Загадката на Марголия

2

Уинета Яшевик беше археологическата ни свръзка в Службата за проучвания. Беше началник на отдела за връзки с обществеността. Уинди беше единственият човек, на когото бях разкрила нашата цел, но знаех, че тя никога не би предала информацията на някой от конкурентите на Алекс. Беше истинска вярваща. Според нея ние превръщахме реликвите в екзотични украшения и ги продавахме на частни купувачи. Смяташе това за безчестие и винаги, без да го казва направо, успяваше да ме накара да се почувствам етично непригодна. Бях нещо като изгубената овца — покварена от лъжливата суета на света, забравила пътя към дома.

За нея беше лесно да ме съди. Беше родена в богатство и не знаеше какво е нищета. Но това е друг въпрос.

Когато застанах пред кабинета й в комплекса на Службата за проучвания, на втория етаж на сградата „Колман“, тя засия, махна ми да вляза и затвори вратата,

— Върна се по-бързо, отколкото очаквах. Открихте ли мястото?

— Там беше — отговорих, — Точно както каза Алекс. Но някой беше пристигнал преди нас и беше проникнал вътре.

Тя въздъхна.

— Навсякъде крадци. Е, както и да е. Поздравления. Сега вече знаеш как се чувстваме ние, когато вие с Алекс попаднете на някое находище. — Тя млъкна, усмихна се, сякаш да ми покаже, че не желае да нарани чувствата ми, а се шегува, нали се сещам. — Успяхте ли да отмъкнете нещо оттам?

Не обърнах внимание на фразеологията и отговорих:

— Не, беше почистено.

Затвори очи и сви устни, но не каза нищо. Уинди беше висока, тъмна и влагаше страст в нещата, в които вярваше. Никакви половинчати мерки. Мен ме търпеше, защото нямаше сили да захвърли приятелство, което датираше от времето, когато и двете си играехме с кукли.

— Някакви идеи кои са били?

— Не. Но е станало наскоро. През последната година.

Може би през последните няколко дни.

Кабинетът й беше голям. По стените имаше снимки от мисии, както и най-различни награди — служител на годината; наградата „Харбисън“ за изключителна служба; благодарствена грамота от Обединените защитници за приноса й към тяхната програма „Играчки за деца“. И доста снимки от разкопки.

— Е — въздъхна тя, — съжалявам да го чуя.

— Уинди, опитваме се да разберем как е станало. — Поех дълбоко дъх. — Не го тълкувай превратно, но ти си единственият човек, който знаеше къде отиваме.

— Чейс — отвърна ми тя с равен тон. — Каза ми да си мълча и аз го направих. Освен това знаеш, че никога не бих помогнала на някого от тези вандали.

— Наясно сме, но се чудехме дали информацията не е изтекла по някакъв начин. Може някой в Службата да е научил.

— Не. Сигурна съм. Не съм казала на никого.

Но след като помисли, добави:

— Освен на Луи. — Това беше Луис Понцио, директорът.

— Добре, тогава излиза, че някой ни е подслушал.

— Може би. — Изглежда й стана неловко. — Чейс, и двете знаем, че директорът не управлява най-изрядното място на планетата.

Всъщност лично аз не се наемах да го твърдя.

— Не знам дали в това е проблемът. Съжалявам. Не трябваше да му казвам нищо.

— Всичко е наред. Вероятно е била комуникационната система.

— Както и да е. Слушай, Чейс…

— Да?

— Не бих желала да останеш с усещането, че не можеш да споделяш с мен.

— Знам. Не се притеснявай.

— Следващия път…

— Знам.

Фен Редфийлд, стар приятел на Алекс от полицията, беше във вилата, когато се върнах. Алекс му беше казал какво е станало. Не беше официално оплакване, разбира се. Такова не можеше да се направи.

— Но има възможност някой да е подслушвал.

— Ще ми се да можех да помогна — каза той. — Хора, просто трябва да сте по-внимателни какво говорите по необезопасена връзка.

