Вратата на Абадон

4. Ана

Анушка Воловодова, пастор Ана за паството ѝ на Европа — или преподобната доктор Воловодова за хората, които не харесваше, — седеше на кожения стол с висока облегалка в кабинета си, когато се появи съпругът побойник.

— Николай — рече тя, опитвайки се да вложи в гласа си толкова топлина, колкото ѝ даваше сърце. — Благодаря ти, че ми отдели време.

— Ник — поправи я той и седна на металния стол пред бюрото. Металните столове бяха по-ниски от нейния и това придаваше на стаята вид на зала за аудиенции, като тя заемаше мястото на съдника. Това бе причината да избягва да сяда зад бюрото, когато се срещаше с някого от енориашите. Имаше удобен диван покрай дългата стена, далеч по-подходящ за лични разговори и обсъждания. Но от време на време усещането за авторитет, което даваше високият стол, се оказваше полезно.

Както и сега.

— Ник — повтори тя, сплете пръсти и подпря на тях брадичка. — София ме навести тази сутрин.

Ник повдигна рамене. Изглеждаше като ученик, когото са хванали да преписва. Беше висок мъж с издължено, мършаво тяло, каквото имаха обитателите на външните планети. Ана знаеше, че работи като монтажист на повърхността. Тук, на Европа, това означаваше дълги дни в тежък вакуумен скафандър. Хората, които вършеха тази работа, бяха яки като биволи. Ник бе от тези, които имаха представа какво е въздействието на физиката им върху околните и умееха да се възползват от това.

Ана му се усмихна. На нея тия номера не ѝ минаваха.

— В началото не искаше да ми каже какво е станало. Трябваше да мине известно време, преди да се съгласи да си вдигне ризата. Не че ми беше необходимо да видя синините, знаех, че са там. Но държах да направя снимки.

Когато каза „снимки“, той се наведе напред и очите му започнаха да сноват наляво-надясно. Вероятно смяташе, че така изглежда суров и заплашителен. Но всъщност приличаше на гризач.

— Тя падна… — поде той.

— В кухнята — изпревари го Ана. — Зная, каза ми. А след това известно време плака. После ми призна, че пак си започнал да я биеш. Помниш ли какво ти казах, че ще стане, ако я удариш отново?

Ник се размърда неспокойно на стола. Едрите му костеливи ръце бяха стиснати толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Не смееше да я погледне в очите.

— Не исках да го направя — смотолеви. — Стана някак от само себе си. Но съм готов пак да го обсъдим.

Тя се покашля и поклати глава.

— Не. Твърде късно е. Веднъж вече разговаряхме с теб за гнева. Църквата ти плати да преминеш курс на лечение. Това се искаше от нас и ние го свършихме.

Лицето му придоби решителен вид.

— Сега пак ли ще ми изнесеш някоя от твоите проповеди за Исус? Писнало ми е, до гуша ми е дошло… — Ник вдигна ръка до брадичката си — от тези глупости. София също само дрънка за това. „Пастор Ана каза!“ Знаеш ли какво? Майната ѝ на пастор Ана, каквото и да е казала.

— Не — поклати шава Ана. — Няма да има проповеди за Исус. Това също го минахме вече.

— Тогава какво правим тук?

— Спомняш ли си — погледна го тя — какво казах, че ще ти се случи, ако я удариш отново?

Той пак повдигна рамене, сетне стана рязко и се обърна. Докато се преструваше, че разглежда една от дипломите ѝ на стената, изръмжа:

— Защо трябва да ме е грижа какво си казала, пастор Ана?

Тя въздъхна бавно и облекчено. Когато се подготвяше за тази среща, не беше сигурна, дали ще може да направи това, което трябваше да бъде направено. Имаше силна, вродена ненавист към лъжите, а сега се налагаше да унищожи някого чрез лъжа. Или ако не с лъжа, то с измама. Оправда го пред себе си, защото си каза, че с това ще спаси друг човек. Но знаеше, че няма да е достатъчно. Ще се наложи да плаща за стореното с дълги безсънни нощи и колебания. На този етап поне гневът щеше да ѝ помогне.

