Загадката на Марголия

26

Медиите интервюираха Колчевски на сутринта.

— Няма да се преструвам, че съм му бил приятел — заяви той. — Дори няма да скрия убедеността си, че светът е по-добър без него. Но бих предпочел да беше осъзнал грешката си, а не да загине така нелепо. Сигурен съм, че полицията няма да щади време и средства, за да хване извършителя на това ужасно престъпление и да го изправи пред правосъдието.

Уведомих Алекс и той обяви, че ще прекъсне почивката си, която така или иначе приключваше, и ще се прибере.

— Докато не се разбере кой го е направил — каза той, — възможно е и ние да сме в опасност. Бъди внимателна.

Фен ме повика в кабинета си. По всяка вероятност, каза той, жертвата е била на път за срещата с мен, когато превозното средство е паднало.

— Предполагам, че нямаш представа за какво е искал да говорите?

— Не — отвърнах. — Никаква.

Допусках, че може да е било опит да ме откъсне от Алекс. Но това беше твърде нереалистично. А дори да беше истина, не виждах с какво ще помогне на разследването.

Разпита ме за отношенията му с Алекс. Бяха ли проявявали открита неприязън?

— Не — отвърнах. — Нали не мислиш, че Алекс има нещо общо с това?

Той поклати глава.

— Не. Познавам го твърде добре. И все пак Алекс е имал по-основателен мотив от всеки друг. Къде точно е той?

Заяви, че иска да говори с него веднага щом се прибере.

Извършителят остана неразкрит, докато пролетта преминаваше в лято. Бяхме станали по-предпазливи от всякога. Никой не можеше да се приближи до авиокара на „Рейнбоу“ или до личните ни превозни средства, без да задейства аларма. И двамата постоянно носехме оръжие, а аз се научих да следя какво става около мен. Не така исках да живея. Но седмиците минаваха и нищо повече не се случи.

Докладите от мисията продължаваха да пристигат. „Екситър“ съобщи нещо ново. Бяха намерили прозрачно кълбо в орбита около слънцето. Беше осемдесет и четири метра в диаметър. Вътре имаше дебел слой замръзнала земя, а под земята напоителни и отоплителни системи. Имаше въздушен шлюз и няколко откъснати кабела и енергийни тръби.

Плаваше по средата на нищото. Спайк беше изумен.

— Това е парник — обяви Алекс.

Трябва да призная, че и на мен ми приличаше на нещо такова. Но с каква цел беше конструиран?

Алекс изпрати въпрос: Совалката на „Бремерхевън“ все още ли е на борда на кораба?

— Какво значение има това? — попитах.

— Търпение — отвърна. — Вече имаме парник. Сега всичко зависи от совалката.

Фен ни уведоми, че разследването е ударило на камък. Алекс попита дали изобщо има заподозрени.

— Нито един — отговори инспекторът. — Болтън е имал доста приятели и почитатели. Трудно е да се намери човек, който би искал да го убие. Освен бившата му съпруга. И може би неколцина конкуренти. — И хвърли многозначителен поглед на Алекс.

Усетих нужда от кратка почивка и през уикенда се съсредоточих върху любовната си афера. Върху двете си любовни афери всъщност, но това е друга история. Изключих всички комуникации, за да не ме безпокоят от офиса. Вече признах, че не бях така отдадена на марголианците като Алекс. Все пак бяха мъртви от доста време и този факт трудно можеше да предизвика вълнението ми. Но пък се тревожех за Алекс, който ставаше все по-обсебен от тях.

Не се изненадах, когато се върнах в апартамента и намерих цяла купчина съобщения от него.

— Чейс, обади ми се, когато се прибереш.

— Чейс, обади се, когато можеш.

— Чейс, бяхме прави.

— Започнали са да намират човешки останки.

— Изглежда има хиляди такива на южния полюс. Хора, които са оцелели след събитието.

Спайк докладва отново. На „Бремерхевън“ нямаше совалка.

— Чудесно — възкликна Алекс.

— Очевидно са се опитали да мигрират — каза ми Уинди една сутрин в края на лятото. — Насочвали са се към полюсите през лятото и обратно към екватора през зимата. Зимите са били дълги. Летата къси. Но Емил смята, че са оцелели известно време.

— Колко? — попита Алекс.

— Все още събират данни. Но поне няколко поколения. — Пое си дълбоко дъх. — Що за смелост са имали тези хора? Да се чуди човек какво ги е карало да продължават.

