Вратата на Абадон

50. Холдън

Наоми бе откачила капака на сервизната шахта непосредствено до въздушния шлюз на мостика. Тя пропълзя вътре докъдето можеше и сега се виждаха само коремът и краката ѝ. Холдън застопори магнитните си подметки до външния люк на шлюза и зачака инструкции. От време на време тя го караше да се опитва да отвори люка, но всички опити досега се проваляха. Корин се поклащаше до него и оглеждаше шахтата през визоскопа на своето оръжие. Преди няколко минути забеляза редки проблясъци, последвани от вибрации на преградите и подпорите. Нещо ужасно и доста разтърсващо се бе случило там.

След като за втори път през този ден трябваше да отбранява последната си позиция, Холдън бе започнал да гледа на всичко това с известно забавление. Колкото до местата, на които да умреш, малката платформа между шахтата на асансьора и въздушния шлюз бе не по-лоша от всяко друго. Всъщност това беше ниша в стената с дълбочина десетина стъпки. Подът, таванът и подпорите бяха от същата керамична стомана, от която и външната обшивка на кораба. Задната стена бе вратата на въздушния шлюз. Отпред имаше празно пространство, където би трябвало да е кабината. Така че, когато хората на Ашфорд нападнат отдолу, подът на нишата щеше да е последното им прикритие.

Наоми се намести леко и изрита с крак. Холдън чуваше пъшкането ѝ по радиото, докато тя се опитваше да достигне нещо малко извън обсега ѝ.

— Пипнах те — обяви триумфиращо тя. — Добре, опитай сега!

Холдън натисна копчето на външния люк. Никаква реакция.

— Опита ли? — извика Наоми.

Той натисна копчето още два пъти.

— Аха. Нищо.

— По дяволите. Можех да се закълна…

Корин се премести така, че да го погледне насмешливо, но не каза нищо.

Истината бе, че Холдън бе изчерпал емоционалния си заряд. Беше се случило някъде назад, при асансьора, когато се опитваше да спечели малко време на Наоми. После — след като нападателите избраха нов път — Наоми бе изложена на огън, което всъщност бе дори още по-лошо. А след това тя се показа, за да заяви, че Бика я е пратил напред да отвори вратата, докато той удържа преследвачите.

Всеки един от внимателно обмислените им планове се бе провалил с трясък и на всяка крачка бяха дали свидни жертви. А сега се намираха на поредната последна позиция — със заключена врата от едната страна и настъпващ противник от другата. Би трябвало да е ужасно, но в този момент Холдън чувстваше лека сънливост.

— Опитай сега — нареди Наоми. Холдън натисна копчето, без да го поглежда.

— Нищо.

— Може би… — тя се намести и отново изрита с крака.

— Двама идват — обади се напрегнато по радиото Корин. Никога досега не бе чувал гласа ѝ на живо. Зачуди се дали ще го познае, ако се случи. Той се приближи до ръба на платформата и погледна надолу. Заради магнитните обувки имаше усещането, че отново има „горе“ и „долу“.

Холдън повдигна визоскопа към лицевото стъкло и видя, че двама марсиански космопехотинци се носят нагоре по шахтата, толкова бързо, колкото им позволяваха скафандрите за работа в разредена атмосфера. Не можеше да ги познае оттук, но Бика не беше с тях.

— Опитай сега — рече Наоми.

— Зает съм — отвърна Холдън, докато оглеждаше пространството зад марсианците за преследвачи. Засега нямаше такива.

Наоми се измъкна от тесния отвор и се приближи до него, за да види какво става. Космопехотинците летяха нагоре към тях с нарастваща бързина, когато се изравниха с платформата, те завъртяха тела и се блъснаха с крака в тавана, за да променят посоката на полета. Сетне магнитните им подметки щракнаха до тези на Холдън.

Едва сега Холдън успя да различи лицата им зад предпазните стъкла — бяха снайперистът Хуарес и мургавата жена, чието име непрестанно забравяше.

— Изгубихме позицията — съобщи Хуарес. Държеше в едната си ръка дългоцевната пушка, а в другата стискаше нов пълнител. Той зареди оръжието и добави: — Последен.

Жената прегледа колана си и рече:

— Аз имам още три.

