Загадката на Марголия

35

Кой би предположил?

Сензорите и телескопите на „Гонзалес“ се насочиха към повърхността на планетата и образите от тях бяха предадени на „Лотос“. Градове. Мостове и магистрали. Нещо като влак минаваше над каньон. Стори ми се, че забелязах летателни машини.

Бранков се обади отново:

— Има електронен облак. Те разговарят!

Чухме радостните възгласи край него.

Не знам как да опиша радостта ни в онзи миг. Тя почти заличи неприятните спомени отпреди няколко часа. Беше прекрасно. Поздравих Алекс, целунах го и се потопих в магията на мига с надеждата, че никога няма да свърши.

Нова вълна от вести достигна до нас. На „Гонзалес“ бяха уловили видеосигнали, музика, гласове. Опитах се да засека част от тях с оборудването на яхтата. Небето беше изпълнено с трафик.

Алекс беше в екстаз. Шара беше смаяна.

— Били са изолирани тук за повече от половината време на записаната история — мърмореше си тя. — Не е за вярване. — А лицето й буквално грееше.

Няколко часа по-късно „Гонзалес“ се приближи достатъчно, за да се прехвърлим на него и да получим здрави ръкостискания и потупвания по гърба. Вземете си питие. Как изобщо се досетихме? Имат сателити! Погледнете това: игра с топка, с три отбора на терена. От колко време казвате, че са тук?

Образите се появяваха и сменяха на мониторите. Част от тях бяха препредавани на Службата за проучвания.

Алекс изглеждаше по-щастлив от всякога. Приемаше поздравления от всички. Ние с Шара бяхме целунати от всеки мъж на борда. Не че се правеха на интересни, но какво толкова. Да не би всеки ден да се случва нещо подобно?

Очите на Шара блестяха. Когато вълнението се поуталожи, тя ме похвали:

— Добре се справи, Чейс.

— Всъщност заслугата е на Алекс — отвърнах. — Аз щях да се откажа много отдавна.

— Права си. Но и ти заслужаваш голяма част от признанието, приятелко — усмихна се тя.

Тези първи минути бяха изпълнени с образи: кула — вероятно беше част от мрежа за радиопредаване, плаж, претъпкан с хора, парк с фонтани, широки ливади и деца.

— Поне едно научихме със сигурност — заговори един от изследователите. — И то е, че сме издръжливи малки маймуни. Не се предаваме лесно.

Бранков сияеше.

— Най-голямото откритие в човешката история — заяви той. Всички вдигнаха наздравица за Алекс, за марголианците, за Шара и накрая за мен. Докато пиша тези думи, на стената вдясно от мен виси снимка от този славен миг.

Намерихме още градове. Всички бяха разположени покрай терминатора, където климатът бе най-благоприятен. Някои имаха високи иглоподобни кули, като Града върху зъберите, както го нарекохме. Други имаха огромни паркове, а два се бяха разпрострели сякаш без всякакъв план. Един приличаше на голямо колело. На всяко от тези места обитателите бяха изтласкали джунглата и буквално я бяха отделили със стени.

Видяхме множество летателни машини.

И слушахме радиоизлъчвания.

— Не мога да разбера неща — раздразни се Бранков. — Дали знаят, че сме тук?

Изкуственият интелект получи задачата да се научи да превежда.

Бранков се беше променил. Официалността и резервираността му бяха изчезнали. Беше станал открит, изпълнен с ентусиазъм. Обичаше работата си. Обичаше да е на мястото на събитието. Обичаше обяда си. Не съм сигурна, че съм виждала друг да запазва така дълго толкова високо ниво на еуфория. Първата вечер той се опита да вкара Шара в леглото си. Тя му отказа и той си опита късмета с мен.

— Така ще го отпразнуваме — каза ми той. — И ще направим преживяването незабравимо.

Сякаш вече не беше. Докато чакаше отговора ми, добави:

— Това е миг, в който всичко изглежда възможно.

Като цяло, беше вълшебно време.

Започна спор дали е уместно да посетим братовчедите си на Балфур.

— Те са чужда култура — твърдеше един от специалистите на Бранков. — Няма значение, че са хора. Трябва да ги оставим на мира, за да се развиват, както решат, да извървят самостоятелно пътя си.

Аз не бях поканена на обсъждането, но все пак си казах мнението. Изтъкнах, че да отидем да кажем „здравейте“ на хора, които си нямат и представа кои сме или какво искаме, може да се окаже опасно.

— Може да ни уцелят с ракета — посочих. — Били са сами доста време. Може да се изнервят от странници, които се спускат от небето.

Алекс направи решаващото изказване.

— Мястото им не е тук. Така ще останат изолирани. Не могат да видят други светове. Вероятно не знаят откъде са дошли. Може би мислят, че са родом от Балфур. Оставете ги, и те ще си останат завинаги тук.

