Вратата на Абадон

52. Холдън

Холдън изхвърли празния пълнител и посегна за нов. Пръстите му напипаха пусто пространство на мястото, където очакваше да го намери. Не беше внимавал с мунициите. Искаше да си остави един пълнител в резерва. До него Корин продължаваше да стреля с пушката. На колана си имаше резервни пълнители за пистолет. Без да попита, той дръпна два пълнителя и ги пъхна в своя колан. Тя стреля още няколко пъти, сетне спря, в очакване той да я замести. Това бе войната, която водеха сега.

Кас се бе показала иззад ъгъла и стреляше. Ответните куршуми попадаха от нейната страна на коридора, но поне засега не и на мястото, където бе тя. Холдън се готвеше да ѝ извика да се прибере в укритието, когато осветлението изгасна.

Не беше само осветлението. Толкова много неща в обкръжаващата го реалност се промениха, че умът му не бе в състояние да се справи с тях. Опита се да предизвика гадене, явно уверен, че Холдън е бил отровен. Работеше с алгоритми на действие, датиращи отпреди петдесет милиона години.

Холдън падна на колене и преглътна мъчително. Внезапната поява на гравитация бе само една от многото промени. Коленете му се удариха болезнено в пода, защото вече не носеше тежък предпазен скафандър. Което освен това означаваше, че можеше да подуши въздуха. Да усети неприятната, задушлива миризма на сяра. Вътрешното му ухо не долавяше Кориолисов ефект, което означаваше, че не се въртят. Нямаше ги шумовете от двигателите, значи „Бегемот“ не беше под тяга.

Холдън затършува слепешката по пода. Под пръстите му сякаш имаше разровена почва. Влажна кал и малки камъчета. И нещо, което приличаше на ниски растения.

— Уф, ей, извинявай — рече един глас. Гласът на Милър. Светлината се върна, без да е събрана в източник за осветление. Холдън бе коленичил, съвсем гол, насред огромна равнина, покрита с нещо средно между мъх и трева. Беше тъмно като в лунна нощ, но над главата му не грееше луна, нито блещукаха звезди. В далечината се виждаше нещо като гора. Отвъд нея планини. Милър стоеше на няколко метра, вдигнал глава към небето. Все още носеше познатия сив шлифер и шапката. Беше напъхал ръце в джобовете.

— Къде съм? — попита прегракнало Холдън.

— Тази планета я имаше в каталога. Доста е подобна на Земята, доколкото можах да определя. Помислих си, че това ще ти подейства успокояващо.

— Аз тук ли съм?

Милър се разсмя. Гласът му изглеждаше променен от последния път, когато бяха разговаряли. По-сериозен и тъжен.

— Хлапе, дори аз не съм тук. Но ни трябваше място, където да поговорим, и това ми се стори доста приятно. Сега вече разполагам с достатъчно излишна енергия.

Холдън се изправи, засрамен от голотата си въпреки странното положение, но осъзнаваше, че нищо не може да направи, за да го промени.

— Все още ли участвам в престрелката?

Милър се извърна наполовина към него.

— Хм?

— Участвах в престрелка, когато ти ме издърпа. Ако това е само симулация, която тече в ума ми, означава ли, че продължавам да участвам в престрелката? А може би съм увиснал във въздуха с изцъклени нагоре очи?

Милър изглеждаше огорчен.

— Може би.

— Може би?

— Може би. Виж. Не се безпокой за това. Няма да ни отнеме много време.

Холдън се приближи до него и срещна погледа му. Очите на Милър сияеха в електрическо синьо.

— Но успяхме, нали? Минахме под енергийния праг?

— Успяхте. А аз убедих станцията, че не сте нищо повече от прах и камъни.

— Това значи ли, че спасихме Земята?

— Ами… — Милър повдигна рамене. — Спасихме и Земята. Това не влизаше в големите ни планове, но дойде като бонус.

— Радвам се, че те е грижа.

— Ха-ха — разсмя се тихо Милър. — Честно казано, не ми пука. Е, помня, че съм бил човек. Симулацията е доста добра. Но помня и че ме беше грижа за разни неща, без всъщност да ме е грижа, ако разбираш какво ти казвам.

— Ясно.

