Вратата на Абадон

10. Холдън

„Росинант“ не беше малък кораб. По правило екипажът му трябваше да се състои от десетина техници и офицери и на много мисии към него се добавяха шестима космопехотинци. Да се управлява с четирима души означаваше, че всеки от тях ще трябва да върши по няколко неща, а това не оставяше много свободно време. Тъй като на репортерския екип не бе позволено да се качва на мостика, да посещава въздушния шлюз, работилницата или инженерното, оставаха им само двете нива с достъп до техните каюти, каюткомпанията, камбуза и лазарета.

Моника се оказа много мила жена. Спокойна, дружелюбна, обаятелна. Не беше никак трудно да се разбере защо е успяла. Останалите от екипа ѝ — Окю, Клип, Коен — се опитаха да скъсят дистанцията с хората от „Роси“, шегуваха се и разправяха анекдоти. Но за Холдън не стана ясно дали това е безоблачният период, когато хората все още се опознават преди дълго пътуване, или добре обмислен план. Може би по малко от двете.

Това, което последва, бе, че неговите хора се отдръпнаха. След първите два дена от гостуването на репортерския екип Наоми се затвори на мостика, където оставаше недостижима за тях. Еймъс реши да се пробва без особен ентусиазъм първо с Моника, а сетне и с Окю. Когато и двата опита се провалиха, започна да прекарва повече време в ремонтния цех. От всички тях само Алекс се стараеше да поддържа общуването с гостите, но и той не го правеше твърде често. Понякога оставаше да подремне в пилотското кресло.

Бяха дали съгласие за интервю и Холдън знаеше, че не могат да го отлагат вечно. Не беше изминала и седмица от старта, а ги чакаше още цял месец полет на пълна тяга. Пък и беше включено в договора. Притеснението, че рано или късно ще трябва да се изправи пред камерите, го накара дори да забрави за малко приближаващия се Пръстен и това, което се бе опитвал да му каже Милър. И почти успя.

— Събота е — обяви Наоми. Изтягаше се в противоускорителното кресло близо до комуникационната станция. Не беше се подстригвала от известно време и косата вече започваше да я дразни. От десет минути се опитваше да я върже на плитка. Гъстите черни къдрици се съпротивляваха успешно на усилията ѝ, сякаш се местеха по собствена воля. От опит знаеше, че скоро ще настъпи моментът на криза и тогава косата щеше да бъде скъсена наполовина. Наоми обичаше да си пуска дълга коса, но не харесваше последствията. Холдън седеше при пулта и я гледаше как се бори с кичурите.

— Чу ли ме изобщо? — попита тя.

— Събота е.

— Ще поканим ли гостите на вечеря?

На кораба имаше обичай да се събират на вечеря поне веднъж седмично. По неизказана уговорка това ставаше в събота. Едва ли имаше значение кой ще е денят, докато са в полет, но по такъв начин Холдън си въобразяваше, че отпразнуват поредната изминала седмица и началото на следващата. Апатично напомняне, че отвън Слънчевата система все още съществува.

Но не беше обмислял идеята да поканят и репортерския екип. Струваше му се като натрапничество. Съботната вечеря беше за екипажа.

— Не можем да не ги поканим — въздъхна той. — Не можем, нали?

— Не и ако държим да ядем в камбуза. Ти им позволи да влизат там.

— По дяволите — изруга той. — Трябваше да ги затворя по каютите им.

— За четири месеца?

— Щяхме да им оставяме храна пред вратите.

Тя се усмихна и припомни:

— Ред е на Еймъс да бъде готвач.

— Именно, ще му се обадя да го предупредя, че трябва да готви за осем.

Еймъс направи спагети с гъби, доста сериозно поръсени с чеснов сос и пармезан. Това беше любимото му ястие и той винаги държеше да купуват истински чесън и пармезан. Още един малък разкош, който нямаше да могат да си позволят, ако се изправят в съдебна война срещу Марс.

