Вратата на Абадон

38. Бика

Бика се опитваше да не кашля. Лекарката преслуша гърдите му, премести стетоскопа с няколко сантиметра и отново се заслуша. Не знаеше дали сребристият диск е студен. Не го усещаше. Успя да изкашля малка топка от гъста слуз и лекарката му подаде кърпичка, за да я изплюе в нея.

— Изглежда, се прочистваш вече — заяви тя. — Но левкоцитите ти все още са на горната граница.

— А гръбнакът?

— Гръбнакът е смазан и продължава да се влошава. С което искам да кажа, че се втвърдява, а това е добре.

— Необходимата жертва?

— Кога ли ще дойде краят на тези жертви? — отвърна тя с въпрос.

— Зависи какво разбираш под „край“.

— Нали искаше всички да се съберат? Вече са на едно място.

— На половината от корабите все още има екипажи.

— Само най-необходимите — отвърна лекарката. — Зная колко души има на този кораб. Аз ги лекувам. Искаше да ги събереш на едно място. Ето че са тук. Това не ти ли стига?

— Радвай се, щом още не са започнали да се стрелят.

Жената повдигна глава и го погледна уморено.

— Значи ще ме оставиш да си върша работата, когато хората вече не са хора.

Бика се засмя, но това беше грешка. Кашлицата му се задълбочи, разтърси болезнено гърдите му. Имаше нужда от коремни мускули, за да изкара навън храчката, но те отсъстваха. Лекарката му подаде още една кърпичка. Той я използва.

— Вече всичко е под контрол — изхриптя мъчително. — Така че можеш да ме пратиш в несвяст.

— Това ли трябва да стане? — попита тя. Истината обаче беше, че той нямаше план какво да прави нататък. Донякъде това се дължеше на Джим Холдън, но също и на протомолекулата, а може би и защото ужасно искаше това да е истината. Грешката беше, че се заеха да евакуират поголовно хората, а совалките не бяха пригодени за това. Трябваше и час по-скоро да започнат да произвеждат храна. Да си набавят почва, с която да покрият вътрешната страна на барабана. Да отглеждат култури под лентата от изкуствено слънце. И да овладеят проклетата горещина. Трябваше да се погрижи за всичко това. Медицинската кома може да продължи ужасно дълго, когато корабите им се реят из бавната зона.

Всички причини, поради които бяха дошли — Земята, Марс, СВП, — сега изглеждаха ужасно далечни. Предишното безпокойство за нарастващата мощ на СВП му се струваше като това да се чуди дали да върне жеста на някого, който го е черпил една бира, когато е бил на двайсет. След определен момент миналото престава да има значение. Вече нищо извън зоната нямаше значение. Важното сега бе да се поддържа цивилизован ред, докато разберат дали налудничавият план на Холдън не е само блян.

И за да успеят, той трябва да продължи да диша.

— Може би ще трябва да го отложим. Капитан Па има план, който, ако сполучи, ще ни върне отново тягата. Но докато чакаме, ще можеш ли да ме позакрепиш?

Тя се намръщи, но извади инхалатор от чантата до леглото и му го подхвърли. Ръцете му все още функционираха. Той разклати инхалатора, опря мундщука на устните си и пое дълбоко дъх. Стероидите миришеха на океан и предизвикваха слабо парене. Опита се да не кашля.

— Това няма да поправи нищо — съобщи му тя. — Само маскираме симптомите.

— Важното е да ме задържи на повърхността — отвърна той с измъчена усмивка. Истината беше, че не го болеше, а се чувстваше безкрайно уморен. Болен и отчаян.

Той прибра инхалатора и подкара механобота по коридора. Лазаретът бе натъпкан до пръсване. Растящата горещина водеше нови и нови пациенти, усещането беше като в разгара на тропическо лято. Миризмата на болни хора и потни тела, на кръв и разложение се смесваше с химическия мирис на медикаменти и дезинфекционни препарати и караше помещенията да изглеждат по-малки, отколкото бяха. Вече се чувстваше по-уверен с приборите за управление. Използва двата джойстика, за да се дръпне от пътя на няколко сестри и лекари, и се насочи право към службата по охрана.

Ръчният му терминал изписука. Той стигна до близката пресечка на коридора, отиде до ъгъла, за да не пречи на минаващите, и погледна екрана. Корин искаше разговор. Той натисна копчето за потвърждение.

