Загадката на Марголия

16

На следващата сутрин отидох в кабинета на Шара, за да й обясня какво искаме. Докладите от мисиите показваха кои звезди са посетили семейство Уескот. Благодарение на изкуствения интелект на „Сокол“ знаехме и в какъв ред са ги обиколили.

— Алекс смята, че можеш да определиш дали тази последователност съвпада с оригиналното предложение.

— Но предложенията са изтрити — заяви Шара. — Вече говорихме за това.

— Знам, но нали преди да се появят квантовите двигатели, корабите на Службата за проучвания са изчислявали най-краткия общ път за дадена мисия.

Обърканото й изражение се смени с усмивка.

— О! — възкликна тя.

— И знаем, че семейство Уескот са се интересували от звезди тип G в края на водородния горивен цикъл.

— Точно така.

— Почти сме сигурни, че са намерили нещо в някоя от системите и са заличили звездата от доклада. Били са някъде другаде и са заместили това местоположение с описаното в първоначалния им план. Ако можем да открием коя звезда е била изтрита…

— … ще знаете къде е „Откривател“.

— Можем ли да го направим?

— Без да имаме предложението на разположение?…

— Да.

— Сигурно.

Тя зарея поглед нанякъде. Рояк пъстроцветни пчели прелетя край прозореца и продължи по вятъра. Изкуственият интелект я уведоми за обаждане отвън.

— Не сега — отговори му тя и се обърна към мен: — Дай да видя какво имаш.

Подадох й чипа. Тя го сложи в четеца и затъмни стаята.

— Можем ли да предположим, че е станало по време на последната мисия?

— Това е добра идея за начало.

Тя накара изкуствения интелект да направи проекция на областта на изследване при полета от 1391-92 година.

Кабинетът изчезна и ние заплавахме сред звездите.

— Махнал съм всичко извън въпросната зона — съобщи изкуственият интелект. — Има хиляда триста и единайсет звезди в областта.

Повечето бяха жълти, от тип G. Една близо до шкафа до отсрещната стена засия.

— Това е Тайо 4776, която са посетили първа — продължи изкуственият интелект. Появи се линия към втора звезда на половин метър разстояние. — Айсхаус 27651. — Линията се начупи към трета звезда близо до лампата на бюрото. — Костлер 2294. После нагоре към звезда над главите ни, продължи покрай дивана, докосна още две и зави рязко през стаята. Накрая гледахме блестяща зигзагообразна диря.

— Разстоянието, изминато по време на полета, е трийсет и две цяло и четири светлини години. Общото покрито разстояние за мисията е осемдесет и девет цяло и седем светлинни години. Били са посетени десет звезди.

— Марк — обърна се Шара към изкуствения интелект, — запази същото поле и ни покажи кои звезди са близо до края на водородния горивен цикъл. Да кажем звезди, при които ще започне горене на хелий през следващите половин милион години. И махни всичко останало.

— Ще ми трябва минутка, Шара.

— Добре.

— А посещавал ли е някой тези системи преди това — обадих се аз. — Откъде е знаел Адам кои слънца са в края на цикъла си?

— Не. Спектрографският анализ предоставя всичко нужно за планирането на полета.

— Готово — обяви Марк.

— Добре. — Звездите започнаха да примигват и угасват. — Да видим какво имаме.

Останаха около трийсет възможни звезди, включително и десетте, посетени от семейство Уескот. Дирята на „Сокол“ беше ярка и чиста.

— Запази модела — нареди Шара.

Проекцията угасна.

— Добре, Марк. Сега искам да планираш полет за същите десет звезди, като използваш минималното време за пътуване. Започни от звездата, която „Сокол“ е посетил най-напред. Тайо нещо си.

Тайо 4776 стана по-ярка и от нея отново се появи линия, която мина през Айсхаус, после изви към звездата до лампата. Когато мина й през десетте, зигзагообразната следа се появи пред нас.

— Изглежда като първата — казах аз.

— Да видим. Марк, сравни двете следи.

Той наложи двата модела. Бяха идентични.

— Да опитаме с предишната мисия — предложих.

Открихме го в полета от 1386-87.

Следите бяха почти идентични. В мисията отново бяха включени десет планетарни системи, но този път не беше следван най-ефективен маршрут с оглед разхода на горивото. Разминаването се появи при шестата звезда.