Докато Еймъс привършваше с приготвянето на чесновия сос с гъби, Алекс подреди масата и прие поръчките за напитки. Холдън седеше до Наоми в единия край, а репортерският екип се бе събрал от другата страна. Разговаряха любезно и приятелски и дори да имаше някакво неудобство, никой не успя да го почувства.

Холдън бе помолил да не носят камери и записващи устройства на вечерята и Моника се съгласи. Клип, по рождение марсианец, разговаряше с Алекс за историята на спортовете. Окю и Коен, седнали срещу Наоми, ѝ разказваха за предишната си задача на нова научна станция, изведена на стационарна орбита около Меркурий. Би трябвало да им е приятно, но не беше.

— Обикновено не се храним толкова добре, когато летим — заговори Холдън, — но се опитваме да си доставим малки удоволствия поне веднъж седмично.

Окю се усмихна и отвърна:

— Ухае много приятно. — Носеше пръстени почти на всеки пръст, блуза с копчета и сребърен медальон, а кестенявата ѝ коса бе прихваната с гребен от слонова кост. Аудиотехникът въртеше бавно глава, но черните очила скриваха очите и му придаваха спокоен изглед. На устните му трепкаше едва забележима усмивка.

— Яжте — подкани ги Еймъс и се зае да подрежда купи с храна по масата. Докато си ги предаваха в кръг, Окю склони глава и прошепна нещо. Трябваше да минат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае, че това е молитва. Не беше виждал някой да го прави от много години насам, още откакто напусна дома. Един от бащите му, Цезар, понякога се молеше преди хранене. Холдън я изчака да приключи, преди да започне да яде.

— Това е много мило — обяви Моника. — Благодаря ви.

— Няма защо — отвърна Холдън.

— Измина седмица откакто напуснахме Церера — продължи Моника. — Мисля, че вече попривикнахме. Питах се кога ще можем да започнем с предварителните интервюта? Най-вече за да изпробваме екипировката.

— Можете да интервюирате мен — предложи Еймъс и се засмя многозначително.

Моника му се усмихна, бодна си една гъба и я поднесе към устата си, без да сваля поглед от него.

— Добре — рече. — Да се захващаме тогава с биографията. Балтимор?

Тишината, която се възцари, беше почти осезаема. Еймъс понечи да стане, но Наоми го спря с ръка. Той отвори уста, затвори я и забоде очи в чинията, а скалпът му почервеня. Моника също сведе очи с изражение, в което си даваха среща съжаление и раздразнение.

— Идеята не беше добра — подхвърли Холдън.

— Капитане, разбирам, че вие и екипажът ви имате право на личен живот, но сключихме договор. Без да се обиждате, но се отнасяте към мен и хората ми сякаш не сме добре дошли на борда.

Храната бавно изстиваше на масата. Почти не беше докосната.

— Разбирам. Вие изпълнихте вашата част от сделката — заяви Холдън. Измъкнахте ни от Церера и ни платихте добре. Ала ние още не сме изпълнили нашата. Ясно. Ще определя един час утре за начало. Става ли?

— Разбира се — отвърна тя. — Хайде да ядем.

— Балтимор, а? — подхвърли Клип на Еймъс. — По футбола ли си падаш?

Еймъс не отговори и Клип реши да не настоява.

След конфузната вечеря Холдън не искаше нищо друго, освен да се изтегне в леглото. Но докато си миеше зъбите, уж случайно намина Алекс и подхвърли:

— Капитане, качи се на мостика. Трябва да поговорим за нещо.

Холдън го последва и установи, че Еймъс и Наоми вече чакаха там. Наоми се бе изтегнала по гръб, сплела ръце зад тила, а Еймъс седеше на крайчеца на противоускорителното кресло, превит и стиснал юмруци пред себе си. Лицето му бе потъмняло от гняв.

— Знаеш ли, Джим — поде Алекс, доближи другото кресло и се пльосна в него, — началото не е никак добро.