— А, я погледни това — посочи черното небе Милър. Внезапно то се бе изпълнило със сияещи сини Пръстени. Онези няколко хиляди портала от бавната зона се въртяха в орбита около тях като семенца на глухарчета.

— Сезам! — провикна се Милър. Като по команда всички портали промениха цветовете си и станаха огледала, отразяващи хиляди слънчеви системи. Холдън можеше да различи далечни и чужди слънца и светове, които се въртяха в орбити около тях. Предполагаше, че Милър прави всичко това донякъде, за да го впечатли.

Нещо изграка в краката му и когато сведе глава, той видя някакво животно, наподобяващо жаба, но с дълги крака, сивкава кожа и без очи. Устата му бе пълна с дребни остри зъбки и Холдън осъзна с уплаха, че голите му палци са само на няколко сантиметра от него. Без да поглежда надолу, Милър изрита жабата с обувка. Тя се втурна с недоволно бръмчене по тревата.

— Всички портали ли са отворени?

Милър го погледна озадачено.

— Нали разбираш — продължи Холдън. — В действителност?

— Каква действителност? — отвърна с въпрос Милър и отново вдигна глава към нощното небе.

— На мястото, където живея.

— А, да. Порталите са отворени.

— И през тях вече нахлуват космически армии от нашественици, готови да ни избият?

— Още не — отвърна Милър. — Което в известен смисъл е доста интересно.

— Не се шегувах.

— Аз също — отбеляза Милър. — Това бе премерен риск. Но засега горе изглежда чисто.

— Но ние можем да минем през тези портали. Да отидем там.

— Можете — потвърди Милър. — И като ви познавам, знам, че ще го направите.

За един кратък миг Холдън забрави за Ашфорд, „Бегемот“, жертвите, насилието и хиляди други неща, които го бяха отвличали от реалността. От това, заради което бяха дошли.

И от истинското значение на случилото се. Значи ще доживее мига да види как човечеството се разселва из галактиката. Той и Наоми, техните деца и децата на техните деца. Хиляди светове, без ограничения. Нова ера за техния вид. И „Науву“ им бе помогнал това да се случи, макар и по свой начин. Фред можеше да го каже на мормоните. Може би тогава те ще престанат да го съдят.

— Брей — възкликна той.

— Да, но да не прекаляваме с радостта — обади се Милър. — Все ти го повтарях. Врати и ъгли, хлапе. Там те спипват обикновено. Хората са твърди глупави, за да те чуят. Е, скоро ще научите своя урок, не е моя работа да ви дундуркам при всяка стъпка.

Холдън разрови с крака пръста. Отдолу се показа малка локва от прозрачна течност, гъста като мед. Този свят бил в каталога на станцията, бе казал Милър. „Бих могъл един ден да живея на него.“ Този мисъл му се стори удивителна.

Небето се завъртя и сега на него се появиха всички кораби, които станцията бе уловила в плен. Те се отдалечаваха бавно един от друг.

— Ти ли ги пусна?

— Не аз. Станцията вече не е заключена — обясни Милър. — Освен това унищожих охранителната система. Няма нужда от нея. Инак току-виж някоя маймуна като теб пъхнала пръчка където не трябва. Този глупак Ашфорд наистина ли вярваше, че може да повреди порталите?

— И има светове като този от другата страна на порталите?

— Отвъд някои от тях. Кой знае? — Милър се извърна с лице към Холдън. — Тук се е водила война, хлапе. Война, обхванала тази галактика, а може би и други. Но сега вече всички са си отишли. Кой може да знае какво има от другата страна?

— Предполагам, че ние ще открием — каза Холдън, едновременно изпълнен с дързост и изплашен от перспективите.

— Врати и ъгли — припомни му Милър. Нещо в гласа му подсказа на Холдън, че това е последното му предупреждение.

Те вдигнаха очи към небето, където корабите продължаваха да се раздалечават. Холдън очакваше да види изстреляни ракети, но не се случи нищо такова. Вече всички се правеха на добри. Може би това, което ги сполетя на „Бегемот“, бе променило хората. Може би те щяха да отнесат тази промяна със себе си и да повлияят и на другите. Само надежди, но Холдън си оставаше непоправим оптимист. Дай на хората информацията, от която се нуждаят. Повярвай им, че ще постъпят както трябва. Не знаеше друг начин, по който да играе тази игра.