Фен беше нисък, набит, ходеща бъчва със зелени очи и дълбок басов глас. Никога не се беше женил, обичаше да купонясва и редовно играеше карти в малка група заедно с Алекс.

— Не е ли незаконно да се подслушва? — попитах.

— Всъщност не — отвърна той. — Подобен закон би бил неприложим.

Сетне направи гримаса, за да покаже, че мисли по въпроса.

— Но е незаконно да притежаваш оборудване, което го позволява. Мога да поразпитам, но това, което трябва да направиш, Алекс, е да инсталираш заглушаваща система.

Звучеше добре, но не беше особено практично, когато се опитваш да привлечеш обаждания от нови клиенти. Фен ни увери, че ще ни уведоми, ако научи нещо, което означаваше всъщност, че трябва да се оправяме сами.

Обядвахме, преди да се върнем в офиса. Алекс много обича да обядва. Смята, че добрият обяд е смисълът на живота. Така че спряхме в „Парамаунт хаус“ и докато похапвахме сандвичи с картофена салата, решихме, че ще използваме криптосистема, която да обезопаси обажданията между Алекс и мен и между офиса и по-големите ни клиенти. И до Уинди.

Въпреки че не успя да спечели от Гидеон V, „Рейнбоу“ просперираше. Алекс имаше много пари. Голяма част от тях дойдоха благодарение на статуса му на знаменитост, придобит от мисиите „Тенандром“ и „Поларис“. Но и преди тях си бе заможен. Беше добър бизнесмен и всички му вярваха. Ако притежавате артефакт, който искате да оцените, можете да го занесете на Алекс и да получите искрено мнение. В нашия бизнес репутацията е всичко. Добавете вродената му честност към факта, че знае поне колкото всеки от конкурентите, и гения му във връзките с обществеността и ще получите формулата за доходоносна дейност.

Представителството на „Рейнбоу“ заема първия етаж на къщата му — стара провинциална вила, която някога била използвана за странноприемница за ловци и туристи, преди цивилизацията — или развитието — да сложи край на това. Според традиционната история Джордж Шейл и екипът му се приземили аварийно в околността — първото кацане на Римуей. Алекс, който беше израснал тук, твърдеше, че е търсил следи от събитието. След няколко хиляди години, естествено, едва ли щеше да се е запазило нещо, дори да се приемеше, че мястото е същото. Но това беше накарало младия Алекс да се заинтересува от история и особено от онази й част, която включваше копаене и извличане на артефакти. Останки. Парчета от друго време.

Аз съм неговият пилот, нещо като управител и единствен служител. Длъжността ми е изпълнителен асистент. Можех да се нарека както си поискам, включително и началник-операции.

Върнахме се от целианската база в средата на зимата. Известихме клиентите си, че сме си у дома, и направихме обещаващи запитвания за нови артефакти. Не — всъщност цял следобед обяснявах, че не сме донесли нищо. Бяхме претърпели фиаско.

Беше един от онези оловносиви дни, които предшестват неизбежния сняг. Вятърът духаше от север и буквално виеше срещу къщата. Все още бях затрупана с работа, когато Алекс слезе от апартамента на горния етаж. Носеше дебел сив пуловер и черни панталони.

Среден на ръст е и всъщност всичко у него е средно. Изобщо не може да се нарече внушителен, докато светлината не изгрее в тъмнокафявите му очи. Веднъж казах някъде, че не се интересува от антиките заради самите тях, а ги цени само като източник на доходи. Той беше видял този коментар и силно се възмути. И тук ще призная, че може би бях сгрешила. Все още беше ядосан заради онова, което наричаше „оплячкосването на Гидеон V". И осъзнах, че това не е просто недоволство, че някой ни е изпреварил.

— Открих ги — съобщи ми той.

— Кое, Алекс?

— Артефактите.

— Целианските предмети?

— Да.

— Появили са се на панаира?

Той кимна.

— Предлагат се за продажба от „Блу Муун Акшън“.

Той повика обявата и разгледахме невероятна колекция от чинии, чаши, пуловери, работни униформи — всички с целианския знак за Гидеон V. Имаше и електронно оборудване.

