Загадката на Марголия

10

Когато на сутринта отидох в офиса, Алекс ме попита какво е станало с устната ми. Вече ми беше дошло до гуша от „Откривател", чашата и марголианците.

— Хап ме посети.

— Какво? — Почервеня от гняв. — Добре ли си? Къде е той сега? Ела, седни.

Колко ли зле изглеждах?

— Добре съм — казах. — Няколко синини, нищо сериозно.

— Къде е сега този кучи син?

Мисля, че това е единственият случай, в който Алекс е използвал подобен неприличен израз.

— Говорих с Фен тази сутрин. Каза, че вероятно ще го приберат за малко. Този път е прекалил. Нападал е Ейми два пъти, както и няколко от другите си приятелки. Може би накрая ще решат, че лечението не помага.

Описах му какво се случи. Алекс се ухили широко, когато бейлоксът се появи в историята.

— Браво. — Кимна одобрително. — Фантастична идея.

— Да. Хрумна на Кармен.

— Коя е Кармен?

— Моят изкуствен интелект.

Той огледа синините ми, подхвърли, че се надява да разкарат Хац от улиците, и седна до мен.

— Ами Ейми?

Обикновено, когато пристигна, той ме поздравява с добро утро, казва ми какви са задачите за деня и се качва горе, за да проверява пазарите. Но този път не можеше да намери думи. Повтаряше ми колко се радва, че не съм пострадала сериозно, че не съм ранена тежко, тюхкаше се, че трябва да е било ужасяващо преживяване. Скочи от стола и се появи няколко минути по-късно с кафе и препечена филийка.

Каза още няколко пъти колко се радва, че съм излязла от това изпитание почти невредима, попита ме дали съм сигурна, че съм добре, и дали съм ходила на лекар. И преди да успея да му отговоря, издума следното:

— Преди да се откажем от марголианците, намерих още една следа, която искам да провериш. Стига да си в състояние.

Изчака да помисля и аз осъзнах, че съм получила задача покрай всички тези благопожелания.

— Последно — обеща той. — Ако нищо не излезе, ще се откажем от цялата работа.

— Какво ти трябва? — попитах.

— Мати Клендънън. Учила е в навигационното училище заедно с Маргарет и е била близка с нея.

— Добре. Какъв е номерът й? Веднага ще й се обадя по линка.

— Не е толкова лесно.

Още едно пътуване из космоса, предположих.

— Не. — Изглеждаше гузен. А е нужно доста, за да се почувства Алекс Бенедикт гузен. — Всъщност е малко странна.

— По-странна от Хап?

— Не, нищо подобно. Но явно обича да живее сама. Не говори с никого.

— Няма връзка с нея.

— Да, трябва да отидеш да я видиш лично. — Извади снимка. — На около осемдесет е. Живее в Уетленд.

Трудно беше да се повярва, че Мати Клендънън е едва на осемдесет. Косата й беше чисто бяла; изглеждаше недохранена и изнурена. Снимката беше отпреди две години, затова се зачудих дали е още жива.

Алекс ме увери, че е. Така че взех полета на следващата сутрин и пристигнах в Парагон рано следобед. Оттам хванах влака до Уилбър Джънкшън, наех авиокар и изминах последните сто километра до Уетленд. Въпреки името си, което означава мокра земя, той беше разположен в средата на Голямата северна пустиня; Уетленд беше малък град, привличал голям поток от туристи през миналия век, когато пустинните спортове бяха най-популярни. Но това време беше отминало, туристите вече ги нямаше, предприемачите се бяха отказали, а останалите тук жители бяха по-малко от две хиляди.

Отдалече изглеждаше голям. Старите хотели бяха скупчени по северната страна около водния парк. Гравитационната станция, където танцьорите и кънкьорите се бяха реели свободно, приличаше на голяма покрита купа в централната част, а египетските репродукции — пирамидите, Сфинксът, конюшните — лежаха в бруления от ветровете западен край на града. В добрите стари времена е можело да дойдеш тук с приятели, да се качиш на дром (най-близкото до камила животно на Римуей) и да тръгнеш да изследваш величието на древния свят. Храмът на Офир, обърнат към изгрева, градината-дворец на Яфет Ужасния на няколко километра по-нататък (където, ако си нащрек и умееш да яздиш, може да запазиш вещите си и живота си). Тук хората бяха идвали, за да избягат от виртуалната реалност, тук приключенията бяха истински. Повече или по-малко.