А може би тези движещи се кораби бяха само в симулацията на Милър и човечеството не бе научило нищо.

— И така — рече Холдън, след като погледа още няколко минути небето. — Благодаря за посещението. Но май е време да се връщам в битката.

— Не съм приключил с теб — спря го Милър. Говореше небрежно, но си личеше, че не се шегува.

— Добре.

— Не са ме създали, за да запълвам дупките, изкопани от човечеството — продължи Милър. — Не съм дошъл тук да ви отварям врати, нито да отключа станцията, за да можете да си вървите. Всичко това е случайно. Онова, което ме създаде, просто е прокарвало пътища. И сега ме използва, за да разбере какво е станало с онази общогалактическа цивилизация, която е поръчала пътя.

— Какво значение, щом всички са си отишли?

— Няма значение — отвърна с уморена усмивка Милър. — Ни най-малко. Ако настроиш навигационния компютър на „Роси“ да те откара някъде и тупнеш мъртъв секунда по-късно, „Роси“ ще може ли да реши, че това вече няма значение, и да не отиде там?

— Не — съгласи се Холдън, който вече започваше да разбира защо прототипът на Милър е толкова тъжен.

— Ние трябваше да се свържем с мрежата. Опитваме се да го направим, макар мрежата да я няма. Това, което излетя от Венера, е глупаво, хлапе. Знае само как да направи едно нещо. Но не и как да разследва. Виж, аз зная. И то ме притежава. Ето защо ще разследвам, макар че отговорите едва ли ще имат някакво значение за вселената като цяло.

— Разбирам — погледна го Холдън. — Успех, Милър. Аз…

— Казах, че не съм приключил с теб.

Холдън отстъпи изплашено назад.

— Какво означава това?

— Означава, хлапе, че трябва някой да ме откара.

Холдън се рееше в безтегловност, облечен с лек скафандър и обгърнат в мрак. Наоколо се чуваха викове. Ехтяха изстрели, последва тишина, нещо изпука, чу се стон.

— Спрете! — извика някой, но Холдън не можеше да познае гласа. — Всички да спрат стрелбата!

Хората го направиха, вероятно защото гласът излъчваше авторитет. Холдън намери пипнешком контролния панел на китката си и натисна едно копче. Светлините на скафандъра блеснаха. Останалите от неговата група побързаха да последват примера му. Корин и Кас не бяха пострадали. Холдън се зачуди колко ли време е отнела срещата с Милър.

— Името ми е Хектор Кортес — продължи гласът, който бе наредил да спрат стрелбата. — Какво става там? Някой знае ли?

— Свърши се — извика Холдън и усети как тялото му се отпуска. Беше толкова изморен, че трябваше да положи усилия, за да не заспи прав. — Всичко се свърши. Можете да включите захранването.

На мостика блеснаха светлини — аварийни или от включени ръчни терминали.

— Повикайте Руис — нареди Кортес. — Нека прати хора да поправят повреденото от Клариса. Трябва да възстановим захранването на кораба. Долу в барабана хората ще изпаднат в паника. И повикайте медицински екип.

Холдън се зачуди къде ли е Ашфорд и защо Кортес командва. Но заповедите бяха правилни и Холдън реши да не се намесва. Той се оттласна към мостика, готов да окаже помощ, ала без да пуска пистолета. Кас и Наоми размениха местата си при Хуарес, за да може Наоми да помага при ремонта.

Клариса, бившата Мелба, се поклащаше недалеч от един отворен пулт, от малка рана се процеждаше кръв. Кортес я притискаше с бинт от аптечката. Ашфорд бе увиснал в другия край на помещението с отворена уста и потръпващи мускули. Холдън се зачуди дали капитанът е мъртъв, или просто не го интересува какво става.

— Наоми. Свържи се със студиото. Провери как са Ана, Моника и Еймъс. След това опитай да повикаш „Роси“. Нямам търпение да се махна оттук.

Наоми кимна и се наведе над комуникационното табло.

— Тя ще оживее ли? — попита Холдън и кимна на белокосия.

— Мисля, че да — отвърна Кортес. — Тя го направи — добави той и махна с ръка. Имаше предвид осветлението и захранването.

— Хм — изсумтя Холдън. — Май се радвам, че не я изхвърлихме в космоса.