Една висока, атлетична жена каза, че трябва да се спуснем. Беше археолог, но съм й забравила името. Заяви, че изцяло подкрепя начинанието. От какво се бояхме? За Бога, беше достатъчно да се погледнат образите. Деца в парковете, хора по улиците. Те очевидно не бяха варвари.

Зачудих се дали земните кръвожадни правителства през вековете са си поставяли за цел да държат всички вън от парковете и улиците, но не казах нищо.

Археоложката успя да накара всички мъже да се почувстват като страхливци, така че в крайна сметка решиха, че техен кристално ясен дълг е да известят за присъствието ни. Щяхме да опитаме, какво толкова.

Дори Алекс, който обикновено е по-проницателен от повечето хора, се съгласи да установи контакта.

Така че организирахме мисия. На Бранков буквално му течаха лигите при мисълта, че може да се спусне насред моравата на някой градски парк, да излезе и да каже „здрасти“. Археоложката говореше така, сякаш щеше да £ има група посрещачи и приветстваща тълпа.

На совалката можеха да се качат седем души заедно с пилота. Алекс, разбира се, автоматично получаваше място. Исках ли да отида?

Предпочитах първо да чуя техните впечатления, преди да се замеся в каквото и да е било. В главата ми се мярна образът на диваци, тичащи към капитан Кук.

— Не, благодаря — казах. — Ще изчакам тук да видя как ще се развият нещата.

Шара заяви, че с удоволствие ще заеме моето място.

Бранков и още четирима археолози щяха да попълнят мисията. Бяха нетърпеливи да започнат. Дори не искаха да изчакат изкуствения интелект да се научи да превежда. Но Алекс се заинати. Нека чуем какво казват, преди да направим нещо прибързано.

Оценихме населението на двайсет милиона. Обитателите нямаха твърде много площ на разположение. Нощната страна на планетата беше твърде студена, а страната срещу джуджето — твърде гореща. Което не означаваше, че някой не може да живее там. Но този някой трябваше да е пионер.

Заредихме совалката с припаси и зачакахме изкуствения интелект.

Знам, че не е много логично, но се подразних, че ме изоставиха. Очаквах Алекс да се опита да ме разубеди, да ме помоли да тръгна с тях. Ако го беше направил, може би щях да преосмисля решението си. Искаше ми се да положи малко усилия.

Докато чакаха изкуствения интелект да се справи с езика, аз се върнах на „Лотос“, свързах Калу с основните системи на яхтата и го поздравих. Той ми благодари за спасението и по моя молба извика Хари.

Хари носеше кожено яке и изглеждаше унил.

Имам добри новини — съобщих му.

Нещо като подозрение изплува в очите му.

— Какво? — попита.

— Те са тук — отвърнах. — Колонията е оцеляла.

Изображенията от телескопите на „Гонзалес“ примигваха по мониторите. Деца. Лодки. Ферми. Летателни машини. Градове. Пътища.

— Молех се за това, но не смеех да се надявам. — Зачудих се дали молитвите на един аватар се приемат от Господ. — Не вярвах, че е възможно.

Обясних му как го бяха постигнали и той кимна, сякаш през цялото време бе знаел, че са оцелели.

— Помнят ли кои са? Откъде са дошли?

— Все още не знаем. Може би очакваме твърде много.

— Добре. Предполагам, че не си научила нищо за Саманта и момчетата?

— Не — отвърнах. — Хари, минало е толкова време.

— Разбирам.

— Може би някъде ще има записи.

Алекс се обади от „Гонзалес“:

— Имаме преводач. Спускаме се.

— Внимавай — посъветвах го. — Предай им и моите поздрави.

Върнах се на другия кораб, защото не исках да бъда сама. Стигнах там няколко минути преди излитането и точно навреме, за да чуя как изкуственият интелект спира мисията в зародиш.

— Получаваме съобщение от земята — оповести той. — Насочено е към нас и е адресирано към „неидентифицираното превозно средство“.

— От кого? — попита Алекс, който се бореше със скафандъра.

— Искате ли да попитам? — поинтересува се изкуственият интелект.

Бранков и Алекс се спогледаха и усмивките им грейнаха едновременно.

— Пуснете го — нареди Бранков.

Беше жена със сива коса, строги черти и наситенозелени очи. Стоеше до шкаф със стъклена врата. Шкафът беше пълен с чаши и чинии. Погледът й обходи общата зала и се закова в Бранков. Тя зададе въпрос на непознат език и изкуственият интелект преведе с женски глас:

— Кой сте вие?

Бранков даде знак на Алекс да отговори. Той пое дълбоко дъх и рече:

— Името ми е Алекс Бенедикт.

— Не. Имам предвид кои сте вие?

— Съжалявам — обади се изкуственият интелект, — май преводът ми е грешен.

Алекс се засмя. Впери поглед в жената и рече:

— Дойдохме да ви търсим. Това е дълга история.