Загадката на Марголия

23

Шеп се появи в „Рейнбоу“ все така привлекателен и впечатляващ. Носеше чип с данни и няколко книги.

— Имам малко информация за Саманта — съобщи ми той. — И реших, че ще се радваш да видиш заминаването на „Откривател“.

— Имаш ли го? — извиках възторжено.

Той ми показа чипа.

— Холограмен запис. Реконструиран. От двайсет и седми декември две хиляди шестстотин осемдесет и осма година.

Нямах търпение да го видя, но той поклати глава и каза:

— Първо вечерята.

— Защо не го погледнем набързо?

— Защото в такъв случай ще трябва да ме поканиш у вас.

— В офиса е по-удобно — възразих.

Той се ухили — прекрасна, чиста, нескриваща нищо усмивка — и отвърна:

— Съмнявам се.

Ядохме в „Порч Лайт“ и го заведох в апартамента си.

Гледахме как колонистите прекосяват тесните зали на древната космическа станция. „Откривател“ се беше оказал твърде голям, за да го закотвят, така че пътниците бяха откарвани по двайсет със совалка. Според разказвача беше трябвала почти седмица, за да качат деветстотин души на кораба. Не бяха само млади хора, както очаквах. Имаше и много деца, които носеха балони и се гонеха. Други плачеха. Не искаха да напуснат дома си.

Един репортер провеждаше интервюта. Бяха преведени на стандартния език. Тръгваха към нов свят, към по-добър живот. С учудване разбрах, че са възнамерявали по някое време да установят отношения с родния свят.

— След като се устроим.

„Устройването“, изглежда, беше ключовата фраза.

Бях останала с впечатлението, че повечето колонисти са били заможни, но хората на визуалния запис изглеждаха съвсем обикновени.

Като че ли нямаше много изпращачи. Предположих, че този тъжен факт е свързан с качването на станцията, което трябва да е било доста по-скъпо по онова време. Бяха се сбогували на Земята. И все пак имаше нещо самотно и обезсърчаващо в това заминаване.

На една от седалките бе оставен бял афиш. Не можех да разчета древния надпис, но преводачът ми го преведе: „Марголия или Сърцето“.

Стори ми се напълно безсмислено.

И последните пътници се изкачиха по тясната рампа, влязоха в совалката, люковете се затвориха и совалката потегли. Някакъв кореспондент говореше за новите пионери.

После се озовахме в стая с камина, където няколко души обсъждаха „значението на всичко това“. Значението на всичко това изглеждаше най-вече угнетяващо и мрачно. Колонистите бяха бунтовници. Техните разбирания бяха съмнителни, както и патриотизмът им, мотивите им и дори моралът им. Поставяха близките си в опасност. Не подкрепяха правителството, на което всички дължаха благодарност и вярност.

— Съчувствам на децата.

След няколко минути пак бяхме на космическата станция и гледахме през огромен прозорец към „Откривател“. Беше свързан отпред и отзад със снабдителните съоръжения. Към него бяха прекарани кабели — зареждаха го с гориво. Совалката излетя от въздушния шлюз и се отправи обратно.

Кореспондентът се появи отново.

— И така, най-голямата самостоятелна група от космически заселници напускала някога Земята, е на кораба и се готви да потегли. И това е само част от първата вълна. „Бремерхевън“ ще потегли към същото място, където и да се намира то, в края на следващия месец.

Кабелите и свръзките се изтеглиха. Спомагателните двигатели се запалиха и гигантският кораб започна да се отдалечава.

— След четири дни — продължи гласът — „Откривател“ ще навлезе в загадъчното селение, което наричаме хиперпространство. А след десет месеца, ако Бог е пожелал, ще пристигнат в новия си дом. След две години „Откривател“ ще се върне тук, за да вземе следващото попълнение.

Кореспондентът беше мрачен, напрегнат, претенциозен, мелодраматичен. Залата зад гърба му беше празна.

— Председател Хоскин направи изявление тази сутрин — каза той, — в което изрази надеждата си, че хората, които отпътуват оттук днес, ще намерят Божията благословия в своите начинания. Той обяви, че ще изпрати помощ, ако колонистите поискат такава. Макар че разстоянията явно ще се окажат проблем. Други източници в администрацията, които пожелаха да запазят анонимност, казаха, че републиката ще се развива по-добре без пътешествениците и че, цитирам: „това са хора, които нямаше да са удовлетворени, докато не наложат безбожната си идеология над всички.“ Днес в девет часа Хауърд Петровни ще бъде гост на шоуто на Лусия Брент, където ще се обсъди въпросът дали колонистите ще се справят сами.

