Вратата на Абадон

8. Ана

Нами и Ноно отлетяха за Земята седмица преди совалката на Ана. Тези последни дни в дома им, изпълнени с мисълта, че никога вече няма да се върнат тук, бяха като предчувствие за смърт — тъжно меланхолични, наситени със съжаление и същевременно с възбуда от предстоящата промяна.

Совалката от Европа бе един от последните кораби, готвещи се да се присъединят към флотилията, и дори за нея това означаваше шестнайсет часа полет в силно ускорение. Когато най-сетне стъпи на борда на принадлежащия на ООН „Принц Томас“, всичко, което искаше Ана, бе койка и дванайсет часа непрекъснат сън. Младият офицер, пратен да я посрещне и ескортира, имаше обаче други планове за нея и щеше да е проява на неуважение от нейна страна да възразява.

— „Принц Томас“ е боен кораб от клас „Ксерекс“, или както някога ги наричаха трето поколение дреднаут — поде той, размахвайки ръце към белите керамични стени на коридора. Совалката, с която Ана пристигна, изглеждаше в хангара като малка лодка в огромна катедрала. — Наричаме го боен кораб от трето поколение, защото е претърпял трето модифициране след първия земно-марсиански конфликт.

„Не че това бе кой знае какъв конфликт“ — помисли си тя. Марсианците вдигнаха шум за своята независимост, ООН построи доста кораби, Марс също построи малко. А след това от конструктор на марсиански развлекателни яхти Соломон Ъпстейн се издигна до изобретател на първия термоядрен двигател, който разреши проблемите с прегряването и енергийната консумация при постоянна тяга. Марсианците заявиха: „Време е да колонизираме останалите планети. Ще ни се сърдите ли, или идвате с нас?“. ООН направи разумния избор и бе подкрепена от мнозинството — да се откажат от Марс в замяна на половината Слънчева система. Сделка, която изглеждаше доста добра.

Което не означаваше, че двете сили са преустановили опитите си да открият начини да се унищожат една друга. За всеки случай.

— … дълъг само половин километър и широк двеста метра — обясняваше офицерът.

— Впечатляващо — промърмори Ана, опитвайки се да се съсредоточи.

Офицерът постави багажа ѝ на товарната количка пред асансьорите.

— Тези асансьори преминават по цялата дължина на кораба — продължи с обясненията той, докато натискаше копчето за повикване. — Наричаме ги килови асансьори…

— Защото преминават по кила на кораба — подсказа му Ана.

— Да! Така се е казвала някога тази част от морските кораби и космическият флот е запазил номенклатурата.

Ана кимна. Ентусиазмът му бе изтощителен и същевременно завладяващ. Искаше да я впечатли и тя реши да му позволи да го направи. Дребен подарък за един толкова мил младеж.

— Разбира се, сега вече корпусът на кораба не е това, което е бил някога — продължи той, след като се качиха в асансьора. — Тъй като използваме тягова гравитация, палубата винаги е обърната в посоката, от която идва тягата, тоест от кърмата на кораба. За останалите четири посоки няма кой знае каква разлика. Някои по-малки кораби могат да се приземяват на планетарни повърхности и при тях отдолу са монтирани устройства за кацане и реактивни двигатели за излитане.

— Предполагам, че „Принц“ е твърде масивен, за да ги има — подхвърли Ана.

— Абсолютно сте права! Нашите совалки и корвети могат да се приземяват, макар че не го правят често.

Вратите на асансьора се разтвориха с мелодичен звън и офицерът избута количката с багажа ѝ в коридора.

— След като оставим вещите ви във вашата каюта, може да продължим обиколката.

— Офицер? — попита Ана. — Нали мога да се обръщам така към вас?

— Разбира се. Или господин Ичигава. Може дори Джин, тъй като сте цивилна.

— Джин — продължи Ана. — Имате ли нещо против да остана за малко в каютата си. Много съм уморена.