„Този магнитен съединител, гласеше рекламата, ще придаде елегантност на дневната ви.“ Съединителят беше означен с производител и дата на производство отпреди седем века.

Алекс накара Джейкъб да се свърже с „Блу Муун“ и ме повика.

— Искам да чуеш какво ще кажат.

Преместих се близо до лавицата с книгите, за да не ме видят. Обади се изкуствен интелект.

— Бих искал да говоря с шефа — заяви Алекс.

— Това е госпожица Голдкрес. За кого да й предам?

— Александър Бенедикт.

— Изчакайте момент, моля.

Руса жена на моята възраст се появи на екрана. Бяла блуза, сини панталони, златни обици и гривна. Усмихна се приветливо и каза:

— Здравейте, господин Бенедикт. Какво мога да направя за вас?

— Продавате някакви целиански артефакти.

До нея се появи кресло и тя седна:

— Точно така. Търгът още не е приключил. Всъщност ще е отворен до другата седмица. — Поколеба се. — Кои от предметите ви интересуват?

— Госпожице Голдкрес, може ли да попитам как се сдобихте с артефактите?

— Съжалявам, но не мога да ви дам такава информация. Уверявам ви обаче, че всички имат сертификати за автентичност.

— Защо не можете да ми кажете?

— Собственикът желае да остане анонимен.

— И вие сте просто посредник?

— Точно така. — Взираха се един в друг — тя в креслото си, а Алекс прав, облегнат на бюрото ми. — Между другото, каталогът показва само част от всичко налично. Ако се интересувате, целият инвентар от целиански антики ще бъде изложен на Антикварния събор този уикенд. В Пармеле.

— Чудесно — рече Алекс. — А дали бихте се свързали с него?

— С кого?

— Със собственика.

— Съжалявам, господин Бенедикт, но не мога. Би било неетично.

Алекс небрежно измъкна трансферна карта и я сложи на бюрото.

— Ще съм ви изключително благодарен.

— Сигурна съм. И бих ви помогнала, ако можех.

Алекс се усмихна.

— Хубаво е, че все още има професионалисти в бизнеса.

— Благодаря — каза тя.

— Мога ли да ви помоля да му предадете съобщение от мен?

— Разбира се.

— Помолете го да ми се обади.

— Ще се погрижа за това.

Тя се изключи, а той изсумтя раздразнено и промърмори:

— Пълна загуба на време. Можеш да се обзаложиш, че няма да чуем нито дума от него.

Прегледах информацията за Антикварния събор.

— Болтън е почетният гост тази година — уведомих го. Оли Болтън оглавяваше повече от половин век „Болтън, Брадърс“ — фирма за историческо възстановяване. — На събора ще има няколко изложби.

— Беше на два часа път с влак.

— Запази билети — каза Алекс. — Никога не се знае кой може да се появи на такива места.

Съборът щеше да се проведе в „Медалиън Гардънс“ — сред остъклени помещения и проходи и стотици разцъфнали растения. Пристигнахме късно следобед, малко след откриването на изложбата. Тя включваше колекция „Рилби“, която щеше да бъде преместена в университетския музей, и няколко образци от древна, поне на три хиляди години, електроника от „Таратино“ — първия кораб с човешки екипаж, излязъл извън пределите на галактиката. И, разбира се, целианските артефакти.

Преживяването беше мъчително, като се имаше предвид, че те можеха — и трябваше — да бъдат наши. В добавка към експонатите, включени в каталога, имаше музикални инструменти, шахматни дъски, сламени изделия, лампа и три снимки в рамки (изключително запазени) с екрани в основата. Едната беше на жена, другата на възрастен мъж, а третата на две малки деца — момче и момиче. Името на момчето беше Джайл. Не се знаеше нищо за останалите.

Госпожица Голдкрес беше там и беше също толкова необщителна, колкото и по линка. След кратък и несъдържателен разговор Алекс попита дали собственикът на предметите присъства на изложбата. Тя заяви, че няма никаква представа, и ми се усмихна любезно, като да ми внуши, че ще ми е много благодарна, ако накарам Алекс да не й губи времето.