Все още виждах „Откривател“ през стъклената стена. Потъваше в мрака.

— Връщаме се при теб, Сабрина — каза кореспондентът, — Ърнст Мейндорф предаде за вас излитането на* „Откривател“.

Една от книгите беше злонамерена биография на певица на име Амелия, която явно е била доста известна по време на излитането. Тя се беше присъединила към марголианците и бе напуснала с първата вълна. Беше изоставила блестяща кариера и се бе превърнала в легенда заради това. Но години след това я забелязвали на различни места, сякаш никога не е напускала Земята.

Нейният биограф отхвърляше тази възможност, естествено, и я описваше като любимка на хората, които смятали, че обществото е станало репресивно.

„Правителството осигурява благоприятни условия и приличен доход на всеки — беше казала тя. — И ние постепенно сме се оставили във властта му. Вече не живеем; просто съществуваме. Наслаждаваме се на развлеченията, преструваме се на щастливи и доволни от своята набожност и моралното си превъзходство над останалия свят.“

Но, продължаваше биографът, вместо да поведе мирна борба, тя се отказала от каузата и избягала в космическия мрак „с Хари Уилямс и неговата пасмина“. Това била страхлива, но разбираема постъпка, разсъждаваше той. Зачудих се доколко самият той е бил готов да се опълчи на председателя Хоскин.

— Едва ли — каза Шеп. — Мнозина са изчезвали. А онези, които са се връщали, вече не били същите.

Певицата била задържана няколко пъти за „подбуждане към недоволство“. Авторът, който бе живял сто години по-късно, в по-добри времена, отбелязваше, че е щяла да бъде подложена на лична реорганизация, за да „стане по-щастлива“, само че била твърде известна и подобно действие щяло да има своята политическа цена.

Разказът свършваше с отпътуването на Амелия с „Откривател“.

Другата книга беше „Великото преселение“ и бе написана в началото на четвъртото хилядолетие. Тя отразяваше движението на недоволни групи към нови места в космоса. Авторът обясняваше мотивацията им, като обрисуваше лидерите им и историите на създадените колонии. Но всички се бяха провалили.

Няколко от емиграциите бяха по-мащабни от опита на марголианците. Онова, което правеше марголианците уникални, беше тяхната потайност, решимостта им да се откъснат изцяло от земните политически сили.

В книгата имаше снимка на Саманта и Хари. Тя яздеше кон, а Хари държеше поводите и гледаше към нея. Надписът гласеше: „Водачът на култ Хари Уилямс с приятелката си Саманта Алварес във фермата на родителите й близо до Вашингтон, Делауеър. Юни 2679 година.“ Девет години преди заминаването на първата вълна. Тя беше на около двайсет, усмихваше се и се беше изправила върху стремената. Беше значително по-дребна от Хари, с дълга кестенява коса, която се спускаше по раменете й. И не изглеждаше никак зле.

Нямаше почти нищо друго за нея или за марголианците. Авторът симпатизираше на усилията на правителството да успокои хората, които непрекъснато наричаше „раздразнени“. Имало загриженост на най-високо ниво за колонистите, отправили се „далече от дома“, „решени да продължат сами в ръцете на добронамерени, но безотговорни водачи“.

Имало „правителствен опит за умиротворяване“ на марголианците, който се изразявал най-вече в обещания да не бъдат преследвани. Уилямс и сподвижниците му бяха обвинявани най-често в „смущаване на общото благосъстояние“. Два пъти беше вкарван в затвора.

— Не можах да намеря нищо за синовете му — каза Шеп.

— Добре. Поне сега имаме снимка и моминското име на Саманта.

— Била е красива.

— Да.

— Като теб, Чейс.

Един от проблемите на мъжете в чужд апартамент е, че не знаят как да изгасят светлините.

Показах му.

На следващата вечер Алекс и аз се срещнахме с Уинди — по нейна покана и на разноски на Службата за проучвания — в „Паркуудс“, луксозен клуб до реката. Никога не съм се чувствала удобно на такива места. Твърде официални и обсебващи са. Винаги оставам с впечатлението, че хората са прекалено заети да бъдат впечатлявани (и да се опитват да изглеждат впечатляващо), за да могат да си прекарат добре.

Вярна на себе си, Уинди беше пристигнала първа.

— Радвам се да ви видя — поздрави ни тя. — Искам да ви кажа, че хората от Службата са изумени от работата ти, Алекс.