— Тя се е ровила за всеки от нас — рече Еймъс, без да гледа към когото и да било. — Знае неща, които не ѝ влизат в работата.

Холдън се досещаше какво има предвид механикът. Бележката на Моника за Балтимор бе намек за детството на Еймъс, страничен продукт на нелицензирана проституция. Но Холдън не можеше да признае, че знае истината. Самият той го бе научил от подслушан разговор. Нямаше никакво желание да унижава Еймъс.

— Тя е журналист, рови се в миналото на хората — отбеляза той.

— Освен това — обади се Наоми — е много приятен човек. Очарователна, приятелски настроена и всеки от нас на този кораб иска да я хареса.

— И това проблем ли е? — попита Холдън.

— Най-шибаният проблем от всички — заяви Еймъс.

— Джим, бях на „Кентърбъри“ по съвсем конкретна причина — намеси се Алекс. Кой знае защо имаше тъжен вид. — Не ми е нужен някой, който да вади скелети от гардероба и да ги размахва.

„Кентърбъри“, ледовлекачът, на който бяха работили всички преди инцидента с Ерос, бе дъното на варела за тези, които летяха, за да живеят. Място, където отиваха несправили се с досегашните си постове или неуспели да покрият основни критерии за наемане на по-добра работа. Или, в неговия случай, освободени от военна служба заради сериозни нарушения. След като летя известно време с тези хора, Холдън вече знаеше, че не некомпетентността ги бе събрала.

— Зная — кимна той.

— Същото е и при мен, капитане — обади се Еймъс. — Имам доста минало… в миналото си.

— Аз също — добави Наоми.

Холдън понечи да отговори, но млъкна, когато думите ѝ стигнаха до съзнанието му. Наоми бе скрила нещо, накарало я да приеме славния пост механик на „Кентърбъри“. Разбира се, че е така. Холдън не бе искал да мисли за това, но беше очевидно. Тя бе може би най-талантливият корабен инженер, когото бе срещал някога. Знаеше, че има степени от два университета и че е завършила тригодишния курс за пилоти за две години. Това ѝ е осигурявало многообещаваща кариера, готвили са я за висок команден пост. Но нещо се бе случило и тя не желаеше да говори за него. Той я погледна въпросително, но тя само поклати глава.

Изведнъж с пълна сила осъзна колко е крехко равновесието в тяхното малко семейство. Пътищата, събрали ги заедно, бяха толкова различни, невероятни и странни, колкото изобщо бе възможно на този свят. Същата тази прищявка на съдбата можеше с едно махване да ги раздели. Тази мисъл го накара да се почувства слаб, уязвим и малко изплашен.

— Всички помнят защо го правим, нали? — попита той. — Не сте забравили, че ни арестуваха на порта? Че Марс протягаше ръце към „Росинант“.

— Нямахме избор — отбеляза Наоми. — Знаем добре. Всички се съгласихме да приемем тази работа.

Еймъс кимна.

— Никой не е казвал да не приемаме работата — заговори Алекс. — Това, което казваме, е, че ти си говорител на нашата група.

— Да — потвърди Наоми. — И трябва да се представиш толкова впечатляващо, че репортерският екип да забрави за нас. Това е единственият начин, по който може да стане.

— Не — възрази Еймъс. — Има и друг начин, но досега не съм изхвърлял слепец през шлюза. Не зная как ще се чувствам, докато го правя. Може да не е чак толкова забавно.

— Хубаво — склони Холдън и потупа с длан въздуха в умиротворителен жест. — Разбрах ви. Ще се опитам да държа камерите надалеч от вас. Но полетът е дълъг. Проявете търпение. Може би, когато наближим Пръстена, ще сме им омръзнали и тогава ще успеем да ги прехвърлим на някой друг кораб.

Известно време мълчаха, сетне Алекс поклати глава.