— Докладвайте — нареди Холдън с авторитетен глас на командващ, без да бе имал намерение да прозвучи така. Някога беше лейтенант от флота. Хуарес неволно се изпъна. Военната подготовка си казваше своето.

— Уцелих един противник в главата, предполагам, че успяхме да неутрализираме още един с последните си експлозиви. Нямаме информация за другите двама. Може да са ранени или убити при взрива, но не бива да разчитаме на това.

— Бика? — попита Корин.

— Експлозивите бяха у него. Той уби втория.

— Бика — повтори сподавено Корин. Холдън беше изненадан, че очите ѝ са насълзени. — Трябва да го измъкнем.

— Невъзможно — възрази Хуарес. — Кабината е последната ни преграда. Той е затворен вътре. Всякакви опити да измъкнем тялото му ще доведат до отслабване на сегашната позиция.

— Майната ти — сопна се Корин и пристъпи към него, свила юмруци. — Няма да го изоставим…

Преди да направи още една крачка, Холдън я улови за ремъците и я дръпна от пода, после я завъртя и я блъсна в близката преграда. Чу в говорителите на скафандъра как въздухът излиза рязко от гърдите ѝ.

— По-късно ще скърбим — рече той, без да я пуска. — Когато всичко приключи. Тогава ще ги оплачем до един.

Тя го улови за китките и за един кратък и напрегнат миг Холдън си мислеше, че ще започне да се бори с него. Дори взе да се чуди дали би могъл да се справи с нея в условия на почти пълна безтегловност. Но тя само дръпна ръцете му от ремъците и се оттласна надолу към пода.

— Разбрано, сър — произнесе сподавено.

— Връщай се на поста — добави Холдън, но гласът му бе поомекнал.

Тя приближи ръба на платформата. Хуарес я наблюдаваше мълчаливо. След като изчака няколко секунди от уважение, той попита:

— Някакви планове, сър?

— Наоми се опитва да отвори вратата, но без успех. Взривяването на кабината може би ни е спечелило две минути, но и това няма да е достатъчно.

— Ще се опитаме да ги увеличим — промърмори с лека усмивка Хуарес. — Значи, това е последната ни защитна позиция. Имаме добро прикритие и отлична зона за обстрел. Ако извадя късмет, мога да ударя още някого в главата. Кас, защо не заемеш десния ъгъл, Корин ще остане вляво, а аз ще се разположа в центъра. Холдън ще е в тила и ще помага този, на който му стане напечено.

Той млъкна и погледна към Холдън.

— Ако сте съгласен, сър.

— Съгласен — потвърди Холдън. — Нещо повече, за момента ти преотстъпвам тактическото командване на позицията. Ще се опитам да помогна на Наоми с вратата. Викайте, ако сте го закъсали.

Хуарес изключи за момент магнитните подметки, завъртя се и ги залепи за тавана. Изпъна се, насочил дългата си пушка надолу в шахтата. От мястото на Холдън приличаше на увиснал от тавана и доста добре въоръжен прилеп.

— Движение — съобщи космопехотинецът незабавно.

— По дяволите! — изруга жената на име Кас. — Доста бързо са преминали барикадата.

— Изглежда, още не са я преминали, но стената се издува като от удари отвътре.

— Имам една идея — обади се Наоми от другия край на платформата. Тя приближи ръба и се оттласна към отсрещния край на шахтата.

— Къде отиваш? — извика Холдън.

— Капакът — обясни тя лаконично и отвори сервизния капак на отсрещната стена. Беше достатъчно голям, за да се шмугне вътре. Холдън не смяташе, че там може да има нещо, което да им помогне да отворят шлюза, но сега вече не беше важно. Наоми бе напълно скрита в тунела. Хората на Ашфорд вероятно нямаше да се сетят да проверят там.

— Ето ги, идват — обади се Хуарес, долепил шлема на скафандъра до визоскопа. — Двама са. — От дулото му бликна огън. — Дявол го взел, не уцелих.

Още два изстрела. Кас също откри стрелба с автомата, като се прицелваше внимателно преди всеки изстрел. Лошите бяха на по-малко от километър от тях. Холдън не вярваше, че би могъл да улучи неподвижна цел от подобно разстояние, камо ли движещи се нападатели. Но след като бе прекарал известно време в компанията на двамата космопехотинци, той знаеше, че щом се прицелват и стрелят, вероятно знаят защо. Не беше време да спори с тях.