Тинициум 2502.

Отклонението не беше голямо, но бе достатъчно, за да ни подскаже, че нещо не е наред.

Ако бяха останали верни на системата, нямаше да отидат до Тинициум.

— Коя звезда е трябвало да посетят? Коя съответства на модела? — попитах.

Шара се обърна към изкуствения интелект.

— Да предположим — че след Тинициум два хиляди петстотин и две са се върнали към първоначалния план.

— Тук — съобщи Марк и освети съседна звезда.

Тинициум 2116.

— Фантастична си, Шара — възкликнах аз.

Тя се усмихна.

Имам своите мигове.

Заведох я на обяд. Беше най-малкото, което можех да направя. Отидохме в „Хилсайд“, седнахме на маса до прозореца, поръчахме си питиета и се заговорихме за изгубени междузвездни кораби.

— Планетарната система на Тинициум вероятно е с диаметър от около осем милиарда километра — каза тя. — Но гравитационната сила на слънцето ще се усеща на разстояние няколко пъти по толкова. Ако „Откривател“ е в орбита около някоя планета, няма да имате проблеми да го откриете.

— Но ако е в орбита около слънцето…

— Ще трябва да си подготвите солидни хранителни запаси.

Да. Това беше следващото, с което да се занимаем. На „Бел-Мари“, която имаше само основно навигационно оборудване, щеше дай трябва доста време да проведе търсенето. Може би години.

— Службата за проучвания може ли да помогне?

— Мога да ви заема малко техника, например телескоп. Той ще ви свърши добра работа.

— Шара, ти си добросърдечно, прекрасно същество.

— Вярно. Какво получавам в замяна?

— Ще платя обяда.

— Така или иначе плащаш обяда.

— Ами… — Замислих се. — Искаш ли да дойдеш с нас? Да го открием заедно?

Тя направи гримаса, сякаш току-що й бях предложила накълцан октопод.

— Не ми се ще. Знам, че от историческа гледна точка това е нещо голямо, но просто не съм ентусиаст. Поне не достатъчно, че да прекарам толкова време на борда на кораб. Вероятно ще сте там месец-два.

Храната пристигна. Сандвичи и напитки. Някакъв мъж до прозореца се опитваше да улови погледа на Шара. Тя обаче не го забелязваше.

— Когато откриете кораба — каза тя, — ще изтъкнете публично заслугата на Службата за проучвания…

— Дадено.

— … и ще се съгласите да ни дадете достъп до откритието. Което значи, че ти и шефът ти няма да изнесете всичко от кораба, преди да стигнем там.

— Ще си вземем някои неща. Само мъничко.

— Бъдете скромни. Става ли?

— Разбира се.

Погледна ме.

— Наистина, Чейс.

— Няма проблеми.

— Добре. — Отпи от питието си, но умът й беше другаде. — Истината за Службата за проучвания — каза след кратко колебание, “ която не разкриваме публично, е, че главният ни интерес е откриването на друга цивилизация. Това не е официално, разбира се. Официално искаме да категоризираме какво има там. Всяка система се каталогизира — физическите характеристики на слънца и светове, сведения за планетите, странности и така нататък. Но хората на корабите знаят, че повечето информация отива в „Подай и забрави“. Искам да кажа, че на никого не му пука за температурата на повърхността на още един газов гигант?

— Значи?…

— …Изследването на газови гиганти се прави от далечно разстояние и е еднократно. От корабите се очаква да изследват всичко в системата, но обикновено не се приближават. Знаеш това. Работила си за нас. Оттук следва, че ако „Откривател“ е на орбита около планета, тя ще е най-вероятно в биозоната. Така че може би е най-добре да започнете оттам.

— Дори не знаем със сигурност дали е в тази система.

— И в това е предизвикателството. — Отхапа от сандвича си. — Хубав е. Това място ми харесва.

— Разкажи ми за телескопа.

— Ще трябват някои формалности, за да ви го отпуснем. — Забеляза мъжа и се престори на отегчена. — Кога тръгвате?

Когато се върнах в офиса, докладвах разговора на Алекс, а той прониза въодушевено въздуха с юмрук и рече:

— В играта сме.

Разказах му и за обаждането на Уинди.

— Оли Болтън. — Направи гримаса. — Защо ли не съм изненадан?