— Добре де — рече той. — Мисля, че току-що открихме единствената причина, която би ме накарала да очаквам с нетърпение приближаването на Пръстена.

Холдън се събуди внезапно и потърка яростно сърбящия го нос. Имаше полузабравеното чувство, че нещо се е опитвало да пропълзи вътре. На кораба нямаше буболечки, така че трябваше да е от съня. Само че сърбежът си беше съвсем истински.

Докато се чешеше, той промърмори: „Съжалявам, лош сън или нещо такова“ и потупа леглото до себе си. Беше празно. Наоми вероятно бе отишла в банята. Пое с пълни гърди въздух и издиша рязко няколко пъти през носа, за да се отърве от сърбежа. При третото издишване от носа му излетя синкава светулка. Холдън долови слаб мирис на ацетат във въздуха.

— Трябва да поговорим — произнесе познат глас в сумрака.

Гърлото на Холдън се сви. Сърцето му се разтуптя. Той притисна лицето си във възглавницата и се опита да сподави вика на отчаяние и гняв, докато старият познат страх стягаше отново гърдите му.

— И така. Имаше един новобранец — поде Милър. — Добро хлапе, но ти не можеше да го понасяш.

— Не мога да търпя повече тия глупости! — Холдън замахна с възглавницата и я запокити в посоката, от която идваше гласът на Милър. Стовари юмрук върху пулта до леглото и каютата се озари в светлини. Милър стоеше до вратата с познатия смачкан сив шлифер и филцова шапка и пристъпваше неуверено от крак на крак, а възглавницата се въргаляше в краката му.

— Знаеш ли, той така и не се научи да си почиства стаята — продължи. Устните му бяха съвсем черни. — Ъглите и праговете. Опитах се да му кажа. Но винаги оставяше ъглите и праговете на вратите.

Холдън се пресегна към пулта да повика Наоми, но се отказа. Искаше тя да е тук, защото така Милър щеше да изчезне. Но се боеше, че този път може би няма да се получи.

— Слушай, трябва да почистиш стаята — продължи Милър и лицето му се изкриви от объркване и напрежение, досущ пияница, опитващ се да си припомни нещо важно. — Ако не почистиш тази стая, тя ще те изяде.

— Какво искаш от мен? — попита Холдън. — Защо ме караш да ида там?

На лицето на Милър се изписа отчаяние.

— Какво, за бога, ме чу да казвам? Виждаш стая, пълна с кости, и единственото, което знаеш, е, че някой щял да бъде убит. Ти си хищник чак до момента, в който се превръщаш в жертва. — Той млъкна и се облещи. В очакване на отговор. Холдън обаче мълчеше и Милър пристъпи към леглото. Нещо в лицето му накара Холдън да си спомни времето, когато го бе гледал да стреля по хора. Той отвори чекмеджето на шкафчето и извади пистолета.

— Не се приближавай — предупреди го, но все още не бе насочил пистолета към Милър. — Но бъди честен, ако те гръмна, няма да умреш, нали?

Милър се разсмя. Изражението му стана почти човешко.

— Зависи.

Вратата се отвори и Милър изчезна. Влезе Наоми по нощница и с чаша вода в ръка.

— Буден ли си?

Холдън кимна, дръпна чекмеджето и хвърли вътре оръжието. Изражението му бе достатъчно, за да разбере Наоми какво е станало.

— Добре ли си?

— Да. Той изчезна, когато отвори вратата.

— Изглеждаш ужасно — Наоми остави чашата и се пъхна при него под завивките.

— Този път бе по-страшен. Преди аз… не знаех какво да мисля. Но откакто той научи за Пръстена, все се опитвам да разбера какво ми казва. Беше по-лесно, когато смятах, че са безсмислени брътвежи. Че не значат… няма начин да значат каквото и да било.

Наоми се сгуши до него и го прегърна.

— Не бива да позволим на Моника и хората ѝ да разберат за това — рече той. — Какво? — попита, видял тъжната ѝ усмивка.

