Загадката на Марголия

7

Обсъдихме дали да не поканим Ейми в „Хилсайд“, но и двамата се опасявахме, че може да направи сцена. Беше по-добре да се разберем в офиса.

Ще кажа само едно за нея: не беше глупава. Още щом влезе, разбра, че новините са лоши.

— Какво? — Насочи се веднага към Алекс, като забрави обичайните поздрави и не ми обърна никакво внимание.

Алекс й посочи дивана и седна зад бюрото. Дали би искала нещо за пиене? Не, благодаря.

— Започва да става ясно — поде той, — че чашата е била открадната.

Ноздрите й потрепериха.

— Това е лудост. Хап ми я даде. Беше дар за помиряване, когато го хванах да ми изневерява. Скапана чаша.

Май не беше съвсем същата история, която ни бе разказала отначало.

— Странно — рече Алекс. — Обикновено човек подарява цветя или бонбони в такива случаи.

— Ами… Е, Хап не е като другите мъже. Точно от тази чаша пиех, когато ходех при него, а той не смяташе за редно човек да се отказва от навиците си.

— Пила си от нея? — попита изумено Алекс.

— Да. Има ли проблем?

— Не. — Алекс ми хвърли бърз поглед. — Никакъв.

Настъпи неловка тишина.

— Не съм я откраднала — повтори Ейми. — Помолих ви да не се свързвате с него. Той ли твърди това? Лъже.

Накрая погледна към мен.

— Типично за него. Сега, когато знае, че чашата струва нещо, си я иска обратно.

— Хап не знае нищо — каза Алекс меко. — Не той е проблемът.

— Кой тогава? — попита Ейми.

— Има доста голяма вероятност Хап да не я е притежавал законно.

— Искате да кажете, че я е откраднал? Това ли искате да кажете?

— Не той, а баща му.

Бузите й пламнаха.

— Може би ще е най-добре да ми я върнете и да забравим всичко.

— Можем да го направим, ако желаете. Но истинският й собственик вече знае къде е. Предполагам, че ще предприеме съответните действия.

— Благодаря. Много ми помогнахте, господин Бенедикт. А сега ви моля да ми дадете чашата.

Тонът на Алекс не се промени.

— За да я получи обратно обаче, другата страна трябва да удостовери собствеността си. Не знам дали може да го направи.

Ейми се втренчи в него.

— Моля ви, дайте ми чашата.

Той въздъхна.

— Както желаете. Но това е грешка.

Извини се и излезе от офиса. Ейми стоеше като глътнала бастун.

— Може би ще успеем да уредим награда за откриването й — подхвърлих.

Тя закима яростно.

— Наистина нямахме избор — продължих. Малко преувеличавах, но все пак имаше известна доза истина.

Ейми беше на ръба да заплаче.

— Просто ме оставете на мира.

Алекс се върна с чашата, показа й я и я сложи в контейнер.

— Не би искала нещо да й се случи, нали, Ейми?

— Ще се погрижа за нея. Не се безпокойте. — Изправи се и Алекс й отвори вратата, — Предполагам, че ще ти се обадят от полицията.

— Така ли? — отвърна тя. — Защо ли не съм изненадана?

— Не ми харесва това — казах, когато жената си отиде.

— Законът е такъв, Чейс. Стават такива неща.

— Нямаше да се случи, ако не си бяхме врели носовете.

Пое си дълбоко дъх и каза:

— Нашият етичен кодекс изисква да проучим всичко, което изглежда съмнително. Ако започнем да предлагаме крадени стоки, ставаме уязвими. Да, предположим, че бяхме продали чашата на някого, а след това се появеше госпожа Кейбъл.

— Тя никога нямаше да разбере.

— Продажбата щеше да се проведе на открития пазар, Чейс. Можеше да разбере.

Той наля две чаши кафе и ми предложи едната.

— Ето защо правим нещата по правилника. — Тонът му показваше, че темата е приключена. — Прегледах разговора с Делия Кейбъл.

— И?

— Направих малко проучване за родителите й. Знаеш ли с какво са си изкарвали прехраната, след като са напуснали Службата за проучвания?

— Нямам идея.

— С нищо. Маргарет е получила наследство, което им осигурило охолен живот.

— Трябва да е било значително, щом са си позволявали, ски ваканции и полети до нищото.