— Предадохте ли съобщението ми? — настоя той.

Стояхме до целианските експонати и тя не откъсваше поглед от тях.

— Да, предадох го.

— Какво каза той?

— Оставих го на неговия изкуствен интелект.

Отдалечихме се и Алекс ми прошепна:

— Иска ми се да я удуша.

Присъстваха търговци на антики, неколцина учени и съвсем малко журналисти. В седем се събрахме в „Айлънд Рум“ за банкет. Имаше приблизително четиристотин души.

Гостите на нашата маса бяха впечатлени, че са сътрапезници на самия Алекс Бендикт. Бяха нетърпеливи да чуят подробности за набезите му и Алекс, който се наслаждаваше на всяка секунда внимание, с удоволствие им ги поднесе. Той е почтен човек и обикновено не се възгордява, но му е изключително приятно хората да му казват колко добре се е справил и колко забележителен е приносът му. Изчервяваше се и се опитваше да ми припише част от заслугите, но те не му вярваха. Явно се смяташе за благоприлично скромен. Скромността, беше ми казал веднъж, е отличителният белег на величието.

Когато свършихме с вечерята, церемониалмайсторът се изправи, за да вдигне няколко тоста. Покойният Майло Рилби, чиято безценна колекция бе дарена от неговия брат, беше представен от младата си племенница. Вдигнахме наздравица и за пълномощника на университетския музей. И за председателя на Антикварния събор, който се оттегляше в пенсия след седем години служба.

Последваха някои формалности и накрая дойде ред на гостуващия говорител, Оливър Болтън — изпълнителен директор на „Болтън Брадърс“ и изключително известна личност. Странното в „Болтън Брадърс“ беше, че нямаше никакви братя. Нямаше дори сестри. Болтън беше основал компанията, така че не беше наследена. Казваха, че съжалявал, задето няма нито братя, нито сестри, и името на корпорацията било признание на това чувство на загуба. Нямах абсолютно никаква идея какво има предвид.

Беше висок посивяващ мъж с величествена осанка — от хората, на които другите се възхищават и инстинктивно правят място. От него щеше да излезе добър политик.

— Благодаря ти, Бен, благодаря ти — каза той, след като церемониалмайсторът държа похвално слово, дълго пет минути. Излизаше, че Оли Болтън е отговорен за възстановяването на значими части от Изгубените векове, което бе накарало историците да преосмислят заключенията си за Смутните времена, както и за редица други постижения.

Той обрисува накратко някои от славните си преживявания, като щедро разпредели заслугите между сътрудниците си. После разказа колко неприятно било на Аракон, когато работниците се прибирали у дома и взимали стълбите със себе си, и той оставал затворен в гробниците през нощта. И за нощта му в затвора на Бакудай, където бил обвинен в ограбване на гробници.

— Технически погледнато, бяха прави. Но ако оставите нещата на властите, и онзи кристален басейн там, който сега ще отиде в музея, щеше все още да е заровен в пустинята.

Още аплодисменти.

Беше ту гневен, ту поетичен.

— Имаме петнайсет хиляди години история — по-голямата част от тях в среда, запазваща всичко. Следите на първия човек, стъпил на земната луна, са още там. Знам, че всички споделяме една и съща страст към миналото и реликвите, устоели на вековете. Очакват ни още тъмни места, забравени от всички. За мен е чест да бъда сред вас тази вечер.

Прошепнах на Алекс:

— Защо не приличаш повече на него?

— Ако предпочиташ да работиш с Болтън, мога да го уредя.

— Колко плаща?

— Какво значение има? Той е много по-достоен за уважение от мен.

Бях изненадана. Въпреки че се шегуваше, беше засегнат.

— При теб ми харесва — отговорих.

Алекс се извърна и му трябваха няколко секунди, за да ме погледне отново.

— Извинявай — каза накрая.

