Вратата на Абадон

39. Ана

Първата проповед, която Ана произнесе пред паството, след като току-що бе завършила семинарията, бе изпълнена с плам и цитати и дълга седемнайсет страници. Тя представляваше многословен анализ на първата глава от писанията на Малахия и се съсредоточаваше върху призивите на пророка да не се предлагат нестандартни пожертвования пред Бог и как се свързва това със съвременните представи за вярата. Съчинението ѝ бе педантично, подкрепено от доказателства и аргументи, резултат от няколкогодишните проучвания на Ана по този въпрос. Но към края на проповедта тя не бе съвсем сигурна, че всички слушатели са будни.

От това си извади важна поука. Има си място и време за теологични изследвания. Това би могло да стане дори пред паството. Но не заради тях хората посещаваха църквата. По-важно бе да научат нещо повече за Него, да Го почувстват по-близо до себе си. Оттук нататък проповедите на Ана не надхвърляха две страници с бележки и имаше доста повече задушевни изказвания. Тя произнесе своята реч за „смесените“ църкви пред Божиите очи, без да поглежда дори веднъж бележките си, и като че ли всичко мина добре. Накрая отправи кратка молитва и мина към причастието, а поясни, марсианци и земляни се подредиха в редичка и чакаха в умиротворено мълчание. От време на време ги виждаше да си разменят ръкостискания или да се потупват по раменете. Ана се чувстваше сякаш току-що бе отправила към тези хора най-важното послание в живота им.

— Е, не беше най-лошата проповед, която съм чувала — бе коментарът на Тили, когато службата приключи. Имаше изнервения вид, който придобиваше, когато ѝ се пушеше, но Ана я помоли да не пали цигара в палатката за проповед и тя се съгласи. — Макар че, ще ти призная, поносимостта ми към тези приказки за съвместно съществуване и обич към ближния е малко ниска.

— Все пак благодаря — отвърна полугласно Ана и стисна ръката на една поясна, която ѝ благодари сърцераздирателно за организирането на срещата. Тили дари жената с най-искрената си усмивка и дори успя да не завърти очи.

— Имам нужда от едно питие — призна тя. — Ела. Ще те черпя лимонада.

— Затвориха бара. Въведоха дажби.

Тили се разсмя.

— Имам си доставчик. Човекът, който се занимава с разпределянето на дажбите, ми продаде най-добрата си бутилка с контрабанден алкохол срещу скромната сума от хиляда долара. Лимонадата беше бонус.

— Хиляда…

— И без това виждам два възможни изхода — прекъсна я Тили. — Или ще се измъкнем оттук и ще се приберем в нашата Слънчева система, където аз пак ще съм богата и хиляда долара няма да значат нищо, или няма да се измъкнем и тогава нищо няма да има значение.

Ана кимаше само защото не знаеше какво да каже. Макар с Тили вече да бяха приятелки, тя често си даваше сметка колко са различни световете им. Ако тя и Ноно разполагаха със свободни хиляда долара, мигом щяха да ги вложат във фонда за колеж на Нами. Тили никога през живота си не бе се лишавала от лукса, за да получи необходимото. Едно от общите неща между поясните и хората от вътрешните планети бе, че никой от тях не би изпил бутилка с алкохол на цена от хиляда долара. За разлика от Тили.

Господ Бог не се интересуваше от финансовите въпроси, но Той бе единственият.

— Признавам, една лимонада би ми дошла добре — заяви Ана.

Гигантският жилищен барабан на „Бегемот“ бе построен с цел да побира много повече хора, отколкото имаше в момента, но при преустройството на кораба бяха демонтирали голяма част от системите за поддържане на вътрешната среда. И изглежда, вече наближаваха предела за пречистване на атмосферата. А може би такива бяха ограниченията на климатиците. Температурата бе далеч по-висока, отколкото би оценило като приятна едно израснало в Русия момиче.

След още една кратка обиколка сред членовете на нейното паство Ана последва Тили към изхода. Тук не беше кой знае колко по-хладно, но въртенето на барабана и немощните усилия на климатиците все пак създаваха слаб полъх. Тили огледа критично зачервеното ѝ лице и полепналата от пот коса, и каза:

— Не се тревожи, който имаше да идва, вече е тук. Чух Кортес да разговаря преди няколко дни с важни клечки от СВП. По-топло от това няма да става. И веднага щом открият начин да поохладят обстановката, без да изпускат въздух във вакуума, ще го направят.