Всичко това е било отдавна, разбира се. Но и на мен би ми харесало. Хората днес прекарват твърде много време в дневните си. Всичко има заместител, както беше казал някой. Нищо чудно, че по-голямата част от населението е с наднормено тегло.

Улиците бяха тихи. Няколко души се разхождаха. Нямаше никакви деца.

Имах адрес. Нимрод Лейн номер едно. Но Кармен не успя да се свърже с никого там. Така че нямах идея къде отивам. Имаше само няколко площадки за кацане и всички бяха частни. Ако искаш да се приземиш, трябва да го направиш в пустинята.

Спуснах се до каменна сграда с вид на пагода и слязох на пясъка. Яркото слънце беше високо в небето, но беше по-скоро студено. Не както би очаквал човек.

Попитах няколко минувачи за адреса, но всички свиваха рамене.

— Опитайте в градския център — посъветва ме един от тях и посочи пагодата.

Влязох в нея и застанах насред фоайето, което изглеждаше като място от миналото. На отсрещната стена имаше асансьори. Износени столове и дивани бяха подредени наоколо. Един възрастен мъж седеше на диван и прелистваше тетрадка.

Отидох до рецепцията и мигновено се появи мъжки аватар — любезен и услужлив. Тъмна коса, сресана назад, приятни черти, малко по-големи от нормалното очи.

— Да, мадам. Аз съм Тома. Мога ли да ви помогна?

Дадох му адреса и той като че се озадачи.

— Изглежда не е в атласа. Мога ли да ви помоля да изчакате секунда, докато се консултирам с началника си?

Изчезна за по-малко от минута. После каза:

— Трябваше да се сетя. Това е изложбената палата „Нимрод“. Или поне там, където е била изложбената палата „Нимрод“. Сега е в частни ръце.

Открих я на девет километра северозападно от града. Една от старите спирки за керваните от туристи, тръгнали от Уетленд.

Мати Клендънън живееше в палат — високи каменни стени, кули, вход с арка, широко стълбище, антични статуи на стража, огромни прозорци, наклонени стъклени панели в покрива, знамена и парапети. Имаше голям вътрешен двор с още статуи, храсти и дървета. Един от фонтаните пръскаше капки по пътеката. Единственият знак за разрухата беше пълният с прах басейн в галерията с колоните в източната част на сградата.

Мислех да кацна в двора, но се спуснах близо до главния вход. Използвах линка си, за да кажа „здрасти“, но не получих отговор.

Излязох, увих се в якето си срещу студения вятър и поспрях да огледам сградата. Твърдеше се, че различните древни подстъпи около Уетленд са автентични, в смисъл, че Ниневия, Хиераконополис и Микена изглеждат по същия начин и излъчват същото усещане, както и в онези славни дни. Нимрод, според бележника ми, е бил част от асирийската империя.

Истината е, че единственото, което знам за асирийците, е онова стихотворение от Байрон. [1]

Качих се по главното стълбище (изсечено също като оригиналното, според твърденията), минах под арката и спрях пред богато украсена двукрила дървена врата. Беше голяма, може би два пъти по-висока от мен. Към дървото бяха прикрепени железни халки на нивото на очите. Ударих с едната по вратата.

— Кой е там? — попита женски глас. Не беше изкуствен интелект.

— Чейс Колпат. Търся Мати Клендънън.

— За какво? Не те познавам.

— Вие ли сте госпожа Клендънън?

— Коя друга мога да бъда?

Заядлива.

— Бихте ли ми отделили няколко минути, за да поговорим за Маргарет Уескот.

Дълга пауза.

— Маргарет отдавна е мъртва. За какво толкова има да се говори?

Дървената врата си оставаше затворена. По крилата й бяха резбовани ловуващи котки и хора с шлемове и щитове. И много кози брадички. Всеки си имаше по една.

— Може ли да вляза?

— Не съм сама — предупреди ме тя.

— Още по-добре. Нямам намерение да ви навредя, госпожо Клендънън.

— Твърде млада сте, за да познавате Маргарет.

— Така е. Не я познавам. Но правя проучване за нея.

— Журналист ли сте?

— Антиквар съм.

— Наистина ли? Странен начин да си изкарваш прехраната.

— Голямо предизвикателство е.

Пак дълга пауза. Едно от крилата изщрака и се отвори.

— Благодаря — казах.

— Вървете право напред до края на коридора, после тръгнете наляво и минете през завесите.