— Очевидно. Получила го е в началото на брака. Могли са да правят каквото си поискат. Оставили са доста добра сума на Делия.

— Добре, това води ли ни до нещо важно?

— Може би. Какъв е наемът на междузвезден кораб?

— Много висок.

— Пътували са непрекъснато. Няма запис да са спирали някъде. Извършили са доста полети според Делия, но тя не може да си спомни да е слизала от кораба. Разполагаме единствено със спомен за някаква станция. Това не ти ли се струва странно?

— Хората, работещи за Службата за проучвания, обикновено не слизат от кораба.

— Но те не са работили вече там. Станало е, след като са напуснали организацията. Знаеше ли, че са им оставали само шест години, за да се пенсионират от програмата? Според теб защо са се оттеглили толкова рано?

— Е, имали са малка дъщеря. Може би животът в Службата за проучвания не е бил подходящ за млади родители.

Алекс се замисли, накрая заключи:

— Може би си права. Но тогава са започнали да летят самостоятелно.

— Знам.

— Къде ли са ходели?

— Нямам представа.

— Може би не е лошо да притиснем още малко Делия.

— Била е дете, Алекс. Сигурно не си спомня много. Може да са правили туристически обиколки.

— Чейс, това е било преди повече от трийсет години, преди откриването на квантовите двигатели. Би ли пътувала няколко седмици в затворена кабина с шестгодишно дете, ако не ти се налага?

— Всъщност присъствието на шестгодишно дете може да е забавно.

Той продължи, сякаш не ме чу:

— Не са минали и шест месеца от напускането им на Службата за проучвания, а вече са предприемали нови полети. Със собствени пари.

— Добре, признавам, че не виждам смисъл. Но къде ни отвежда това?

Той се загледа в някаква точка зад лявото ми рамо.

— Било е нещо повече от туристически обиколки. Мисля, че са открили нещо. При някоя от мисиите за Службата. Искали са да се възползват от него сами, затова не са го оповестили. Напуснали са по-рано и са се върнали на мястото.

— Нали не смяташ, че са открили Марголия?

— Не. Но предполагам, че са я търсили. Затова са направили няколко полета.

— Божичко, Алекс. Това ще е откритието на века!

— На всички времена, мила моя. Отговори ми на един въпрос.

— Стига да мога.

— Когато работеше с изследователите от Службата за проучвания, кой определяше къде ще се проведе мисията?

— Доколкото ми е известно, изследователят е натоварен с тази отговорност. Ако са повече от един, старшият решава. Във всички случаи трябва да се представи план на оперативния отдел. В него се посочва областта на проучването, излагат се целите и се вписват специалните причини за полета, освен общото проучване на района. Ако оперативният отдел одобри, мисията се осъществява.

— Могат ли да променят плана по пътя?

— Разбира се. Понякога го правеха. Ако видеха по-интересна звезда, просто се отклонявахме.

— Води ли се дневник?

— Разбира се, изследователят внася копие от него в оперативния отдел в края на мисията.

— Дневникът проверява ли се?

— Какво имаш предвид?

— Как биха могли от Службата по проучванията да се уверят, че изследователю е отишъл там, където е заявил, че е бил?

Странен въпрос.

— Е — отвърнах, — корабът се връща с данни от посетените системи.

— Но изкуственият интелект също поддържа запис, нали?

— Естествено.

— Някой сравнява ли записите с изкуствения интелект?

— Доколкото ми е известно, не. Защо ще го правят? Защо биха смятали, че някой лъже?

— Просто казвам „ако“. Ако човек намери нещо, което не би искал да стане публично достояние, не би го докладвал на Службата за проучвания. Нали така?

— Вероятно.

— Чейс, смятам, че те са намерили „Откривател“.

— Космическата станция? Но тя каза, че е имало светлини.

— Детски спомен.

— Мисля, че щеше да си спомни, ако не е имало светлини. Това щеше да е доста поразителна подробност.

— Може да е гледала отраженията от собствените им навигационни светлини.

— Добре. Но ако са го открили, щяха да открият и Марголия.

— Не е задължително.

Бях на дивана, усещах как въздухът в него се мести, докато се облягах.

— Това е само една чаша — рекох. — Може да са я намерили навсякъде… Може да е стояла някъде хиляди години.

— На нечий таван?

— Нещо такова.

Алекс се опита да потисне смеха си, но не успя.

