през станцията.

Докато говореха, Алекс преглеждаше информацията за семейството, която Джейкъб беше открил.

— Били сте с тях по време на лавината, нали?

— Да, но имах късмет. Бяхме на ски курорт в Каракас, когато започна земетресение и планината се стовари отгоре ни. Неколкостотин души загинаха.

— Сигурно е било ужасно преживяване за малко момиченце.

Тя извърна глава.

— Малцина в хотела оцеляха. — Пое дълбоко дъх. — Кражбата, за която споменахте, се случи година преди това.

Погледнах екрана с информацията. След инцидента Делия беше отишла при леля си на остров Сейнт Симеон.

— Госпожо Кейбъл — продължи Алекс, — какво се случи с вещите от къщата?

— Нямам представа — отговори тя. — Не ги видях вече.

— Добре, благодаря.

— Всъщност леля Мелиса, която ме взе, събра част от вещите. Но не много, струва ми се.

Алекс се приведе напред.

— Мога ли да ви помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Когато имате възможност, проверете старите си вещи и вижте дали има нещо, което поне малко прилича на чашата. Нещо с английски букви. Или нещо, което изглежда странно.

— Добре.

— Благодаря ви.

— Господин Бенедикт, има още нещо.

— Да?

— Спомням си, че веднъж, когато се готвеха да влязат в станцията и мислеха, че не ги чувам, майка ми каза на баща ми, че е уплашена.

Проучих семейство Уескот. Адам беше получил степен по математика в Търнбул, малък западен колеж, после беше защитил докторат по астрофизика в Юли. Беше отказал да иде в академия и беше поискал да работи на терен за Службата за проучвания. Малцина от защитилите докторска степен поемаха по този път. Това би означавало, че не са загрижени да си създадат репутация или да се посветят на сериозни изследвания в съответната област, а желаят просто да се доближат до звездите и да посетят светове, които никой не е виждал. Обикновено не мислим за учените като за романтици, но тези хора като че ли попадаха тъкмо в тази категория. Бях прекарала две години като пилот към същата служба и познавам неколцина от тях. Те са истински ентусиасти. Една мисия обикновено обхваща област от осем до десет звезди. Отиваш във всяка система, събираш повече информация, отколкото някой някога ще си направи труда да прочете, и проучваш планетите, ако има такива. И особено внимателно оглеждаш световете в биозоната.

Погледнах снимката на Адам от дипломирането му в Търнбул. Беше на двайсет и две, изглеждаше добре, с кестенява коса, сини очи и уверена усмивка. Момче, което няма никакви съмнения, че ще е първенец на випуска си.

Изрових, каквото можах. Адам Уескот прави изследвания в централната лаборатория за обработка на Кармел. Уескот влиза в „Лъмли“ — за първи път се качва на междузвезден кораб. Тринайсетгодишен получава награда за изследовател — усмихва се, сякаш съзнава, че тя ще е една от многото. Изглеждаше добре в униформа, стегнат и спретнат, сияеше като възрастния, също в униформа, който се ръкуваше с него и му подаваше плочата. Обърна се и видях публиката — петнайсет момчета в безупречни униформи и може би около три пъти повече възрастни — гордите родители на малката група изследователи от — според лентата, закачена на едната стена — Проучвателското философско общество, което очевидно спонсорираше мероприятията.

Дори успях да го чуя да говори.

— Благодаря ти, Харв — промълви той и веднага се поправи: — Господин Страйкър.

Усмивка за публиката — всички знаем, че това е добрият стар Харв. Измъкна лист хартия от джоба си, разгъна го и зачете:

— От името на всички искам да благодаря на родителите, на господин Страйкър и на Обществото. Задължени сме ви за помощта. Без вас сега нямаше да сме тук.

Детето беше поело по пътя си.

Следващият материал показа Адам вече на средна възраст, като гост на масата на Джей Битърман, който беше получил наградата „Карфакс“. И отново Адам на празненството за рождения ден на жена политик, с която беше завързал мимолетна връзка.

И сватбата на Адам. Беше проявил добър вкус и се беше оженил за пилота си, Маргарет Колоник. Маргарет изглеждаше прекрасно като всяка булка — щастлива и развълнувана. Всъщност би изглеждала добре дори в машинното отделение. Имаше същата блестяща черна коса като дъщеря си, същите идеални черти и усмивка, която озаряваше стаята.

