Загадката на Марголия

29

Алекс не вярва, че има невъзможни неща. Ако можеш да пътуваш по-бързо от светлината, обича да казва, значи можеш всичко. Оттук следва, че няма как да му заявиш, че някоя задача е неизпълнима.

Трябваше ми помощ, така че се обърнах към Шара. Тя разговаряше оживено с изкуствения си интелект, когато влязох в кабинета. Даде ми знак, че й трябва минутка, зададе въпрос за звездните популации в регион, за който никога не бях чувала, получи отговора, записа си нещо и се обърна с широка усмивка към мен.

— Чейс, как се чувстваш като знаменитост?

— Търся начин да го осребря.

— Разбрах, че се опитват да те убедят да дойдеш да работиш при нас.

— Имаше подобни идеи.

— Не го прави. Не плащат много, а и не знам някой да е станал известен.

После стана сериозна.

— Какво мога да направя за теб?

— Шара, имало е друг свят в системата на Тинициум. Клас К. Предполагаме, че небесното тяло, изместило орбитата на Марголия, го е изхвърлило от системата.

— И се чудиш дали има начин да се проследи?

— Да.

— Защо, по дяволите? Смятате, че там може да има база?

— Нещо такова.

Тя кимна.

— Значи смяташ, че е възможно да бъде открита? — попитах с надежда.

— Случило се е преди девет хиляди години, нали?

— Точно така.

— Добре. Това е сравнително скоро. Но не знаете какъв е бил нашественикът, разрушил системата?

— Не. Допускаме, че може да е била черна дупка.

— Защо?

— Защото наблизо няма много звезди.

Тя ме изгледа скептично.

— Всъщност възможностите са много.

— Както и да е. Не ни интересува какъв е бил обектът. Целта ни е да открием липсващия свят — повторих аз.

— Разкажи ми отново за системата.

— В момента има два газови гиганта в нормални орбити. Освен това там е и Марголия, която обикаля по силно издължена елипса, както и откъсната луна.

— Планетата от клас К има ли си име?

— Балфур. — Започваше да ми звучи добре.

— Освен това и два древни космически кораба се реят някъде там, нали?

— Да. Както и станция, която се е откъснала и се носи из космоса. „Откривател“ очевидно се е опитвал да скочи в хиперпространството, когато е избухнал.

— Доколкото разбирам, „Откривател“ е тръгнал с децата три години преди събитието.

— Точно така.

— Това значи, че вероятно няма да ни е от голяма полза. Ами другият кораб? Как му беше името?

— „Бремерхевън“. Орбитата му подсказва, че не е бил близо до Марголия по времето на катаклизма.

— Това е интересно.

— Може би е обикалял около Балфур.

— Имаш ли причина да смяташ така, или е само предположение?

— Предположение е.

— Ами доковата станция?

— Трябва да е била до Марголия, когато обектът е преминал.

— И двете сега са в орбита около слънцето?

— Да.

— Дай ми детайлите. Всичко, с което разполагаш. Първо трябва да разберем кога е станало.

— Вече знаем.

— Чудесно. Тогава може би ще успеем. Изпрати ми данните, ще ги прегледам и ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Шара.

— Удоволствието е изцяло мое. Радвам се да помогна. Ще ме откъсне от рутината. Има ли краен срок за това?

— Не — отвърнах. — Чакало е толкова дълго, ще почака още малко.

Тя се засмя.

— Прати ми ги тази вечер и ще се опитам да ти предложа нещо утре.

— Беше права за времето на събитието — каза тя на следващата вечер, докато пиехме коктейли в „Лонгтрий“.

— Станало е на първи март две хиляди седемстотин четирийсет и пета година по земния календар.

— Това се разминава само с няколко дни от нашата оценка.

— Говорим за календари, не за самото време — подчерта тя. — Трудно е да се мисли с точност заради странните неща, които се случват с времето, когато обектите са на светлинни години разстояние.

— Добре. Значи знаем кога е станало. Какво ще правим сега?

Звучеше „Огън и лед“. Навън беше студено и влажно. Но „Лонгтрий“ беше претъпкан до козирката. Сватбено празненство заемаше едното крило, а друга голяма група честваше друго събитие. Не разбрахме какво. От време на време из залата се разнасяше смях. В средата на зоната за хранене танцуваха няколко двойки.

— Знаем къде са били газовите гиганти по време на събитието — продължи Шара.

— Така е.

— Те не са били засегнати от него. Това вероятно изключва твоята черна дупка. Ако нашественикът беше голям, наистина голям, и те щяха да бъдат пометени. Но в нашия случай орбитите им изобщо не са променени.

— Което означава?