— Ако са намерили „Откривател“, защо не са открили Марголия? — настоях.

— Не знам. Трябва да разберем.

— Защо не са докладвали за откриването на кораба?

— Ако го бяха направили, Службата по проучванията щеше да го притежава. И всеки от Конфедерацията щеше да има право да иде да си вре носа там. Предполагам, че Уескот не са искали това. А ако излезе, че са го открили сами, са можели да си припишат заслугите. — Изглеждаше въодушевен. — Така че продължаваме според това предположение. Първата ни цел е да намерим „Откривател“. Той е в някоя от посетените от тях системи.

— Последната им мисия за Службата за проучвания — предположих. — Знаем ли колко планетарни системи са били включени в последния им полет?

— Девет.

— Е, тогава ще е доста просто. Марголия трябва да е подобен на Земята свят, разположен в биозоната. Ще ни трябва малко време да огледаме деветте системи, но можем да го направим.

— Не мисля, че ще е толкова лесно.

— Защо?

— Защото, ако семейство Уескот са знаели къде е „Откривател“ и въпреки това им се е наложило да извършат серия полети, но без никакво приземяване според Делия, значи не са намерили изгубената колония. Вероятно колонията не е в същата система като „Откривател“.

— Може би са открили мястото, но не са пуснали Делия да слезе от кораба.

— Не мислиш ли, че не биха споменали нищо, ако се бяха натъкнали на Марголия? Нима не е откритието на епохата? Не виждам защо биха си мълчали. Не, мисля, че по някаква неизвестна причина „Откривател“ и Марголия не са разположени на едно и също място.

— Това значи, че ще пресяваме девет планетарни системи, за да търсим кораб.

— Да.

— Е, и това можем да направим, но ще отнеме повече време.

— Чейс, дори не сме сигурни, че са направили откритието при последната си мисия. Може да са го намерили по-рано и да са решили известно време да не предприемат нищо. В крайна сметка как би изглеждало, ако напуснат Службата по проучвания толкова преждевременно — все пак са им оставали няколко години — и изведнъж малко по-късно направят голямо откритие в една от системите, които са посетили официално преди това?

— Това щеше да увеличи бройката.

— Колко системи са посетили в предишната мисия?

— Единайсет. — Алекс отиде до прозореца. Беше студен мрачен ден. Надигаше се буря. — Мисля, че трябва да поговорим със семейство Уескот.

Събра ръце и подпря брадичка на тях.

— Джейкъб?

— Да, Алекс?

— Би ли ни довел Адам и Маргарет Ускот.

Тъй като те отдавна бяха мъртви, Алекс, естествено, имаше предвид аватарите им.

Но дори и да нямаше аватари, сравнително компетентен изкуствен интелект бе в състояние да събере достъпните записи за даден индивид и да създаде личност с определена степен на точност.

Почти три хиляди години хората бяха конструирали собствените си аватари като „дар“ за бъдните поколения. Мрежата е пълна с тях — мъже и жени, които бяха изживели живота си и се бяха пренесли в отвъдното, без да оставят друга следа за съществуването си освен естествените си деца и онова, което бяха инсталирали в киберпространството. Последният тип аватар беше, разбира се, особено ненадежден, защото обикновено се оказваше въплъщение на желанията на човека. Почти винаги беше остроумен, добродетелен, храбър. Все качества, които прототипът му не беше притежавал. Съмнява ме някой да е сложил аватар в системата, без да го подобри значително. Те дори изглеждаха по-добре.

Нито Маргарет, нито Адам бяха подали аватар, но Джейкъб заяви, че има достатъчно информация и за двамата, за да се конструират правдоподобни двойници.

Маргарет присветна първа близо до вратата. Черната й коса беше подстригана късо, по начин, който отдавна беше изоставен от модата. Очевидно жена от деветдесетте. Държеше се като началник, което е хубаво, когато си пилот и рискуваш да се натъкнеш на проблеми на хиляди светлинни години от дома. Носеше тъмносин комбинезон с нашивка на рамото, на която пишеше „Сокол“.

Адам се появи след минути в центъра на стаята. Беше официално облечен, с червено сако, сива риза и черни панталони. Беше в средата на четирийсетте, с издължено лице и черти, които подсказваха, че не се усмихва често.

