Загадката на Марголия

21

Върнахме се в родната си система след полет, за който хората вероятно ще говорят и след хиляда години. Бяхме открили своята Атлантида, но тя беше разочарование, толкова огромно, че надмина всяко друго. Бяхме ли си осигурили фантастичен краен резултат? Определено. Щяхме ли да бъдем знаменитости? Представих си как ме интервюират във всяко шоу от „Кръглата маса“ до „Сутрин с Дженифър“. Щяхме да бъдем засипани с пари. И вече мислех за книга. И все пак се надявахме нашата Атлантида въпреки всичко да е жива. Или поне видима.

— Как ще я наречеш? — попита Алекс. Имаше предвид книгата.

— „Последната мисия“ — отвърнах.

Той притисна слепоочията си и каза наставнически:

— Надявам се, не намекваш, че ще се оттеглиш. А и при всички положения, заглавието не трябва да се отнася до теб.

— Не става въпрос за мен. Нямам намерение да се оттеглям, Алекс. Ще е посветена на „Откривател“. Как се опитва да открие помощ с толкова много деца на борда. Двигателите избухват и никаква помощ не идва. Всички загиват и Марголия губи последната си надежда. Това е трагична история.

— Да — каза той. — Звучи доста потискащо. Мисля, че имаш нужда от малко слънчева светлина.

Седеше в общата зала пред шахматна задача, на която не обръщаше внимание. Когато го попитах как смята да оповести откритието, той се поколеба.

— Не съм решил. Ти как мислиш?

— Можем да свикаме пресконференция заедно с Уинди.

Той вдигна черния цар, огледа го и го върна на мястото му.

— Не съм много въодушевен от подобна идея. Не искам да предизвиквам Колчевски и другите идиоти. Защо просто не го запазим в тайна засега и тихомълком да пренесем нещата?

— Знаеш, че няма да стане, Алекс. След като се разчуе, че сме открили Марголия, всеки журналист в града ще заблъска по вратата ни. Трябва да сме наясно какво ще им кажем.

Скачихме се със станцията, влязохме и минахме през безтегловната палуба заради трите тежки контейнера с артефакти.

В голямата зала ни очакваше висок млад мъж.

— Чарли Еверсън — представи се той. — Как мина пътуването, господин Бенедикт?

— Добре. — Алекс погледна към мен. Познавах ли го? Не го бях виждала. Имаше черна коса и сдържано поведение, но нещо в него ме караше да мисля, че е от хората, които вечно се опитват да те впечатлят с положението си.

— Уинди ме изпрати — обясни той. — Нетърпелива е да узнае как е минала експедицията.

— Кажете й, че мисията беше продуктивна — отвърна Алекс. — Ще се чуем с нея утре сутрин.

— Добре. — Изглеждаше доволен. — Ще се радва да чуе подробностите.

Очаквах да ни притисне, да попита дали сме открили това, което сме търсили, но той пъхна ръце в джобовете си и каза, че Уинди иска да организира вечеря в наша чест.

— Между другото — добави, — уредихме пътуването ви със совалката.

Големите му кафяви очи се насочиха към контейнерите.

— Подарък от Службата за проучвания.

— Много мило — каза Алекс. — Благодаря.

— За нас е удоволствие. Това в контейнерите артефакти ли са?

— Да — отвърна Алекс.

— Чудесно — усмихна се отново мъжът. Погледна ме, но само за миг. Реших, че е притеснителен. Човек, който рядко се забавлява. — Поздравления, господин Бенедикт.

— Благодаря ви.

— Ще уведомя Уинди да ви очаква утре.

Стиснахме си ръцете.

— Радвам се, че се видяхме. — Тръгна си, но спря и се обърна. — Резервациите са на ваше име, господин Бенедикт. Совалката тръгва в шест.

Алекс му благодари още веднъж и той си тръгна. Имал друга работа.

Спряхме, за да уредим превоза на контейнерите. Носех няколко от по-крехките артефакти в кутия, която смятах да внеса на борда на совалката. Отначало ни казаха, че няма място за повече багаж и контейнерите трябва да пътуват с по-късен полет, но Алекс им даде малко пари и те откриха място.