— Не мисля, че можем да направим кой знае какво. Освен да го нападнем физически.

— И аз така смятам.

Не изглеждаш особено разстроен.

— Това е част от бизнеса. Надхитрили са ни.

— Това не е част от бизнеса, а подкупване.

— Да не се тревожим за това сега, Чейс. Имаме по-важна работа.

Нямаше къде да закачим телескопа на „Бел-Мари“, затова се наложи да се забавим няколко дни, докато необходимата приставка бъде инсталирана на корпуса.

През това време Алекс се опита да разбере нещо за Джош Корбин, мъжа, разпитвал Делия за „Откривател“. Но не научихме повече от това, което вече знаехме — от време на време действаше като консултант за Болтън.

Междувременно в офиса пристигна пакет, адресиран до мен. Имаше поздравителна картичка: „Чейс, така и не те забравих. Да те пусна да си отидеш, беше най-глупавото нещо, което съм правил. Ще ти се обадя тази вечер. Джери“.

Преди няколко години в живота ми имаше един Джери Ънтъркефлер, но той не правеше впечатление на страстен тип.

Миналата година, по време на случая „Поларис“, когато бяха направени няколко опита за посегателство върху живота ни, получихме застраховка от клас А. Тъкмо сега тя се изплати. Джейкъб ми каза да оставя пакета леко на земята, да предупредя Алекс и да напуснем веднага къщата.

Час по-късно стояхме на ливадата, а полицаите изнесоха кутията.

— Почистващи наноботове — съобщи ни Фен. — Щели са да превърнат къщата в парк с три каменни пейки за около четири минути. — Погледна ме. — Ти щеше да си една от пейките.

Това ме поуплаши.

— Кой би искал да ви убие? — попита инспекторът.

Нямахме идея кой би стигнал чак дотам. Прекарахме близо час с Фен, като отговаряхме на въпросите и се опитвахме да ограничим кръга на заподозрените. Разказахме му за „Откривател“ и за Джош Корбин. Както и за Оли Болтън.

— Мислиш ли, че Болтън стои зад това?

Алекс каза, че не може да го твърди. Аз лично не вярвах, че Болтън, ще се опита да убие някого.

— Как би могъл човек да се сдобие с това чудо? — попитах.

— Проверяваме. Предназначени са за индустриална употреба. Не са трудни за намиране. За съжаление.

През нощта откриха Джери Ънтъркефлер и го закараха в центъра за разпит. Всъщност беше хубаво да го видя отново. Но знаех, че не той стои зад опита за покушение.

Фен се обади, за да ни предупреди да внимаваме, да не рискуваме и да не се колебаем да му се обадим, ако се почувстваме заплашени.

Истината беше, че вече се чувствахме заплашени и се радвахме, че скоро ни очаква полет с „Бел-Мари“.

Двама души от техническата поддръжка прикачиха телескопа, когото нарекоха „Мартин“, на Крис Мартин — първия, използвал този вид съоръжения. Свързаха го с изкуствения интелект на кораба, проведоха няколко теста и казаха, че всичко е готово.

Този път, разбира се, Алекс идваше с мен. Записахме се за сутрешно излитане, но не можахме да намерим стаи в хотелите на Скайдек за предната нощ, така че бяхме принудени да спим на борда. Вечеряхме в „Карлс“, спокоен делакондански ресторант — любимият на Алекс на Скайдек. Когато сме там, винаги намира време да хапне в „Карлс“. След това той се върна на кораба, а аз отидох да се позабавлявам. Намерих си закачка и не се върнах на „Бел-Мари“ едва няколко часа преди излитането. Не че имаше значение. След отдалечаването ни от станцията щяха да ни трябват девет часа, за да съберем заряд, така че щях да имам предостатъчно време да поспя. Когато пристигнах, Алекс беше буден. Погледна ме с неодобрение, но не каза нищо.

Бях дала на „Бел-Мари“ информацията за целта на полета, преди да отидем на вечеря. Максималният обхват на Бел за един скок беше малко по-малко от хиляда светлинни години. Тинициум 2116, нашата цел, беше на хиляда и шестстотин. Това значеше, че трябва да спрем за презареждане. Цялото пътуване — от Скайдек до набелязаната система — щеше да отнеме по-малко от деветнайсет часа. В сравнение с шестте седмици, необходими на „Сокол“, си беше направо нищо.