Алекс ни представи. Появиха се столове за двата аватара и те седнаха. Разменихме няколко реплики за времето и колко приятно изглеждат кабинетът и къщата. Това се случва винаги. Очевидно няма никакво значение за аватарите, но Алекс като че ли се нуждае от процеса, за да настрои ума си. Беше използвал аватари няколко пъти, за да потвърди или отхвърли информация, свързана със съществуването и местонахождението на различни антики. Но си има метод и ако го попитате, ще ви каже, че трябва да приемете илюзията, че говорите с истински хора, а не просто със заместители.

Къщата беше разположена на върха на нисък хълм, където беше много ветровито. Често ни навестяваха студени повеи от североизток, прозорците тракаха, а дърветата се люлееха. Във въздуха се носеше миризма на сняг.

— Ще има буря — каза Маргарет.

Дърветата бяха близо до къщата и в някои дни вятърът беше толкова силен, че Алекс се плашеше да не би някое от тях да падне върху покрива. Каза нещо в този смисъл на Маргарет, след което смени темата и насочи разговора към мисиите. Попита Адам колко време е работил в Службата за проучвания.

— Петнайсет години — отговори той. — Държах първенството в изследователските мисии.

— Колко време прекарвахте на кораба? — продължи Алекс.

— Правехме средно по една мисия на година. Тя продължаваше от осем до десет месеца. Понякога повече, понякога по-малко. Между полетите приемах академични и лабораторни задачи. Понякога просто си почивах.

— Маргарет, очевидно не си била негов пилот от самото начало. Твърде млада си.

Тя се усмихна, поласкана от комплимента.

— Адам извършваше полети в продължение на четири години, преди да се появи на „Сокол“.

— Това е бил вашият кораб през цялото време?

— Да, получих „Сокол“ още първия ден, в който започнах работа за Службата за проучвания. През втората година там срещнах Адам.

— При първата ни съвместна мисия решихме да се оженим — рече Адам.

Размениха си погледи.

— Любов от пръв поглед — засмя се Алекс.

Адам кимна.

— Любовта винаги е от пръв поглед.

— Късметлийка съм — сподели Маргарет. — Той е добър човек.

Алекс се обърна към мен и попита:

— Чейс, докато работеше в Службата за проучвания, хрумвало ли ти е да се ожениш за някой от пътниците?

— В никакъв случай — отвърнах.

Той се усмихна и се обърна към Адам.

— Казвате, че никой не е прекарвал повече време от вас в корабите на службата. Петнайсет години, обикновено само с още един човек на борда. Никой от колегите ви не може да се похвали с такова постижение.

— Бафъл.

— Моля?

— Емори Бафъл, той беше вторият… Осем години полети.

— Познавахте ли го?

— Срещал съм го. — Усмихна се. — Беше съвестен работник. И знам какво си мислите.

— Какво си мислим?

— Че сме самотници. Но не е така.

— Никога не съм смятала подобно нещо — вметнах аз.

— Вижте, истината е, че обичах да имам компания. И на двамата ни харесваше. Особено на Маргарет. Но работата беше много важна за мен.

Маргарет кимна.

— Той беше най-добрият изследовател в Службата.

Повечето пилоти не остават дълго в Службата за проучвания. Влизаш, трупаш опит и се местиш другаде. Дългите полети само с шепа хора на борда могат да бъдат изнурителни, а и парите на други места са повече. Когато работех там, нямах търпение да се прехвърля.

— Бяхте ли запалени по ските? — попита Алекс.

— Аз бях — отговори Маргарет. — Божичко, накарах го да отидем в Ориноко…

— Ски курорта?

— Да. Бяхме ходили там и преди. Адам беше доста добър, като се има предвид колко малко е карал.

— Какво всъщност се случи в Ориноко?

— Имаше земетресение. Истинска ирония на съдбата. Бяха пуснали предупреждения за лавини, съобщаваха да стоим встрани от склоновете. Условията бяха лоши. Но вместо това стана земетресение.

— Не ви ли предупредиха?

— Не. Там никога не бе ставало такова нещо и никой не го очакваше.

— От колко време бяхте напуснали Службата за проучване по това време?

— От шест години.

— Защо напуснахте?

Спогледаха се. Тук беше разковничето. Ако семейство Уескот бяха скрили нещо, то нямаше да е достъпно в мрежата и аватарите нямаше да го знаят.