— Че нашественикът е бил по-малък от една десета от слънчевата маса.

— Аха.

Не проумявах как това може да помогне, но тя явно имаше някаква идея.

Допи коктейла си и поръча по още един.

— Защо не — каза, — щом Алекс е решил да е щедър.

Разбира се, „Рейнбоу“ плащаше.

— Естествено. Не се притеснявай.

— И така. Орбитата на Марголия се разтяга, луната й отплава. Другият земеподобен свят, Балфур, е изхвърлен от системата. Това предполага, че масата на нашественика е поне сто пъти по-голяма от тази на Марголия.

— Логично.

— Смятам, че е било по-голямо от Юпитер и по-малко от звезда-джудже от клас М.

— Шара — прекъснах я. — Знам, че се интересуваш от научно обоснованите хипотези, но това ще ни помогне ли да открием Балфур?

— А, изгубила си търпението, което притежаваше някога. Това значи, че попадаме в зоната на кафявите джуджета.

— Кафяво джудже?

— Да. Това е звезда, която никога не се развива. Няма достатъчно маса. Така че не се запалва.

— Значи е тъмно тяло.

— Не непременно. Имат достатъчно енергия да греят. Остават топли доста време.

— Какво генерира енергията?

— Останала е от зараждането им. Опитвам се да кажа, че това нещо изобщо няма да прилича на звезда. Няма да е ярка светлина в небето.

— А как ще изглежда?

Тя се замисли.

— Може да прилича на газов гигант, осветен отвътре. Ще има облаци. Вероятно мръснокафяви.

— Странен цвят.

Шара понякога има навика да изнася лекции. Сега го направи.

— По-младите джуджета обикновено са кървавочервени. Те излъчват енергията, натрупана при създаването им. Когато остареят, се охлаждат. Все повече и повече молекули се формират в атмосферата им и те се сдобиват с облаци.

— Какви облаци?

— От желязо и силикати. С някои странни климатични прояви. Накрая стават тъмночервени. С времето угасват до червеникавокафяви и накрая до кафяви.

— А ако някое от тези кафяви неща мине през планетарна система, може ли да предизвика съществени промени?

— Със сигурност. Чейс, това нещо е огромно. Вероятно един процент от стандартната слънчева маса. Звучи малко, но всъщност съвсем не е така.

— Шара, защо се спираме толкова на това джудже?

— Защото то може да ни каже къде е Балфур.

— Чудесно.

— Не бързай толкова. Стигаме до лошите новини. Не мога да ти дам дори предположение за местоположението на Балфур, ако не открием кафявото джудже.

— Защо?

— Защото трябва да научим масата, сегашното му местоположение и скоростта му. С тези данни ще изчислим пътя му през системата Тинициум. После можем да направим предположение с висока степен на вероятност за мястото, където се намира изгубеният ви свят.

— Шара, не сменихме ли един проблем с друг? Как ще открием кафявото джудже?

Тя гледаше нещо над рамото ми и рече:

— Не се обръщай.

След няколко секунди видях келнера да води висок мъж в тъмно сако към ъгловата маса. Изглеждаше добре, погледът му се плъзна по Шара. Засякох размяна на невербални сигнали и той продължи напред. Шара ми се усмихна, когато той изчезна от полезрението й.

— Цел, родена от случая.

Може би не се беше променила толкова, колкото предполагах.

— Кафявото джудже — припомних й.

— Да. — Още беше разсеяна. — Ами хубавото е, че не може да е изминало много път за девет хиляди години. Определено по-малко от една светлинна година. Ще е доста ярко в близкия инфрачервен спектър, да кажем с магнитуд една десета или една петнайсета.

Млада жена мина покрай нас и се насочи към мъжа. Шара поклати глава и въздъхна:

— Жалко.

— Значи можем да го открием?

— Ще струва доста.

— Какво трябва да направим?

— Да тръгнете на лов. Първо ще трябва да убедите Службата за проучвания да ви даде кораб.

— Защо? Нали си имаме „Бел-Мари“?

— Не става за тази работа. Ще трябва да закарате два широкообхватни телескопа, за да претърсите областта. Частна яхта няма да може да се справи с тях. Както и да е, корабите на Службата за проучвания са оборудвани за подобен род задачи.

— Ще говоря с Уинди.

— Ще искат и някой от Службата да дойде с вас. Такива са правилата.

— Как работят широкообхватните телескопи?

— Винаги са по два. Раздалечаваме ги и ги пускаме да сканират едновременно небето. Кафявото джудже ще изскочи.

— Сигурна ли си?

— Повярвай ми.

— Добре. Изкуственият интелект на борда ще се справи ли без особена намеса от моя страна? — попитах.