Ана не можа да сдържи смеха си. Тили повдигна учудено вежди и тя побърза да обясни:

— Прекосихме цялата Слънчева система, почти стигнахме орбитата на Нептун, свят толкова далечен и студен, че не сме знаели дори за съществуването му, докато Бувар не забелязал, че нещо придърпва Уран. А когато стигнахме тук, кой знае на колко милиарди километра от Слънцето, се налага да живеем натъпкани като сардини и да дишаме горещ и зле пречистен въздух.

— Слава богу, че поясните са се сетили да вземат тая таратайка! — Тили се наведе и влезе в палатката. Отпусна се на един сгъваем стол, пресегна се и взе да рови в шкафа. — Представяш ли си да бяха натъпкали всички на „Принц“? Щяхме да спим по дванайсет на койка. Много мили хора са тия поясни.

Ана си съблече расото и го сложи в единия край на койката на Тили. Отдолу носеше бяла блуза и дълга до коляно пола, която бе доста плътна. Тили извади пластмасово шише с лимонада и ѝ го подаде, сетне си наля в чашата някаква прозрачна течност, която миришеше на болничен дезинфектант. Когато Ана пое шишето, тя установи с изненада, че е съвсем студено. Върху повърхността му се бяха образували малки капки кондензат. Тя допря студената бутилка до врата си и по гърба ѝ премина приятна хладина.

— Откъде намери лед?

— Сух лед — уточни Тили и запали цигара. — Не е никак труден за производство. Наоколо е пълно с въглероден диоксид.

Ана си спомни, че Тили бе профукала хиляда долара за бутилката с алкохол и реши, че не иска да знае колко е дала за леда. Двете отпиха мълчаливо и студената лимонада направи чудеса с тялото ѝ. Тили предложи да потърсят нещо за ядене и двете излязоха навън и се огледаха за продоволствен щанд.

Из тълпата вървяха въоръжени хора.

— Това хич не ми харесва — промърмори Тили. Права беше. Това не бяха хора от охраната. Тези мрачни поясни мъже и жени с дългоцеви пушки и автомати стискаха оръжията си с побелели пръсти. Групата, която заобиколи палатката, се състоеше от поне десетина души и те очевидно търсеха нещо. Или някого.

Ана дръпна Тили за ръкава.

— Дали да не приберем хората обратно в църквата и да почакаме, докато се изяснят нещата?

— Ани, ако наоколо литнат куршуми, и Господ Бог няма да им попречи да минат през стените на палатката. Искам да разбера какво става.

Ана неохотно я последва. Тръгнаха успоредно на въоръжената група. Мъжете спираха често, разпитваха хората или надзъртаха в палатките. Без да знае защо, Ана започна да изпитва страх.

— Ох — възкликна Тили. — Започва се.

Иззад близката палатка се появи Серж — заместникът на Бика, следван от неколцина въоръжени мъже и жени. Само че те носеха пистолети. Дори за неопитното око на Ана пет-шест мъже с пистолети едва ли можеха да се равняват на десет с автомати. На лицето на Серж трепкаше лека усмивка, сякаш не беше забелязал разликата. Зад него стоеше мускулеста жена от службата за охрана, но нейното лице бе смръщено. Странно, но като откри, че и други са притеснени от ситуацията, Ана се почувства по-добре.

— Нали знаете, че в барабана е забранено да се носят оръжия? — обърна се Серж към групата въоръжени поясни, макар да беше ясно, че говори и на останалите присъстващи. — Оставете ги на пода.

— Вие също имате оръжия — ухили се злобно една поясна. Държеше пушката си готова за стрелба.

— Ние сме полицаи. — Серж сложи ръка на дръжката на пистолета и се усмихна.

— Вече не — възрази жената, вдигна светкавично пушката и го простреля в главата. На челото му разцъфна малка дупчица, във въздуха зад него се появи облак от алени точици. Той тупна на пода с изражение на учудване на лицето.

