Вратата на Абадон

21. Бика

През последните часове преди да прелетят през Пръстена, на „Бегемот“ се възцари нещо като обречено спокойствие. В коридорите и залите хората разговаряха с приглушени гласове. Независимите сайтове, които винаги бяха проблем, този път също бяха поуталожили своя патос. Оплакванията, с които преди засипваха охранителната служба, намаляха почти до нула. Бика държеше под око местата, където хората можеха да се напият и да правят глупости, но и там всичко бе спокойно. Затова пък комуникационният трафик назад към станция Тихо и всички точки в посока Слънцето се увеличи шесткратно. Много хора на кораба искаха да кажат нещо на някого — дете, сестра, баща, любим човек, — преди да преминат през изкривяващото сигналите пространство и да се озоват в това, което ги чакаше от другата страна.

Бика също си помисли, че е редно да го направи. Той се свърза с фамилната група за първи път от седмици и потъна за кратко в проблемите на семейство Бака. Един братовчед се бе сгодил, друг се развеждаше, с останалите размениха бележки и обсъдиха новини от света. Леля му на Земята имаше проблеми с таза, но тъй като живееше на социални помощи, трябваше да чака по списък, за да бъде прегледана от доктор. Брат му бе оставил кратка бележка, че е получил работа на Луната, но не каза каква точно, нито какви са условията. Бика слушаше гласовете на свои роднини, които не бе виждал другаде, освен на екрана, и чийто живот никога не се бе пресичал с неговия. Беше изненадан от обичта, която изпитваше към тях, ала същевременно нещо го възпираше да сподели мислите си. Това само щеше да ги изплаши, те нямаше да го разберат. Представяше си как братовчедите ще започнат да го убеждават да напусне час по-скоро кораба и да се прекачи на друг, който не се е насочил съм Пръстена. По времето, когато писмото му стигне до тях, той вече щеше да е заминал. Записа кратко видеопослание за Фред Джонсън, в което каза само: „След този случай ти ще си ми длъжник“.

Когато до старта оставаше един час, Бика обяви бойна тревога на кораба. Всички по противоускорителните койки или по постовете. Проверка за закрепване на инструментите, електрокарите прибрани в силозите, всички прегради между основните секции затворени, така че ако се случи нещо, да изгубят въздух само от засегнатия участък. Получи няколко оплаквания, но те бяха по-скоро недоволно мрънкане.

Прекосиха Пръстена бавно, с тяга, която едва стигаше да задържа предметите на пода. Бика не знаеше дали е техническо решение на Сам с цел да избегнат последствията от високата скорост при навлизането, или Ашфорд даваше на земните и марсианските кораби възможност да ги застигнат, за да могат да преминат горе-долу по едно и също време. Но ако беше последното, решението не бе на Ашфорд. Па бе силната в дипломацията.

Вероятно главният двигател не беше в състояние да ги придвижва с толкова ниска скорост и използваха за целта маневрените.

Бика не се безпокоеше за земните сили. Те бяха нарушили споразумението и имаха свои цивилни пратеници на борда. Марс, от друга страна, твърдеше, че мисията му е научноизследователска, ала ескортът бе изцяло военен и ако не беше балансиращата роля на Земята, вероятно можеха да пробият някоя и друга дупка в корпуса на „Бегемот“ и да го оставят да си изгуби въздуха.

Твърде много хора с твърде много свои планове и всеки от тях изплашен да не би някой от другите да го гръмне в гърба. От всички начини да се срещнат с богоподобните чуждоземни създатели на протомолекулата този бе най-глупавият, най-опасният и — според преценката на Бика — най-типично човешкият.

Преходът отне известно време — в продължение на няколко секунди Пръстенът засмукваше огромния корпус на „Бегемот“. Сякаш през кораба премина тъжен и протяжен стон и изтегнат в противоускорителната койка в очакване на следващото бедствие, Бика почувства как кожата му настръхва. Той прелистваше образите от наблюдателните камери като татко, тръгнал да обикаля къщата, за да провери дали всички прозорци са здраво залостени и децата са си легнали в леглата. В съзнанието му изплуваха спомени от Ерос — черни повлекла, покриващи коридорите, натрупани в обща братска могила трупове на невинни и виновни, които се разпадат бързо и се превръщат в нещо друго, без дори да са имали време да умрат в промеждутъка, синкавото сияние на светулките, които никой така и не бе обяснил. С всеки нов кадър той очакваше да завари подобна гледка и на „Бегемот“ и всеки път, когато това не се случваше, назряваше увереността, че предстои.

Най-сетне премина на външните камери. Видя сияещ синкав обект в центъра на сфера от аномалии, за който компютрите определиха, че е с почти същия размер като Пръстена. Портал към един Господ знае къде.