— Корин — рече. — Какво ново при теб?

— Шефе? — напрежението в гласа ѝ бе осезаемо. — Приключи ли с лазарета?

— Да. Какво става?

— Току-що дойдоха Джойо и Гутмансдотир и заявиха, че поемат службата за охрана. Когато им отвърнах, че може да го направят, след като ми свърши смяната, те ми се нахвърлиха.

Бика изтръпна от зловещо предчувствие. Приближи терминала и се опита да говори с тих глас.

— Какво направиха?

Той активира програмата на службата за охрана, но навсякъде се изправяше пред червени ленти. Бяха му отнели достъпа до командните системи. Очевидно действаха бързо.

— Помислих си, че е някакво учение. От думите им останах с впечатлението, че те търсят. Отивам при Серж. Той се опитва да разбере какво, за бога, става. Ако си наясно с нещата, моля да ме извиниш…

— Изобщо не съм наясно. Хубаво, че си се махнала веднага. Те къде трябваше да бъдат?

— Сър?

— Къде им е смяната? Къде трябваше да бъдат?

На лицето на Корин се изписа объркване. Сетне по очите ѝ видя, че е започнала да разбира. Не беше необходимо да го казва. Джойо и Гутмансдотир охраняваха затворниците. Тоест Ашфорд.

Па трябваше да му позволи да убие този копелдак.

— Добре. Намери Серж и всички, на които имаш вяра. Трябва да се оправим с тая гадост.

— Добре.

Отишли са там заради оръжейната. Щом са в службата по охрана, значи вече разполагат с оръжие и снаряжение. Той изруга полугласно, докато се опитваше да си събере мислите. Ако знаеше само кои от хората му са минали на страната на Ашфорд, би могъл да потърси останалите.

— Не бива да му позволяваме да се добере до Моника в телестудиото — рече Бика. — Изглежда, че ще трябва да водим сражение в барабана, а все още не сме приключили със спасителната операция.

— Искаш ли да се съсредоточим там? — попита Корин.

— Никъде не искам да се съсредоточавате. Поне засега. Докато не разберем какво ни очаква. Просто потърси всички, до които имаш достъп, и ги накарай да вземат оръжие.

Трябва да измисли някакъв план. Още сега, само че умът му не работеше както преди. Беше болен. По дяволите, той умираше. Стори му се ужасно несправедливо да му се случи точно в такъв момент.

— Намери Серж — продължи той. — А аз ще поговоря с едни хора.

— Добре, шефе — повтори Корин и прекъсна връзката.

Една сестра мина покрай него, тикаща масичка, и той дръпна терминала, за да ѝ освободи път. Да можеше само едновременно да се движи и да разговаря. Поиска приоритетна връзка с Па. За един доста продължителен миг беше уверен, че тя няма да отговори, че Ашфорд вече се е добрал до нея. Но екранчето трепна и лицето ѝ изплува отсреща. Не виждаше къде се намира, но зад нея се чуваха гласове.

— Господин Бака — рече тя.

— Ашфорд е на свобода — съобщи той. — Не зная с колко души разполага или какво прави, но двама от хората му току-що са превзели нашия офис.

Па се ококори. За нейна чест на лицето ѝ не се появи и сянка от страх, само мигновено напрягане за превключване към новия проблем.

— Благодаря ви, господин Бака — отвърна тя. По преместването на изображението ѝ определи, че вече е поела нанякъде. Някъде, където няма да я открият. Той трябваше да стори същото.

— Ще се опитам да се свържа, когато имам по-ясна представа какво се случва — обеща той.

— Благодаря ви — кимна тя. — Наблизо имам няколко души, на които мога да вярвам. Отивам при тях.

— Предполагам, че ще се опитат да превземат студиото.

— Значи трябва да им попречим — изтъкна тя.

— Може да са само неколцина негодници — рече Бика. — И Ашфорд вече да се е скрил някъде.

— Или се готви да изхвърли и двама ни през рециклатора — поклати глава тя. — На кое сте готов да се обзаложите?

Бика се усмихна.

— Пазете се, капитане.

— Вие също, господин Бака.

— И още нещо — добави той. — Съжалявам, че ви забърках в това.

Сега бе неин ред да се усмихне. Изглеждаше уморена. И остаряла.

— Не вие взехте решенията — отбеляза тя. — Ако ще плащам за греховете си, поне нека да са моите грехове.

