Вратата на Абадон

14. Мелба

Когато мислеше за това, когато планираше онзи последен, заключителен етап на отмъщението, представяше си се като диригент на своя собствена симфония, размахващ пръчица над оркестрирания хаос. Но изобщо не стана така. Сутринта, когато отиде на „Принц Томас“, дори не знаеше, че денят е настъпил.

— Всички служители на бойните станции — обяви един глас по общия канал.

— Ще ми се да престанат с това — оплака се Мелба. — Карат ме да се чувствам все едно и аз трябва да направя нещо.

— Спокойно, шефе. Готова съм да им играя по свирката, ако и те ми плащат по флотската тарифа. — Гласът на Соледад бе съвсем изтънял в говорителчето на ръчния терминал. — Тук нямам повече работа. Ако и Стани е приключил, може да слезем на долното ниво и пак да опитаме.

— Прието — отвърна Мелба. — Стани, при теб как е?

Никакъв отговор. Мелба огледа сервизния коридор, дълъг поне половин километър и съвсем пуст: само тръби, шахти и решетки, пригодени така, че да се обръщат във всички посоки, съобразно посоката на тягата. Единствените звуци бяха поскърцване, свистене и шепотът на „Принц Томас“. Секундите се нижеха.

— Стани? — В гласа на Соледад се долови нарастващ страх и каналът изпука.

— Пардон — обади се Стани. — Разглеждах едни странни жици, но не е гъската, която търсим. Бях се умислил нещо. Всичко е наред. Тук съм.

Соледад изруга полугласно.

— Съжалявам — повтори Стани.

— Няма нищо — каза Мелба. — Провери ли бушоните на филтрите?

— Аха.

— Тогава да продължаваме. Следващото ниво.

Това, което я изненада — същото, което не можа да предвиди, — бе как всички на „Церизиер“ бяха готови да обяснят изчезването на Рен с близостта на Пръстена. „Церизиер“, като всеки кораб за дълги полети, беше затворена система. Нямаше къде да се отиде от него. Беше предположила, че ще възникнат обичайните подозрения. Рен се е скарал с някого, откраднал е нещо, преспал е не с когото трябва и са решили да го премахнат. Може би да го изхвърлят през шлюза. Да го натикат в рециклатора, да го превърнат в основни съставки, да го смесят с водата и храната. Не че нямаше начин да се скрие или премахне тяло, въпросът бе, че съществуваха твърде малко способи това да стане незабележимо. Пътуването между планетите не бе сложило край на убийствата. Толкова много високоеволюирали примати, затворени в една метална кутия в продължение на месеци — беше съвсем естествено да се стигне до нечия смърт.

Но този път беше различно. Хората смятаха за естествено някой да изчезне, след като наближават Пръстена. Намираха го за съвсем оправдано. Цялото това пътешествие бе зла поличба, нормално бе да се случват странни неща, когато човешки същества се приближават толкова до призрачното, опасното, тайнственото. Всички бяха изплашени и това ѝ осигуряваше прикритие. Дори да се разплаче, ще я разберат. Ще го сметнат за проява на страх.

Мелба напъха диагностичния прибор обратно в калъфа, изправи се и се насочи към асансьора. Сервизните асансьори бяха съвсем малки, едва имаше място за един човек с инструментите. Пътуването между нивата тук бе като да се затвориш в ковчег. Докато се спускаше надолу към следващото ниво, тя си представи какво ли ще е, ако внезапно спре токът. И остане затворена като в капан. Нещо се размести в съзнанието ѝ и за един миг там се появи образът на нейното гардеробче. Онова в каютата ѝ. Същото, което бе натъпкала с изолираща пяна и трупа на Рен. Тя потрепери и се помъчи да мисли за нещо друго.

