Вратата на Абадон

19. Мелба

Това бе несправедливост, която буквално разкъсваше ума ѝ, не ѝ даваше да заспи. А планът ѝ почти бе успял. Всичко се получи според замисъла. Но след това Холдън се гмурна в Пръстена, нещо там го спаси и Мелба почувства, че някакъв огромен и невидим юмрук се стоварва в корема ѝ. Все още я притискаше.

Беше наблюдавала последния развой на събитията от каютата си, седнала с кръстосани крака на протиовускорителната койка и включила на търсене ръчния си терминал. Мрежата бе толкова претоварена от запитванията на други хора, че нейното едва ли щеше да направи някому впечатление. Когато СВП откри огън, тя научи, че земните сили се готвят за поредица от саботажни взривове, но те така и не се случиха. Гневът срещу Холдън, обвиненията и заканите бяха като да изсипваш студена вода на изгоряло. Екипът ѝ бе повикан за спешна задача на „Сенг Ун“ — да поправят нанесените от нея щети, но тя гледаше да се освободи при всяка възможност. Когато марсианците насочиха целеуказващите си лазери към „Росинант“ и прехванаха изстреляното по него торпедо, за да го държат насочено към целта, тя се разсмя на глас. Холдън бе успял да спре излъчването на нейното съобщение, но с цената да загуби комуникационната си система. Нямаше никакъв начин да се опита да изясни недоразумението.

Когато Холдън премина през Пръстена, тя участваше едновременно в три разговора и следеше електромера за опасни флуктуации. Не разбра, че Холдън не е загинал, докато не се прибра обратно на „Церизиер“. Не беше мъртъв. Ракетата бе спряна и врагът ѝ се бе спасил.

Веднага щом се прибра на кораба, тя се върна в каютата, сви се на койката и се опита да не се поддава на паниката. Умът ѝ бе като отвързан — мислите ѝ подскачаха във всички посоки. Ако марсианците бяха изстреляли няколко от своите ракети, вместо да чакат СВП да свърши работата, Холдън щеше да е мъртъв. Ако „Росинант“ бе на няколко хиляди километра по-близо до „Бегемот“ в момента на изстрелването, Холдън щеше да е мъртъв. Трябваше да мине известно време, преди да осъзнае, че цялото ѝ тяло се тресе. Ако онзи неизвестен субект, който бе създал протомолекулата — безименното зло нещо, спотайващо се в черната бездна от другата страна на Пръстена, — не бе променил законите на физиката, Холдън щеше да е мъртъв.

Но той беше жив.

Нито за миг не се бе залъгвала, че унищожаването на Джеймс Холдън ще е лесна работа. Щяха да се намерят достатъчно улики, ако някой тръгне да ги търси. Не би могла да нагласи точното време за излъчването на съобщението от „Росинант“, когато бе залагала капана си. Във видеозаписа щеше да има дефекти, които добри специалисти биха разкрили. Но по времето, когато всичко това се случи, вече щеше да е твърде късно. Историята с Джеймс Холдън щеше да е приключила. Новите доказателства можеха да се обяснят с вечните теории за конспирация или грешки в разследването. Но от съществено значение бе Холдън да е мъртъв. Това бе нещо, което често бе чувала баща ѝ да казва. Ако противникът ти е мъртъв, съдията може да чуе само едната страна на историята. Ако Холдън успее отново да установи връзка, ще започне разследване. И тогава ще я разкрият.

И — мисъл, която предизвика метален вкус в устата ѝ — ще разберат за Рен. Ще разберат, че тя го е убила. Баща ѝ също ще го узнае. Вестта, че е пребила Рен до смърт, ще стигне до килията му и това ще е най-лошото от всичко. Не че го е направила, помисли си Мелба. А че е позволила да я хванат.

На вратата се почука три пъти и тя не можа да сдържи изплашения си вик. Сърцето ѝ затупка, гърлото ѝ се сви мъчително.

— Госпожице Кох? — беше гласът на Соледад. — Вътре ли сте? Мога ли да… трябва да поговоря с вас.

Мелба долови страха в гласа ѝ. Тя се изправи и се олюля. Или пилотът променяше курса, или краката не я държаха. Не знаеше кое от двете е. Погледна се в огледалото, но жената отсреща изглеждаше като съвсем обикновен човек — събуден от дълбок сън.