Прекосих каменния под и влязох в изпълнена със сенки зала. Стените бяха покрити с клинопис. По каменни цилиндри бяха изобразени царе, приемащи дарове, стрелци на пост в кули, воини с брадви и сияйни създания, които раздаваха плочки от небето. Покрай две от стените имаше стойки за оръжия, по които висяха бойни брадви, копия, лъкове и стрели. Близо до входа бяха събрани щитовете.

Като следвах указанията на домакинята, минах през друга врата в широк коридор, взех асансьор до четвърто ниво и завих наляво към чакалня. Чух стъпки по пода и Мати Клендънън се появи. Очаквах изтощена, леко побъркана старица. Но Мати беше напълно с ума си. Излъчваше енергия и се движеше по каменния под гъвкаво като котка. Беше висока, царствена, със сиво-зелени очи и тънки, характерни черти. На устните й грееше усмивка.

— Добре дошла, Чейс Колпат. Нямам много посетители напоследък.

Носеше дрехи с пясъчен цвят и войнишка шапка, сякаш бе тръгнала на разкопки. Но кой знае защо тази осемдесетгодишна жена изобщо не изглеждаше смешна в тези дрехи.

— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо Клендънън — казах.

Тя плъзна поглед по гравираните плочки, които ни обграждаха, и рече:

— Тук са открили Епоса за Гилгамеш.

— Наистина ли? — Опитах се да изглеждам впечатлена, но си помислих, че на жената наистина й хлопа дъската.

Тя сякаш прочете мисълта ми.

— Е, разбира се, не буквално. Това е репродукция на двореца в Хорсабад, където Джордж Смит е открил плочките.

Поведе ме по дълъг коридор. Камъкът се смени със сатенени завеси, дебели килими и скъпи мебели. Влязохме в стая с модерни столове и диван. Завесите бяха спуснати и смекчаваха слънчевата светлина.

— Седни, Колпат — покани ме домакинята. — И ми кажи какво те води в дома на Саргон[2].

— Това е великолепно място — казах. — Как дойдохте да живеете тук?

Едната от побелелите вежди се изви.

— Какво е това, комплимент? Има ли проблем?

— Не, просто изглежда малко необичайно.

— Къде има по-добро? — Огледа ме изпитателно, сякаш преценяваше дали съм приятел, или пък се опитваше да разбере моята гледна точка. — Искаш ли питие?

Смеси няколко черни амфетаминови стимуланта, а аз дръпнах една от завесите и погледнах през прозореца. Уетленд, който трябваше да е на хоризонта, го нямаше. На негово място видях град с минарета и кули.

— Багдад — обясни тя. — В славните си дни.

Беше проекция.

— Прекрасно е — казах.

— Трябва да го видиш през нощта, когато са запалени светлините. — Подаде ми напитката. — Реших, че животът в Римуей не ми харесва особено, така че се върнах в по-добри времена.

Огледах стаята — имаше си и климатичен контролер, и синтетични стени, и възможности за виртуална реалност.

Тя се засмя.

— Това не значи, че съм идиот. Взимам най-доброто от двата свята. Багдад е романтичен, но трябва да се държи на разстояние.

Опитах амфетаминовия коктейл и го похвалих.

— Любимият ми е. — Понечи да седне, но размисли. — Нека ти покажа нещо.

Тръгнахме по коридора, завихме няколко пъти, минахме през няколко стаи и влязохме в огромна зала. Процеждаше се достатъчно светлина, за да разсее сумрака. Залата бе пълна с глинени гърнета и още каменни цилиндри. Всички бяха гравирани.

— Всеки от тях разказва история — каза тя. — Там са делата на Сенахериб. Вдясно от теб е славата на Есархадон. Там… — Измъкна фенерче, включи го и насочи лъча към подиума. — Самият кристален трон.

Сияеше ослепително.

— Какво представлява?

— Бил е на Саргон, скъпа моя. Бога ми, май наистина са занемарили образованието ви!

— Понякога и аз мисля така.

Смехът й звучеше като звън на ледени кубчета.

— Вие сте от охранителните служби, нали? — попитах.

— Нещо такова. Всъщност изкуственият интелект се занимава със сигурността. — Усмихна се. — В случай че ти хрумне нещо.

— Не бих си и помислила — отвърнах. — Не ми трябва кристален трон.

Върнахме се в стаята й, където тя направи по още едно питие и поде:

— Кажи сега какво те води насам?

— Били сте близки приятелки с Маргарет Уескот, нали?

Тя огледа стаята, сякаш се опитваше да открие нещо.

— Да, не познавах друга като нея.

— В какъв смисъл?

— Беше великолепна. Грижеше се за всичко. Приятелите й винаги можеха да разчитат на нея.