Ана прошепна една кратка молитва: „Моля те, помогни ми да спася София от човека, който ще я убие, ако не го спра“.

— Казах — рече тя, втренчила поглед в гърба му, — че ще се погрижа да идеш в затвора.

Ник се обърна и на мишето му лице се изписа хитро изражение.

— Брей, така ли?

— Да.

Той пристъпи към нея с бързи движения, типични за ниската гравитация. Вероятно целеше да я сплаши, но за Ана, израснала в дъното на кладенеца на Земята, те изглеждаха смешни. Тя едва се сдържа да не се разсмее.

— София няма да каже нито думичка — промълви Ник, втренчил поглед в нея. — Тя не е чак толкова глупава. Падна в кухнята — ето какво ще заяви в съда.

— Навярно — съгласи се Ана и извади от чекмеджето електрошоковия пистолет. Държеше го в ръка така, че да не може Ник да го види. — Страх я е до смърт от теб. Но не и мен. Вече не ми пука за теб.

— Ами? — Ник се наклони още напред, в опит да я сплаши, като навлезе в личното ѝ пространство. Ана се наведе към него.

— Но София е член на това паство и е моя приятелка. Децата ѝ играят с дъщеря ми. Аз ги обичам. Ако не направя нищо, ти ще я убиеш.

— И какво толкова ще направиш?

— Ще се обадя на полицията и ще им кажа, че си ме заплашвал. — Тя посегна с лявата си ръка към настолния терминал. Жест, който целеше да го предизвика. Със същия успех би могла да каже: „Хайде, спри ме“.

Той се ухили злобно, сграбчи я за ръката и я стисна достатъчно силно, за да я заболи. Достатъчно, за да ѝ остави синини. Тя насочи с другата ръка пистолета към него.

— Какво е това? — ахна Ник.

— Благодаря ти — усмихна се Ана, — че ме улесни.

Простреля го и той падна, гърчейки се, на пода. Усети слабия откат в ръката и рамото си. Цялата настръхна. Включи терминала и се обади на София.

— София, миличка, тук е пастор Ана. Моля те, изслушай ме. Съвсем скоро полицията ще дойде у вас да пита за Ник. Трябва да им покажеш синините. Да им кажеш какво се е случило. Ник вече ще е в затвора. Ти ще си в безопасност. Той се нахвърли върху мен, когато го попитах какво е станало с теб, и ако не искаш и двете да пострадаме, бъди искрена с полицаите.

След няколко минути убеждение най-сетне София се съгласи да разговаря с полицията. Ник вече помръдваше вяло с ръце и крака.

— Не мърдай — нареди му Ана. — Почти приключихме.

Тя се обади в полицейското управление на Ню Долинск. Земната корпорация, която навремето имаше договор за полицейско обслужване, си бе заминала, но в тунелите все още имаше полиция, защото някой друг ги бе заместил. Може би някоя поясна компания. Или самият СВП. Нямаше значение.

— Здравейте, аз съм преподобната доктор Анушка Воловодова, пастор на „Свети Йоан“. Обаждам се да съобщя за нападение срещу мен. Мъж на име Николай Трубачов се нахвърли върху ми, когато го попитах защо е бил жена си. Не, нищо не успя да ми стори, остави ми само няколко синини на китката. Имах електрошоков пистолет в бюрото и го използвах, преди да е станало нещо по-лошо. Да, ще дам показания веднага щом пристигнете. Благодаря ви.

— Кучка — просъска Ник и се опита да стане от пода, но краката му все още не го държаха.

Ана го простреля отново.

— Тежък ден, а? — попита Ноно, когато Ана най-сетне се прибра у дома. Ноно люшкаше дъщеря им в скута си и малката Нами изписука радостно и протегна ръчички, щом видя майка си на вратата.

— Как е моето момиче? — попита Ана и се отпусна с въздишка на кушетката. Ноно ѝ подаде бебето и Нами веднага се зае да ѝ дърпа косата. Ана я притисна в обятията си и подуши главицата ѝ. Нами не ухаеше толкова силно, колкото когато я донесоха за пръв път вкъщи, но все още се усещаше онзи мек и силновъздействащ аромат. Учените може и да твърдяха, че хората не притежават способността да общуват на ниво феромони, но Ана знаеше, че това са глупости. Каквито и химикали да излъчваше Нами като бебче, те бяха най-силната дрога, която Ана някога бе опитвала. Караше я да души детенцето си отново и отново.