Болтън продължаваше да говори:

— Винаги е привилегия да се говори с търговците на антики от Андикуар. А разбирам, че имаме гости от различни части на планетата и дори неколцина от други светове. — Трябваше му минута да открие с поглед хората от Спинърс и от Земята — От родния свят. (Аплодисменти.) Където всичко е започнало. (Още аплодисменти.)

Очаквах, че ще говори най-вече за себе си, но не беше толкова глупав. Вместо това описа работата, която „всички вършим“, и ползите от нея.

— Петнайсет хиляди години са доста време. Като добавите войните, въстанията, тъмните векове и социалните катастрофи, нещата започват да се загубват. Неща, които никога не трябва да забравяме. Като жените от Филипино, които в една вече забравена война предизвикали вражеските войници да дадат храна и вода на собствените им мъже по време на Марша на смъртта. А виждам, че някои от вас са чували за Марша на смъртта. Но се чудя колко ли щяхме да знаем, ако не бяха трудовете на Мариам Клефнър, която стои там в дъното. — Махна й. — Здравей, Мариам.

Болтън изтъкна още няколко постижения на различни личности.

— Историците вършат черната работа — продължи той. — Техният принос не е достатъчно оценен. А има и хора Като Лазаръс Колт — началник на департамента по археология в тукашния университет. Без Лазаръс и неговия екип все още нямаше да знаем дали Минданите или Кажа Луан са реални, или са просто мит. Процъфтяваща цивилизация в продължение на хилядолетия, но все пак някак западнала и забравена почти напълно. Почти. — Вече владееше вниманието на публиката. Замълча, усмихна се и поклати глава. — Но ето ви пример за това какъв е приносът на онези, които издирват и продават антики. Говорих с Лазаръс по-рано тази вечер. Той пръв би ви казал, че Минданите никога нямаше да бъдат открити, никой дори не би тръгнал да ги търси, ако Хауърд Чандис не беше намерил съд за вино при разкопки на един хълм. Хауърд, разбира се, е един от нас. — Той погледна вляво от себе си. — Стани, Хауърд. Нека всички те видят.

Хауърд стана и залата гръмна от аплодисменти.

Болтън говори още двайсет минути. Завърши многословно, като спомена, че друга приятна страна на професията му е компанията, която трябва да поддържа.

— Благодаря ви много.

И се поклони, готов да се оттегли.

Изправи се дребен мъж с черна коса и заядлива физиономия и в залата се понесе тих ропот.

Ръкоплясканията стихнаха. Болтън и ниският мъж се взираха един в друг.

Някой близо до дребосъка се опита да го накара да си седне, но той се възпротиви и остана невъзмутим. Болтън се усмихна приветливо и попита:

— Имате ли въпроси, професор Колчевски?

Касмир Колчевски, почти легендарният археолог, нападнат от охранителен робот.

— Имам.

Алекс се пресегна към чашата си с вино и каза:

— Това ще е интересно.

— Защо? Какво става?

— Той не одобрява нашия занаят и най-вече онези от нас, които провеждат разкопки.

— Приписвате си заслуги за доста неща — поде Колчевски. Нямаше ораторската дарба на Болтън, но това, което липсваше на гласа му като тембър, се компенсираше от вложената страст. Обърна се, за да обхване с поглед публиката. Имаше сбръчкано и обветрено лице и издължена челюст. Очите му блестяха от гняв. — Предполагам, че вече нищо не трябва да ме изненадва, но ето ме тук, стоя и ви слушам как отдавате почести на този крадец, на този вандал. Той се изправя пред вас и говори, сякаш е почтен човек. Сякаш допринася с нещо. Вие му ръкопляскате, защото той ви казва неща, които ви се иска да вярвате за себе си. — Обърна се към Болтън. — Ще ви кажа с какво допринасяте.

Видях раздвижване покрай вратите. Хората от охраната си запроправяха път между масите към Колчевски.

— Опустошили сте безброй места из Конфедерацията и отвъд нейните граници. И дори да не сте го направили лично, сте го сторили чрез посредник. Направили сте го, като сте подкрепили… — Някой го сграбчи и започна да го дърпа от масата. — Пуснете ме! — закрещя той.

