Загадката на Марголия

19

Следващата ни стъпка беше да почистим лещите. Това беше деликатна работа и я оставих на Алекс. Когато остана доволен от направеното, той ги показа на Бел.

— Какво мислиш?

Гледахме как светлината играе през тях. Бел отбеляза, че като се има предвид възрастта им, са в почти прилично състояние.

— Можеш ли да възпроизведеш образите?

— Сложи един в четеца и да видим какво ще се получи.

Върнахме се в общата зала и заредих първата леща.

— Тази е добре — каза Бел. Светлината отслабна. Гледахме поле под звездно небе. Вляво от нас имаше тъмни дървета. На преден план, до портата в дървената ограда, стояха малко момиченце и жена, която явно бе негова майка. Отвъд портата имаше ливада, дърво с люлка и къща. Зад къщата течеше река.

Всичко беше някак замъглено.

— Почакайте — каза Бел. — Виждам проблема.

Картината се проясни и виртуалната реалност се възцари наоколо. Стояхме насред полето. В далечината над реката блестеше пръстен светлина.

— Май че е град — каза Алекс. — Къде сме, Бел? На Земята ли?

— Не знам, би могло да е навсякъде.

Детето беше на около девет. Носеше син комбинезон и имаше шнола с цвета на косата му. Гледаше право към нас, усмихваше се и махаше с ръка. Очите на майката също бяха приковани в нас. Беше облечена в камуфлажни дрехи, усмихваше и търпеливо изчакваше заснемането на филмчето да свърши.

Усещах идването на дъжда. И вятъра, шепнещ сред дърветата. Жълто сияние сред изпълненото с облаци небе предполагаше наличие на луна. Момичето явно искаше да изтича към нас и да ни прегърне, но допускам, че му е било казано да позира, и то така и беше направило.

— Стига ли толкова? — попита Алекс.

— Да — отвърнах. — Следващата, Бел.

Пак майката и дъщерята. Стояха на предната веранда. Къщата изглеждаше обитаема. Предните стъпала не пасваха съвсем на верандата, а стълбът на лампата беше наклонен. От покрива липсваха керемиди, а няколко от по-големите прозорци имаха нужда от поправка на дограмата. Не беше място, с което да впечатлиш приятели, но отпред имаше доста цветя и изглеждаше уютно.

Облаците се бяха отдръпнали леко и успяхме да видим луната. Беше голяма и ярка, малко по-голяма от тази на Римуей. Сега жената се смееше, изглеждаше по-спокойна и се протягаше, за да поеме детето в прегръдките си. Беше хубава. Косата й беше кестенява като на момичето, с червени отблясъци. Изглеждаше щастлива и безгрижна. Носеше бяла блуза и тъмни панталони.

— Чудя се кои са — промърмори Алекс.

Свих рамене.

— Може би е станала капитан на „Откривател“ — казах.

— Не изглежда като човек, който би пилотирал междузвезден кораб. Сигурно е била твърде заета с малката си дъщеричка.

— Говорех за момиченцето.

— Не е Земята — каза Бел.

Гласът й дойде сякаш от малката горичка.

— Откъде знаеш? — попита Алекс.

— Не е земната луна.

Три от холограмите даваха изглед към реката. Изглеждаше дива и спокойна. Жената се появи в една от тях, стоеше до дърво и се взираше замислено в отсрещния бряг.

Две не можеха да бъдат възстановени. Другите седем бяха направени в близост до къщата, включително една с майката и детето, застанали пред отворената входна врата — единствената ни възможност да огледаме вътрешността. Успяхме да различим кресло и маса с лампа. Момичето се появяваше във всяка от седемте холограми.

Имаше два стола на верандата и маса, на която бе поставено растение в саксия. Пред верандата имаше детска количка. Видяхме и пътеката, която свързваше къщата с портата.

Върнахме се на реката и се вгледахме по-усилено в пръстена от светлина от другата страна.

— Можем ли да се приближим? — попитах.

Бел фокусира върху пръстена и ние се устремихме към него. Той се разшири и се разпадна на отделни светлини. Приличаха на трафик.

— Добре — каза Алекс. — Да видим отново комбинезона на момичето. По-близо.

Детето се появи пред нас. Смееше се и дърпаше майка си. Комбинезонът му имаше нашивка на рамото.

Беше от „Откривател“.

— Детски е. Вероятно е сувенир. — Алекс погледна небето, но звездите не се виждаха. — Това е Марголия — рече той.