— Минутка само — извика тя и прокара ръка през косата си. Лицето ѝ беше подпухнало. Нищо не можеше да се направи. Тя отвори вратата.

Соледад стоеше в тесния, претрупан коридор. Помръдваше с челюст сякаш дъвчеше нещо. Беше ококорила големите си очи в Мелба.

— Съжалявам, госпожице Кох, но не мога… не мога да го направя. Не мога да ида там. Ако искат, да ме застрелят, но не мога. — Мелба се пресегна и взе ръката ѝ в своята. Докосването стресна и двете.

— Добре, добре — рече тя. — Всичко ще бъде наред. Къде не можеш да отидеш?

Корабът се заклати отново. Или Соли се поклащаше? Не можеше да определи точно.

— На „Принц“ — отвърна момичето. — Не искам… не искам да съм доброволка.

— Доброволка за какво? — попита Мелба. Имаше чувството, че се опитва да задържи момичето на ръба на здравия разум. Каква ирония, да бъде поставена в подобна роля.

— Не получихте ли съобщението? То е от отговорника за изпълнение на договора.

Мелба погледна през рамо. Ръчният ѝ терминал бе на койката и зеленикавочервената светлинка в горния край показваше, че има важно съобщение. Тя вдигна пръст, предупреждавайки Соледад да остане отвън — далече от гардероба, — пресегна се и взе терминала. Съобщението бе отпреди десет часа, маркирано като спешно и изискващо задължителен отговор. Мелба се зачуди колко време бе лежала в койката в клещите на паническия пристъп. Тя натисна копчето за приемане. На екранчето се появи ситно изписан, сбит текст.

„Данис Дженерал Контрактинг“, притежатели и оператори на половината цивилни кораби за поддръжка във флота, включително и „Церизиер“, настояваха да се прибегне към клаузата за извънредни обстоятелства от стандартния договор. Всеки екип трябваше да избере доброволец за временна служба на „Принц Томас“. Възнаграждението за това оставаше според обичайната тарифа до изпълняване на договора, когато можеха да се начислят надбавки за работа в рискови условия.

Мелба трябваше да прочете текста три пъти, преди да вникне в него.

— Не мога да отида там — повтори Соледад откъм вратата. Треперенето на гласа ѝ заплашваше да премине в хленчене. — Баща ми… Разказвах ви за него. Вие ще ме разберете. Сестра ви също е била там. Трябва да кажете на Боб и Стани да го направят. Аз не мога.

Тръгваха след Холдън. Отиваха в Пръстена да го търсят. Паниката ѝ не изчезна, само придоби нова сила и концентрация.

— Никой от вас няма да отиде — заяви Мелба. — Аз поемам случая.

Официалният трансфер бе най-лесното нещо, което бе правила, откакто дойде на борда. Прати съобщението на отговорника със своя идентификационен номер и кратък текст, че тя приема прехвърлянето на „Принц“. Две минути по-късно получи разпореждания. Имаше три часа, за да приключи със задачите си на „Церизиер“, после трябваше да се качи на транспорта. Там щеше да се запознае с останалите от групата. Времето бе достатъчно, за да свърши една последна работа.

Не беше особено трудно да напълни гардеробчето с изолираща пяна. Тя бе пригодена да се нанася лесно и бързо и да остане мека и податлива в продължение на няколко секунди, преди да избледнее и да се втвърди. Остатъците можеха да се изрежат с нож през следващия час. След това нищо не можеше да се помръдне, освен ако не се използва съответният разтворител, а дори тогава процесът бе мръсен и тромав.

Но при никакви обстоятелства не можеше да остави трупа там. Някой щеше да се настани в каютата ѝ и да поиска да сложи вещите си в гардероба. Пък и струваше ѝ се нередно да зареже Рен така. Ето защо през оставащите два и половина часа Мелба намери чифт дълги до раменете ръкавици, взе три кутии с разтворител, вързоп абсорбиращи кърпи и голяма кутия за инструменти, предназначена за работа в открития космос, и се затвори в каютата.