„Принц Томас“ бе един от големите кораби в земната флотилия и на него бяха настанени цивилните служители, наети от ООН. Артисти, поети, философи, свещеници. Струваше ѝ се, че е по-скоро на туристически лайнер, отколкото на военен кораб. Клариса бе прекарала немалко време на яхти и луксозни кораби, пътешествайки вън от гравитационния кладенец на Земята, и можеше да си представи хилядите оплаквания, които капитанът получава, като например, че залите не са достатъчно просторни и екраните нямат нужното високо качество. Неща, които биха я безпокоили в предишния ѝ живот. Сега те не значеха нищо.

Същото трябваше да е и с другото. Една смърт повече, една по-малко. Не би трябвало да има значение. Но ставаше въпрос за Рен.

— На позиция — докладва Стани.

— Дай ми секунда — отвърна Мелба, докато излизаше от асансьора. Новият коридор бе почти идентичен с предишния. На тези палуби имаше само складове и отделения, без кой знае какво разнообразие, докато не стигнат най-долните нива с ремонтните цехове, инженерния отдел и хангарите. Но започнаха да издирват електрическата аномалия от тук, защото беше по-лесно. Колкото по-дълго време щеше да отнеме, толкова по-трудна щеше да се окаже задачата. Както с всичко останало.

Тя стигна разклонението, извади диагностичния прибор от калъфа и го включи.

— Соли?

— На място — отвърна Соледад.

— Добре — рече Мелба. — Започни проследяване.

След като се случи онова, тя отнесе Рен в каютата си и го положи на пода. Вече усещаше първите признаци на пристъпа и затова се излегна в койката и зачака да дойде. Може би си въобразяваше, но този като че ли бе по-тежък от предишните. За един кратък и ужасяващ миг тя се изплаши, че ще повърне, но униформата ѝ се оказа чиста. После стана, взе си кутия с кафе, изключи ръчния терминал на Рен и отиде да потърси офицера, отговарящ за безопасността. Беше мършав марсианец на име Андре Коменхи, който изслуша доклада ѝ с половин ухо. Рен ѝ се обадил да се срещнат за съвет. Когато отишла в работната станция да се видят, той не бил там. Претърсила кораба, но не го намерила, а и не отговарял на запитванията по терминала. Започнала да се безпокои.

Докато другите претърсваха отново кораба, тя взе няколко туби с изолираща пяна, върна се в каютата си и се погрижи да херметизира импровизираната му могила. Косата му ѝ се стори по-яркооранжева, почти като коралов риф. Кожата беше бледа на местата, където кръвта се бе оттекла. Морава там, където се бе събрала. Все още тялото не бе започнало да се вкочанява и тя успя да го сгъне, свито като ембрион, и да попълни пространството около него с пяна. Пяната се втвърди за броени минути. Беше херметична и устойчива на повишено налягане. Ако се бе справила добре, миризмата на трупа нямаше как да излезе навън.

— Нищичко — докладва малко раздразнено Соледад. — При вас как е, хора?

— Ей! — обади се Стани. — Мисля, че открих. Десетпроцентова флуктуация в тази кутия.

— Засечено. Смени го.

— Да похапнем, преди да продължим, а? — предложи Стани.

— Ще ви чакам в столовата — отвърна Мелба. Гласът ѝ звучеше почти нормално. Звучеше като нечий друг.

Столовата бе почти празна. Беше посред нощ корабно време и само няколко офицери дремеха на масите и вдигнаха глави да видят какви са тези цивилни. Според условията на договора имаха право да се хранят в офицерските столови на обслужваните от тях кораби. Беше чувала, че съществува известна доза недоверие и напрежение между флотските екипажи и цивилните наемници като нея и хората ѝ. Вероятно би я подразнило, ако дълбоко в себе си не знаеше, че в нейно лице подозренията им са оправдани. Соледад и Стани вече се бяха настанили на една маса, посръбваха кафе от кутии и похапваха от чиния със сладки ролца.

— Ще ми липсват тези неща, когато спрат тягата — оплака се Стани и посегна към поредното ролце. — Няма готвач, който да може да се справя в безтегловност. Колко време според вас ще се реем?