— Джеймс Холдън не разказва всичко на всеки — отвърна тя.

— Този път е различно.

— Зная. Какво каза той? Имаше ли някакъв смисъл изобщо?

— Не. Но ставаше въпрос за смъртта. Всичко, което говори, е все за смъртта.

През следващите няколко седмици животът на кораба навлезе в рутина, която, макар и не особено удобна, поне беше колегиална. Холдън прекарваше повечето време с репортерския екип, оставяше да го снимат, показваше им кораба и отговаряше на въпросите. Какво е било детството му? Любящо, сложно, сладко-горчиво. Наистина ли е спасил Земята, като е убедил момиче с помрачено съзнание, което всъщност било кристализирало семенце на протомолекулата, да завие към Венера? Не, вероятно е станало случайно. Съжалява ли за нещо?

Той се усмихваше, кимаше и се преструваше, че не крие нищо. Че единственото, което го води към Пръстена, е договорът с тях. Че не е бил избран от протомолекулата за нещо друго, което все още не разбира.

Понякога Моника търсеше и другите, но Алекс и Наоми се стараеха да отговарят дружелюбно, любезно и уклончиво. Еймъс пък изпъстряше отговорите си с толкова псувни и сексуални закачки, че се оказа почти невъзможно да ги редактират, за да ги поднесат на цивилизованата публика.

Коен се оказа нещо повече от обикновен аудиотехник. Тъмните очила, които носеше, бяха сонарна система с обратна връзка, която му позволяваше да създава тримерен модел на всяко пространство, в което се намираше. Когато Еймъс го попита защо не си сложи импланти, Коен му обясни, че при инцидента са изгорели не само очите, но и очните нерви. Опитът за тяхното регенериране бил неуспешен и едва не го погубил, тъй като предизвикал появата на трудноконтролируем мозъчен тумор. Но интерфейсът, който позволявал на мозъка му да преобразува сонарните данни в действащ 3D ландшафт, го превърнал в ненадминат визуален моделиер. Докато Моника разказваше за живота на Холдън след разрушаването на „Кентърбъри“, Коен пресъздаде красиви обемни изображения на сцената. В друг момент показа на екипажа кратък клип, в който Холдън говореше, описвайки бягството от Ерос след първата протомолекулна епидемия, но изглеждаше, сякаш действително крачи из ероските коридори, натъпкани с трупове.

Холдън донякъде бе започнал да харесва тези интервюта, но когато се стигна до картините от Ерос, помоли Коен да ги спре. Беше сигурен, че това по някакъв начин ще повика Милър, ала за щастие не се случи. Холдън не харесваше спомените, които пробуждаше тази случка. Хубавото бе, че репортерският екип се съобрази с желанието му. Беше мило от тяхна страна, ала кой знае защо това го накара да се почувства още по-зле.

На седмица път от Пръстена те застигнаха „Бегемот“. Моника седеше на мостика заедно с хората си, когато огромният кораб на СВП най-сетне се приближи достатъчно, за да може да бъде разгледан от телескопите на „Роси“. Холдън бе вдигнал ограниченията и сега репортерският екип можеше да се разхожда навсякъде.

Оглеждаха бавно гигантския корпус на „Бегемот“, когато Алекс внезапно подсвирна и посочи една издатина.

— Проклет да съм, шефе, но мормоните са по-добре въоръжени, отколкото си спомнях. Това там е кула на ЕМ-оръдие. И съм готов да се обзаложа на десертите си за цяла седмица, че по-нататък са отвърстията на торпедните апарати.

— Повече го харесвах като заселнически кораб — отвърна Холдън. Той включи опознавателната програма на „Росинант“ и ѝ нареди да класифицира преустроения „Бегемот“ като клас дреднаут и да въведе в профила му всички оръжейни системи.

— Кражба от такъв мащаб може да си позволи само цяло едно правителство — подметна Еймъс. — Предполагам, че СВП вече е легализиран.