— Не разбирам какво, по дяволите, търсим тук — промърмори той под нос.

— A-chatte-men, братко — отвърна Серж иззад съседния пулт.

Терминалът на Бика изписука — повикване от старши член на екипажа. Прие го със свито сърце. На екрана се появи Сам.

— Здрасти — поздрави тя. — Става дума за цялата тази история с бойната тревога и въргалянето по койките. Не може ли да поразхлабиш малко режима и да ни оставиш да се убедим, че корабът няма да се разпадне.

— Имаш ли конкретни сигнали?

— Не — призна Сам. — Но току-що преместихме „Бегемот“ в район с изменени физични закони и константи. Бих искала да държа нещата под око.

— Зад нас идват още шест кораба — съобщи Бика. — Почакай, докато видим какво ще стане с тях.

Сам се усмихна, но челото ѝ оставаше намръщено.

— Човече, понякога прекаляваш с бащинското отношение, знаеш ли? — подхвърли тя.

Нов сигнал изникна до лицето на Сам. Съобщение с висок приоритет, от външния комуникационен канал. От „Росинант“.

— Сам, получи се нещо важно. Ще ти се обадя.

— А аз ще си седя в койката и няма да правя нищо — тросна се тя.

Той превключи на съобщението. Оказа се, че е цяло послание. Поясна жена с черна коса, пристегната назад по странен начин, като че ли работила нещо важно преди съобщението и възнамеряваща да се върне към него, след като приключи, гледаше в камерата:

— … Нагата, първи офицер и заместник-капитан на „Росинант“. Искам за всички да бъде ясно, че предишното съобщение, заявяващо за наши претенции върху Пръстена, е фалшификат. Нашата комуникационна система е била хакната и ни бе отказан достъп до нея. Саботьорът е на борда и призна деянието си. В края на това послание ще бъде добавен информационен пакет с доказателствата за истинския извършител на това престъпление. Прилагам и кратък набор от документи относно всичко, което открихме, откакто сме тук. Искам да подчертая, че капитан Холдън не е получавал от никого разпореждане да заявява права върху Пръстена, не е имал намерение да го прави и никой от нас няма каквото и да било участие в залагането на бомба на „Сенг Ун“ или някой друг кораб. Тук сме единствено като транспорт на репортерски екип и не представляваме никаква скрита или явна заплаха за който и да било от корабите.

Серж изсумтя подозрително.

— Смяташ ли, че са го премахнали?

— За да не му позволят да се покаже пред камерата? Или са го премахнали, или е вързан — отвърна Бика. Това беше шега, но знаеше, че в нея имаше и зрънце истина. Защо наистина капитанът на „Росинант“ не отправяше лично това изявление?

— Няма да предадем кораба си — продължаваше поясната, — но сме готови да поканим на борда инспектори, за да удостоверят твърденията ни, при следните условия: първо, инспекторите ще трябва да се съобразят с нашите минимални изисквания за безопасност…

Появиха се пет нови съобщения за повикване, всичките от различни кораби. И всичките — открити предавания. Божичко, дори сега, когато им предстоеше да влетят в зейналата паст на огромна чуждоземна конструкция, те продължаваха да бърборят неспирно.

— … неприемливо. Настояваме за незабавното предаване на „Тахи“ и всички придружаващи…

— … какви потвърждения може да предоставите за…

— … Джеймс Холдън докаран на разпит. Ако твърденията ви бъдат удостоверени, ние ще…

— … повтаряме съобщението. „Росинант“, моля потвърдете за излизане в открития космос. Кого сте пратили там и с какво се занимава?

Бика превключи на монитора с датчиците и започна старателно сканиране на района около кораба на Холдън. Отне му половин минута, за да го открие. Беше скафандър за работа в открития космос, отдалечаващ се с маневрените си двигатели в посока към озарената в синкаво сияние структура в центъра на сферата. Той изруга разгневено. След още пет минути заместникът на Холдън от „Росинант“ заговори отново, за да потвърди най-лошите му подозрения.

— Говори Наоми Нагата — рече тя, — първи офицер и действащ капитан на „Росинант“. В момента капитан Холдън не е в състояние да отговаря на въпроси, да се среща с представители или да се предаде на оторизирани органи. Той… — Тя сведе глава. Бика не можа да определи дали в жеста ѝ се долавя страх, смущение или по малко от двете. Поясната си пое дълбоко дъх и продължи: — Той е в открития космос и извършва самостоятелно приближаване до центъра на бавната зона. Имаме причини да смятаме, че… е бил призован там.

Серж се сепна от внезапния смях на Бика. Той вдигна ръка, жест, заместващ въпроса. Бика поклати глава.