— Колкото е необходимо — отвърна Мелба. — Говори се за приблизително два месеца.

— Два месеца при нула g — произнесе мрачно Соледад. Два месеца до Пръстена.

— Ами да — потвърди Стани. — Някакви вести от Боб?

Петият член на техния екип — сега вече четвъртият — беше останал на „Церизиер“. Оказа се, че двамата с Рен са имали връзка с един и същи мъж от медицинския екип и охраната бе задържала обичайните заподозрени. Нерядко при случаите на изчезнали хора мотивите бяха битови. Мелба отново усети как гърлото ѝ се свива.

— Нищо засега — отвърна тя. — Но ще го пуснат. Не може да има връзка.

— Тъй де — потвърди Соледад. — Боб не би сторил никому нищо лошо. Той е добър човек. Освен това обичаше Рен.

— Стига с тия жалейки — ядоса се Стани. — Още не знаем със сигурност дали е мъртъв.

— Като знам каква пущина ни чака там, смъртта не е най-лошият изход — отбеляза Соледад. — Гонят ме кошмари, откакто се завъртяхме. Все си мисля, че този път няма да има връщане назад. За никого от нас.

— Такива приказки не помагат — рече Стани.

Една жена влезе в камбуза. На средна възраст, с гъста червена коса, пристегната на кок, и усмивка, която накара Мелба да сведе глава и после да отмести очи.

— Каквото и да е станало с Рен — поде тя, — чака ни работа. И ние ще я свършим.

— Права си, дявол го взел — кимна Стани и гласът издаде вълнението му. — Права си.

Известно време седяха смълчани, докато възрастният мъж плачеше. Соли положи ръка на рамото му и хлипанията на Стани се поуталожиха. Той кимна с благодарност и преглътна. Имаше тъжен, но благороден вид. За пръв път на Мелба ѝ хрумна, че Стани е вероятно на възрастта на баща ѝ, а никога не бе виждала баща си да плаче.

— Съжалявам — рече тя. Искаше да добави още нещо, но се закашля и млъкна.

— Няма нищо — отвърна Стани. — Вече съм по-добре. Ей, шефе, вземи си ролце.

Мелба се пресегна, опитвайки се да сдържи сълзите. И да не говори. Не знаеше какво ще каже и се страхуваше от себе си. Внезапно ръчният ѝ терминал издаде кратък сигнал. Диагностичната процедура бе привършила. Беше отнела само няколко секунди, ала източникът все още бе там. Стани изруга мръснишки, после сви рамене.

— Няма почивка за злото, няма мир за доброто — промърмори той и се надигна.

— Тръгвайте — подкани ги Мелба. — Аз ще ви настигна.

— Pas problema — каза Соледад. — Макар че това кафе едва ли ще го пиеш дълго, нали?

Мелба ги изпрати с поглед, облекчена, че няма да са с нея, и същевременно изпитваща желание да ги повика обратно. Буцата в гърлото ѝ се бе смъкнала към гърдите. Опита се да си поеме няколко пъти дълбоко въздух.

Оставаше още съвсем малко. Флотилиите бяха пристигнали. „Росинант“ бе на позиция. Всичко вървеше според плана ѝ, е, поне приблизително. Рен не би трябвало да има значение. И преди беше убивала хора. Почти неизбежно бе да не загинат още, когато избухне бомбата. Отмъщението зове за кръв и винаги е било така. Такава е човешката природа, а тя се бе превърнала в неин инструмент.

Не тя носеше вина за Рен, а Холдън. Той го бе убил, като я бе накарал да поеме по този път. Ако бе проявил уважение към семейството ѝ, нищо нямаше да се случи. Тя се изправи, отърси се от съмненията и се приготви да се върне към прекъснатата работа.

— Съжалявам, Рен — прошепна, надявайки се, че това ще е за последен път, но споходилата я мъка я накара отново да седне.