— Ами Адам? Добре ли го познавахте?

Тя се замисли.

— Адам беше свестен. Малко бавен, като повечето мъже. Погълнат от себе си. Не мисля, че някога оцени какво има. Нея, имам предвид.

— Приемал я е за даденост?

Усмивка.

— О, да. Адам беше твърде зает да се вглежда в звездите и да се тревожи за разни далечни пътувания, за да види това, което му е под носа.

— Но не се е държал лошо с нея, нали?

— О, не. Адам не би наранил и муха. Обичаше я. Но любовта му беше ограничена. Обичаше я, защото беше физически привлекателна и харесваше същите неща като него, защото споделяше страстта му по далечните пътешествия и защото беше майка на дъщеря му.

Мати отново огледа стаята.

— Тук е потискащо, защо не дръпнеш пердетата, скъпа.

Направих го и слънчевата светлина нахлу.

— Така е по-добре. Благодаря ти. Срещала ли си дъщеря им Делия?

— Да.

— Сладко малко създание. Доста приличаше на майка си.

Замълча, очевидно си припомняше миналото. Възползвах се от прекъсването и попитах:

— Маргарет някога намеквала ли е, че с Адам са открили нещо необичайно при някой от полетите си?

— О, да — потвърди домакинята. — Разбира се. Знаеш ли за това?

— Знам, че са открили нещо.

— Каза ми да си мълча.

— Какво са открили?

Тя отново се върна в настоящето и ме погледна внимателно, явно се опитваше да реши дали може да ми вярва.

— Не знаеш ли?

— Не. Знам, че са открили нещо, но не съм сигурна какво. Да не би да са открили Марголия?

Втренчи се в мен.

— Намерили са „Откривател“.

— „Откривател“?

— Знаеш ли за какво говоря?

Кимнах.

— Връщали са се няколко пъти, опитвали да извлекат информация от кораба, но всичко е било твърде старо.

— И аз така предположих.

— Надяваха се, че ще разберат къде е Марголия.

— Но не са успели.

— Не, не разполагаха с достатъчно време. Все още се занимаваха с кораба, когато отидоха на онази проклета ваканция.

— Къде е „Откривател“?

— Не знам. Тя ми каза, но наистина не помня. Спомена само координати. Числа.

— Сигурна ли сте?

— О, да.

— Записала ли ги е?

Ако го е направила, било е преди доста време. — Пак се усмихна. — Съжалявам. Знам, че не това искаше да чуеш.

— Не, всичко е наред. Но те наистина са открили „Откривател“?

— Да.

— Защо не сте казали на никого?

— Мислех, че не биха искали да го правя. Нямаше да ти кажа, ако не беше споменала Марголия. Вече знаеше част от историята, затова реших, че няма да навредя. — Погледна ме изпитателно. — Надявам се да съм права.

— Нямам интерес да навреждам на ничия репутация. Навярно са се качили на кораба.

— Точно така.

— Описаха ли ви какво са видели?

— Мъртъв кораб. — Понижи глас, сякаш бяхме в светилище. — Бил е пълен с хора.

— Екипаж?

— Пътници. Никога няма да забравя гласа на Маргарет, когато ми го каза.

Господи, помислих си, корабът е побирал, колко, деветстотин души?

— Загинали са заедно — продължи Мати. — Каквото и да се е случило, са загинали едновременно.

Когато се върнах в офиса, ме чакаше обаждане от Делия Уескот.

— Имам нещо, което може би ще искаш да видиш. Можеш ли да дойдеш на острова?

Делия живееше на Сирика — неколкостотин километра югоизточно от Андикуар. Даде ми указания и взех влак към Уакайда, крайбрежно градче. Оттам наех такси и се отпуснах на задната седалка, докато то се издигаше над бреговата линия и се понасяше към морето.

Вече се смрачаваше, небето беше чисто и първите звезди изплуваха от изток. Таксито мина над два големи острова и се включи в местния поток на движението. Сирика се появи на хоризонта. Тя беше убежище за хора с много пари и склонност към уединение. Населението й беше само няколко хиляди.

Къщите тук бяха огромни, с колонади и басейни. Всички имаха яхти, които изглеждаха доста по-добре от домовете на повечето хора.

Спуснахме се към вила на върха на хълма. Беше скромна по стандартите на квартала, разположена сред безкрайни зелени поляни. Имаше прилични къщи за гости от двете й страни. Спуснахме се към площадката за кацане и Делия се обади по мрежата:

— Добре дошла на Сирика, Чейс.