Очаквали са помощ, помислих си. Надявали са се някой да ги открие.

— Построили са някои летателни апарати. Емил казва, че е намерил следи оу доста изобретателни производствени съоръжения.

Условията им на живот започнаха да се изясняват. Полярното им убежище се оказа огромна, разпръсната база. По-голямата й част бе под земята, за да се улесни охлаждането през лятото. Квартирите бяха по необходимост спартански, но функционални. Всичко, което е можело да ги скрие от слънцето по време на соларния ход, явно е било ценно.

Опитах се да си представя какво ли е ставало, когато планетата се е приближавала. Колко ли огромно е изглеждало слънцето в следобедното небе? Дали е било възможно да си покажеш главата навън?

Отговорът, според оценките, които получавахме, беше изненадващ. Експертите казваха „да“. Топлината в полярните райони през най-горещата част от лятото бе сравнима с температурите на екватора на Римуей. Горещо, но много по-приятно в сравнение с останалата част на планетата.

Към края на годината мисията откри библиотека. Няколко хиляди тома.

— Но за съжаление не могат да се възстановят — каза Бранков.

Бяхме ходили на обяд с Уинди и когато се върнахме в офиса й, тази новина ни чакаше.

Не могат да се възстановят.

Бранков ни показа библиотеката. Вътрешна стая без прозорци, стени с лавици, лавици, пълни с каша.

Книгите не биха оцелели дълго и при най-добрите условия — каза той. — А тукашните са от най-лошите.

Живо си спомних джунглата и спарения влажен въздух.

Най-накрая оценката дойде:

— Смятаме, че са успели да се задържат почти шестстотин години.

Бранков имаше вид на военен. Бе на около петдесет, с руса, подстригана късо коса, безупречен комбинезон и съвършена дикция.

— Не са могли да поддържат технологията си. Не и безкрайно, при тези условия. Накрая просто са се изтощили. — Погледна встрани и поклати глава. — Трябва да си тук, за да почувстваш пред какво са били изправени.

Той беше в модул на колиба — убежище за пътници. Навън бушуваше снежна буря.

— Шестстотин години — промълви Алекс. Напред-назад, от екватора до полюса, на всеки двайсет и един месеца, докато светът ту кипеше, ту замръзваше.

Вгледах се в мекото време, което минава за лято на Андикуар.

— Чудя се дали някой изобщо ги е потърсил — вметна Уинди.

А аз си мислех как бяха искали да ги оставят на мира.

Получихме още новини в началото на есента. Бе открита част от първоначалните градове — построените от първите заселници на Марголия. Зачудих се дали къщата, която бяхме видели на холограмите, е оцеляла. И какво беше станало с малкото момиченце, което толкова радостно позираше с майка си.

Алекс беше погълнат от разследването на Марголия. Пътуваше до библиотеки на континента и из островите. Донесе вкъщи информация за марголианското движение, която беше изчел с настървение. Тя идваше най-вече от книги, появили се през двайсет и осми век. Някои от тях бяха издадени частно, семейни истории, църковни записи, дневници. Той отбеляза, че подобни неща оцеляват, защото се захвърлят по тавани и когато няколко века по-късно се появят, предизвикват исторически интерес.

— Така че хората се грижат за тях. Възпроизвеждат ги. Ако оцелеят през първите двеста години, всичко е наред.

Когато го запитах какво търси, той се засмя и блъсна купчина документи настрани.

— „Бремерхевън“ — отговори. — Опитвам се да разбера какво е станало с „Бремерхевън“.

Лампата за обаждания на Джейкъб светна. Трансмисия за Алекс.

— Доктор Яшевик е. Моли да й се обадите.

Той каза на Джейкъб да го свърже и след минутка Уинди се появи.

— Сметнах, че ще искаш да знаеш. Намериха това на около двайсет градуса южна дължина.

Светлината се промени и ние се оказахме сред разкопките по време на снежна буря. Пред нас имаше част от сграда. Крайъгълен камък всъщност, със символи, които не можехме да разчетем. Освен числата.

— Тук пише: „Училище „Пол де Рен“ петдесет и пет“. Нямаме представа кой е бил Пол де Рен.

— Какво означава числото? — попита Алекс — Годината на построяване?

— Вероятно.

Петдесет и пет.