Той спря количката и премигна два пъти.

— Но капитанът каза, че всички високопоставени гости трябва да бъдат изведени на пълна обиколка. Включително и мостика, който обикновено е затворен за посещения.

Ана сложи ръка на рамото на младежа.

— Разбирам, че това е огромна привилегия за мен и с радост бих продължила този тур. Но вие също трябва да ме разберете. — Тя го потупа по рамото и го дари с най-милата си усмивка.

— Ами да — рече той и също се засмя. — Заповядайте насам, госпожо.

Докато се оглеждаше наоколо, Ана реши, че не държи да види останалата част от кораба. Коридорите ѝ изглеждаха напълно еднакви — гладки сиви стени и под, по който стъпваш като по полувтвърдена пяна. Вероятно бе някакво защитно покритие, за да не пострада екипажът при по-резки маневри. А всичко, което не беше от сива пластмаса, бе от сив метал. Вероятно най-впечатляващите неща на борда бяха механизмите за разрушаване на други кораби. А точно те я интересуваха най-малко.

— Може ли? — попита след малко Ичигава. Ана нямаше представа за какво говори. — Да ви казвам госпожо? Някои от почетните гости имат титли. Не бих искал да ви обидя.

— Ако не ви харесвах, щях да поискам да ме наричате преподобната докторка, но тъй като сте ми симпатичен, ще ви помоля да не го правите — отвърна тя.

— Благодаря ви — смотолеви Джин и се изчерви.

— Ако бяхте член на моето паство, можехте да ми казвате пастор Ана. Будист ли сте?

— Само когато съм в къщата на баба ми — отвърна Джин и намигна. — През останалото време съм офицер от флота.

— Това да не е станало религия? — попита Ана през смях.

— Така смята флотът.

— Добре — тя се разсмя отново. — Защо не ми казвате просто Ана?

— Да, госпожо — кимна Джин. Той спря пред една сива врата с номер OQ 297-11 и ѝ подаде малка метална карта. — Това е вашата каюта. Картата е вместо ключ. Докато сте вътре, вратата ще е заключена, освен ако не натиснете жълтото копче на таблото.

— Май ще съм в безопасност — усмихна се тя, взе от Джин ключа и му стисна ръката.

— Госпожо, намирате се на боен кораб „Принц Томас“. Това е най-безопасното място в Слънчевата система.

Каютата ѝ бе широка три метра и дълга четири. Луксозна, според флотските стандарти, нормална за един беден поясен европеец, истински ковчег за обитател на Земята. В началото на Ана ѝ се зави свят, докато я оценяваше от две различни гледни точки. Беше почувствала подобно объркване, когато за пръв път стъпи на борда на „Принц“ и усети, че силната гравитация я притиска. Землянинът, какъвто беше през по-голямата част от живота си, изпита еуфория, защото за първи път от много години тежестта ѝ изглеждаше нормална. Европеецът в нея обаче беше изтощен, изстискан от прекомерния натиск върху костите.

Чудеше се колко ли време ще е нужно на Ноно да възстанови земните си крака. И колко на Нами да проходи там. И двете щяха да прекарат полета назад натъпкани с мускулни и костни стимуланти, но лекарствата не можеха да помогнат за всичко. Месеци след това щяха да изпитват мъчителни болки, докато телата им се адаптират към новата гравитация. Ана почти можеше да си представи как малката Нами се опитва да се изправи на крака, както правеше на Европа. Почти я чуваше как плаче, докато се бори с прекомерната в началото тежест на собственото ѝ тяло. Но макар и мъничка, тя бе толкова решителна.

Мисълта за това кой знае защо пробуди неясна болка в гърдите ѝ, точно зад гръдната кост.

Тя чукна черната повърхност на пулта и терминалът светна. Отдели известно време, за да се запознае с интерфейса. Беше ограничен до ровене в корабната библиотека и изпращане и получаване на текстови и аудиосъобщения.