— Не. Ще трябва да му дадеш някои насоки. Корабът ще разполага с оборудването, но тази операция е по-различна от онова, което изкуствените интелекти са свикнали да правят.

Тя ми обясни процедурите. Вечерята пристигна — зеленчукова салата и нарязано пиле. И двете бяхме гладни. Тя се нахвърли върху храната, а аз все още се опитвах да запомня всичко.

— Никога няма да се справя — въздъхнах накрая.

— Естествено, че ще успееш. Виж какво, преди да заминете, ще упражним най-важното.

— Добре.

— Ще се справиш, Чейс.

— Има ли такъв специалист в мисията? Някого, когото да помоля за помощ, в случай че възникне проблем?

— Един-двама души — каза тя. — Не съм сигурна. Но не се тревожи. Онзи, когото Уинди ще изпрати с вас, ще знае как да борави с оборудването.

Не ми харесваше как се подреждат нещата. Нямаше да знаем какво правим. А човекът от Службата сигурно също щеше да е объркан. Така че се реших да я помоля:

— Слушай, щом от Службата ще пращат свой човек…

— Заета съм, Чейс.

— Ще ти бъда много задължена. Ще го смятам за лична услуга.

Тя набоде парче доматена вилицата си и хвърли таен поглед към масата в ъгъла. Мъжът беше запленен от дамата си.

— Не е толкова трудно, Чейс.

— Ще е историческо откритие. Не искаш ли да присъстваш?

— Мисля, че историческото откритие вече беше направено. Трябваше да дойда на предишния ви полет.

— Шара, инстинктите на Алекс обикновено не лъжат. Може би има още нещо.

Почти беше приключила с яденето. Знаех, че след малко ще погледне менюто с десертите. Шара е една от онези отвратителни жени, които ядат, каквото им харесва, без изобщо да пълнеят.

— Говорим за нещо сериозно, Чейс. Ами социалният ми живот?

— Ще се забавляваме по пътя.

Получаването на кораб се оказа сложно.

Шара беше права — изискването беше на борда да има човек от Службата за проучвания. И той трябваше да е пилотът.

— Няма свободни пилоти — каза ми Уинди. — Мога да проверя дали някой ще иска да дойде. Но това ще са свръхчасове. А и ме съмнява, че ще има желаещи.

Тя изреди кой в момента ползва почивка и защо няма да иска да се върне на работа.

— Какво ще кажеш за мен? — предложих. — Имам разрешително.

— За клас „Арктур“?

Бях пилотирала яхти и малки търговски кораби.

— Хайде сега — не се предавах. — Колко сложно може да е?

— Такива са правилата, Чейс. Нямам избор.

Обади се на двамата пилоти, които бяха свободни, но те отказаха. Пилотите на Службата за проучвания са добре платени и нямат много почивки. Ако бяхме на някой краен свят или на станция в космоса, едва ли щяхме да срещнем проблем. Но в Андикуар… нямаше начин.

Така че Алекс ме записа на ускорена програма и получих квалификация за следващото ниво на свръхсветлинните кораби. Сега имам разрешително за „Лонгстар“ — едно ниво над „Арктур“. Нямах желание да го получавам, но това е друга история.

Три седмици след разговора с Уинди получих разрешителното си и тя ме назначи на временно място, за да ме впише като служител.

Шара междувременно се чудеше за какво е цялото суетене.

— Никога няма да разбера защо някой плаща огромни суми за антики. Разбирам археологическата им стойност, но в този случай дори това изглежда проблематично. Можем да се надяваме да разберем единствено как някои държеливци са прекарали последните си дни. Ако трябва да съм честна, ще ги почетем по-добре, ако ги оставим на мира.

Бях упълномощена да й предложа една трета от цялата печалба, която реализираме, ако откритието бъде направено и след като Службата за проучвания получи своя дял. Това привлече вниманието й.

— За колко точно говорим? — попита тя.

Дадох й скромна оценка, основана на печалбите ни от няколкото трофея от „Откривател“. Беше впечатлена.

— Стига ни да преживяваме — добавих.

— Предполагам. Е, добре, Чейс, не мога да откажа. Но все още не разбирам защо марголианците ще се прехвърлят на свят, който ще замръзне. Но пък какво можем да изгубим?

Уинди се появи след няколко минути и Шара й каза, че идва с нас. Уинди направо пребледня и заяви:

— Имах по-добро мнение за теб.

И така, в един прохладен ден на късното лято в година 1430 от основаването на Асоциираните щати на Римуей Алекс, Шара и аз хванахме совалката към Скайдек и после се качихме на един VHY-111 — „Дух“. След час отново пътувахме към Марголия.