— Осемстотин метра — съобщи Хуарес с напрегнат глас. — Седемстотин и петдесет. — Той стреля отново.

Кас изстреля последните патрони и замени пълнителя с отиграно движение. Оставаше ѝ още един пълнител. Холдън извади три пълнителя от своя патрондаш и ги пусна да се поклащат във въздуха до левия ѝ лакът. Тя кимна в знак на благодарност, без да спира стрелбата. Хуарес стреля още два пъти, сетне обяви:

— Аз приключих.

Той продължи да наблюдава през визоскопа и съобщаваше дистанцията на Кас. Когато противникът се приближи на петстотин метра, Кас започна отново да стреля.

Всичко това бе много смело, мислеше си Холдън. Никой от тях не бе от хората, които се предават, независимо от шансовете. Но въпреки това си оставаше донякъде безсмислено. Хуарес бе единственият с оръжие, способно да заплаши противника в техните свръхмодерни бойни скафандри, а мунициите му бяха свършили и бе ударил само един. Така че сега засипваха враговете си с куршуми, без да разчитат, че с това ще постигнат нещо. В края на краищата Ашфорд щеше да спечели. Ако не беше емоционално изчерпан, Холдън вероятно щеше да се ядоса при тази мисъл.

Светлините на шахтата блеснаха отново, окъпвайки ги в бяла светлина. Двама войници, облечени с откраднатите бойни скафандри, се носеха нагоре към тях. Преди да разбере защо осветлението се е възстановило, Холдън усети сътресение през обувките си. Голям участък от стената на асансьорната шахта се отмести встрани. Резервният асансьор плавно изпълзя в шахтата, движен от хидравлични ръце, след това се намести върху магнитните релси. Върху таблото за управление заблещукаха лампички, докато програмата завършваше цикъла за подготовка. След това върху таблото светна три пъти ярка червена светлина и резервната кабина се стрелна надолу по релсите.

— Брей — възкликна Хуарес.

Сблъсъкът от срещата на резервния асансьор с основния накара стените и подът да се разтресат достатъчно силно, че шлемът на Холдън да зазвъни като камбана.

— Хм — бе краткият коментар на Кас.

Корин се наведе над ръба на платформата, погледна надолу и извика във вакуума:

— Майната ви!

Две секунди по-късно главата на Наоми се подаде от тунела отсреща. Тя ги погледна и помаха.

— Получи ли се?

— Мисля, че да — отвърна Холдън. Той установи с изненада, че не е толкова изчерпан, след като чувства облекчение.

— Бойните скафандри имат доста здрава броня — посочи Хуарес. — Така че може и да оцелеят. Но при подобна скорост всичко, което се съдържа вътре, ще стане на желе.

Наоми се оттласна, прекоси шахтата и се върна на тяхната платформа.

— Не ме бива с оръжията — призна тя.

— Сигурно — каза Хуарес и размаха ръце. — Продължавай с твоята работа. Ако ти пречим, просто ни кажи.

— Това не реши проблема ни с вратата — добави все така извинително Наоми.

Тъй като нямаше как да я целуне през скафандъра, Холдън протегна ръце и я прегърна.

— Щастлив съм, че успя да решиш проблема с ония двама „разкъсвачи“, които идваха отдолу.

Корин, която се бе обърнала към шлюза, когато Наоми го спомена, рече „Сезам, отвори се“ и външният люк се плъзна встрани.

— Майчице мила! — възкликна Холдън. — С магия ли я отвори тази врата?

— Зелената лампичка премигваше, че е деблокиран — отвърна Корин.

— Ти ли го направи? — обърна се Холдън към Наоми.

— Не.

— Тогава трябва да сме внимателни — предупреди Холдън, подаде оръжието и последния пълнител на марсианеца, после извади пистолета си. — Хуарес, когато вътрешната врата се отвори, разчитам на теб.

Кас кимна и Наоми натисна втория бутон. Люкът се затвори и изминаха две напрегнати минути, през които налягането се изравняваше. Всички освен Наоми бяха насочили оръжия към вътрешната врата, когато тя се отмести.

От другата страна нямаше нищо, освен къс коридор, който завършваше при следващия асансьор, и втори коридор, извиващ наляво.