Нещо не беше наред. Не би трябвало да е така. Чувстваше, че започва да губи контрол. Запита се дали след всичко, което бе направила, все още е достатъчно силна. Или имаше нещо друго. Може би изкуствените жлези бяха започнали да изпускат своите токсини в кръвния ток, без да го е поискала. Но ставаше все по-лабилна емоционално. Може би това е някакъв симптом? Тя отпусна глава върху скръстените си ръце и се опита да си поеме дъх.

Той беше толкова мил с нея. Беше ѝ помогнал, а в замяна тя го уби. Все още усещаше как черепът му поддава под ръката ѝ, едновременно хрупкав и мек, все едно стои на брега на река и чувства почвата под краката си. Пръстите ѝ миришеха на изолираща пяна.

Рен я докосна по рамото и тя вдигна рязко глава.

— Здравей — каза нечий глас. — Аз съм Ана. Ти как се казваш?

Беше червенокосата, която допреди малко разговаряше с младия флотски офицер.

— Видях те да седиш тук — продължи тя. — Стори ми се, че имаш нужда от компания. Няма нищо лошо в това да се боиш. Разбирам те.

„Тя знае.“

Мисълта премина през тялото на Мелба като светкавица. Дори без да докосва с език небцето си усети как настръхват скритите в тялото ѝ жлези. Лицето и ръцете ѝ бяха изстинали. Преди жената да разбере какво става, мъката и чувството за вина на Мелба се превърнаха в студен гняв. Тя знае и ще я издаде, и тогава всичко ще се окаже напразно.

Не помнеше кога се бе изправила на крака. Жената отстъпи.

„Трябва да я убия.“

— Съжалявам. Не исках да те безпокоя.

Жената бе вдигнала ръце, сякаш се готвеше да отблъсне удар. Не изглеждаше силна. Със сигурност не знаеше да се бие. Би могла да я рита в корема докато червата ѝ излязат навън. Нищо по-просто от това.

Един тих глас в главата ѝ заговори: „Тази е от онези свещеници идиоти, които търсят да спасят нечия душа. Нищичко не знае. На обществено място си. Ако я нападнеш, ще те хванат“.

— Ти не ме познаваш — произнесе тя. — Нищо не знаеш.

Млад офицер от съседната маса стана и пристъпи към тях, готвейки се да се намеси. Ако заради тази жена я задържат, може да разкрият истинската ѝ самоличност. Да намерят трупа на Рен. Да разберат коя е. Трябваше да внимава.

— Права си. Извинявам се — рече жената.

Умът на Мелба бе изпълнен с омраза, черна и жадуваща отмъщение. В гърлото ѝ се надигнаха ругатни, готови да залеят идиотката, която бе изложила всичко — абсолютно всичко — на риск. Мелба ги преглътна и се отдалечи.

Смътно си спомняше коридорите, по които бе вървяла. Беше позволила на тази история с Рен да я изкара извън релси. Да изгуби концентрация и да попадне в рисково положение. Умът ѝ се бе замъглил, но сега отново разсъждаваше съвсем трезво. Тя се качи в асансьора и набра нивото, на което Стани и Соледад проверяваха електрическата система, търсейки дефектиралата част. После изтри въведения етаж и набра този на хангара.

— Стани? Соли? — повика ги през ръчния си терминал. — Изчакайте ме. Трябва да свърша нещо.

Очакваше неизбежните въпроси, прояви на подозрителност.

— Добре — гласеше отговорът на Соледад. И това бе всичко.