Имахме почти час на разположение, преди да напуснем станцията. Алекс се колебаеше.

— Какво има? — попитах го.

— Гладен съм.

Имаше много магазини за храна, но Алекс настоя да отидем в „Карлс“ с неговите свещи, тиха музика и пържено делаконданско пиле.

— Нямаме време — казах. Вярно, че един час на Римуей е малко по-дълъг от земен час, но въпреки това нямаше да успеем да хванем совалката. В „Карлс“ се очакваше да разпуснеш, да се насладиш на обстановката и да се оставиш храната да те застигне, така да се каже.

Намръщи се. После ме погледна с големите си очи.

— Има друг полет в девет. Хайде, Чейс, бяхме затворени със седмици. Да разпуснем малко. Защо да не си угодим? Да се възползваме от възможността?

Всъщност ме питаше дали искам свястна храна, или предпочитам полуфабрикатите на совалката.

Той се обади на бюрото за резервации, за да направи промяната, и се запътихме към палуба В, като попътно надзърнахме в някои магазини за сувенири. Купих риза за племенника си, а Алекс взе малко шоколад за полета до дома. След това отидохме в „Карлс“.

Въпреки смесените ни чувства в края на мисията тази вечер празнувахме. Получихме нашата маса. Сложих кутията и сувенирите на стола до себе си и помолих Алекс да ми напомни да ги взема на излизане. От пианото в дъното на залата се носеше весела мелодия. Изпихме доста питиета и се взирахме един в друг като двойка влюбени. Казвахме си колко сме добри и как целият свят ще се изсипе на прага ни, за да ни пита как сме го постигнали. Поръчахме си морска храна. Бяла риба, вероятно от Вътрешното море. Насладих се на всяка хапка. Странно, но съвсем ясно си спомням и месото, и аранжировката на салатата, подправките, които използвах, формата на винената чаша. Сякаш се е случило вчера. Все още мога да видя свещника и наполовина пълната зала. А също и Алекс, погълнат от настроението на вечерта, на върха на кариерата си, едновременно доволен и депресиран. Отдавнашното нещастие на тези хора го беше разтърсило. Ако аз се държах така, щеше да ми каже да се стегна. Всички умират рано или късно. А това е стара история.

Е, така си беше.

Помня как се шегуваше, че трябва да има зала на славата за продавачите на антики. Време беше да получат признанието, което заслужаваха. Благодари ми за приноса. Мисля, че по това време вече беше прекалил с пиенето.

Пианистът беше истински — висок мъж със сериозно изражение, гъсти мустаци и сиви очи, които не бяха съвсем в съзвучие с романтичната музика. Все още мога да ви кажа какво изсвири и че носеше червен карамфил и изглеждаше угнетен. Реших, че може би е резултат от тъжния му репертоар: „Загубен без теб“, „Безлунна нощ“ и „Чандра“.

Не знам кога усетих промяната в обстановката. Бяхме изяли храната си и просто седяхме, пиехме и се наслаждавахме на вечерта. Вече се чудех дали ще успеем и за совалката в девет. Постепенно усетих някаква промяната в атмосферата. Спонтанността сякаш се бе изпарила и хората си шепнеха, оглеждаха се и клатеха глави. Алекс също го забеляза. Когато сервитьорът дойде, за да допълни чашите ни, той го попита какво става.

— Совалката — отвърна сервитьорът. — Взривила се е при спускането.

Трябва да призная, че първата ми мисъл не беше за жертвите, а за нас. Как се бяхме разминали на косъм със смъртта. Ако не беше апетитът на Алекс и желанието му да ходи в „Карлс“ при всяка възможност…

Жертвите. Те се бяха разхождали в голямата зала преди няколко часа, бяха се разминавали с нас. И онзи притеснителен мъж. Чарли. Дали е бил на борда?

Не си спомням да сме яли или пили нещо след това. Сервитьорът не знаеше подробности. Чух някой да плаче в общата зала. Спомням си, че станах от масата, докато Алекс плащаше сметката. Излязохме като зашеметени.

— Случват се такива неща — казах.