— Намоно, не дърпай косата на мама — предупреди я Ноно, докато се опитваше да разтвори малката ръчичка, стиснала кичур червена коса. — Не искаш ли да говориш за това? — обърна се тя към Ана.

Цялото име на Ноно също бе Намоно. Но ѝ викаха Ноно още откакто по-голямото ѝ близначе започна да говори. Когато Ана и Ноно нарекоха дъщеря си на нея, името някак се видоизмени в Нами. Повечето хора вероятно нямаха и представа, че бебето е кръстено на една от майките си.

— Ще ти кажа, разбира се — кимна Ана. — Но първо да се порадвам на детето.

Тя целуна Нами по пухкавото носле. Същото широко и плоско носле като това на Ноно, а малко над него грееха зелените очи на Ана. Детето имаше кафеникавата кожа на Ноно, но острата брадичка на майка си. Ана можеше да седи и да ѝ се любува часове наред, попивайки изумителната смес от самата себе си и жената, която обичаше. Усещане толкова силно, че понякога я плашеше. Нами пъхна кичур от косата и в устата си, сетне изговори като скоропоговорка:

— Недей ядеш коса!

И се разсмя, сякаш това бе най-смешното нещо, което е казвала.

Ноно улови ръката на Ана и я стисна силно. Известно време останаха неподвижни.

Ноно приготвяше гъби с ориз. Добави вътре сушен лук и кухнята се изпълни със силен аромат. Ана режеше на масата ябълки за салата. Ябълките бяха малки и не особено твърди. Примесени с други подправки щяха да стават за ядене. Трябваше да се радват, че има и това. Плодовете бяха част от първата пратка припаси, пристигнала от Ганимед след започването на неприятностите. Ана не искаше да си представя какъв глад ще измъчва всички, ако не беше толкова бързото възстановяване на луната.

— Нами ще спи поне още час — съобщи Ноно. — Готова ли си да говориш за днешния ден?

— Днес нараних човек и излъгах полицията — оплака се Ана. Тя натисна твърде рязко и ножът преряза ябълката и се забоде в пръста ѝ. Все пак не достатъчно силно, че да потече кръв.

— Ами, добре, сигурно ще можеш да го обясниш — отвърна Ноно, докато бъркаше ориза.

— Всъщност не мога. Защото донякъде е поверително.

— А тази лъжа — тя помогна ли на някого?

— Мисля, че да. Надявам се. — Ана изсипа последните резенчета ябълка и добави подправки. После разбърка салатата.

Ноно спря, обърна се и я погледна.

— Какво ще направиш, ако те уличат в лъжа?

— Ще се извиня — рече Ана.

Ноно кимна и се надвеси над купата.

— Днес включих терминала на бюрото ти, за да си проверя пощата. Все още си в списъка. Имаше съобщение от ООН за комитета на генералния секретар, сформиран заради хуманитарната криза. За хората, които пращат при Пръстена.

Ана почувства вина. Бяха я заловили.

— По дяволите — изруга тя. Не обичаше да ругае, но при някои обстоятелства човек просто не може да се сдържи. — Още не съм отговорила. — Прозвуча като поредната лъжа.

— Щяхме ли да го обсъдим поне, преди да вземеш решение?

— Разбира се, аз…

— Нами е почти на две — прекъсна я Ноно. — Тук сме от две години. Ще дойде моментът, в който решението да останем ще е и решение каква ще бъде Нами в този живот. Тя има роднини в Русия и Уганда, които никога не са я виждали. Ако остане тук прекалено дълго, никога няма да могат да я видят.

Нами получаваше същия фармацевтичен коктейл, с какъвто тъпчеха всички останали деца от външните планети. Той подсилваше костния растеж и неутрализираше най-лошите странични ефекти от живота при ниска гравитация по време на детството. Но Ноно беше права. Ако останат твърде дълго, Нами ще се сдобие с издължения, крехък скелет, какъвто имаха всички поясни. Заради живота в ниска гравитация. И щеше да е обречена да живее тук до края на дните си.