Изкъпах се, преоблякох се и седнах в креслото преди сигнала за готовност, отбелязващ петнайсет минути до началото на полета. Магнитните скоби ни хванаха и ни преместиха в опашката.

Пред нас имаше пътнически кораб с капацитет около трийсет души. Наблюдавах го как потегля. После дойде нашият ред.

Алекс бе заел дясната седалка. Беше необичайно мълчалив, в последните секунди преди тръгването очите му не се откъсваха от мен.

— Сигурна ли си, че си напълно будна?

На път към точката за скока си пуснахме екшън симулация и поиграхме шах. Не мога да му съпернича. Това вероятно е добре, защото той приема играта твърде сериозно. Освен това се насладихме на театралното издание на „Втори път наоколо“.

До късния следобед, корабно време, квантовият двигател беше напълно зареден. Така че направихме първия си скок. Всъщност е по-щадящо за системата да не се стига до максималния обхват. Така че просто разделих разстоянието от хиляда и шестстотин светлини години на половина.

Излязохме, разбира се, по средата на нищото, в пустотата сред звездите.

Започнах презареждането и съобщих на Алекс, че ще сме готови за втория скок някъде към два през нощта. Не беше особено удобно.

Предполагам, че ако този втори скок щеше да ни отведе право до „Откривател“, щяхме да се лишим от съня, но знаехме, че търсенето ще е дълго. Затова решихме да отложим скока, да се наспим добре и да се отправим към Тинициум на сутринта.

Алекс се настани да гледа група експерти, които спореха за политика. (Бяхме взели няколко чипа, за да попълним библиотеката на кораба.) Аз се забавлявах известно време с виртуална реалност — минавах през пръстените на газов гигант, докато някакъв глас ми разказваше как са се оформили и защо изглеждат така. Спуснах се в супернова, което по неизвестни причини ме притесни по-малко от навлизането в атмосферата на Нептун. Разказвачът твърдеше, че това е прекрасен свят. Явно никога не бе бил там. Всъщност и аз не съм била, но съм посещавала подобни места и когато ги погледнеш отблизо, повярвайте ми, не си мислите за естетика.

Почетох около час и половина и заспах към полунощ, като казах на Бел да не ме буди и че не ме интересува кога ще свършим с презареждането.

— Добре, Чейс — отвърна тя и се появи до мен — двайсетгодишна, миловидна, красива и с криле.

— Отиваш ли някъде? — попитах я.

Тя се усмихна.

— Винаги съм смятала, че хората изглеждат по-екзотично с криле.

Не знаех как да отговоря на подобно твърдение.

— Не ме буди — заръчах й, — освен ако не възникне проблем.

Но това не ми помогна особено. Когато зареждането приключи, звукът на двигателите се променя и аз съм напълно неспособна да го проспя.

Направихме втория скок по план веднага щом и двама станахме. Светлините проблеснаха, после станаха зелени. Вътрешностите ми възроптаха за кратко — правят го понякога при преходната фаза. Този път имахме слънце и Бел го идентифицира като Тинициум 2116.

Това беше системата, която „Сокол“ трябваше да е посетил, въпреки че ако се вярваше на доклада, не беше.

— На три цяло и една астрономически единици[3] сме от централното светило — съобщи Бел, — на половината разстояние от биозоната.

— Добре, да започнем дългообхватно сканиране на планетарните системи.

— Променям курса — докладва Бел. — Насочваме се навътре.

— И нека да пуснем Мартин да поработи. Да видим дали нещо наоколо прилича на изоставен кораб.

Технологията на Мартин беше проста — триметров телескоп проучваше квадрат от небето, с десет градуса всяка страна. Оглеждаше по квадрат на минута с ултравиолетово до средно инфрачервено и записваше резултатите. Обхождаше цялото небе за шест часа, след което процесът започваше отново.

Това ни позволяваше да съставим каталог на всички движещи се обекти — планети, луни, астероиди и каквото още ви хрумне. Обектът, който търсехме, имаше отразяващ корпус, което означаваше високо албедо. Ако той наистина беше там, очаквахме да го открием до няколко дни.

Поканих Алекс да натисне бутона за активиране на системата, но той отказа:

— Ти свърши всичката черна работа в тази операция, Чейс. Ти го направи.