— Просто решихме, че ни стига. Искаше ни се да спрем. Да си отидем у дома.

— Значи просто напуснахте?

— Да. Установихме се в Стернберген. Предградие на Андикуар.

Алекс поседя мълчаливо, като барабанеше с пръсти по облегалката на дивана.

— Но скоро след като сте напуснали Службата за проучвания, отново сте полетели?

— Да.

— Защо?

Адам, който известно време мълчаливо наблюдава как Маргарет обмисля отговора, се намеси:

— Липсваха ни старите дни. И двамата обичахме да излизаме в космоса просто така. Знаете ли, ако не сте минали покрай някои от тези светове, не можете да си представите за какво става въпрос. Започнахме да се чувстваме приковани към земята.

— Изглежда това усещане се е появило веднага след като сте се заселили в Стернберген.

Маргарет се усмихна

— Да. Не ни отне много време.

— Открихме, че не можем просто да мързелуваме и да се изтягаме на верандата. И двамата обичахме работата си. Липсваше ни — заяви Адам.

— Тогава защо не се върнахте на работа и да оставите Службата за проучвания да плаща сметките?

— Да — поде Адам, — можехме да постъпим и така. Но мисля, че ни харесваше да вървим с наша крачка, без да изпълняваме чужди проекти, без да ни трябва разрешение. Имахме необходимите ресурси.

— Освен това — допълни Маргарет — искахме Делия да види какво има там.

— Била е много малка.

— Така е.

— Твърде малка, за да разбере.

— Не — възрази Адам, — беше достатъчно голяма, за да види колко е красиво. Колко е спокойно.

— Можела е да дойде и на мисиите ви за Службата за проучвания.

— Идвала е — усмихна се Маргарет. — Направи две пътувания с нас. Но сметнахме, че е важно да следваме собствена програма.

Алекс премести поглед от единия към другия и попита:

— Възможно ли е да сте търсили нещо?

— Какво например? — учуди се Маргарет.

— Марголия.

И двамата се засмяха.

— Марголия е мит — каза тя. — Няма такова място.

— Не — каза Алекс, — не е мит.

И двамата заявиха в един глас, че едва ли го мислим сериозно.

Алекс продължи:

— Открихте ли нещо необичайно на мисиите за Службата за проучвания?

— Разбира се! — Адам засия. — Намерихме две слънца, които се приближаваха едно към друго в Галицианския облак. Ще се сблъскат след по-малко от хиляда години. Мисля, че по време на следващата експедиция…

— Имам предвид артефакти — прекъсна го Алекс.

— Артефакти?

— Да. Попадали ли сте на артефакти? Нещо от друга епоха?

— Веднъж. — Лицето на Адам притъмня. — Намерихме изоставена совалка. Беше от делакондански кораб. На няколко века.

— Не това търсим.

Адам сви рамене.

— С пилот и пътник на борда.

— В дома си сте имали чаша от около двайсет и осми век по земния календар.

И двамата отговориха едновременно, Адам заяви, че не знае нищо за подобна чаша, а Маргарет каза, че това не е възможно.

— Смятаме, че е била в спалнята. В дома ви в Стернберген.

— Не си спомням подобно нещо.

Маргарет поклати глава.

— Не сме притежавали такава чаша.

— Както и да е — каза Алекс. — Очевидно не е било включено в програмирането ви.

Което според мен показваше, че семейство Уескот са имали нещо за криене. Бяха споменавали чашата помежду си, но новината никога не беше напускала къщата.

Малко преди да затворим за деня, Джейкъб ме информира, че приближава посетител.

— Спуска се в момента — оповести той.

На календара за срещи нямаше отбелязано нищо.

— Кой е, Джейкъб? — попитах.

— Господин Болтън. Търси Алекс.

Погледнах през прозореца. Бурята, която беше събирала сили цял ден, накрая се беше отприщила. Засега просто валеше, но скоро времето щеше да се влоши. Казах на Джейкъб:

— Свържи го с мен. Алекс е зает в момента.

Превозно средство в черно и жълто се спусна от сивото небе. Логото ББА беше изписано с големи жълти букви на корпуса. Включих интеркома и казах на Алекс:

— Шефе, Оли Болтън е тук. Спуска се към площадката.

— Виждам го. Слизам веднага.

В офиса се появи образ: Болтън, седнал в черната машина.