Легнах си, като си мислех колко хубаво би било да съм си отново вкъщи. Тъкмо потъвах в съня, когато Алекс почука на каютата ми. Включих лампата, взех халата си и му казах да влезе.

Носеше чаша с кафе.

— Съжалявам, че те безпокоя, Чейс.

— Няма проблем. Какво има?

— Просто се сетих за нещо й исках да го споделя.

В стаята имаше един стол, така че аз седнах на леглото.

— Казвай.

— Мислехме за бедствие от някакъв вид. Това е единствената смислена причина да качат всички тези деца на „Откривател“. Било е спасителна мисия.

— Сигурно. Колонията се е сблъскала с нещо. Вирус. Глад. Може би дори чуждоземци.

— Мислиш на дребно, Чейс.

— На дребно? Появяват се чуждоземци и това е дребно?

— И двамата знаем, че планетарната система тук е прецакана. Искам да кажа, че успяхме да намерим само три свята, а единият от тях е с изкривена орбита.

— Няма нищо необичайно в това, Алекс. Навсякъде има наклонени системи.

— Но точно в тази намерихме „Откривател“. Това ни дава поне възможност за някакво предположение.

— Алекс, за какво говорим?

— Катастрофа на планетарно ниво.

— О!

— Може би нещо е минало през системата и е разбило света на колонията или пък го е изтласкало.

Или го е блъснало в слънцето. Възможно е, но не изглежда особено вероятно.

Вероятността за сблъсък беше малка. Но ако бе станало така…

Очите му изглеждаха далечни.

— Мисля, че шансът е доста голям — каза той. — Точно това се е случило. Пристигнали са и са се заселили на прекрасния свят от холограмите. Построили са град. Разпръснали са се малко. Малки приятни местенца в провинцията, къщи с веранди и люлки. Били са там достатъчно дълго, за да остареят двата кораба. Къщата, която видяхме, също имаше нужда от ремонт. После се е случило нещо.

— Възможно е — казах.

— Може би друг свят е преминал през системата. Не знам. Не съм специалист. Трябваше да доведем и приятелката ти.

— Шара?

— Да. Може би щеше да ни даде по-добра идея.

— Това би обяснило всичко. Ако не са поддържали корабите или те просто са остарели…

— И двата не са били надеждни. Затова е трябвало да разглобят единия, за да дадат шанс на другия. Планът сигурно е бил да потърсят помощ. Ако са имали време. Земята е била на колко, година разстояние? И още една на обратно.

— Щом са натоварили децата, значи времето е било малко — казах аз.

— Или са сметнали, че са разрешили проблемите на „Откривател“.

Той пое дълбоко дъх.

— Искам да знам какво наистина се е случило.

— Ако са били изтласкани от системата, няма да ги намерим.

— Не, предполагам, че няма. — Почука с пръсти по навигационния компютър. — Защо не направим тест? Да проверим дали тази система наистина е била дом за света на колонията.

— Какво имаш предвид?

— Ще потърсим луната.

— Луната?

— Да. Марголия е имала луна и имаме нейни снимки.

— Но тя вероятно също е била изтласкана.

— Не сме сигурни. Във всеки случай не вреди да погледнем — настоя той.

— Добре. Ако е още в системата, няма да е трудно да я открием.

Знаехме как изглежда едната й страна. Наоколо имаше доста останки, но не много сфери.

Алекс се качи на мостика и аз го последвах боса. Накарахме Бел да пусне пак холограмите.

Луната се виждаше на три от тях — само едната й страна, но и това щеше да е достатъчно. Огледахме добре кратерите. Имаше възвишения към полюса, планински вериги тук-там.

— Готови ли сме да потърсим, Бел? — попитах.

— Само кажи.

Решихме, че луната най-вероятно ще е в слънчева орбита, и започнахме търсенето съгласно това предположение.

На първия ден открихме четири кандидата, но бързо ги отхвърлихме. Алекс беше погълнат от задачата. Говореше непрекъснато с Бел, разпитваше я къде гледаме, дали не губим време с един или друг претендент, дали все още следва зададените параметри.

Тя започна да се дразни. В началото на четвъртия ден, когато бяхме далече от слънцето и дълбоко в системата, а все още нямаше нищо, което да напомня луна, Бел загуби търпение и каза, че ще ни уведоми, когато има заслужаваща интерес информация.