Висока жена от охраната се появи зад него с още двама. Говореше му нещо.

— Не — извика той. — Определено не можем да си позволим това, нали? Не е хубаво да се изтъква истината.

Продължи да се бори. Пристигнаха подкрепления. Някой от масата започна да се бие с единия от охранителите. Друг се свлече на пода. А в това време Колчевски, притиснал ръце към гърдите си, ревеше:

— Ще си тръгна сам, но това е свърталище на крадци. Нищо повече.

Охранителите го завлачиха към изхода, а той продължи да се съпротивлява. Не можех да не му се възхитя.

Няколко минути след като го изведоха, чухме гласове отвън. Болтън не мръдна от мястото си на подиума през цялото време. Когато всичко утихна, приглади сакото си и се усмихна на публиката.

— Всичко е част от шоуто, приятели. Почакайте да видите какво следва.

Може да се каже, че вечерното настроение беше потиснато. Смесихме се с гостите, а когато официалните церемонии приключиха, посетихме няколко от коктейлите. Алекс беше сигурен, че клиентът на Голдкрес трябва да е наоколо.

— Няма начин да пропусне това.

— Но как ще го откриеш? — попитах.

— Той ни познава, Чейс. Надявах се, че сам ще се издаде, може би ще прояви малко прекален интерес към нас. Може би ще ни гледа внимателно, докато говорим с агента му.

— И забеляза ли някого?

— Видях доста хора да ни наблюдават — каза той. — Но гледаха най-вече теб.

Последните му думи явно се отнасяха до вишневочервената ми вечерна рокля, която беше малко по-дръзка от дрехите, които носех обикновено.

Но дори да бе там, непознатият ни беше избегнал. В края на вечерта се върнахме в хотела с празни ръце.

Спах до късно. Влязох в офиса малко преди обяд и Джейкъб ми показа списък с обажданията. Сред тях имаше непознато име.

— Местна жена — обясни той. — Иска оценка.

Когато става въпрос за антики, истинските колекционери предпочитат да се заемат лично, особено ако смятат, че притежават потенциално ценен артефакт. Всъщност, когато става въпрос за подобни стоки, Алекс отказва да прави оценка от разстояние. Но повечето от нещата, които ни се показват, са с минимална стойност и няма нужда да се разглеждат отблизо, за да се установи това.

Получаваме много обаждания направо от улицата. Обикновено от хора, купили нещо при разпродажба в някакво имение или получили наследство. Проверяваха дали придобивката им не струва повече, отколкото им е казано. Когато го правят с убеждението, че няма какво да загубят, се обаждат на нас. Поглеждам предмета и давам оценката си. Дипломатично, разбира се. Истината е, че не съм експерт в областта на антиките, но веднага разпознавам боклуците. Ако не съм сигурна, прехвърлям разговора на Алекс.

Деветдесет и девет процента от уличните обаждания са чиста загуба на време. Това е приблизителна оценка. Така че, когато няколко часа по-късно се обадих на въпросната дама и образът й изплува в офиса, първата ми мисъл беше да погледна набързо предложеното от нея и да я отпратя.

Беше слаба руса жена, нервна, не особено добре облечена и избягваше да ме гледа в очите. Носеше златисти панталони, които щяха да стоят по-добре на някой с по-слаби бедра. Поомачкана бяла блуза се разтваряше на врата й и би разкрила голяма част от бюста й, ако имаше такъв. Беше с ослепително червено шалче, а усмивката й бе едновременно агресивна и срамежлива. Седеше на захабен диван „Спрингфийлд“, от онези, които получаваш безплатно, ако си купиш две кресла.

Поздравихме се и тя се представи.

— Аз съм Ейми Колмър. Имам нещо, което бих искала да погледнете. Чудех се дали е ценна.

Тя се пресегна извън картината на екрана и взе чаша, която вдигна към светлината.

Чашата бе декоративна, сувенир. Беше сива. На едната й страна бе отпечатан бяло-зелен орел, но в него имаше нещо странно — летеше с разперени криле, а клюнът му бе отворен като за нападение. Прекалено драматично. Може и да е била популярна през миналия век. Под орела имаше малък флаг, а над него пишеше нещо. Надписът беше твърде дребен, за да мога да го разчета, но забелязах, че не е на стандартния език.