— Благодаря — кимна той.

— Имам новина за теб. — Тя се приведе напред. — Ще бъдеш обявен за Човек на годината на Службата за проучвания. На годишната ни церемония.

Алекс засия.

— Благодаря, че ми каза.

— Ще има галавечеря. На единайсети. Ще можеш ли да присъстваш?

— Разбира се. Не бих я пропуснал.

— Добре. И не е нужно да ти напомням, че това не бива да се разгласява. Ще го обявим по-късно тази седмица.

— Разбира се.

Донесоха ни питиетата и вдигнахме наздравица за Човека на годината. Бяхме общо взето тихи. Може би вестта, че Марголия е само джунгла, беше угнетила Уинди. Или може би смяташе да преговаря за правата на Службата за проучвания върху находката. Все още чакахме храната, когато началникът на оперативния отдел се приближи и се направи на изненадан, че сме там.

— Невероятно представление — похвали ни той. — Великолепна работа, Алекс.

Беше дребен човек и жестикулираше усилено.

— Много бих искал да дойда с теб, когато се върнеш там.

Погледнах Алекс. Беше ли казвал на някого, че ще се връща? Той видя изражението ми и поклати глава.

После дойде Жан Уебър от борда на директорите.

— Ще сложат статуята ти в Рок Гардън — съобщи тя.

Рок Гардън беше Залата на славата на Службата за проучвания. Там, сред цъфтящи дървета и шептящи фонтани, поставяха плочи и статуи на велики изследователи. Но досега почестите бяха все посмъртни.

Алекс обича да играе ролята на човек, който не се интересува от славата. Обича да казва, че за него е важно единствено знанието, че е постигнал нещо стойностно. Но това не беше вярно, разбира се. Обича похвалите, колкото всеки друг. Когато хвалебствията за работата му се изсипаха по време на случая Кристофър Сим, той беше във възторг. Също както беше наранен от реакцията на онези, които твърдяха, че е причинил повече вреда и е трябвало да остави нещата, както са си били.

Не ми беше трудно да си го представя как минава нощем с вдигната яка през Залата на славата, за да погледне статуята си, а през деня заявява, че това са пълни глупости.

Донесоха ни храната — риба за него и Уинди, чиния с плодове за мен. Виното се лееше и започнах да се чудя дали Уинди не се опитва да смекчи съпротивата ни. Вечерта започна да става приятна.

Докато не пристигна Луис Понцио. Той беше директор на Службата за проучвания и човек, когото Алекс намираше за трудно поносим. Алекс обикновено умееше да прикрива реакциите си към хората, но явно се бореше със себе си, когато ставаше въпрос за Понцио — съмнителен, креслив, престорено весел мъж. Алекс каза веднъж за него, че като дете сигурно редовно са го били в училище.

— Браво, Алекс — поздрави го той, като го тупаше по рамото. — Този път наистина направи добро шоу.

— Благодаря. Имахме голям късмет.

Понцио ме погледна, опита се да си спомни името ми, предаде се и се обърна към Уинди. Тя пое своята роля.

— Доктор Понцио — рече тя, — спомняте ли си Чейс Колпат, сътрудничката на Алекс?

— Разбира се — отвърна той. — Кой би могъл да забрави толкова очарователна особа?

Кой, наистина?

Той не остана. Все още не бяхме уточнили всички детайли за правата върху „Откривател“ и Марголия. Беше достатъчно умен, за да осъзнае, че Службата за проучвания ще получи най-добрия си шанс за договор за изключителни права, ако той изобщо не се намесва и остави Уинди да уреди нещата.

И безспорно беше прав. Уинди вече беше договорила достъп и права върху спасеното имущество от „Откривател“ и Марголия. Алекс си запази правото да направи обратно пътуване и да донесе още артефакти, макар че прие ограниченията.

Уинди си записа нещо, изпи виното си и бутна рибата настрана. Свърши всичко това почти с едно движение. И го направи демонстративно.

— Много добре — каза, когато приключихме. — Ще изпратим експедиция възможно най-скоро. Искаме да се срещнете с хората, които ще я ръководят, за да им окажете колкото се може по-голяма помощ.

— Разбира се — съгласи се Алекс. — Ще се радвам.

— И, Алекс…

— Да.

— Знам, че нещата не са се развили така, както си искал. Но ще получиш голяма награда. Това е монументална находка. Каквото и да се случи оттук нататък, ти ще си на една нога с Шлиман, Мацуи и Макмилън.