Загадката на Марголия

34

Ускорението ме прикова към страничната преграда на люка и трябваше да изчакам. След няколко минути успях да вляза през шлюза и оттам в пилотската кабина. Уинди беше мъртва, омотана в обезопасителните колани, задушена, подута, замръзнала. Не приличаше на себе си.

Освободих я и я поставих на палубата. Изкуственият интелект нямаше да приеме заповеди от непознат, затова го изключих и започнах дългото обръщане, което щеше да ме върне при „Дух“. После използвах комуникационните системи на „Лотос“, за да се свържа с „Гонзалес“. Казах им, че имам нужда от помощ. Не е спешно, добавих, защото сме овладели ситуацията. Те потвърдиха, че ще тръгнат след около час.

Сложих Уинди в един от отсеците и затворих вратата.

Алекс и Шара въздъхнаха с облекчение, когато спрях до „Дух“ и ги прибрах.

Затворихме външния люк и възстановихме атмосферата. Те изслушаха разказа ми за станалото и Алекс стана състрадателен: Добре ли си? Постъпи правилно. Нямаше избор.

Обсъдихме дали да не се върнем до „Дух“, за да вземем тялото на Чарли, но рискът бе твърде голям. Бяхме навлезли дълбоко в гравитационното поле на джуджето. Така че се отказахме и се отдалечихме, а „Дух“ продължи дългия си скок към яркочервените облаци.

Алекс се обади на Бранков и го увери, че полетът ще си заслужава. Отказа да разкрие подробности, но на Бранков не му беше особено трудно да се досети, че сме открили Балфур.

Закърпихме отвора и възстановихме въздушния шлюз.

— Мисля, че е време да погледнем Балфур — каза Алекс.

Оптичното оборудване на борда на „Лотос“ беше минимално. Яхтата имаше само един телескоп, който се използваше единствено за навигационни цели, а това означаваше, че няма добри дългообхватни възможности и му липсва фина настройка. Не можехме да различим много подробности, докато не се озовахме точно над планетата. Атмосферата — прозрачна, изпълнена с облаци обвивка — изглеждаше доста подобна на земната. Постепенно се откроиха два острова, по-скоро континенти, и огромен океан, простиращ се по цялото кълбо. Успяхме да видим и няколко бури. Появиха се полярните шапки, планински вериги, реки.

— Явно са знаели какво правят — каза Алекс.

Шара, изглежда, се съмняваше в това.

— Не виждам каква разлика би имало — рече тя. — Не биха могли да оцелеят през преходния период. Но е бил добър опит.

Алекс отново попита за наземните условия след изтръгването на света от орбитата му.

— Вероятно големите земни животни не са оцелели — поде Шара. — След първоначалното сътресение планетарното въртене се променило и Балфур е била прихваната от кафявото джудже. Това поставило началото на всичко останало: турбулентни океани, свръхзвукови урагани, вулканични изригвания, каквото се сетиш.

— И това е продължило?

— Четирийсет години. Може би петдесет. Или повече. Не е от моята специалност, но предполагам, че е продължило твърде дълго, за да оцелеят.

— Сега тук изглежда спокойно — обадих се.

Синя вода, облаци, речни долини. Дори джунглите изглеждаха примамливо.

— На точното разстояние от джуджето е — каза Шара.

— За да има нормална земна температура?

— Да. На слънчевата страна, разбира се. Обратната ще е доста студена.

— Толкова, че да замръзнат океаните?

— Не знам.

Облаците бяха бели и перести, но оцветени от червеникавия блясък на псевдослънцето. Бурите, които бяхме видели през сензорите, вилнееха над огромния океан. По някои от по-високите върхове имаше сняг.

— Беше права за джунглата — каза Алекс. Тя, изглежда, се разпростираше и на двата континента.

„Лотос“ хабеше твърде много гориво. Алекс беше нетърпелив да стигне до Балфур, затова се движехме с доста голяма скорост.

— Ще използвам планетата, за да ни забави — казах. — Ще обиколим около три четвърти от орбитата. Повечето време ще летим над студената страна. Съжалявам за това, но не мога да направя друго.

— Добре — съгласи се Алекс. — А после?

— Ще минем под ъгъл, който ще ни позволи да застанем в орбита около джуджето. Когато убием скоростта, ще се върнем тук. По-малко напрежение за нас и ще икономисаме гориво.

Алекс погледна с копнеж извивките на света и каза:

— Ще ми се да имахме совалка.

— „Гонзалес“ сигурно има.

Шара се засмя.

— Сигурна съм, че Емил ще се радва да дойде с теб.

Бяхме в орбита около кафявото джудже, когато „Гонзалес“ се свърза с нас и ни съобщи, че е наблизо.

— Какво е това? — попита Бранков, загледан в червеното небесно тяло. — Това ли е изненадата, която ни обещахте?