— Междувременно — добави — трябва да бъдем щателни. Трябва да огледаме всички области, дори и да не са обещаващи, за да не се наложи да се връщаме, когато започнем да се чудим дали не сме пропуснали нещо.

Алекс се ококори.

— Боже, успях да вбеся компютъра!

Пътувала съм много с Алекс и ще ви кажа, че е добър за компания, ако ще се отправяте на дълго пътешествие. Може да поддържа разговора, има чувство за хумор, сравнително търпелив е. И обикновено знае кога да си мълчи. И въпреки това, когато двамата души са затворени заедно достатъчно дълго, нещата започват да се променят. Проучванията показват, че проблемът не е толкова в това, че сме принудени ден след ден да гледаме все един и същи човек, колкото в затвореното пространство. Оставете двама души на пустинен остров със слънце, вятър и открито море и няма да получите такъв ефект.

Така че се възползвахме от възможностите на виртуалната реалност. Ходихме на театър, на концерт, разхождахме се по плажа, похапвахме във виртуални ресторанти, посещавахме спортни мероприятия и се опитахме да викаме заедно с тълпата. Участвахме в шахматен турнир в Индия, минахме по брега на Си Гейт, гледахме комедийните номера на Парис Къней в „Роял“ и се разхождахме из древния Лувър.

Но проблемът при всичко това е, че е виртуално. И докато дните минават, започваш все повече да осъзнаваш този факт. Но нищо не можеше да се направи. Алекс убиваше времето си, като следеше пазара на антики. Аз четях криминални романи, но скоро и те ми омръзнаха.

Всяка самотна жена в подходящата възраст ще ви каже, че нищо не може да се сравни с илюзията, че всеки миг можеш да срещнеш мъжа. Онзи, който учестява пулса ти, онзи, когото няма да забравиш. Е, добре. Никога не съм виждала такъв мъж на живо и има мигове, в които дори се съмнявам, че съществува. Но във вечерите, в които гледах как Коело Табор надзърта в очите на аватара Чейс Коплпат, как двамата се влюбваме отчаяно, докато дъждът се излива по покрива на къщата, а музиката се топи и ни отнася — е, мога да ви кажа, че Коело може да ме има, когато си поиска.

Но знаех, че няма да го видя. Нито него, нито когото и да било, тук, около Глупсилон Делта.

Освен всичко друго и горивото ни намаляваше. Късите скокове са си къси, но бяхме направили доста от тях, а те изгарят почти толкова гориво, колкото и дългите.

Продължихме с търсенето от другата страна на слънцето. Възнамерявахме да огледаме набързо и да премислим възможностите си.

Накрая, на деветия ден, Бел обяви, че е открила нещо.

— Луната? — попитах.

— Не съвсем — отговори тя. Още една странно човешка черта: обичаше да се наслаждава на момента и никога не се колебаеше да се възползва от ситуацията. — Какво ще кажете за това?

— Какво? — настоя Алекс — Какво виждаш?

— Друг обект с високо албедо.

— Друг съгледвач? — Затаих дъх.

— Не, не мисля.

— Друг кораб?

— Възможно е.

— „Бремерхевън“? — предположих.

— Не знам какво е, но е наблизо.

Не беше „Бремерхевън“. И не беше друг посетител. Беше съоръжение за кацане — около километър дълго, с два закрити хангара за совалки, терминал, нещо като складово помещение и множество подпори, свързващи части и разбити цистерни. Плаваше свободно, като се въртеше бавно, край над край, а зад него се провлачваха насочващи антени и скъсани кабели. Хангарите бяха празни и отворени.

Приближихме се. Алекс вече обличаше скафандъра си. Попитах го дали да вземем контейнер.

— Нека първо огледаме — каза той, — да видим какво ще намерим.

Все още беше потиснал.

Взех лазер и се прехвърлихме. Имаше вероятност в затворените секции на станцията все още да има въздушно налягане. Оказа се, че е така. Минахме през един от хангарите и трябваше да си пробием път през страничните прегради. Нямаше човешки останки, за което бях благодарна.

Прекосихме тъмен коридор. Бяхме малко по-спокойни, отколкото на „Откривател“, но не се отдадохме на обичайния лов за артефакти. Така или иначе нямаше много такива.

Нямаше и плаващи из мрака отломки. Намерихме обсерватория, станция за поддръжка и кухня. Имаше две тръби за закотвяне. И двете бяха внесени вътре и прибрани в гнездата им.

Върнахме се на доковата площадка, където вероятно някога бяха паркирали „Откривател“ и „Бремерхевън“.