И аз го направих. Лампите светнаха, а Бел се показа в камуфлажни дрехи и шапка за сафари и докладва:

— Търсенето започна.

Свързах Мартин с навигационния дисплей, за да проследяваме работата му. Алекс постоя малко, отегчи се и се върна в общата зала.

През следващите няколко часа нашето дългообхватно сканиране засече газов гигант на десет АЕ от слънцето и още един на четиринайсет. Това беше всичко за този ден. Алекс беше видимо разочарован, но му напомних, че системата е доста голяма и не можем да открием всичко от първия път.

Прекарах по-голямата част от първия ден на мостика. Наблюдавах как слънцето нараства, докато се приближавахме. Алекс сновеше между каютата си и общата зала, като от време на време преглеждаше обявите с антиките, появили се на пазара. След вечеря се присъедини към мен, сякаш това щеше да вдъхне на Бел усещане за неотложност.

— Бел — попита той, — виждаме ли вече нещо?

— Твърде рано е, Алекс.

— Колко време ни трябва, за да забележим планета?

— Може би още ден.

Той ме погледна.

— Мартин намери ли нещо?

— Не — отвърнах. — Когато го стори, първи ще узнаеш.

— Не мога да повярвам, че на корабите от Службата за проучвания е нужно толкова време, за да разберат какво има в някоя планетарна система.

— Не сме оборудвани за планетарно проучване — обясних аз. — Екипировката ни е пригодена за откриване на малки цели, които отразяват светлина. Изоставени кораби, станции за кацане или нещо подобно. Дългообхватното сканиране върши работа, но щяхме да постигнем по-бързи резултати с нещо по-специализирано.

— Защо не осигури нещо по-специализирано за тази част от работата? Искам да кажа, че Мартин ще търси „Откривател“, но защо не взехме нещо, което да открива светове?

— Не знам. — Опитвах се да не повишавам глас. — Мислех за изоставения кораб и не ми хрумна, че ще трябва да правя карта на слънчева система.

— Е, добре де. Нищо страшно не е станало. Каквото и да има тук, ще го открием.

Изглеждаше обезсърчен и това май се дължеше не само на чакането.

— Добре ли си? — попитах го.

— Всичко е наред.

Той извърна поглед от мен.

— Нещо те тревожи.

— Не. Няма нищо.

Бе очаквал още от първата минута да забележим свят от клас К, с течна вода и гравитационни нива, удобни за хората. И сега беше разочарован.

Не беше дошъл само за древни отломки. Той искаше Марголия.

— Имай малко търпение, Алекс — казах аз.

А той въздъхна и попита:

— Ако имаше свят от клас К в биозоната, вече щяхме да сме го открили, нали?

Не можех да го лъжа.

— Вероятно. Но нека просто се успокоим.

Сви рамене и заяви:

— Винаги съм спокоен. Никой не е по-спокоен от мен.

На четвъртия ден в системата Бел докладва за попадение:

— Свят от земен тип. Не го видяхме по-рано, защото е от другата страна на слънцето.

— Къде е планетата? — попита Алекс.

— В биозоната.

Бинго! Той скочи от стола и погледна през илюминатора.

— Вижда ли се?

Бел посочи една мътна звезда.

— Да идем да погледнем.

Сменихме курса. Трябваха ни около десет часа, за да презаредим, след което можехме да скочим по-близо.

— Има атмосфера — каза тя. — Екваториалният диаметър е тринайсет хиляди километра. Разстояние от слънцето — сто четирийсет и два милиона.

— Красота — възкликна Алекс. — Това е друг Римуей.

— Няма следи от сателити.

— Ами радиотрансмисии? — попита той. — Улавяме ли нещо?

— Не получаваме сигнал, но е доста далече.

— Нищо не можеше да помрачи настроението му.

— Прекалено оптимистично е да очакваме да са живи след толкова време.

Съгласих се. Имах лошо предчувствие.

— Установявам наличие на океани.

— Добре! — Алекс се наведе напред като устремена хрътка.

— Имам въпрос — намесих се.

— Давай.

— Ако това наистина е Марголия, защо семейство Уескот не са казали нищо? Те са били тук през осемдесет и шеста, може би и през осемдесет и седма? Предварителните планове са унищожени най-късно през деветдесета. Но до деветдесет и пета те все още са мълчали.

— Щели са да попаднат под подозрение — каза Алекс.