Погледът ѝ отскочи от терминала към нещо встрани от екрана. Тя стисна устни и изведнъж връзката прекъсна. Бика трябваше да положи огромни усилия да не ѝ позвъни пак само за да се увери, че не се е случило нещо. Но нямаше време. Трябваше да бърза. Опита да се свърже с Руис, после с Чен, но не успя. Чудеше се колко ли поддръжници от висшия офицерски състав е успял да си осигури Ашфорд. Изруга, че бе допуснал капитанът да се измъкне от вниманието му. Но бе твърде зает…

Повика Сам и още щом набра номера ѝ, тя се появи на екрана.

— Имаме проблем — поде той. — Ашфорд се опитва да превземе кораба. Вече е сложил ръка на службата за охрана.

— И на инженерния отсек — добави Сам.

Бика облиза устни.

— Къде си, Сам?

— Сега ли? Странно е, че ме питаш. В инженерния. Ашфорд си тръгна преди около пет минути. Оставил е малък списък с желания, които би искал да му изпълня, и около двайсетина въоръжени до зъби типове. Човече, този нещастник е пълна фъшкия. Сериозно. И преди едва го търпях, но… Иска от мен да нападна Пръстена. Сещаш ли се за твоята идея с лазера? Готов е да го използва, но с максимална мощност.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко.

— Решил е да си пробие път със сила към дома?

— Нарича го спасяване на човечеството от извънземна заплаха — отвърна Сам с меден гласец. Но очите ѝ гледаха твърдо.

— Е, добре — въздъхна Бика, макар нищо да не беше добре.

— Той не ти мисли доброто. На сигурно място ли си?

Бика погледна към единия и другия край на коридора. Нямаше нищо подходящо за прикритие. А дори и да имаше, той беше сам, в модифициран ремонтен механобот, парализиран от гърдите надолу.

— Не — отвърна искрено. — Мисля, че не съм.

— Значи е време да се размърдаш.

— Няма къде да ида — призна Бика.

Някой от другата страна на връзката извика и Сам вдигна глава.

— Опитвам се да събера всички техници — извика в отговор тя. — Нещата малко се пообъркаха. Имаме проблеми със законите на физиката, ако не сте забелязали. Изглежда са се променили.

Първият глас извика отново. Бика не чуваше думите, но позна тембъра. Беше Гарза. Младежът, който винаги носеше кафе на хората от дежурната смяна в канцеларията. Бика съжали, че не е имал възможност да го опознае по-добре. Особено след катастрофата би трябвало да обръща повече внимание на служителите си. Да усети накъде вървят нещата.

Това беше негова грешка. Всичко бе негова грешка.

Сам отново погледна към екранчето. Към него.

— Добре, сладурче — рече тя. — Време е за действие. Насочи се към второ ниво, секция М. Там има няколко празни склада. Кодовете на вратите са с фабрична настройка. Само нули.

— И защо така?

— Защото вътре няма нищо, така че не очаквай от когото и да било да си играе да променя паролите. Сега ли трябваше да разпитваш?

— Извинявай — кимна Бика.

— Не бери грижа. И двамата в момента сме под стрес. Просто гледай да се прибереш някъде на сигурно, преди да са те надушили. И Па…

— Па знае. Тя също тръгна да си търси скривалище.

— Ами добре тогава. Ще се опитам да намеря помощ.

— Не — спря я Бика. — Не знаеш на кого може да имаш доверие.

— Напротив, знам — възрази Сам. — Да не се караме пред децата.

Един глас откъм лазарета го върна към реалността. Не бяха стенания и болезнени викове, нито професионално спокойните гласове на сестрите. Някой бе развълнуван и агресивен. Гневен. Друг отвръщаше с по-тих глас, а първият попита: „Приличам ли ти на човек, когото го е грижа?“ Намирисваше на сериозен проблем и първият му импулс бе да се върне. Работата му бе да е в епицентъра на проблемите, да се погрижи никой да не пострада и ако някой се озове в ролята на жертвата, за предпочитане е да е той самият. Първо той, а сетне и лошите.