Алекс ме погледна странно и поклати глава. Не знам как, но се озовах в прегръдките му.

— Всичко е наред — говореше ми той.

Увесих се на врата му.

Алекс застина.

— Какво? — попитах.

— Артефактите.

Обади се на превозваческото бюро. Да, много съжаляват, но и трите контейнера били на борда на совалката, излетяла в шест.

— Но виждам, че са застраховани, така че няма причина за тревога, господин Бенедикт.

Застраховани за номинална сума. Нямаше как да ги застраховаме според истинската им стойност. Превозваческата компания щеше да откаже да ги приеме.

В този миг се сетих за кутията с единствените оцелели артефакти. Бях я оставила на стола. Тръгнах обратно, но видях сервитьора да върви към мен с кутията и покупките ми.

Опитахме се да се обадим на Уинди. Изкуственият й интелект ни информира, че е на друга линия и е заета с приготовленията за конференция, насрочена за следващия ден.

Попитах дали знае за совалката.

— Да — отвърна той. — Доктор Яшевик знае.

— Има ли Чарли Евърсън сред служителите й — обади се Алекс.

— Не — отговори изкуственият интелект. — При нас не работи такава личност.

Прекъснах връзката. Той ме дръпна настрана и се вгледа притеснено в тълпата около нас.

— Мислиш ли, че е било предназначено за нас? — попитах.

— Ти как смяташ?

— Няма оцелели — казваше някой по новините. — Имената на жертвите няма да се обявят, докато близките не бъдат известени за станалото.

Говорителката се обърна към репортера: „

— Бил, с каква информация разполагаш?

— Смята се, че това е първата злополука със совалка от повече от век. Последният инцидент се е случил…

Хората се събираха, за да гледат.

Алекс се обади на охраната. Даде им описанието на Чарли и им каза, че той може да е свързан с инцидента.

Две минути по-късно се появиха мъж и жена и ни засипаха с въпроси. След като им казахме, каквото знаехме, придобиха скептичен вид, но ни благодариха и ни увериха, че ще направят изчерпателен доклад. Попитаха и къде могат да ни намерят, ако възникнат още въпроси.

— Може би ще го открият. Сигурно не е напуснал станцията — казах аз.

— Да се надяваме.

Отразяването на събитието продължаваше:

— От „Въздушни и космически превози“ ще направят изявление след малко…

Един от мъжете до нас накара децата си да млъкнат. Жена в далечния край на залата припадна.

— Двайсет и двама души, включително и пилотът….

Огледах се, надявах се да забележа Чарли някъде. Чудех се дали няма да опита още нещо срещу нас.

— …в океана. Спасителните екипи едва сега пристигат на местопроизшествието…

Алекс отвори кутията. Всичко беше вътре.

— Внимавай да не я изгубиш — каза той.

— …Казват, че не е имало повреда, Лара. Просто сензорите са отказали без предупреждение…

На екрана се появи схема на L700 — моделът совалки, използвани на Скайдек. Анализаторът започна да обяснява защитните му механизми.

Пристигнаха двама санитари, за да се погрижат за припадналата жена. Чуха се викове: „Пазете се“ и „Направете място“. После я отнесоха.

— …казват, че това е най-безопасната совалка във флота. Използва се в Конфедерацията повече от шейсет години. И това е първият.»

Откъснахме се от тълпата и открихме свободни седалки в една от чакалните. Мисля, че едва сега осъзнахме какво се е случило. Двайсет и двама мъртви. Това щеше да е една от най-ужасните катастрофи на нашето време. Но не бях сигурна какво точно чувствам. Представих си, че си стоя в кабината и внезапно политам в небето.

— Добре ли си? — попита Алекс.

— Да.

Хората от охраната се върнаха и ни заведоха в централния офис, където описахме Чарли отново, за да му направят портрет.

— Знаеше ли, че навремето на подобни места е имало охранителни камери? Записвали са всичко — рече Алекс.

Всъщност, добави той, „Рейнбоу“ даже продала подобно устройство на колекционер преди години.

— Може би трябва отново да ги сложат — казах.

Когато приключихме, бяхме изпуснали полета в девет часа. Ако въобще бе имало такъв.