Ана усети, че стомахът ѝ се свива, и трябваше да се наведе, за да не повърне.

— Исусе Христе — прошепна Тили. Бързината, с която се случи всичко, накара дъхът на Ана да секне. „Току-що видях да пръскат мозъка на човек.“ Дори след ужасите от катастрофата в бавната зона това бе най-лошото нещо, на което бе ставала свидетел някога. Мъжът от службата за охрана не бе очаквал, че ще го застрелят, дори не бе заподозрял в каква опасност се намира и бе платил за това с най-високата цена.

В този момент Ана не се сдържа и повърна върху обувките си, падна на колене и взе да се дави. Тили приклекна до нея и дори не забеляза, че коленете и обувките ѝ са изцапани с повръщано. Прегърна я през раменете и подкани:

— Трябва да вървим.

Ана кимна, защото нямаше сили да отвори уста. На десетина метра от тях поясните разоръжаваха хората от охраната и завързваха ръцете им отзад.

Поне не застреляха никого повече.

Тили се надигна и двете забързаха през палатката, напълно забравили за храната.

— Нещо много лошо се случва на този кораб — промълви Тили. Ана трябваше да овладее напиращия маниакален кикот. Нещата наистина се бяха влошили ужасно. Намираха се около извънземна станция, която менеше законите на физиката както ѝ хрумне и вече бе убила немалко от тях, а сега бяха решили да се изпозастрелят и помежду си.

Да, наистина много лошо.

Хектор Кортес дойде в палатката на Тили около час след стрелбата. Двете с Ана бяха прекарали по-голямата част от това време залегнали между мебелите. Сякаш изпълняваха някакъв странен и мистичен ритуал. Тили дори бе измайсторила нещо като импровизирана барикада. Нищо в помещението не би могло да спре куршум, но въпреки това така се чувстваха по-спокойни. Крепост от одеяла, за да държат чудовищата настрана.

За щастие, не последваха нови изстрели.

На няколко пъти надзъртаха от палатката и видяха, че отвън патрулират двойки и тройки от поясни. Ана избягваше да среща очите им и те не ѝ обръщаха внимание.

При идването си Кортес се покашля многозначително пред входа и попита дали може да влезе. И двете бяха твърде изплашени да отговорят, но въпреки това той пристъпи вътре. Отвън останаха да го чакат няколко души, които Ана не можа да разгледа.

Кортес огледа набързо мрачното помещение, хвърли поглед на нескопосаната им барикада и дръпна един стол, без да коментира ставащото.

— Няма да има повече стрелба — бяха първите му думи. — Така че може да седнете.

Изглеждаше по-добре, отколкото последния път. Костюмът му бе чист и бе успял да измие бялата си коса. Но това не беше всичко. Бе си възвърнал част от самоувереността. Изглеждаше сякаш той определя събитията. Ана се надигна и взе един стол. След малко Тили направи същото.

— Съжалявам, ако сте се изплашили. — По усмивката му обаче не личеше да съжалява.

— Какво става, Ханк? — попита Тили и присви очи. Извади цигара и взе да си играе с нея, но не я запали. — Какво си намислил?

— Нищо не съм намислил, Матилда — отвърна Кортес. — А става това, че връщаме законния капитан на поста му. Отново сме под ръководството на капитан Ашфорд.

— Добре, Хектор — рече троснато Тили. — Но ти как се забърка? Защото ми намирисва на политически ход на СВП. Каква е твоята игра?

Кортес не ѝ отговори, а се обърна към Ана:

— Доктор Воловодова, може ли да разговарям с вас насаме?

— Тили може да чуе всичко, което… — поде Ана, но приятелката ѝ махна с ръка.

— Ще изляза навън да пуша.

След като тя напусна палатката, Кортес придърпа стола към Ана и коленете им почти се допряха. Той се наведе и взе ръцете ѝ в своите. Никога досега тя не си бе помисляла, че Кортес може да изпитва сексуален интерес към нея, кой знае защо близостта им ѝ се стори твърде интимна. Като нахлуване в личното ѝ пространство.