— И какво от това? Така или иначе е трябвало да поемат риска и да съобщят за откритието си по някое време.

Той поклати глава.

— Може би са искали да изчакат.

— Алекс, не се надявай прекалено.

Не беше в негов стил да се забравя така. Но залогът беше толкова голям, че просто не можеше да се овладее. Не говоря за пари. Дълбоко под мрачната нагласа на търговеца Алекс е романтик. А това беше най-невъобразимата романтична възможност.

Все още усещахме нажежаването на очакването, когато няколко часа по-късно Бел каза тихо:

— Изглежда новините са лоши.

На мостика се възцари тишина.

— Какво има, Бел? — попитах.

— Светът не е подходящ за заселване. Вероятно и за човешки живот.

Алекс се прокашля и попита:

— Нали каза, че е в биозоната?

— Отдалечава се от слънцето.

— Какво искаш да кажеш? — настоя той.

— Има висока елиптична орбита. Още не мога да дам точните числа, но оценката сочи, че се отдалечава на четиристотин милиона километра.

— Това би означавало студена зима — обясних аз.

— И се приближава до около четирийсет милиона. Има възможна грешка в рамките на десет процента, но при тези граници тя е без значение.

— Предполагам — съгласи се Алекс.

— Когато достигне перихелия, екваториалните области на планетата ще получават четирийсет пъти повече слънчева светлина на квадратен сантиметър, отколкото на Римуей.

— Какво става с океаните, когато се отдалечи по орбитата си?

— Все още няма достатъчно данни.

Светът беше обвит в бели облаци. Океаните покриваха повече от половината кълбо, а континентите бяха зелени.

— Наклон на оста десет градуса — обяви Бел. — И няма луна.

— Сигурно, при четирийсет милиона километра от слънцето — отбеляза Алекс.

— Когато наближи перихелия, планетата се ускорява. Ще се движи доста бързо в периода на максимално облъчване — обясни Бел.

— Прилеп от ада — подхвърли Алекс.

— О, да. Определено, Когато е най-далече, се движи много по-бавно. През повечето време на този свят цари дълбока зима.

— Но няма ли океаните да пресъхнат при подобна орбита? — попита Алекс.

— Нямам необходимите данни — отвърна Бел. — Мога да ви кажа обаче, че тяхното присъствие предлага известна защита срещу жегите през лятото.

— И защо? — попитах.

— Когато светът мине близо до слънцето, е налице значително изпаряване. Морското равнище спада с до трийсет метра, парата изпълва небето с това, което наблюдавате сега: оптически непропускливи буреносни облаци, които спират голяма част от лъчението.

Сензорите успяха да пробият плътната атмосфера и ние получихме снимки — речни долини, огромни клисури, покрити със сняг планини.

— Подозирам, че океаните губят вода — обадих се аз. — Още няколко милиона години и ще изчезнат.

— Изглежда има големи форми на живот във водата — съобщи Бел.

— Не замръзват ли? — попита Алекс. — Колко е дълга годината тук?

— Приблизително двайсет и един и половина стандартни месеца. През девет от тях температурите са поносими. Дори приятни. През най-студените шест месеца океаните замръзват, но не мога да определя до каква дълбочина. Вероятно до сто метра. Това сигурно ги изолира и препятства значителната загуба на топлина.

— И дава възможност на морето да оцелее.

— Да.

— Можеш ли да кажеш какъв вид живот има там?

— Не. Различавам движение, но още нямам детайли.

Не открихме следи от селища. Никакъв знак, че някой някога е стъпвал на този свят. Земята беше покрита с гъста растителност. Приличаше на джунгла. Не видяхме големи сухоземни животни. Всъщност не видяхме никакви сухоземни животни.

Спуснахме се на ниска орбита и Алекс се вгледа в света. От тази височина той изглеждаше приятен и топъл, идилично място, идеално за заселване.

Тук-там имаше пустинни земи, но навсякъде другаде виждахме само джунгла.

— Не разбирам — казах. — Това нещо редовно се приближава на един хвърлей от слънцето. Как оцелява растителността? Защо не е пустиня? Защо не е просто обгорена скала?

— Периодичната близост до слънцето осигурява топъл и влажен климат. Идеален за джунгла. И, както казах, облаците играят ролята на сравнително ефективен топлинен щит — отвърна Бел.