Жената обърна чашата, за да видя и другата страна. На нея бе изобразено оградено с пръстен кълбо с надписи отгоре и отдолу. Отново на непознатия език.

— Какво мислите? — попита тя.

— Какъв е езикът, Ейми? Имате ли представа?

— Абсолютно никаква.

— А знаете ли какво е това?

Тя ме погледна озадачено.

— Чаша.

— Имам предвид — откъде е дошла.

— Подарък е от приятеля ми.

— Вашият приятел?

— Бивш приятел. — Очите й се присвиха и предположих, че раздялата не е била от приятните. Тя се опитваше да обърне малкото, което беше останало от тази връзка, в пари. — Видя ме да й се любувам един ден и ми каза, че мога да я задържа.

— Браво на него — отвърнах.

— Хареса ми орелът. — Вгледа се в него. — Даде ми я в нощта, преди да се разделим. Предполагам, че е било нещо като утешителна награда.

— Може би.

— Чашата струва повече от него. — Усмихна се — една от онези усмивки, които разкриват, че няма да е особено наскърбена, ако приятелят й падне от някой мост.

— Къде я е намерил?

— Винаги я е имал.

Разбрах, че няма да науча повече. Изкуших се да й кажа, че според мен чашата не струва нищо, но „Рейнбоу“ има етичен кодекс, който ме задължава да съм сигурна, преди да отговарям. Обърнах се към нашия изкуствен интелект.

— Джейкъб, какъв е езикът?

— Търся — отговори той.

Нямаше нищо впечатляващо около чашата, нищо, с което да изпъква, като се изключеха странните символи. Но съм виждала доста странни надписи през дългите години в „Рейнбоу“ и, повярвайте ми, те невинаги означават нещо.

Джейкъб издаде звук като от прокашляне. Това означаваше, че е учуден. Сигурна съм, че щеше да се появи лично, ако Ейми Колмър не беше на линия.

— Английски е — отговори.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Четвъртото хилядолетие? — предположих.

— Третото. Никой не е говорил английски през четвъртото.

Ейми се размърда. Явно не беше очаквала да чуе добри новини от мен, но беше подслушала достатъчно, за да се събудят надеждите й. Погледна чашата, после мен и после пак чашата.

— Това нещо е на девет хиляди години?

— Вероятно не. Надписът е на древен език, но това не означава, че…

— Не е за вярване, че е толкова запазена.

— Ейми, защо не донесеш чашата тук? Нека я погледнем по-отблизо.

Истината е, че Джейкъб може да ни даде всички физически подробности от разстояние. Но Алекс настоява, че компютърно генерираната репродукция не е като да държиш самия предмет в ръка. Обича да намеква, че има духовно измерение в това, което прави, макар че ако го попитате направо, ще ви каже, че това са пълни глупости, но все пак има аспекти на предметите, които компютрите са неспособни да уловят. Не го карайте да даде пример.

Затова уговорих среща с Ейми Колмър за следобеда. Тя дойде по-рано. Алекс слезе и я покани лично в офиса. Любопитството му беше запалено.

Честно казано, жената не ме интересуваше особено. По мрежата бях доловила очакването й, че ще се опитам да я измамя. На живо тя възприе друг подход — играеше безпомощна сексапилна жена. Предполагам, че присъствието на Алекс я накара да постъпи така. Суетеше се, превземаше се и гледаше смутено към пода. „Бедната аз, животът е труден, но може би най-накрая имам късмет и ще ви бъда много благодарна за всяка подкрепа, която ми окажете“. Ако смяташе, че „Рейнбоу“ ще намали комисионата си в резултат на нейните усилия, значи не познаваше Алекс.

Беше увила чашата в мек ленен плат и я носеше в найлонова торба. Когато всички седнахме, тя отвори торбата, разви плата и постави чашата пред Алекс.