— Здравей, Чейс — поздрави весело той. — Удоволствие е да те видя отново.

— Здравей, Оли.

— Извинявам се, че се отбивам без предупреждение. Просто бях наблизо.

Май вече споменах, че Болтън имаше излъчването, присъщо на сериозните политически лидери. Никога не забравяше име и имаше репутацията на упорит и методичен човек. Един познат твърдеше, че е от хората, които би желал да са на твоя страна, когато нещата не вървят добре. И все пак имаше нещо в него, което ме отблъскваше. Може би убеждението му, че забелязва неща, които останалите пропускат.

— Какво мога да направя за теб, Оли? — попитах.

— Надявах се да поговоря с Алекс.

— Тук съм — обади се Алекс и влезе в стаята — Какво си намислил?

— Нищо особено. Нямахме възможност да си поговорим на събора.

Аз още стоях до прозореца. Авиокарът докосна земята и вратата се отвори.

— Честно казано — отвърна Алекс, — стори ми се, че си твърде зает да отблъскваш нападките на някои фанатици.

— Колчевски ли имаш предвид? Да, за съжаление не трябва да го подценяваме. Той продължава да ме тормози.

— Наистина ли? За какво?

— Опитва се да промени законите така, че да ни остави без работа.

— Чувал съм такива приказки и преди.

— Мисля, че този път е сериозен.

— Няма да стигне доникъде — каза Алекс. — Ние с теб задоволяваме желанието на хората да притежават късче от историята.

— Надявам се да си прав. — Образът на Болтън примигна и угасна, самият той излезе от машината, нахлупи бяла подплатена шапка и тръгна бавно по пътеката, като поспря да огледа навъсеното небе. Вдигна яката си, махна ми и продължи към входната врата, която се отвори пред него.

Алекс го покани в офиса, наля му питие и подхвърли:

— Приятелска визита, а?

— Нещо такова. Исках да знаеш за Колчевски. Трябва да направим обединен фронт срещу него.

— Не мисля, че има за какво толкова да се тревожим, но, естествено, те подкрепям.

— За да съм честен, Алекс, има и нещо друго. Точно се прибирах към къщи, когато ме осени идея.

— Така ли?

— Свързана е с теб.

Седнаха около масичката за кафе.

— Как по-точно?

Болтън ме погледна.

— Може би ще е най-добре да говорим на четири очи.

Алекс махна с ръка, сякаш да прогони идеята от стаята.

— Госпожица Колпат е в течение на всички аспекти на операциите ми.

— Много добре — оживи се Болтън. — Трябваше да се досетя.

Похвали виното, каза няколко думи за времето, после поде:

— От доста време сме конкуренти, Алекс. И не виждам как и двамата можем да спечелим от това. Предлагам съюз.

Алекс се намръщи.

— Не мисля, че…

— Изслушай ме. Моля те. — Обърна се към мен. — Господин Бенедикт има талант да открива оригинални културни находища.

Пое си дълбоко дъх и прочисти гърлото си.

— Но „Болтън Брадърс“ притежава ресурсите да се възползва от тази му способност в най-голяма степен. Ако обединим „Рейнбоу Ентерпрайзис“ с ББА, ще имаме доста по-големи финансови възможности. А вие ще получите мрежа от изследователи из цялата Конфедерация. Не са добри като вас, разбира се, но могат да вършат черната работа. Това ще е от полза за всички.

Алекс помълча, после каза:

— Оли, оценявам предложението, но предпочитам да работя сам.

Болтън кимна.

— Не съм изненадан, че мислиш така. Но защо не си дадеш малко време? Премисли предложението. Искам да кажа…

— Не. Благодаря, Оли. Харесва ми да имам собствена организация. А и изглежда нямаш нужда от мен. Справяш се доста добре.

— Не става въпрос за това от какво се нуждая — отвърна той. — Просто би ми харесало да работя с теб. Рамо до рамо с най-добрия в бизнеса. — Отпусна се в стола. — Няма нужда да споменавам, че и за Чейс ще се намери подходящо място.

Алекс се изправи в опит да сложи край на разговора.

— Благодаря ти, но не мога да приема.

— Е, хубаво. Ако промениш мнението си, не се колебай да ме потърсиш.

