Загадката на Марголия

ПРОЛОГ

Уескот беше наясно, че ще умре. Най-вероятно същото важеше и за Маргарет. И за дъщеря му. Беше последвал инструкциите и беше останал вътре, а сега лежеше под тонове лед и скали. Долавяше стонове и писъци в мрака.

Трепереше от студ. Дясната му ръка беше счупена, затисната под паднала греда. Вече не чувстваше болка.

Помисли си за Делия. Едва започваше живота си, а сигурно бе загинала. Сълзи опариха очите му и се стекоха по бузите. Тя толкова искаше да го придружи.

Затвори клепачи и се опита да прочисти ума си. Помъчи се отново да се върне на „Сокол“, където се бяха срещнали с Маргарет. Безценни години. Знаеше, че някога ще дойде ден, когато ще му се прииска да може да се върне обратно и да преживее всичко отново.

„Сокол“.

Господи. Осъзна, че ако Маргарет не е избягала от сградата, тяхното откритие ще загине с тях. Делия знаеше за него, но беше твърде малка, за да разбира ценността му.

Не бяха казали на никого! Освен на Мати. Мати знаеше.

Той се опита да избута гредата. Помъчи се да извие тялото си и да опре стъпалата си в отсрещната стена. Трябваше да оцелее, за да им каже. В случай че…

Но Маргарет не беше мъртва. Не можеше да е мъртва.

„Моля те, Господи.“

Воплите и писъците около него затихнаха, превърнаха се в откъслечни стонове. Колко време беше минало? Сякаш бяха изтекли часове от мига, в който шалето се беше стоварило отгоре му. Къде бяха спасителните екипи?

Той се заслуша в тежкото си дишане. Подът се беше разтърсил за миг, после отново. А след това, когато всички в трапезарията бяха решили, че може би се е свършило, се чу тътен. Хората се спогледаха, някои побягнаха, други останаха вцепенени по местата си, светлините угаснаха и стените се устремиха навътре. Подът се бе срутил и сега той бе в мазето, под отломките. Но не беше напълно сигурен. Не че имаше значение.

Чу далечния вой на сирените. Най-накрая.

Забута гредата, която приковаваше ръката му. Вече не се чувстваше напълно свързан с тялото си. Беше се отдръпнал мислено и оглеждаше всичко като наблюдател, скрит в пещера. Земята под него се разтресе отново.

Искаше му се да вярва, че Маргарет е оцеляла. Кипящата от живот, безсмъртната, проницателната Маргарет, която никога, абсолютно никога, не можеше да бъде изненадана. Изглеждаше невъзможно и тя да се е озовала някъде тук, затисната под отломките. Беше се върнала в стаята си, за да вземе пуловер. Беше излязла секунди преди всичко това да се случи. Беше се изкачила по стълбите и бе изчезнала завинаги от живота му. И Делия. В апартамента. На осем години. Нацупена, защото не й бе разрешил да излезе сама — „Не ме интересува, какво като казват, че Синята писта е безопасна, ще изчакаме тук, докато не се убедим, че всичко е наред“. Апартаментът беше на третия етаж, в предната част на сградата. Може би е останала незасегната. Той се молеше двете да са успели да се измъкнат и сега да са някъде навън, в снега, и да се тревожат за него.

Бяха съобщили, че шал ето е безопасно. Безопасно и стабилно. Останете вътре и всичко ще е наред. Зона без лавини.

Той се усмихна в мрака.

Седяха на масата с новата си позната, Брея някоя си, когато Маргарет се изправи, каза нещо като: „Не изяждайте всички яйца, връщам се след малко“, и излезе. Група скиори стоеше при предната врата. Бяха нетърпеливи да излязат и се оплакваха, че са ги задържали в шалето от излишна предпазливост. Мърмореха недоволно, че Синята писта е за начинаещи. Две двойки, седнали до саксиите с растения, се наслаждаваха на питиетата си. Едър мъж, който приличаше на съдия, слизаше по стълбите. Млада жена в сиво-зелено яке беше седнала на пианото и започваше да свири.

Маргарет сигурно точно бе стигнала до стаята им, когато ги разлюля първият трус. Хранещите се в трапезарията се бяха спогледали с изненада. Последва втори трус и страхът в помещението стана осезаем. Нямаше викове, доколкото си спомняше, но хората избутваха столовете си и се втурваха към изхода.

Брея — на средна възраст, с тъмна коса, учителка във ваканция — беше погледнала през прозореца, за да разбере какво става. От мястото си той не можеше да види нищо, но косата му се изправи, когато тя пое уплашено дъх и прошепна ужасено: „Бягай!“. Без да каже и дума повече, тя бутна назад стола си и хукна.

Навън се появи стена от сняг, която се устреми към тях. Беше плавен, ритмичен, сякаш дирижиран от невидим хореограф кристален прилив, който се плъзгаше по склона на планината, поглъщаше дървета и скали, а накрая и каменната ограда на хижата. Лавината помете някого — стана за миг.

Уескот седеше тихо, съзнаваше, че няма къде да се скрие. Отпи от кафето си. Имаше чувството, че времето е спряло. Рецепционистът — симулация — угасна. Угаснаха и домакинът, и един от портиерите. Скиорите при предната врата се разпръснаха.

Уескот затаи дъх. Задната и страничната стена влетяха в трапезарията, последвани от пронизваща болка и усещането за падане.

Някъде се затръшваха врати.

Нещо мокро се стичаше по ребрата му. Гъделичкаше го, но той не можеше да го достигне.

Брея не беше успяла да излезе от трапезарията. Най-вероятно беше на няколко метра от него. Струваше му се, че няма много въздух в дробовете си, но все пак прошепна името й.

Чу глас, който идваше от някъде далече:

— Насам.

Но това беше мъжки глас.

А после долови шум от ботуши, тъпчещи снега.

— Виж дали не можеш да го извадиш, Хари.

Някой копаеше.

— Побързайте.

Но от Брея нямаше отговор.

Опита се да извика, но беше твърде слаб. Пък и нямаше нужда. Маргарет знаеше, че е в беда, и със сигурност беше някъде там заедно със спасителите и се опитваше да го намери.

Но прииждаше още по-дълбока тъмнина. Отломките, върху които лежеше, се стапяха и той спря да мисли за тайната, която двамата с Маргарет споделяха, спря да обръща внимание на гредата, която го приковаваше. Маргарет беше добре. Трябваше да е добре.

И той се изплъзна от затвора си.