Практиката в Службата за проучвания бе изследователите да сменят пилотите си след всяка мисия. Средната продължителност на мисията сега е от осем до девет месеца и не вярвах нещата да са били много по-различни преди четирийсет години. Това се правеше, защото мисиите обикновено включват само пилот и един-двама изследователи. Хора, затворени заедно толкова време, обикновено започват да си лазят по нервите.

Но информацията показваше, че щастливата двойка е извършила десет последователни полета. На последните два бяха взели и Делия.

Седях в офиса и гледах как Маргарет Колоник тръгва по пътеката, за да се врече на своя любим. Тя не беше нежно цвете. Баща й бе умрял рано и тя бе отгледана от чичо си — възпълен мъж, който непрекъснато се озърташе, сякаш искаше да избяга. Не ми приличаше на човек, с когото е била много близка.

Церемонията беше религиозна. Свещеникът искаше благословията на Всемогъщия за щастливата двойка и напътстваше младоженците при произнасянето на обетите. Кумът даде халките, Адам плъзна едната на пръста на Маргарет, която се отпусна в прегръдките му. Целунаха се.

Завиждах им. Имам добър живот и не мога да се оплача, но не мисля, че някога съм изпитвала чистата радост, която видях в очите на Маргарет, когато пое по пътеката към своя любим.

Кумът беше представен като стар приятел на Адам, Толи Уейнборн. Разпознах го веднага. Върнах се на церемонията за награждаването на момчетата и го забелязах и там. Беше на около тринайсет, стоеше мирно с приятелите си, напрегнат и невинен.

Открих Толи след кратко търсене. Живееше в Баркеса, на северния бряг, където беше администратор в социална служба — място, където хората отиват, когато имат неприятности. Изкуственият интелект съобщи, че в момента не е възможно да говоря с него, но ще ми се обади по-късно.

Докато чаках, потърсих книги, в които се споменава за марголианците и полетът им от Земята. Попаднах на „Златната лампа“ от Али Омар. Тя разглеждаше дългата история на човечеството като низ от застои и завои. Основният й въпрос бе: „Какво би се случило, ако след двайсет и седми век човешката раса беше успяла да избегне вътрешните размирици, икономическото преразпределение и кризите? Щяхме ли да избегнем последвалите мрачни епохи през четвъртото, седмото и деветото хилядолетие? Щяхме ли да постигнем праволинеен прогрес. Къде щяхме да сме сега?

Не отговаряше на собствените си въпроси, а се задоволяваше да спекулира с идеята, че марголианците може да са го постигнали. Тогава те щяха да са три или четири хиляди години по-напред в технологично отношение и щяха да гледат на нас не като на варвари, а като на низши създания.

В ранните години на междузвездните пътувания хората се тревожели от срещите с извънземни видове, които биха могли да ги превъзхождат значително. В технологично отношение. Може би и в етично. Вероятно и в двете. И този страх се коренеше в това, че изправени пред хиперцивилизация, дори и благонамерена, хората можеха да се обезсърчат. Подобен ефект е наблюдаван често в ранните времена — когато човечеството се разселвало из родния свят.

Но по отношение на марголианците страховете, разбира се, бяха безпочвени. След като бяха напуснали Земята, никой не ги беше виждал. А единствените извънземни, които срещнахме, са телепатите от Ашиюр — немите. Понякога приятели, понякога съперници, понякога врагове. Изненадващо, но се оказа, че са на същото технологично ниво като нас. И тъй като все още водеха войни помежду си и от време на време срещу нас, осъзнахме, че не са по-добри от хората.

Други нямаше. През хилядолетията открихме множество светове с наличие на живот, но на нито един от тях нямаше вид с разпознаваема за нас интелигентност. Разбира се, съществуват видове с такъв потенциал. Ако сте готови да чакате неколкостотин хиляди години, може и да намерите с кого да си поговорите. Но в галактиката, както казва Арт Бенсън, има още много неизследвани места.

Толи така и не се обади, така че се опитах да го открия в дома му същата вечер. Когато споменах името Уескот на изкуствения му интелект, той веднага се съгласи да говори с мен. Все още изглеждаше сравнително млад. Чертите му, леко пухкави у тринайсетгодишното момче и привлекателни у кума, сега бяха белязани от някаква светска умора.

Беше напълнял, лицето му бе прорязано от бръчки, а някога червеникавата му коса беше посивяла. Имаше брада и изглеждаше някак измъчен. Твърде много години на обществена служба, може би. Твърде много тъжни истории.

Представих му се и обясних, че правя историческо проучване.

— Поддържахте ли връзка с Адам, след като се ожени? — попитах.

Той не можа да потисне усмивката си.

— Беше невъзможно. Непрекъснато отсъстваше.