— Да — потвърди Алекс. — Това е. Или поне част от нея.

— А останалото?

— Не съм сигурен къде си в момента, Емил. Виждаш ли синята планета, която обикаля около него?

— Не. — Отговорът дойде след повече от минута. Значи „Гонзалес“ все още беше доста далече. Емил носеше яке „Берон“ — един от онези сковани модели с джобове навсякъде. — Има ли синя планета там някъде?

Не бях сигурна дали пита нас, или пилота.

— В орбита около джуджето — отвърна Алекс. — Жив свят.

— Нали не се шегуваш?

— Никак даже.

— Добре. Това е интересно. Но какво общо има с нас?

— Някога е била в системата Тинидиум.

Бранков се усмихна. Това беше широка усмивка, тип „кога ще празнуваме“.

Няколко часа по-късно застанахме в екваториална орбита около Балфур. Минахме над тъмната страна, но не можахме да видим нищо, освен вода и суша.

Наблюдавахме изгрева на слънцето и преминахме терминатора[6] към дневната светлина. Това беше първият ни спокоен поглед към света. Алекс се залепи за илюминатора, а Шара наблюдаваше мониторите. И двамата реагираха едновременно, Алекс вдигна юмрук, а Шара развълнувано ме извика да погледна.

Видях част от сушата на един от островните континенти. И…

Шара се опита да увеличи образа. Алекс ми махна да отида до илюминатора.

Джунглата беше разчистена и имаше поредица прави линии. Близо до голямо езеро.

— Град? — възкликнах аз.

— И там — посочи Алекс. Още линии, по на север. Около река.

Не бях сигурна какво виждам в очите му в този момент. Обикновено, когато открие ново находище, той придобива изражението на скромен гений. Понякога, ако е било дълго издирване, не си прави труда да потиска емоциите си. Но не знам какво беше този път. Радост. Тъга. Копнеж. Всичко едновременно.

— Още — обади се Шара. По южната брегова линия, но все още в терминатора. Преброихме пет скупчвания.

— Нищо върху другия голям остров — каза Алекс.

— Защото е под пряка слънчева светлина — поясни Шара. — Твърде топло е. Всичко, което видяхме, е в зоната на здрача. Там времето е най-благоприятно.

Отминахме и ги изгубихме от поглед. „Лотос“ нямаше телескоп й задната си част. Алекс се усмихна широко на Шара и подхвърли:

— Толкова за приливните вълни и ураганите.

Тя се намръщи.

— Но как е възможно?

— Застанали са в орбита с „Бремерхевън“ и са изчакали нещата да се успокоят.

— Четирийсет години? — извикахме с Шара в един глас. Тази история беше абсолютно невероятна.

— Да. Затова са имали нужда от парници. Трябвало е да изпратят „Откривател“ към Земята, за да постави началото на спасителна операция. Очаквали са да има оцелели на Марголия. Но вероятно не са се доверявали изцяло на „Откривател“. Бил е по-добрият кораб, но не са били сигурни. Знаели са, че Балфур евентуално ще стане годен за живот, докато условията на Марголия ще се влошават. Затова, преди да вземат частите от „Бремерхевън“, са докарали с него част от хората тук. После са взели, каквото им е трябвало, и са изпратили „Откривател“ към Земята. Групата за Балфур е останала на борда на кораба, в орбита. Четирийсет, петдесет години, колкото е трябвало. Когато условията са го позволили, са слезли на земята и са се установили.

— Затова нямаше совалка — казах аз.

— Именно. Някъде долу е.

— Колко ли са били? — попитах.

— Не знам. Не много, предполагам. Колкото по-малко са били, толкова по-големи са били шансовете им. Какъв е минималният брой, необходим за възпроизвеждане?

Никой не знаеше.

Шара се вгледа в синия свят и въздъхна:

— Жалко.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Кавалерията малко е закъсняла.

Внезапно пред нас се разкри океан. Зад нас джуджето-слънце потъваше към ръба на планетата. Морето беше синьо, спокойно и блестящо. Понесохме се към мрака.

— Тази област — каза Шара — е вероятно единствената част от планетата с умерени температури. И знаете ли какво?

Така и не разбрахме, защото тя изпищя. Сочеше екрана.

Имаше нещо в океана.

— Можеш ли да го увеличиш? — попита тя. — Прилича…

На кораб.

Не беше повече от следа. Обектът беше твърде малък, за да може да се различи.

— Може да е голяма риба — каза Алекс. Опитах се да получа по-добро изображение, но само го размазах.

Алекс изруга.

Дойде потвърждение от „Гонзалес“, който вече можеше да използва телескопите си. Никога няма да забравя първите думи на Бранков:

— Господи, Алекс, те са живи там долу.