Вратата на къщата се отвори и две деца, момче и момиче, се затичаха по пътеката. Искаха да надзърнат в таксито, затова го задържах за минута, преди да платя. После хукнаха нанякъде, а майка им извика след тях да не се отдалечават много, защото вечерята е почти готова.

— Пътуването от Андикуар е дълго — каза Делия. — Но се радвам, че успя да дойдеш.

— Не го усетих, имах интересна книга — отговорих.

Влязохме вътре. Бляскав дом, с високи тавани, много оригинални произведения на изкуството, мраморни подове.

— Мъжът ми замина по работа — обясни Делия. — Помоли ме да ти предам извиненията му.

Въведе ме в дневната. Беше малка, уютна, очевидно прекарваха доста време тук. Имаше две кресла, диван и потъмняла маса за кафе, върху която стоеше метална кутия. Чуваше се музика. Разпознах „Булет Боб енд дъ Рикошетс“.

— Знам, че си нетърпелива да чуеш защо те повиках — поде Делия. — Когато ме попита за „Откривател“, се обадих на леля си Мелиса. Тя се грижеше за мен след смъртта на родителите ми. Не знаеше нищо за откритието, но с баща ми не бяха толкова близки. Леля Мелиса не се интересува много от космоса. Говорих с нея и тя отрече да има нещо, останало от родителите ми, което би ме заинтересувало. Все пак продължи да търси и онзи ден ми съобщи, че е намерила тази кутия.

Делия посочи кутията.

Срещнах погледа й и тя кимна. Разрешаваше ми да я отворя.

Вътре имаше сгъната бяла риза, увита в найлон. Върху нея беше пришита емблема с орел.

— Красота! — възкликнах.

— Мелиса каза, че имало и други неща. Дрехи, ботуши, електронно оборудване. Дискове с информация.

— Господи, какво се е случило с тях?

— Изхвърлила ги. Каза, че ги пазила няколко години, но били твърде стари, а електрониката била негодна, не била съвместима с нищо, така че не виждала причина да я задържи. Запазила ризата за спомен.

— И дисковете ли е изхвърлила?

— Да — въздъхна Делия. — Но исках да поговорим и за друго.

Изглеждаше разтревожена.

— Давай.

— Ако си права, родителите ми наистина са открили „Откривател“, но не са го докладвали. Това означава, че са скрили информация от Службата за проучвания.

— Да. Така изглежда.

— Колко сериозно провинение е това?

— Не знам.

Казах, че смятаме, че са си замълчали, за да защитят артефакта. Но Делия не беше глупава.

— Няма значение — каза тя. — Ако е станало така, няма да изглежда никак добре.

— Възможно е.

— Чейс, не искам да навредя на репутацията им… — Млъкна и огледа стаята. — Разбираш ли?

— Да.

— Затова не съм сигурна какво да направя.

— Ще опитам да ги защитя — заявих.

— Но няма да можеш да направиш много, нали?

— Вероятно не — признах.

По пътя към вкъщи гледах „Внедряване“, класически хорър, в който лишени от емоции супермени от Марголия се бяха промъкнали тайно в Конфедерацията. Гледаха на нас като на пречка пред прогреса, който дефинираха като „подобрена интелигентност“ и „висша ценностна система“. Сред ценностите им, разбира се, нямаше забрана да се убиват хора, които разкриват тайната или просто се оказват на пътя им.

Ако сте го гледали, не може да сте забравили отчаяното преследване по въздушните пътища и кулите на Ню Йорк Сити, когато главният герой бяга от десетина кръвожадни марголианци, докато се опитва да предупреди властите. По пътя използва смазочно масло, електрически вериги и редица други приспособления, за да се измъкне. Марголианците използват свръхинтелигентността си, за да лъжат другите, да огъват метал и какво ли още не, но когато ножът опря до кокала, стана очевидно, че добрата стара изобретателност на Конфедерацията печели безотказно. Особено ми хареса номерът със смазочното масло, с което героят подхлъзна един от преследвачите по недостроена тераса.

Не обичам хоръри. В този убиват над двайсет души, и то по невероятно изобретателни начини, лее се кръв, същинска касапница. (Така и не разбрах защо марголианците носят тези дълги ръжени, когато могат да обезвредят хората с шок-индуктори.) Жертвите бяха повече, отколкото мога да понеса за една вечер. Но исках да видя как другите гледат на историята за Марголия.

Е, видях. „Внедряване“ беше забавен, но наивен — беше невероятно такова нещо да се случи наистина.