В началото гардеробът отказваше да се отвори, залепен здраво от капка изолация, която не бе забелязала, но веднага щом напръска мястото с разтворител, вратичката поддаде. Изолаторът имаше жълтеникаво-златистия цвят на засъхнал ситен пясък. Тя отвори кутията с инструменти, пое дълбоко дъх и смръщи съсредоточено вежди.

— Съжалявам за това — изрече на глас. — Наистина, ужасно съжалявам.

В началото разтворителят като че не постигаше нищо, освен да изпълва помещението с неприятна миризма, но после изолаторът започна да се люпи, сякаш отвътре излизаха безброй насекоми. Появиха се цепнатини, сетне се откъснаха цели пластове. Тя разпъна на пода няколко абсорбиращи кърпи, за да поглъщат мръсотията.

Коляното на Рен бе първото, което се показа от него, след това капачката на лакътя и мъртвешки бледата му кожа. Униформата му бе попила от изолатора. Миризмата, която я блъсна, не бе чак толкова лоша, колкото предполагаше. Очакваше очите ѝ да се напълнят със сълзи или да ѝ се гади неудържимо, но не се стигна дотам. Когато го улови за краката, те се отделиха от тялото и тя преряза дрехите му с ножица, уви ги в една кърпа и ги прибра в кутията. Умът ѝ бе ясен и спокоен като на археолог, вадещ мъртъвци от древна гробница. Ето го и гръбнака. Солната киселина в стомаха му, лишена от задържащото влияние на защитните механизми, бе прояла и червата, и черния му дроб. Извади първо главата, яркочервената му коса бе потъмняла и покрита със засъхнали парченца като стара кухненска четка.

Събра костите в кутията за инструменти, покри ги с още абсорбиращи кърпи, затвори неговия нов ковчег внимателно, включи вакуумната изолация и нагласи комбинацията. Оставаха ѝ четирийсет минути.

Отдели десет минути, за да почисти гардероба, където Рен бе прекарал своята смърт, след това свали ръкавиците и ги хвърли в рециклатора. Изкъпа се, опитвайки се да изстърже миризмата, и едва сега забеляза, че плаче. Взе и последните си вещи, прибра ги в багажа, пристегна косата си на плитка и премести кутията с Рен в товарното отделение, откъдето щеше да бъде откарана на „Принц“ заедно с останалия багаж. Не ѝ остана време да се сбогува със Соледад, Стани и Боб. Съжаляваше за това, но то бе бреме, което можеше да понесе.

Бяха около трийсет на брой, мъже и жени, които бе виждала на кораба, на някои дори знаеше имената. Веднага щом пристигнаха, ги отведоха в малка заседателна зала със завинтени за пода пейки. Вече бяха под тяга и се носеха към Пръстена и онова, което съществуваше от другата страна. Докато един ентусиазиран млад войник им разказваше за „Принц“, тя огледа лицата на останалите. Възрастен мъж с прошарена брада и студени сини очи. Плещеста русокоса жена, която вероятно бе по-млада, отколкото изглеждаше заради зле поставения грим. Те всички бяха дошли по своя воля. Или по силата на договорите, с които бяха обвързани. Всички отиваха на Пръстена и през онази паст към чакащото ги от другата страна. Зачуди се какво ли ги е мотивирало да го направят, какви ли тайни бяха скрили в техните кутии за инструменти.

— Ще ви помоля да носите през цялото време идентификационните си карти — продължаваше войникът, вдигнал в ръка бяла пластмасова карта. — Те не са само ключове към вашите каюти, но срещу тях ще получавате и храна в столовата. Те ще ви допускат там, където имате право да влизате.

Русата жена извърна глава към Мелба и се ококори. Мелба едва не се разсмя. Бялата карта в ръцете на войника внезапно почервеня.

— Промяната в цвета — обясни той — означава, че се намирате в забранена зона и трябва незабавно да си тръгнете. Но не бива да се тревожите кой знае колко. Корабът е голям и човек лесно се обърква. За последната седмица дори аз бях спипван четири пъти. Никой няма да ви прави забележка за неволни грешки, но охраната ще следи и ще иска да знае какво става, ако се повтарят твърде често.

Мелба погледна бялата си карта. На нея имаше снимка на сериозното ѝ лице. Войникът ги приветства с добре дошли и подчерта колко оценяват помощта им, каква чест е да са всички на този кораб и прочее. Как те всички заедно са един голям екипаж. Това пробуди дълбоко в нея чувството на омраза и тя се размърда неспокойно.