— Виждахте ли го изобщо?

Той прехапа устна и се отпусна в стола.

— Няколко пъти. През първите години.

— А след като е напуснал Службата за проучвания? Когато кариерата му е приключила?

Този път нямаше колебание.

— Кариерата му никога не приключи — заяви категорично Толи. — Може и да беше напуснал Службата, но с Маргарет продължаваха да летят на своя глава.

— Искате да кажете, че сами са плащали сметките?

— Да.

— И защо?

Сви рамене.

— Не знам. Винаги съм смятал, че са се пристрастили и не могат да се спрат. Веднъж дори го попитах.

И какво отговори?

— Че светът е твърде малък.

— Но защо не са останали в Службата за проучвания, щом са искали да летят?

— Каза, че от Службата винаги му подготвяли поръчение, а той искал да лети накъдето си поиска.

— Това струва ли ви се логично?

— Напълно. Те имаха доста пари. Спестяваха през всичките тези години, а и Маргарет имаше достъп до някакъв фонд.

— Някога мислили ли сте да отидете с тях?

— Кой? Аз? — Усмивката изплува на лицето му. — Предпочитам да съм здраво стъпил на земята. Добрата стара твърда земя. Пък и имах кариера.

— Те поканиха ли ви?

Той потърка брадичката си.

— Просто не мога да си спомня. Беше твърде отдавна. Сигурен съм, че щяха да намерят място и за мен, ако ги бях помолил.

— Знаете ли къде са ходили? Имам предвид частните полети. До едно и също място ли пътуваха?

Той се пресегна към чаша, пълна с безцветна течност и ледени кубчета, отпи и я върна на мястото й.

— Винаги съм смятал, че ходят на различни места.

— Но не сте ги питали?

— Какъв смисъл има да се ходи все на едно и също място?

— Не знам — признах аз.

— Трябва да имате нещо наум, за да задавате този въпрос.

Казах, че просто ми е хрумнало.

— Какво значение има? — попита той.

— Опитваме се да подредим историята на мисиите през годините.

Отговорът, изглежда, го удовлетвори.

— Адам никога ли не ви спомена нищо за тези полети?

— Не ги виждах толкова често. И не мога да си спомня да е казвал нещо. Освен че когато се връщаше, се радваше, че си е у дома.

— Има ли някой друг, с когото може да е говорил? Който би могъл да знае докъде са били последните мисии?

Помисли няколко минути и спомена две имена — човек, който беше починал преди няколко години, и една приятелка на Маргарет, но и тя беше мъртва.

— Да опитаме по друг начин. Дали Адам или Маргарет са ви споменавали, че са открили нещо? Нещо необичайно?

— Като например?

— Стар космически кораб. Много стар.

— Не, не знам. — Поклати глава. — Е, може би само веднъж спомена нещо подобно.

— Какво каза?

— Шегуваше се. Подхвърли, че знае нещо, което ще вземе ума на всички.

— Но не уточни какво?

— Не, само се усмихна и заяви, че при следващото им завръщане ще получа изненадата на живота си. Но Адам си беше шегобиец. Разбирате какво имам предвид, нали?

Докладвах и двата разговора на Алекс.

— Добре — каза той. — Бележим напредък.

Потри ръце и ме похвали, че съм се справила блестящо.

Не схванах защо.

— В какъв смисъл? — попитах. — Единственото, което направихме, е да навредим на интересите на клиента си.

— Ще намерим начин да й се реваншираме.

— И как по-точно?

— Ще й купим хубав подарък за рождения ден. Ще й дадем възможност да участва в издирването на голяма находка и ако намерим нещо, тя ще получи щедър дял.

— Не мисля, че е от хората, които оставят парите да се изнижат и се задоволяват с потенциални възможности.

— Знам. — Пое си дълбоко дъх. — Оплескахме тази част, признавам.

— Ние?

— Добре де, аз. Виж, Чейс, направихме, каквото трябваше.

— Можехме просто да пуснем стоката на пазара, да вземем комисионата си и да направим жената щастлива. Сега, ако имаме късмет, ще трябва да се задоволим с някаква награда. А и не ми харесва как се развиват нещата за Ейми.

— Знам. — Изглеждаше нещастен. — Но госпожа Кейбъл изглежда щедра. Ако нищо не излезе от проучването ни, сигурен съм, че ще ни компенсира за неприятностите.

— Как не.

— Чейс, носим и морална отговорност. Не продаваме крадени предмети.

— Иска ми се да не съм тук, когато обясняваш това на Ейми.