Натисна копчето за запис и произнесе: „Здрасти, Ноно, здрасти, Нами! — помаха на камерата. — Аз съм на кораба и вече летим. — Спря, обърна се и огледа спартанската обстановка, сивите стени и койката. Взе възглавницата и се обърна към камерата. — И двете вече ми липсвате. — Ана прегърна възглавницата и я притисна. — Това сте вие. И двечките.“

После изключи записващата програма, преди да се е уморила. Миеше лицето си, когато пултът изписука. Макар че не беше възможно Нами да е получила посланието и вече да е отговорила, сърцето ѝ подскочи. Тя изтича и отвори съобщението. Беше обикновено писмо, напомнящо ѝ, че в 19 часа ще има „среща и приветствие“ за гостите в офицерската столова.

Ана чукна копчето за потвърждение, мушна се в койката с дрехите и плака, докато заспа.

— Преподобната доктор Воловодова — обяви силен мъжки глас веднага щом тя влезе в офицерската столова.

Помещението бе подредено за пиршество, масите бяха отрупани с храна, повече от стотина души сновяха или разговаряха на групички. В единия ъгъл бе устроен импровизиран бар и барманите зад него работеха здравата. Висок мургав мъж с перфектно сресана побеляла коса и безупречен сив костюм се отдели от тълпата като Венера, издигаща се от вълните. Ана се зачуди как ли постига този ефект. Той се пресегна и взе ръката ѝ в своята.

— Толкова се радвам, че сте тук с нас — произнесе мъжът. — Много съм слушал за успехите ви на Европа и мога да си обясня защо Световният методистки съвет избра тъкмо вас за това важно пътуване.

Ана отвърна на ръкостискането, сетне внимателно се измъкна от хватката му. Доктор Хектор Кортес, отец Ханк в своите предавания на живо, които всяка седмица достигаха до стотици милиони зрители, бе близък приятел и духовен съветник на самия генерален секретар. Беше страшно изненадана, че изобщо е чувал за нея. Нищожното ѝ паство се състоеше едва от стотина миряни и можеше спокойно да влезе в графата на статистическата грешка, сравнено с огромната му аудитория в Слънчевата система. Тя не знаеше дали да се чувства поласкана, смутена, или изпълнена с подозрение.

— Доктор Кортес — поде Ана. — Толкова ми е приятно да се запозная с вас. Разбира се, познавам ви от вашите предавания.

— Естествено — отвърна той и се усмихна неопределено, докато оглеждаше залата, за да поговори с някой друг. Ана имаше подозрението, че е дошъл да я посрещне не защото толкова се радва на идването ѝ, колкото да се отърве от разговора, който бе водил преди това, и не знаеше дали да се чувства облекчена или обидена. Реши вместо това просто да се забавлява.

Като дребен предмет, притеглян в огромен гравитационен кладенец, един възрастен мъж с расо на римски католик се отдели от централната тълпа и се насочи към доктор Кортес.

Тя понечи да се представи, но доктор Кортес я изпревари, като се провикна с бумтящ глас:

— Отец Мишел, запознайте се с моята приятелка, преподобната доктор Анушка Воловодова, която изпълнява Божията повеля в методисткото паство на Европа.

— Преподобна Воловодова — кимна католикът. — Аз съм отец Мишел от Римската епархия.

— О, много ми е приятно да се запознаем… — поде Ана.

— Не му позволявайте да ви залъже с тази роля на скромен стар провинциален свещеник — намеси се Кортес, надвесен над нея. — Той е епископ в списъка за кардинали.

— Поздравления — кимна Ана.

— О, няма за какво. Преувеличение и дим за заблуда на противника — засмя се старият епископ. — Нищо няма да се случи, докато Всевишният не реши.

— Нямаше да си тук, ако това бе вярно — подметна Кортес.

Епископът се усмихна.