Не знаеше какво ще направи, когато се озоват от другата страна, но бе сигурна в едно — че трябва да намери Холдън. Да го намери и да го унищожи. А също и аудиотехника. Всичко, което би могло да насочи разследването към нея, трябваше да бъде премахнато. Зачуди се дали може да си набави фалшива карта, или някоя с по-висок статут на кораба от тази на Мелба Кох. Такава, с която да може да се качва на совалката. Ще се наложи да провери това. Сега вече импровизираше, а това означаваше, че ще са ѝ нужни най-добрите инструменти.

Хората около нея започнаха да се надигат. По изпълнените им с досада лица предположи, че сега ще ги развеждат из кораба. Вече бе посещавала „Принц Томас“. Беше привикнала с високите тавани и широките коридори, където трима души можеха да вървят един до друг. Знаеше къде се намират почти всички важни неща, но реши да го скрие. Подреди се в редицата зад останалите.

— В случай на тревога от вас се иска само да се върнете в каютата си и да се пристегнете с коланите — говореше войникът, като вървеше заднешком, за да може да ги вижда. Някой зад нея изпръхтя тихо, друг се изкиска. Настроението продължаваше да е безгрижно.

— А ето я и столовата за цивилни. — Мъжът се обърна и ги поведе през плъзгащите се стоманени врати. — Тези от вас, които са работили тук и преди, вероятно са свикнали да получават храна в офицерската столова, но сега ние поемаме на военна мисия и тук ще е мястото, където ще се храните.

Столовата за цивилни бе ниско, сивкаво помещение със завинтени за пода маси и столове. Вътре имаше десетина мъже и жени на различна възраст. Мършав мъж с чисто бяла коса се бе подпрял на омекотената стена и пиеше от кутия. Двама мъже с черни раса и бели яки на свещеници се бяха привели един към друг в ъгъла като прогонени деца. Мелба вече бе започнала да се обръща, когато нещо привлече вниманието ѝ. Познат глас.

На двайсетина крачки от тях Тили Фейгън говореше с възрастен мъж, който сякаш се колебаеше дали да ѝ се разсърди, или да флиртува с нея. Тили вдигна глава и смехът ѝ подтикна хората от съседните маси да се обърнат. Мелба бе споходена от неочакваното и неприятно усещане, че облечена твърде семпло. За един кратък миг маската ѝ падна и тя отново се превърна в Клариса.

Като се стараеше да пристъпва бавно и спокойно, тя продължи към дъното, следвайки тълпата, приведена и незабележима за околните. Тили погледна раздразнено към войника и хората, които го следваха, но не забеляза Мелба. Не и този път. Войникът ги изведе навън и те продължиха по коридора към новите им каюти. Мелба освободи плитката и спусна косата пред лицето си. Знаеше, разбира се, че на „Принц“ има делегация от Земята, но бе решила, че това е без особено значение. А сега вече се питаше колко души тук биха могли да познават Клариса Мао. Споходи я ужасното видение как свива зад някой ъгъл и среща Мика Краус или Стивън Комър. Представи си как се облещват от изненада и се зачуди дали би могла да убие и тях. Защото ако не го направи, очакваше я съд и затвор, също като баща ѝ.

Войникът говореше нещо за техните каюти, разпределяше ги един по един. Помещенията бяха съвсем миниатюрни, но необходимостта всеки от тях да разполага със своя противоускорителна койка означаваше, че няма да се налага да делят легла. Би могла да не излиза от каютата и да подкупи някого да ѝ носи храна. Само че това щеше да затрудни още повече премахването на Холдън. Трябваше да има някакъв начин…

Войникът произнесе нейното име и тя осъзна, че не е за първи път.

— Тук съм — обади се. — Извинете.

Тя се пъхна в каютата, вратата разпозна картата ѝ, отвори се докрай, сетне се затвори зад нея. Мелба остана така за няколко секунди, като се чешеше унесено по ръката. В помещението грееше ярка светлина, беше чисто и подредено, не както на „Церизиер“.

— Дойде да импровизираш — прошепна тя и гласът ѝ прозвуча сякаш принадлежеше на някой друг. — Ето че стигна. Започни да импровизираш.