— Трябва да вървя — заяви Бика и прекъсна връзката. Бяха му необходими само няколко секунди, за да прибере ръчния терминал и да сложи ръце върху ръчките за управление. Достатъчно дълго, за да овладее инстинктите си. Той насочи механобота нататък по коридора, встрани от гневните викове. Това бяха хора на Ашфорд. Негови и на който още го поддържа. Ако го заловят, няма да е от полза за никого. Най-вероятно просто ще го убият. Може дори да не стигне до въздушния шлюз. Краката на механобота се местеха бавно. Дори при максимална мощност не можеше да изстиска от него повече от тази ленива походка. Чу се трясък от падане на нещо тежко. Един от лекарите извика и той инстинктивно зачака да чуе изстрели. Ако започне стрелба, ще трябва да се върне. Механоботът достигна следващата врата и се измъкна навън. Бика притисна джойстика максимално напред, толкова силно, че пръстите го заболяха. Сякаш машината можеше да усети, че е в опасност.

Гласовете се усилваха, приближаваха се. Бика завъртя механобота така, че да върви по стената. Масивните метални крака се местеха равномерно напред.

До следващата врата оставаха шест крачки. Четири. Три. Той пусна ръчките и протегна ръце към вратата — малко по-рано, отколкото трябваше. Целият бе плувнал в пот от усилие. Или от страх. Надяваше се да не е от нещо друго.

Вратата се отвори и той отново завъртя напред джойстика. Механоботът го пренесе през прага и той побърза да затвори зад себе си. Нямаше време да чака или да мисли. Насочи механобота нататък по коридора, към вътрешните асансьори и дългия път до второ ниво, секция М.

Никога досега огромните вътрешни помещения и тунели на „Бегемот“ не му се бяха стрували толкова негостоприемни. Със слизането надолу изкуствената гравитация нарастваше. Усещаше как плътта му се притиска в презрамките. Веднага щом се озове някъде на сигурно, ще трябва да помоли някого да му смени торбичката за урина, освен ако не измисли начин да го прави сам. Последното обаче беше малко вероятно. Ако гърбът му не се възстанови от само себе си, ако не успеят да си върнат „Бегемот“ и да го измъкнат от този капан, в който ги бе подмамила протомолекулата, ще трябва да прекара така последните си дни от живота.

„Не мисли за това — рече си. — Твърде далече в бъдещето е. Не мисли за него. Просто си върши работата.“

Не взе някой от вътрешните асансьори. Имаше немалки шансове да са следени от хората на Ашфорд. Вместо това се насочи по един от извитите тунели и постави механобота на автоматичен ход. Движеше се прекалено близко до стената, но така поне спечели няколко секунди. Той извади ръчния си терминал. Целият трепереше и кожата му бе придобила пепеляв оттенък.

Серж отговори почти веднага.

— Добра стига, шефе — рече той. — Вече се чудехме кога ще позвъниш.

— Ашфорд — изпъшка Бика.

— Държи здраво хълма — съобщи Серж. — Явно е успял да спечели на своя страна една трета от момчетата и разни побърканяци от другите кораби. В момента контролират транзитните пунктове на барабана северно от командния център и южно от инженерния отсек, канцелариите на службата за охрана и оръжейната. Няколко техни групи сноват из барабана и създават хаос.

— Добре ли са въоръжени?

— Нищо особено, приятелю — ухили се Серж. — Успяха да ни прекъснат връзките, но аз открих една задна вратичка.

— Какво си открил?

— Винаги съм готов да стъпя в лайното. После ще ме наказваш. Сега сформирам отряди и разчиствам барабана. До довечера се надявам да съм приключил с тази история.

— Серж, трябва да внимаваш с тия типове.

— Обещавам, шефе. Знаем какво правим. Познаваме този кораб по-добре от всеки друг. Ти си намери сигурно местенце и остави на нас да се погрижим.

Бика преглътна. Да предостави контрола на друг се оказа болезнено.

— Добре.

— Опитваме се да намерим капитана — допълни Серж.

— Вече я предупредих. Вероятно отказва повиквания на хора, които не познава — отвърна Бика. Не добави „или които биха могли да я хванат“.

— Разбрано — кимна Серж и Бика се досети, че му е минала същата мисъл. — А когато открием Ашфорд?

— Нямаме разрешение да го застреляме — довърши Бика.

— Ако нечий пръст се окаже твърде припрян на спусъка, дали ще има прошка?

— Вероятно.

Серж се ухили.

— Ясно, шефе. Когато всичко се уреди и те направят заместник-капитан, спомни си за мене, а?

— Остави това — тросна се Бика. — Когато всичко свърши, ти ще си заместник.

— Помни си думите, шефе — рече Серж и прекъсна връзката.