— Опитвах се да измисля поне един начин да свършим тая работа по-калпаво — подхвърли той.

Ашфорд настоя да се срещнат лично и макар че Бика бе наредил на всички свободни от смяна членове на екипажа, пред които не стоят важни задачи, да останат по креслата и противоускорителните койки, той отиде до асансьора и се качи на мостика.

Там цареше приглушена какофония. По мониторите пълзяха колонки с телеметрични данни, блещукаха сигнали, трепкаше информация от сензорите, макар че всъщност не се случваше нищо. Просто всеобщото вълнение изискваше всички да се правят на сериозни и малко изплашени. Вълнение или страх. Мониторите бяха превключени на тактически дисплей, земните сили бяха маркирани в синьо, марсианските в червено, „Бегемот“ в оранжево, а артефактът в центъра на сферата в тъмнозелено. Пръстенът от отпадъци светеше в бяло. И две златисти точки: една за „Росинант“, далече напред от останалите кораби, и втора за нейния капитан. Мащабът бе толкова умален, че Бика различаваше очертанията на по-големите кораби, масивни, лишени от аеродинамична форма, каквито бяха всички строени във вакуум съоръжения. Цяла една вселена събрана в точка, по-малка от Слънцето и въпреки това невъобразимо голяма.

И в този мехур от мрак, мистерия и заплаха две точки — една синя, другата червена — се движеха равномерно към малкия златист Холдън. Скифове на космопехотинци, не по-големи от пилотско кресло, с монтиран в единия край термоядрен двигател. Бика бе шпорил с подобни лодки много отдавна, чак му се струваше, че е било в друг живот, но достатъчно бе да затвори очи, за да почувства вибрациите на ускорителите, предавани през обвивката на скафандъра. Има неща, които никога не се забравят.

— Колко време ще ти е нужно — попита Ашфорд, — за да организираш подобна експедиция?

Бика се почеса по брадичката и сви рамене.

— Колко време ще ни трябва да се върнем на Тихо?

Лицето на Ашфорд почервеня.

— Господин Бака, не давам пукната пара за чувството ви за хумор. Земята и Марс изстреляха преследвачи, готови да заловят престъпника Холдън. Ако не разполагаме със свои сили там, ще проявим слабост. Тук сме, за да се уверим, че СВП е равнопоставен на вътрешните планети, и ще го направим, каквото и да ни струва. Ясен ли съм?

— Напълно ясен, сър.

— И така, колко време ще ви е нужно?

Бика погледна към Па. Лицето ѝ оставаше безизразно. Тя знаеше не по-зле от него отговора, но не възнамеряваше да го каже. Оставяше гадната работа на землянина. Какво пък, нека е така.

— Сър, няма начин да го направим — обяви Бика. — Всеки от тези скифове е натоварен с шестима космопехотинци в пълно бойно снаряжение. Енергоброня. Предполагам, че от клас „Голиат“ за марсианците и „Рийвър“ за земните. Каквото и да е, не разполагаме с нищо от подобна категория. Войниците в тези брони са тренирани точно за такъв род операция години наред. А аз мога да разчитам само на сбирщина водопроводчици с пушки, които да натоваря на совалка.

На мостика се възцари тишина. Ашфорд скръсти ръце.

— Водопроводчици. С пушки. Такива ли ви се виждаме, господин Бака?

— Не поставям под съмнение храбростта и всеотдайността на всеки един член на този екипаж — отвърна Бика. — Вярвам, че всеки екип, пратен там, ще бъде готов да даде живота си за каузата. Разбира се, това ще отнеме не повече от петнайсетина секунди и аз не съм готов да пратя хората ни на сигурна смърт.

Намекът витаеше във въздуха, разбираем за всички: Ти си капитанът. Можеш да заповядаш, но ще носиш вина за последствията. И всички ще научат, че землянинът те е предупреждавал да не го правиш.

Па присви очи и извърна лице встрани.

— Благодаря ви, господин Бака — каза хладно капитанът. — Свободен сте.

Бика козирува, обърна се и се изстреля към асансьора. Зад него разговорите на мостика постепенно се възобновиха, но не толкова високо, колкото в началото. Вероятно щяха да ги нахокат всичките, когато Бика излезе, ако не за друго, то защото са станали свидетели на опозоряването на Ашфорд. Шансовете да пратят екип сега вече бяха нищожни. В ядрото, базата, каквото и да беше. Бика не можеше да измисли някакъв начин да го направят, така че вероятно това можеше да се отчете като негова лична победа.