По настояване на Алекс проверих кои корпорации са давали под наем свръхсветлинни кораби през деветдесетте. Единствената компания от този бранш в Римуей беше „СтарДрайв“. Но по-късно беше фалирала. Открих един от бившите й служители — Шао Ме Тонкин, който сега работеше в дистрибуторска фирма за храна.

Изгубих доста време, докато се свържа с него. Не желаеше да говори с мен, докато не му споменах, че работя върху биографията на Бейкър Стилс — изпълнителния директор на „СтарДрайв“.

Тонкин беше едър мъж. Може би най-огромното човешко същество, което съм виждала. Три пъти по-едър от нормалното. Но не изглеждаше чак тлъст, а як. Имаше угрижено лице и малки очички, които гледаха изпод тежки клепачи. Предшествениците му бяха населявали или свят с ниска гравитация, или орбитална станция. Или може би просто ядеше твърде много. Вероятно щеше да живее по-дълго, ако напуснеше планетата.

Не ме впечатлиха само му великанският ръст и теглото му. Самото му поведение бе някак солидно, тежкарско. Попитах го за „СтарДрайв“.

— Фалира преди двайсет години — отговори той. Гласът му беше толкова сериозен, сякаш съдбата на света зависеше от този разговор. — Съжалявам, госпожице Колпат, но всичко освен финансовите документи беше унищожено. Отдавна. Но мога да ви разкажа много за Бейкър.

Бил компетентен, изобретателен, трудолюбив и тъй нататък.

— Но не мога да ви кажа много за различните операции. Беше твърде отдавна.

— Значи няма никакви документи за маршрутите на корабите?

Изглежда изоставаше с пет секунди в разговора. Премисли въпроса ми, като масажираше врата си.

— Не. Никакви.

— Колко кораба имаше компанията?

— Когато прекратихме дейността си, имахме девет.

— Знаете ли къде са сега?

— Смятате, че изкуствените интелекти са направили перманентен запис на всичко?

— Възможно ли е?

— Разбира се. За съжаление нашият флот доста остаря и накрая се износи. Това беше и една от причините да затворим. Трябваше да направим подобрения или да купим нови кораби. И в двата случая… — Завъртя глава, за да раздвижи врата си. — Така че прекратихме. Повечето от корабите бяха рециклирани.

— Ами изкуствените им интелекти?

— Бяха свалени и дадени на съхранение. Мисля, че изискването е да се пазят девет години след разрушаването на кораба. — Помисли малко и добави: — Да. Точно така. Девет години.

— А после?

Сви рамене.

— Изтриват ги.

Намръщи се и изражението му стана мрачно.

— Мога ли да попитам защо се интересувате? Не ми изглежда важно за биографията.

Смотолевих нещо за статистически изследвания, благодарих му и прекъснах връзката.

— Мисля, че ударихме на камък — казах на Алекс.

Той не си позволи да се обезсърчи. Въпреки липсата на напредък беше в добро настроение. По-късно открих, че е бил потърсен от потенциален клиент, който се интересувал от диаманта „Рордан“. В случай че сте от малкото хора в Конфедерацията, които не са чували за този диамант, ще ви кажа, че е бил носен от Анабел Кейшоун, и се смята за прокълнат. Той бе един от трите предмета в инвентара ни, официално класифицирани в тази категория. Подобна мистика вдигаше цената.

— Все още не сме изчерпали всички възможности — каза Алекс.

Предусещах какво ще последва.

— Какво ще правим сега?

„Ние“ в „Рейнбоу Ентерпрайзис“ си беше просто израз, нещо като декорация.

— Службата за проучвания не унищожава записите си — каза той. — Навярно ще е интересно да се провери дали семейство Уескот са докладвали за необичайни находки, особено през по-късните си мисии.

Започвах да се уморявам от цялата тази история.

— Алекс, ако бяха открили нещо, свързано с чашата, като Марголия например, не смяташ ли, че Службата за проучвания щеше да се задейства досега?

Той ми хвърли един от погледите си „имаш още много да учиш“.

— Смяташ, че четат докладите? Пък и нали стигнахме до извода, че ако са открили нещо, семейство Уескот са пропуснали да го споменат в доклада си.

— Да, смятам, че е доста добро предположение. А ти?

— Всъщност и аз мисля така. Но не можем да сме сигурни. Все пак съществува вероятността в докладите да има нещо, което да ни подскаже истината. Няма да навреди да погледнем.