Той я огледа внимателно. Хапеше устни, правеше гримаси и накрая я сложи пред големия четец на Джейкъб.

— Какво ще ни кажеш, Джейкъб?

Лампичката в горната част на четеца примигна. Придоби кехлибарен оттенък. Стана червена. Потъмня, а после заблестя ярко. Общо взето, мина през целия спектър. Процесът отне около две минути.

— Предметът е направен от…

— Джейкъб — прекъсна го Алекс. — Колко стара е?

— Бих казал, че предметът е създаден през третото хилядолетие. Най-добрата оценка е 2600 година по земния календар. Възможна грешка — плюс, минус двеста години.

— Какво гласи надписът?

— На флага пише: „Пристигането на Новия свят“. А знаците от другата страна са обозначения: МФР 171. Има още една дума, за която не съм сигурен.

— Да не би да е от някакъв офис?

— Буквите вероятно означават „Междузвезден флотски регистър“.

— От кораб ли е? — попитах.

— О, да. Не мисля, че може да има съмнение в това.

Ейми дръпна ръката ми.

— Колко струва?

Алекс призова към търпение.

— Джейкъб, другата дума е вероятно името на кораба, нали?

— Мисля, че е така. Превежда се като „търсач“. Или „изследовател“. Нещо подобно.

Лампичките угаснаха. Алекс вдигна внимателно чашата и я сложи на бюрото. Погледна я през увеличителната система и каза:

— В сравнително добро състояние е.

Ейми вече едва се удържаше.

— Слава Богу. Имах нужда нещо да излезе.

Алекс се усмихна. Тя вече си мислеше какво ще си купи.

— Как може да е толкова стара? — попита посетителката ни. — Моите завеси са нови, а вече са започнали да се разпадат.

— Керамична е — обясни Алекс. — Керамиката издържа доста време.

Извади мек плат и внимателно обтри чашата.

Жената отново попита колко ще платим.

Лицето на Алекс придоби изражението, което той винаги използваше, когато не желаеше да отговори направо на даден въпрос.

— Обикновено не сме купувачи — рече. — Ще направим малко проучване. После ще видим ситуацията на пазара. Но съм сигурен, че ако си търпелива, ще получиш доста сносна цена.

— Неколкостотин?

Алекс се усмихна бащински и кимна.

— Не бих се изненадал.

Тя плесна с ръце.

— Чудесно. — Погледна ме за миг, после пак се обърна към Алекс. — Какво трябва да направя сега?

Не е необходимо да правиш нищо. Да караме стъпка по стъпка. Първо да разберем с какво точно разполагаме.

— Добре.

— Имаш ли доказателство за собственост?

Изражението й се промени. Устните й се разтвориха и усмивката й угасна.

— Подарък ми е.

— От бившия ти приятел.

— Да. Но вече е моя.

Алекс кимна.

— Добре, но ще трябва да добавим документ, който установява това. За да се удостовери, че имаш право да извършиш продажбата.

— Няма проблем. — Изглеждаше неуверена.

— Защо не оставиш чашата при нас? Ще видим какво още можем да разберем и ще ти се обадим.

— Какво мислиш? — попитах Алекс, когато тя си отиде.

Изглеждаше доволен.

— Девет хиляди години? Някой ще се радва да плати огромна сума, за да сложи тази чаша над камината си.

— Мислиш ли, че наистина е от кораб?

Той отново оглеждаше чашата през увеличителната система.

— Вероятно не. Идва от епоха, когато междузвездните пътувания са били в зората си. Най-вероятно е била част от рекламна кампания или е просто сувенир. Но няма значение: едва ли е възможно да се установи дали е била на кораб, или не.

Това, което наистина искахме, беше недвусмислено потвърждение: да, тя наистина е пътувала с този „Търсач“, а още по-добре — била е собственост на капитана. В идеалния случай щяхме да открием, че „Търсач“ е записан някъде, че е постигнал нещо забележително, или, още по-добре — разбил се е и отгоре на всичко неговият капитан е известна историческа личност.

— Заеми се с това, Чейс. Нека и Джейкъб потърси.