— Това сигурно е била петдесет и петата година от основаването на колонията — каза той.

Сигурно.

— Изчислихте ли колко дълга е била годината там преди сблъсъка?

— Смятат, че е била с около десет процента по-къса от стандартната година.

— Значи училището е било построено около четирийсет и девет години земно време след приземяването.

— Някъде там.

— Ако предположим, че колонията е била построена през две хиляди шестстотин и деветдесета, значи говорим за две хиляди седемстотин трийсет и девета година по земния календар.

— Да.

— Онова нещо ги е ударило през две хиляди седемстотин четирийсет и пета.

— Да. Чудя се дали са знаели, че идва, когато са строили училището.

Алекс потърка чело.

— Вероятно не. Дали сградата е била използвана след събитието?

— Не знам — въздъхна Уенди. — Но едва ли някой е оставал там целогодишно.

— Права си — съгласи се Алекс.

— Явно са обикаляли доста наоколо — вметнах аз.

— Може да не са имали голям избор — каза Алекс. — Едва ли са могли да останат няколко месеца на полюса, а останалата година на екватора. Трябвали са им междинни бази. Места, където да почиват. Може би това е било едно от тях. Пролетен град. Няма как да са оставали дълго време на едно място.

— Учудвам се, че просто не са се предали — поклати глава Уинди. Изглеждаше натъжена от новините. Май всички се надявахме краят на тези хора да е настъпил бързо.

Алекс се усмихна.

— Шест века — промърмори и нареди на Джейкъб да увеличи крайъгълния камък. — Невероятно.

Навън беше започнало да се стъмва. Нашето вън. Събираха се дъждовни облаци.

— Нещо друго? — попита той.

— Открили са монумент. Може би на мястото, където колонистите за първи път са стъпили на планетата. Трудно е да се каже със сигурност. Всичко е изпочупено.

— Как изглежда?

Светлините примигнаха и ние се озовахме до каменни блокове, вероятно част от стена. Имаше части от надпис, който гласеше: „На това място… в името на… стъпка“. И нула. Имаше и друго число, вероятно девет или осем. Последвана от Н.Е.

— Новата ера — каза Уинди.

— Земната — обясни ми Алекс.

— Смятаме — продължи тя, — че колонистите са пристигнали там през януари две хиляди шестстотин и деветдесета. Или около тази дата. Емил твърди, че не биха използвали земни дати, ако не е ставало въпрос за свързано със Земята събитие. Можаха да се сетят само за едно.

Тя се появи отново преди края на работния ден.

— Намерено е още нещо. Емил смята, че са открили наземния терминал за полетите в атмосферата. Разположен е в южната умерена зона.

— Джейкъб, дай да видим картата — каза Алекс.

Не знаех, че имаме такава. Появи се глобус на Марголия. Показваше сега познатите острови-континенти, реки, планински вериги. Разположението на базата на южния полюс беше обозначено, както и находищата, разкрити при мисията.

Уинди ни каза къде е терминалът и Джейкъб прилежно го отбеляза.

— Разположен е в покрайнините на главен град.

Добре, никакви изненади дотук.

— Има ли следи от совалка?

— Не — отговори тя. — Огледали са областта доста отблизо. Емил каза, че джунглата вероятно я е погълнала. Имаше ли совалка на борда на „Откривател“?

— Да — отговори Алекс. — Имаше.

Той прекъсна връзката и ме погледна в очакване да кажа нещо.

Какво искаше от мен?

— Защо се усмихваш така? — попитах го. — Защо непрекъснато питаш за тази совалка?

— Къде е тя?

— Стопила се е — отвърнах. — Станала е част от джунглата.

— Как са слезли от орбиталната станция?

— За кого говориш?

— Ами например за онези, които са освободили „Бремерхевън“?

— Не знам. Може би не са слезли. Може би…

— Точно така — кимна той. — Може би са се качили на кораба.

— Не, корабът не е функционирал.

— Тогава къде е совалката?

— Някъде на земята. Ще я открият. Закопана е.

— Има и друга възможност — каза той.

— Която е?

— Чейс, искам да ми направиш услуга.

Въздъхнах. Тежко.

— Добре.

— Говорих с всеки историк, библиотекар и архивар, когото намерих.

— За какво?

— Искам да провериш нещо.

— Добре.

— Била си на Земята, нали? Не? Това е историческо място. Време е да го посетиш.