Жена в скъпа синя рокля следваше един от униформените келнери, разнасящ поднос с шампанско. Тя и отец Мишел посегнаха едновременно към чашите. Ана поклати глава, когато келнерът ѝ предложи, и той изчезна след миг.

— Моля ви — обърна се жената към Ана. — Не ме оставяйте да пия сама с един католически свещеник. Черният ми дроб няма да го понесе.

— Благодаря, но…

— Ами ти, Ханк? Чувала съм, че нямаш нищо против да обърнеш няколко чашки. — Тя подчерта думите си, като надигна леко чаша. Усмивката на Кортес можеше да означава всичко.

— Аз съм Ана — представи се Ана и протегна ръка на жената. — Имате хубава рокля.

— Благодаря ви. Аз пък съм госпожа Робърт Фейгън — отвърна жената с престорено официален тон. — Тили, ако не смятате да ми искате пари.

— Радвам се да се запознаем, Тили — рече Ана. — Съжалявам, но не пия.

— Бог да ме пази от въздържанието — подхвърли Тили. — Не знаете какво е празненство, докато не видите как група англикански свещеници и друга група католици се надпреварват кой пръв ще стигне до дъното на бутилката.

— Това не е никак мило, госпожо Фейгън — намеси се отец Мишел. — Не съм срещал англикански свещеник, който да може да ми издържи на темпото.

— Ханк, защо Естебан те е изпуснал от поглед? — Трябваше да минат няколко секунди, преди Ана да осъзнае, че Тили говори за генералния секретар на ООН.

Кортес поклати глава и си придаде измъчен вид, без обаче да сваля от лицето си доволната усмивка.

— Госпожо Фейгън, трогнат съм от вярата и доверието на генералния секретар в мен, докато се носим към едничкото най-важно събитие в човешката история след смъртта на нашия Господ.

Тили изсумтя.

— Искаш да кажеш вярата и доверието му в стотиците милиони избиратели, които можеш да му осигуриш идния юни?

— Госпожо. — Кортес се обърна и за пръв път погледна Тили в очите. Усмивката му не се промени, но във въздуха между тях сякаш повя хлад. — Дали не прекалихте с шампанското?

— Ами, дори не съм започнала.

Отец Мишел се хвърли на помощ, улови Тили за ръката и заговори:

— Мисля, че нашият скъп генерален секретар вероятно е още по-благодарен за помощта, оказана от съпруга ви по време на неговата кампания. Макар че това превръща нашия круиз в един от най-скъпите в историята.

Тили изпръхтя надменно и извърна очи от Кортес.

— Роберт може да си го позволи, дявол го взел.

Ругатнята предизвика неловка тишина и отец Мишел се усмихна извинително на Ана. Тя му отвърна със същото, но вече бе напълно объркана накъде води всичко това.

— Питам се какво им става на тях? — поде отново Тили и насочи разговора в друга посока. — Тези артисти, писатели и актьори. Колко гласове може да постави на масата един артист? Те самите гласуват ли изобщо?

— Това е просто символично — обясни със замислено изражение отец Мишел. — Ние сме пратеници на човечеството, тръгнали да изследват най-великия въпрос на нашето време. Светското и божественото застават заедно пред тази завладяваща мистерия: какво е Пръстенът?

— Много мило — кимна Тили. — Репетициите винаги се отплащат.

— Благодаря ви — отвърна епископът.

— Какво е Пръстенът? — попита намръщено Ана. — Това е пространствен тунел. Няма съмнение, нали? От векове обсъждаме теоретично подобна идея. Тунелите изглеждат точно така. Нещо минава през тях и се озовава на място, което не е тук. Сигналите, които излъчва, бързо заглъхват. Това е тунел.

— Съществува немалка възможност да е така — потвърди отец Мишел. Тили се засмя, като го видя колко е сериозен. — Как виждате мисията ни тук, Ана?