— Как ли са го правили? — зачуди се Алекс.

Корабите бяха огромни в сравнение със станцията. Открихме свързващи въжета, но бяха твърде тънки. Трудно беше да си представим някое от онези чудовища обезопасено с тях.

— Кеят има магнитен край — казах. — Просто са го включвали и са ги приковавали към него.

— Очаквах да намерим нещо счупено — заяви Алекс.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагах, че „Бремерхевън“ не е бил в състояние да функционира, след като са махнали частите, които видяхме в „Откривател“.

— Сигурно.

— Тогава какво е станало с него?

Погледнах прибраните въжета. Всичко си беше наред.

— Пуснали са го — предположих.

— Защо?

— Може да не са искали кеят да се разруши.

— Чейс, тази докова станция е захвърлена доста далече. Наистина ли мислиш, че не са знаели какво ще се случи с нея?

— Нямам идея, Алекс.

Той докосна едно от въжетата. Беше загубило гъвкавината си. След малко попита:

— Защо ще освобождаваш кораб, който не може да стигне доникъде?

— Не знам. Може би не са искали да падне на главите им по време на катаклизма. И са се отървали от него.

— Може би. — Усещах, че се е втренчил в мен, въпреки че не можех да видя лицето му зад визьора. — Но нещо не пасва.

Бел се обади:

— Имаме кандидат за луната.

Веднага щом влязохме в обхват, видяхме спътника от холограмите. Не можеше да се сбъркат кратерите и хребетите на планинските вериги.

На Бел й е трудно да разбере странностите в човешката природа. Бе решила, че откритието е повод за празненство, затова се показа в черна рокля с голи рамене. Изглеждаше като модел от „Пясък и море“. Вдигна ръце над главата си и ни обсипа с поздравления. Но настроението на кораба остана мрачно.

Подобно на „Откривател“ и станцията, луната също беше минала на слънчева орбита.

— Обиколката на екватора е три хиляди и петстотин километра — обяви Бел. Беше по-голяма дори от огромния сателит на Римуей. — Не отчитам следи от катастрофален сблъсък.

Ако си видял една луна, все едно си видял всички. Тази беше обсипана с кратери от едната страна. Другата беше сравнително гладка, вероятно резултат от древен поток от лава. Спряхме на орбита около нея и започнахме да търсим нещо, което да ни подскаже как бе стигнала дотук.

Алекс направи снимки и я картографира. Измерихме я, сканирахме я. Надявахме се да открием следи от човешка дейност. База, монумент, гаечен ключ, изпуснат в прахта. Нещо. Но и да имаше такова, не го открихме.

— Орбиталният период е приблизително сто трийсет и пет години. В момента е по средата между афелия и перихелия.

— Имаме станция и луна — казах. — Може би ще успеем да разберем кога се е случило събитието.

Алекс кимна.

— Давай.

Звездният ми час.

— Бел — наредих, — проследи орбитата на луната и станцията девет хиляди години назад. Пресичали ли са се по някое време?

— Смятам, че да — отговори Бел.

— Браво, Чейс — вметна Алекс. — Имаш бъдеще като математик.

— Това ще е стъпка назад — заявих.

Бел се обади:

— Не. Не са се пресичали. Но са били близо.

— Колко близо?

— На по-малко от две цяло и три милиона километра на трети март две хиляди седемстотин четирийсет и пета по земния календар.

— Петдесет и пет години, след като са кацнали — пресметна Алекс.

— Да видим какво излиза тогава. Бел, покажи ни биозоната.

Приглуши светлините и ни показа слънцето. Очерта голяма окръжност около него, за да означи биозоната. После добави яркожълта дъга.

— Това е станцията.

Втора дъга преминаваше от едната страна на станцията.

— Луната.

Приближаването ставаше във вътрешната част на биозоната.

Алекс се включи:

— Бел, покажи ни къде е бил земният свят на тази дата.

— Трудно е да се определи с точност, защото орбитата на планетата може да е била различна преди събитието.

— Със сигурност е била различна — подчертах.

— Тогава какво търся? — Звучеше раздразнено.

— Ако земният свят първоначално е бил на стандарт — на орбита в биозоната, близо до вътрешния й ръб, тогава къде би се намирал?

— Един момент, моля.

Зачакахме мълчаливо.

Появи се мигащ маркер на една педя разстояние от луната. По-далече от станцията.

— Не е идеално пресичане — каза Алекс.