— Този води към мостика — поясни Корин. — Дълъг е пет метра и широк метър и половина. Има люк, но той се затваря и заключва само в аварийни ситуации на разхерметизиране. Или ако някой на станцията преодолее защитите на програмата.

— Тогава това ще е първата ни цел — заяви Холдън. — Кас, когато влезем, ти ще поемеш надясно и ще установиш контрол над охранителната станция. Хуарес, ти поемаш наляво и отвличаш огъня от Кас. Ние с Корин се хвърляме напред и се опитваме да докопаме Ашфорд. Ако успеем да опрем пистолет в главата му, мисля, че всичко ще приключи бързо. Наоми, ти оставаш тук. Бъди готова да влезеш, ако те повикаме. За теб остава поемането на контрола над кораба.

— Доста шибан план, капитане — рече Хуарес с усмивка.

— Имаш ли по-добър?

— Не, така че да се захващаме. — Хуарес опря приклада на рамото си и запристъпва по коридора с ритмични движения на магнитните обувки. Кас го последва, опряла протегната ръка на гърба му. Холдън беше трети, а Корин — най-отзад. Наоми остана да чака при вратата на асансьора, стиснала нервно инструмента.

Когато стигнаха разклонението, Хуарес даде знак да спрат, след това подаде глава иззад ъгъла. Отдръпна се и съобщи:

— Изглежда чисто до самия вход на мостика. Сега трябва да сме бързи. И да не се спираме пред нищо. Тук само агресивност може да спечели.

След като всички потвърдиха с кимване, той преброи до три и извика:

— Давай, давай, давай!

Свиха зад ъгъла и Хуарес пое с тяло първия изстрел.

Беше толкова неочаквано, че Кас се дръпна и блъсна Холдън. Хуарес извика от болка и се метна назад към коридора. В стената пред него продължиха да се забиват куршуми. След дългата тишина във вакуума на шахтата шумът от изстрелите и рикошетите бе почти непоносим. Оглушителен.

Кас и Холдън уловиха Хуарес за ръцете и го дръпнаха зад ъгъла. Кас прикриваше разклонението, а Холдън прегледа ранения. Беше улучен в хълбока, предмишницата и крака. Нито една от раните не изглеждаше смъртоносна, но взети заедно щяха да доведат до скорошна тежка кръвозагуба. Холдън го издърпа назад по коридора към шлюза. Посочи шкафчето за спешна помощ, Наоми погледна натам и кимна.

— Направи, каквото можеш — помоли той и се върна в коридора при Кас.

Когато постави ръка на рамото ѝ, за да ѝ съобщи, че е тук, тя подхвърли:

— Ако се съди по плътността на стрелбата, там има между десет и дванайсет войници. Повечето с автомати и пистолети. Една едрокалибрена пушка. Да излезем в коридора ще е истинско самоубийство. Няма начин да се мине оттук.

— Мамицата му! — изруга отчаяно Холдън. Вселената бе почакала, докато стигне на ръба на провала, сетне му бе подхвърлила късче надежда, за да му я отнеме сега отново.

— Нов план? — попита Корин.

— Засега ще отвръщаме на стрелбата — рече той, подаде се леко иззад ъгъла и пусна три бързи изстрела. Дръпна се миг преди в преградата над него да се забият няколко куршума. Когато отсрещната канонада поутихна, Кас се хвърли през незащитеното пространство към отсрещната страна. Рискована маневра, но успя да я осъществи, без да я уцелят, и откри огън от новата си позиция. Стрелбата се измести към нея и Корин се показа иззад ъгъла, за да отправи няколко изстрела.

Преди да успее да се дръпне, през ръкава на лекия ѝ скафандър преминаха два куршума и във въздуха се разлетяха късчета от бяла подплата и изолиращ гел.

— Не съм ранена — извика тя и Кас се наведе напред и откри огън, за да накара противника да се скрие.

Холдън погледна назад по коридора. Наоми измъкваше Хуарес от скафандъра и същевременно покриваше с леплив спрей раните.

Нов залп накара Кас и Корин да се приберат в укритията. Когато се възцари кратка тишина, Холдън се подаде и стреля няколко пъти.

Това правеха хора като тях, дори когато нямаха шансове.