На обратния път той прегледа инфопакета, пратен от „Росинант“. Изглежда, тази легенда със саботьора щеше да се окаже вярна. Бика бе виждал достатъчно фалшифицирани признания, за да може да разпознае признаците, а тук нямаше нито един от тях. Но в края на краищата цялата тази история се превърна в приказка за тийнейджъри. Мистериозна жена, която манипулира правителства и цивилни, която е готова да убие невинни и да изложи на опасност живота на хиляди само за… за какво? За да накара Джеймс Холдън да се напъха в Пръстена — където той е в момента.

Образът, сътворен от информатора, бе като фигура от лед. Никой не му бе добавил цвят. Бика прибави телесни тонове за кожата и кестенява коса, но и сега лицето не му изглеждаше познато. Казваха, че била Джулиет Мао. Тя не беше първият човек, пострадал от протомолекулата, но всички преди нея бяха хвърлени в автоклава по един или друг начин. Тя бе кристалното зрънце, използвано от Ерос, за да се изгради наново, да създаде Пръстена. Така че кой би могъл да каже дали наистина не се е скитала наоколо, наемайки предатели и залагайки бомби?

Проблемът, когато живееш сред чудеса, е, че те правят всичко да изглежда възможно. Чуждоземно оръжие се бе спотайвало на орбита отвъд Сатурн в продължение на милиарди години. То бе изяло хиляди хора, бе заимствало механизмите на техните тела за свои неясни цели. Бе построило пространствен тунел към някакъв призрачен космос. Тогава защо да не е забъркано и в останалото? Ако това е възможно, всичко е възможно.

Но кой знае защо Бика не вярваше.

Той се върна в службата и провери как се развиват нещата. Земният скиф бе летял твърде бързо, опитвайки се да изпревари марсианските сили. Бавната зона го бе прехванала и сега скифът дрейфуваше към пояса с отпадъци. Най-вероятно всички мъже на борда бяха мъртви. Марсианският все още следваше курса, но Холдън щеше да достигне съоръжението преди него. Марсианците бяха по-безкомпромисните от двете сили. Шансовете обаче да разпитат Холдън, преди да дръпнат спусъка, не бяха особено големи.

Бика пое рязко дъх, когато в главата му се оформи идея. Никой не възнамеряваше да разпитва Холдън, но това не означаваше, че никой не би го направил. Той провери дали все още разполага с достъп. Ашфорд не беше блокирал кодовете му за използване на комуникационния лазер. Според правилата би трябвало да обсъди действията си и да поиска разрешение от Ашфорд или Па, но те в момента бяха твърде заети. А и ако успее, едва ли ще възразят. Тогава ще разполагат със сигурен коз, за да се пазарят.

На екрана се появи заместникът на „Росинант“.

— Какво мога да направя за вас, „Бегемот“?

— Тук Карлос Бака. Аз съм шеф на охраната. Искам да поговорим за една възможност да ви отървем от вашия проблем.

Тя повдигна вежди, но сякаш не толкова от учудване, а защото се опитваше да остане будна. Лицето ѝ издаваше интелигентност.

— В момента имам доста проблеми — отвърна жената. — За кой от тях говорим?

— На кораба ви има цивилни лица. Един от тях е под арест. Марс все още твърди, че летите на техен съд. Земята се пита дали вие не сте виновни за взривяването на един от техните кораби. Мога да приема арестанта ви и да предложа гостоприемство на останалите цивилни лица.

— Ако не ме лъже паметта — отвърна тя с усмивка, — единствените, които стреляха по нас, бяха СВП. Така че това не ви поставя на първите места в списъка ни.

— Вината е моя — призна Бика. — Но този път няма да го направя. — Последните думи бяха придружени от смях, но той имаше мрачен оттенък. Такъв, какъвто можеш да чуеш, докато се скиташ из ада. — Вижте, при вас стават доста неща, а имате хора, които не са от екипажа ви и само ви се мотаят в краката. Трябва да се грижите за безопасността им, а това раздвоява вниманието. Пратете ги при мен и всички ще видят, че не се опитвате да ги задържите въпреки волята им. Така хората по-лесно ще повярват, че не вие сте виновни за взривяването на „Сенг Ун“.

— Мисля, че отмина времето на добронамерените жестове — изтъкна тя.

— Аз пък смятам, че жестовете на добра воля са единственият начин да не получите бързо повишение — отвърна Бика. — Пратили са убийци след вашия капитан. Професионалисти. Тук май никой не разсъждава трезво. Двамата с вас може да се опитаме да поохладим страстите. Да се държим като възрастни. И ако го направим, може би и те ще го сторят. Не е необходимо някой да бъде убит.

— Шансът е малък.

— И все пак мисля, че го има. Няма какво да криете — покажете им го. Покажете го на всички.

Бяха ѝ нужни двайсет секунди.

— Добре — съгласи се тя. — Ще ви ги предам.