— Въпросът не е какво е онова там — отвърна тя, доволна, че разговарят за неща, които разбира. — А какво означава. Това променя всичко и дори да е нещо чудесно, ще окаже огромно влияние. Хората ще се питат как да го съвместят с представите си за вселената. Или какво означава то за Господ Бог, какво ново ни казва за Него. С отиването си там предлагаме успокоение, каквото инак не бихме могли да дадем.

— Съгласен съм — отбеляза Кортес. — Работата ни е да помагаме на хората, изправени пред огромни загадки, а тази е мега.

— Не — завъртя глава Ана. — Нямах предвид обяснението…

— Ако си изиграете правилно картите, Естебан ще получи нови четири години — обади се отново Тили. — И това ще е още едно чудо.

Кортес се ухили широко на някого от присъстващите. Мъж от малка група с оранжеви раса размаха ръка за поздрав.

— Можете ли да вярвате на тези хора? — попита Тили.

— Те са представители на Църквата на човешкото възнесение — посочи Ана.

Тили поклати глава.

— Човешко възнесение?! Представете си само. Да си направим нова религия и да се престорим, че сме богове.

— Внимавайте — предупреди я Кортес. — Те не са единствените.

Забелязал объркването на Ана, отец Мишел се опита да ѝ помогне.

— Доктор Воловодова, познавам най-възрастния от тази група. Чудесна жена. С радост бих ви запознал с нея. Ще помоля останалите да ни извинят.

— Простете — добави Ана, но се сепна, защото внезапно в помещението се възцари тишина. Отец Мишел и Кортес бяха извърнали очи към центъра и Ана заобиколи Тили, за да вижда по-добре. В началото не можа да различи нищо, защото всички в помещението се отдръпваха към стените. Но после се появи млад мъж в грозен яркочервен костюм. Беше се полял с нещо, от косата и раменете му капеше течност на пода. Помещението се изпълни с острата миризма на алкохол.

— Това е за народния Аштънски колектив! — провикна се младежът с глас, разтреперан от страх и вълнение. — Освободете Етиен Барбара! Свобода за афганистанския народ!

— О, мили боже! — възкликна отец Мишел. — Той е решил да…

Ана не видя какво предизвика огъня, но внезапно младият мъж бе обхванат от пламъци. Тили изпищя. Обърканият ум на Ана отчете безсмислието на подобна реакция. Наистина, с какво един писък би решил проблема? Тя самата се чувстваше като в сън. Готвеше се да каже на Тили да замълчи, когато противопожарната система се задейства и от скрити отвори в стените и тавана рукнаха пет потока от пяна. Горящият мъж се покри с бели мехури и изгасна за секунди. Миризмата на изгоряла коса се смеси с тази на алкохол.

Преди някой да успее да реагира, в стаята нахлуха военни. Млади мъже и жени със строги лица и кобури на коланите обясниха спокойно на всички да останат по местата си, докато работи спешният екип. Появиха се медицински техници и избърсаха пяната от неуспелия самоубиец. Той изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото пострадал. Сложиха му белезници и го изнесоха на носилка. Мъжът напусна помещението за по-малко от минута. Веднага щом излезе, обстановката осезаемо се разведри.

— Доста бързо го измъкнаха — подхвърли Ана на жената до нея. — Това е добре.

Младата жена, която изглеждаше почти на ученическа възраст, се засмя.

— Това е боен кораб, госпожо. Имаме солидна противопожарна система.

Кортес бе пресякъл с бързи крачки помещението и разговаряше на висок глас с един флотски офицер. Изглеждаше разтревожен. Отец Мишел се молеше беззвучно и Ана изпита силното желание да се присъедини към него.

— Е — въздъхна Тили и махна с ръката, в която държеше празната чаша от шампанско. Лицето ѝ беше бледо, ако се изключеха двете червени петна на бузите. — Май това пътуване няма да е толкова скучно в края на краищата.