— Винаги сме смятали, че пребиваването ни на Европа е временно — поде Ана. — Беше добро предложение. Говоря руски, паството тук е малобройно и неукрепнало…

Ноно изключи котлона и седна до нея на масата, като улови ръката ѝ. За първи път масата от изкуствено дърво се стори твърде евтина на Ана. Виждаше съвършено ясно едно бъдеще за Нами, в което дъщеря ѝ никога нямаше да докосне истинско дърво. Почувства го като удар в корема.

— Не ти се сърдя, че дойдохме тук — продължи Ноно. — Това беше нашата мечта. Да посетим подобни места. Когато поехме насам, ти бе бременна в третия месец.

— Вероятността да ме изберат бе малка — произнесе Ана и се сконфузи, задето се оправдаваше.

Ноно кимна.

— Но те избраха. И става въпрос не за друго, а за ООН. Ще летиш до Пръстена с групата на генералния секретар. Като съветничка. А детето ти още не е навършило две годинки.

— За този пост бяха подали заявления поне двеста души — изтъкна Ана.

— Избрали са теб. Искат да отидеш там.

— Шансът бе толкова малък… — отново се оправда Ана.

— Винаги те избират — прекъсна я Ноно. — Защото ти си специална. Всеки го вижда. Аз го виждам. Разбрах го още първия път, когато се срещнахме, докато произнасяше реч на онази конференция в Уганда. Може и да прелистваше нервно страниците, но в аудиторията цареше такава тишина, че щеше да чуеш и карфица да тупне на пода. Ти направо сияеше.

— Аз те откраднах от твоята родина — каза горчиво Ана. Повтаряше го всеки път, когато Ноно си припомняше как са се запознали. — Църквата в Уганда имаше нужда от млада и перспективна духовница като теб.

— Аз те откраднах — възрази Ноно. Беше нещо като повтарящ се ритуал между тях. — Имаше толкова много други. Почти невероятно е, че ме избра.

— Но е истина.

— Това е извинението, до което прибягваш. Винаги си молела за прошка, а не за разрешение.

— Няма да отида — заяви Ана и избърса пълните си със сълзи очи. Бутна с лакът купата и едва не разсипа салатата. — Още не съм потвърдила съгласието си. Мога да се оправдая, че е станала грешка.

— Анушка! — Ноно стисна ръката ѝ. — Ти ще отидеш. Но аз ще се върна в Москва с Нами. Тя трябва да се срещне с бабите и дядовците си. И да израсне в истинска гравитация.

Ана усети, че я завладява страх.

— Напускаш ли ме?

Усмивката на Ноно смесваше обич и отчаяние.

— Не. Ти ни напускаш. За малко. А когато се върнеш, ще те чакаме в Москва. Ние сме твоето семейство. Ще намеря чудесно местенце за живеене и с Нами ще го направим наш дом. Място, където можем да бъдем щастливи. Но няма да дойдем с теб.

— Защо? — едва успя да промълви Ана.

Ноно се надигна и извади чинии от шкафа. Сипа яденето и го поднесе на масата.

— Защото ме е страх от онова нещо — призна тя. — Онова, което дойде от Венера. Страхувам се в какво може да превърне нещата, на които държим. Човечеството, Бог, нашето място в Неговата вселена. Страхувам се и от това, което може да ни стори, но много повече се боя от значението, което ще има.

— Аз също — промълви Ана. Това бе самата истина. Беше дори част от причината да поиска място в тази експедиция, когато чу, че набират хора. Страхът, за който говореше Ноно. Ана искаше да го погледне в очите. Да даде на Господ възможност да ѝ помогне да го разбере. Едва тогава би могла да помага и на другите.

— Така че иди и потърси отговорите — каза меко Ноно. — А когато се върнеш, семейството ти ще те чака.

— Благодаря ти. — Ана все още бе объркана от думите на любимата си.

— Мисля си — продължи Ноно, — че там ще имат нужда от хора като теб.

— Като мен?

— Хора, които не искат разрешение.