Загадката на Марголия

20

Все още обикаляхме около луната, когато Бел докладва, че е открила „Бремерхевън“.

— Последното парче — казах аз.

— Ще видим.

Беше по-малък, по-тесен и по-издължен от „Откривател“. Този път нямаше избухнали двигатели и никакви следи от повреда освен вдлъбнатините, където вероятно бе ударен от плаващи скали и лед. Носеше същия флаг и по-изящен надпис на корпуса.

Не видяхме човешки останки вътре. Имаше доста неща, които щяха да изглеждат добре в инвентара на „Рейнбоу“, но Алекс реши, без да обясни защо, че няма да взимаме нищо от „Бремерхевън“. Каза просто:

— Остави го за Уинди.

На мостика отворихме панелите и видяхме разкачените кабели и празни места, на които някога се бяха намирали контролните кутии. Алекс се разходи с магнитните си ботуши и насочи фенерчето си към всяко помещение. Накрая каза:

— Чейс, я кажи, след като са трансплантирали контролните кутии на „Откривател“, този кораб можел ли е да отиде някъде със собствена мощност?

— Съмнява ме.

— Но не си сигурна.

— Не съм достатъчно запозната с този кораб. Възможно е да има резервен контролен център някъде на борда.

— Добре — кимна той. — Можем ли да проверим?

Спомних си множеството енергийни релета от „Бремерхевън“ в машинното отделение на „Откривател“.

— Да идем да погледнем двигателите.

Както отбелязах и преди, не знам много за технологията от третото хилядолетие. Но и не се налага, ако човек иска да разбере само дали липсват части или кабелите са разкачени. Един бърз поглед ми бе достатъчен да разбера, че „Бремерхевън“ не е могъл да иде никъде сам.

Не взехме нищо. Но снимахме. После се върнахме на борда на „Бел-Мари“ и си наляхме по чаша кафе.

Алекс се беше унесъл на някъде.

— Какво има? — попитах накрая.

Той отпи голяма глътка от кафето си и рече:

— Мисля, че светът с джунглите е Марголия.

— Въпреки че орбитите не съвпадат?

— Да. Не знам как или защо, но те са погребани някъде на онзи свят.

Нямаше признаци там да е имало селище. Но, разбира се, бяха минали хиляди години, за това време обилната растителност би погълнала и Андикуар. Спуснахме се и се разходихме по повърхността в търсене на доказателства. Нямаше нищо. Потвърждаването или отхвърлянето на хипотезата щеше да изисква специално оборудване.

— Чейс?

— Да, Бел? — Дремех на мостика, а Алекс разглеждаше изображения от повърхността.

— Разгледах орбитата на „Бремерхевън“.

— И?

— На трети март две хиляди седемстотин четирийсет и пета е бил на трийсет милиона километра.

— От този свят? — попита Алекс.

— Да.

Спогледахме се

— Как ще обясним това?

— Засега ще го наречем просто аномалия — отсече Алекс.