— Че как — рече през смях Алекс.

— Марс има подобни искания към нас — отбеляза Холдън.

— И ако ние бяхме тези, които унищожиха бойния им кораб, преди да отлетим с „Росинант“, щяха да имат аргумент в своя подкрепа — поклати глава Еймъс. — Но, доколкото си спомням, направиха го лошите.

Наоми не се включи в разговора. Работеше нещо на комуникационното табло. Холдън виждаше, че задачата е сложна, защото тя тихичко си тананикаше.

— Били ли сте на „Науву“ преди? — попита Моника.

— Не — отвърна Холдън. „Росинант“ бе започнал да изписва данни на екрана. Корабните изчисления за действителната мощ на „Бегемот“. — Когато пристигнах за първи път на станция Тихо, те все още работеха над него. А когато подхванах работа при Фред Джонсън, вече бяха изстреляли „Науву“ към Ерос и той се носеше към границата на Слънчевата система. Разходих се на кораба, който бяха пратили да го улови.

„Росинант“ подаваше странни и озадачаващи заключения. Корабът, изглежда, смяташе, че „Бегемот“ не разполага с нужната структурна здравина, за да побира оръжия с подобна мощност. Дори предполагаше, че ако бойният кораб на СВП стреля едновременно с две от шестте си ЕМ-оръдия, съществува 34-процентов шанс да се разкъса корпусът. Само за да се намира на работа, Холдън нареди на „Роси“ да изработи тактически план за бой с „Бегемот“ и да го прати на Алекс и Наоми. Вероятно никога нямаше да им потрябва.

— Не ви ли харесваше да работите за СВП? — попита го Моника. На устните ѝ трептеше онази усмивка, която придружаваше въпроси, чиито отговори вече знаеше. Холдън предполагаше, че репортерката ще е доста слаб играч на покер, но до момента не бе успял да я подмами да играят.

— Имаше и от това, и от онова — промърмори той, като също се усмихна, макар и пресилено. Стараеше се да бъде онзи Джеймс Холдън, който Моника виждаше в него. Да се жертва, за да може вниманието ѝ да бъде отклонено от другите.

— Джим? — повика го Наоми, най-сетне вдигнала глава от пулта. — Сещаш ли се за онази утечка на памет в комуникационната система, която преследвам от месеци? Напоследък се влоши. Направо ме побърква.

— Колко зле е всъщност? — попита Алекс.

— Флуктуира между 0,0021 и 0,033 процента — отговори тя. — Налага се да прочиствам паметта и да рестартирам системата всеки няколко дни.

Еймъс се засмя.

— Какво ти пука? Имам утечка на енергията, която надминава цял процент.

Наоми се обърна и го изгледа намръщено.

— Защо не си ми казвал?

— Защото съм готов да се обзаложа на месечната си заплата, че е някоя от предните светлини. Когато имам възможност, ще ида да я поправя.

— Тези неща случват ли се често? — попита Моника.

— Не, за бога — отвърна Алекс. — „Роси“ е стабилен кораб.

— Тъй де — потвърди Еймъс. — Толкова добре са го направили, че за да не скучаем, се забавляваме с шибани мехурчета от изчезнала памет и гаснещи светлини. — Моника го гледаше с дежурната си непроницаема усмивка.

— Така и не ми отговорихте на въпроса за СВП — обърна се тя отново към Холдън. Посочи схемата на „Бегемот“, изработена от „Роси“, оръжейните точки и гневните червени светлинки по корпуса. — Всичко наред ли е между вас?

— Да, все още сме приятели — отвърна Холдън. — Няма за какво да се безпокоите.

Светна индикатор, показващ, че „Бегемот“ е определил разстоянието помежду им с лазерен далекомер. „Роси“ отвърна със същото. Лазерите не бяха целеуказващи. Просто два кораба проверяваха дали не са в опасна близост.

Нищо, за което да се безпокоят.

Да бе.