Алекс мислеше за друго.

— Бел, виждаш ли някакви следи от конструкции? Сгради? Пътища? Може би пристанищно приспособление?

— Не. Ще ми трябва време да сканирам цялата планета.

— Разбира се.

— В момента температурите на средна височина варират от двайсет и три до петдесет градуса по Целзий.

— Малко е топличко — промърмори Алекс.

— Атмосферата е от азот, кислород, аргон. Може да се диша. Може би е малко по-богата на кислород, отколкото трябва. Въздушното налягане на морското равнище е в рамките на хиляда милибара.

— Като у дома — рече Алекс. — Не откъсваше поглед от джунглата. След малко попита: — Какво мислиш, Чейс?

— Не мога да си представя, че някой би искал да се засели тук.

Бел примигна и се появи в друго превъплъщение — като възрастна библиотекарка с набръчкано лице, бяла коса и окуражаваща усмивка.

— Отчитам вулканична дейност в Южното полукълбо.

Трябваше да говоря с някого, така че повиках Хари Уилямс. Появи се на дясното кресло, усмихна се и поздрави. Огледа мостика и отбеляза:

— Хубав кораб си имате. Ще ми се да разполагахме с няколко такива.

Бялото сако с висока яка контрастираше с тъмната му кожа. Беше облечен небрежно. Все едно внушаваше: не заставай на пътя ми.

— Къде сме?

— Тинициум две хиляди сто и шестнайсет.

— Къде е това?

Нямаше начин да разпознае обозначението. Системата за каталогизиране беше променяна много пъти. Посочих илюминатора.

— Мислим, че може би тук е била Марголия.

Показах му някои от близките снимки. Джунгла. И още джунгла.

— Не — рече той и поклати глава, — не е това. Марголия беше летен свят. Зелен и влажен, с високи небеса, обширни гъсти гори и безбрежни океани.

— Иска ми се да знаеше къде се намира.

— И на мен.

— Ще я разпознаеш ли, ако я видиш?

— Не. Нямам данни за нея. — Очите му станаха тъжни. — Защо мислиш, че е в системата?

Опитах се да му обясня, но той стана нетърпелив.

— Няма значение. Това не е тя.

Помълча, после попита:

— Марголия? И вие ли наричате така нашия свят?

— Да.

— Той е бил велик човек. Чели ли сте нещо от него?

— Не. Всъщност не.

— Философ от двайсет и пети век. И министър-председател на Великобритания.

— И на какво се възхищавахте толкова у него?

— Той измерва всичко с разума. Никакви заплетени абстракции. Никакви свещени текстове. Не приемай нищо заради авторитета. Както са казвали в по-ранна епоха — покажи ми доказателството.

— Звучи смислено.

„Никога не губи реалността от поглед. Човешкият живот е кратък и в дългосрочен план — непоследователен — пише той. — На единия ден сме деца, а на следващия се прощаваме със света. Затова в краткия промеждутък, който ти е отреден, живей разумно, бъди състрадателен и когато часът ти удари, приеми го без истерии. Никога не забравяй, че твоята шепа часове е върховен подарък. Използвай ги мъдро, не ги разпилявай и помни, че животът ти не е даденост. И най-вече — живей свободно. Свободен от социални и политически построения. Ако има такова нещо като душа, това със сигурност са нейните компоненти“.

— Щеше ли Марголис да тръгне с вас?

— Говорих с неговия аватар. Това беше първият въпрос, който зададох.

— Какво отговори?

— Каза „не“.

— Обясни ли защо?

Усмивката му стана по-широка.

— Нарече плана грандиозен.

Моментът се разтегли в едно от онези мълчания, в които се чува жуженето на електрониката. Накрая го попитах дали е тръгнал сам към новия свят или е взел и семейството си.

— Тръгнахме с жена ми Саманта и двете ни момчета — Хари-младши и Томас. Томи.

— От колко време бяхте женени?

— От осем години. — Очите му пламнаха. — Дори не знам как са изглеждали.

— Няма ли снимки?

— Не. Който е направил реконструкцията на личността ми, или не е имал изображение, или не го е сметнал за важно.

— Съжалявам — казах.

Алекс непрекъснато ми напомня, че аватарите нямат повече чувства, отколкото стола, в който седя, че всичко е илюзия, просто програмиране.