Мелба слезе в хангара, качи се на совалката и почака десет минути, докато ѝ дадат разрешение за старт. След това се отдели от корпуса на „Принц Томас“. Мониторите на совалката бяха малки и евтини, безбрежното околно пространство бе натикано в квадрати петдесет на петдесет сантиметра. Накара компютъра да изчисли най-бързия курс до „Церизиер“. Щеше да отнеме малко повече от час. Тя се приведе напред, сякаш бе яхнала реактивен кон, и остави двигателя на максимална мощност. „Церизиер“ изплува сред звездния прах като малка сива точка, носеща се към нея. Корабът, подобно на останалите от флотилията, беше в последната фаза на спирачен режим, който трябваше да ги изведе на орбита около Пръстена. Той ги очакваше, някъде там, отвъд термоядрените пламъци. Мелба прогони тази мисъл от ума си. Караше я да се сеща за Стани и Соледад, за техните тихи страхове. Не биваше да мисли сега за тях.

Нетърпението ѝ да пристигне затрудняваше маневрата с обръщането и отрицателната тяга. Нямаше търпение вече да е там. Да се носи заедно с „Церизиер“ като вещица на метла, огласяйки околното пространство с крясъци, все едно се намираше в атмосфера. Беше чакала твърде дълго и измина последната част от маршрута при почти две g. Когато се скачи, имаше главоболие и челюстта я болеше, сякаш някой я беше фраснал.

Никой не попита защо се е прибрала по-рано. В дневника въведе лични причини. Докато вървеше по тесния коридор и се разминаваше с други хора, се чувстваше едновременно потисната и успокоена, сякаш се бе върнала у дома. Едва сега си даде сметка, че просторните помещения на „Принц Томас“ всъщност подсилваха тревогата ѝ. Връщаха усещането ѝ за свобода, а сега не бе време за това.

В каютата ѝ цареше бъркотия. Всички нейни вещи — дрехи, куплунги за терминала, тампони, комуникационно табло, четка за зъби — бяха разпръснати по пода. Трябва да намери начин да ги фиксира, преди да изключат тягата, инак можеха да отлетят в коридора. Хората щяха да се чудят защо не ги е прибрала в гардероба. Неволно погледна към металната врата на гардеробчето. В единия ъгъл се бе образувала тънка златиста коричка от изолираща пяна. Ще трябва да я покрие с чувал и магнитни скоби. Това ще свърши работа. Не че има значение. Нищо вече нямаше значение.

Тя взе комуникационното табло и го включи. Времето за сигнал до „Росинант“ бе почти трийсет секунди. Мелба въведе кода, който бе очаквала да използва от месеци. От години. Беше съвсем кратък. Отне ѝ само секунда да вкара потвърждението.

Страхът си бе отишъл. Също и омразата. За един кратък миг помещението бе изпълнено с усещането, че се е събудила от сън и тялото ѝ още е отпуснато. Почти лишено от тежест. Беше стигнала толкова далече, положила бе толкова усилия и въпреки всички грешки, несгоди и импровизации в последната минута накрая бе успяла. Всичко в живота ѝ бе прицелено в този момент и сега, когато бе на финала, беше ѝ неимоверно трудно да продължи. Чувстваше се като току-що завършила университет или произнесла брачната си клетва. Този момент, това действие щеше да оправдае всички досегашни усилия и после светът ѝ нямаше да е вече същият.

Внимателно, наслаждавайки се на всяко натискане, тя въведе потвърждаващия код — Жул-Пиер Мао — и натисна копчето за изпращане. Екранчето на комуникатора се озари в оранжево. Със скоростта на светлината един микроскопичен пакет информация се понесе през вакуума — почти като пукот на статичен шум. Но софтуерът на „Росинант“ щеше да го разпознае. Комуникационната система на кораба на Холдън щеше да бъде подчинена на вече инсталираната виртуална машина и нямаше никакъв начин да бъде спряна, без да се изчисти до дъно цялата система. „Росинант“ ще прати ясноразпознаваем задействащ код до „Сенг Ун“, ще изчака петдесет и три секунди и ще обяви, че зад този акт стои Холдън, след което ще прочете исканията му. А после виртуалната машина щеше да включи оръжейните и целеуказващите системи. И нищо, никаква сила във вселената не би могла да спре това, което щеше да се случи.

Комуникационното табло получи потвърждаващ отговор и екранчето на комуникатора блесна в червено.