— Ана — заговори той и стисна ръката ѝ. — Нещата на този кораб ще се променят драматично. За мой късмет капитан Ашфорд ми се довери и потърси съветите ми, така че имам известно влияние върху тези предстоящи промени.

Принудителната близост, в съчетание с горчивия вкус в устата, задето бе видяла да убиват човек, пробудиха гнева ѝ. Тя дръпна ръце по-рязко, отколкото бе възнамерявала, и не можа да потисне задоволството си, когато видя изненадата на лицето му.

— Колко мило от ваша страна — изрече безизразно.

— Доктор Воловодова… Ана, имам нужда от твоята подкрепа. — Тя не можеше да овладее насмешливата си усмивка, но Кортес продължаваше. — Ти умееш да се харесваш на хората. Аз имам опит с камерата, но не съм толкова добър в личен контакт, а там е твоята сила. Имаш дарба в това отношение. А предстои да се изправим пред ужасни лични предизвикателства. Не всички хора ще ни разберат веднага. Бих искал да разчитам на твоя глас, за да ги успокоя.

— За какво всъщност говорим? — попита Ана и преглътна мъчително. Имаше усещането, че всеки миг ще ѝ разкрият някаква ужасяваща тайна. Кортес сияеше с увереността на искрено вярващ.

— Приближаваме портала — каза той. — Разполагаме с тайно оръжие и смятаме, че ще свърши работа.

— Не — заяви Ана и не можа да повярва на решителността в гласа си.

— Напротив. В този момент инженерите преустройват лазерния предавател на кораба в достатъчно мощно оръжие, за да разруши Пръстена.

— Нямах предвид това — поде Ана, но Кортес продължаваше да говори.

— Ние сме обречени, но можем да защитим тези, които оставихме оттатък. Да сложим край на най-голямата заплаха, която човечеството някога е познавало. Малка награда за…

— Не — повтори Ана, този път по-силно. — Нямате право да решавате заради всички тези хора. „Заради мен — добави мислено тя. — Не можеш да ми отнемеш жената и детето. Само защото се боиш.“

— Във време на големи опасности и жертви, в каквото се намираме, някой трябва да вземе трудни решения. Ашфорд го направи и аз го подкрепям. Сега нашата задача е да се погрижим хората да го разберат и да му окажат съдействие. Трябва да знаят, че жертвата им ще спаси милиардите, които оставихме зад нас.

— Не сме сигурни за това — възрази Ана.

— Тази станция вече стана причина за гибелта на стотици хора, може би на хиляди.

— Защото продължаваме да вземаме решения, без да знаем какви ще са последствията. Преследвахме кораба на Холдън през Пръстена, пратихме войници на станцията да го заловят, продължаваме да действаме без необходимата информация, а после, когато пострадахме, се гневим.

— Станцията ни избива. Със стотици.

— Ние сме като деца. — Ана се изправи и продължи да говори, надвесена над него. — Парят се на горещата печка, а след това смятат, че решението е да вдигнат печката във въздуха.

— Ерос… — припомни Кортес.

— Ние го направихме! А също и Ганимед, Феба, всичките! Ние сме виновни. Защото действаме, без да мислим, а ето че вие ми предлагате да го направим още веднъж. Съюзили сте се с тези глупави, жадни за насилие хора и се опитвате да се убедите, че глупостта и насилието ще решат проблема. Така вие също ставате глупак. Никога няма да ви помогна. Напротив, ще се боря с вас.

Кортес се изправи и повика хората, които чакаха отвън. Пръв влезе поясен с бронежилетка и пушка.

— И мен ли ще застреляте? — попита Ана почти презрително.

Кортес ѝ обърна гръб и я остави насаме с въоръжения мъж.

Ана изведнъж почувства, че краката ѝ изневеряват и се отпусна на стола. Преви се, сякаш я болеше стомахът, и си пое мъчително въздух. По някакво чудо не изгуби съзнание.

— Да не те е ударил? — попита зад нея Тили. Сложи ръка на рамото ѝ и я дръпна лекичко.

— Не — отвърна Ана. Което, поне физически, бе самата истина.

— О, Ани. Заловили са Клари. Не ми позволяват да говоря с нея. Не зная дали я държат за заложница, или…

Преди да разбере какво е станало, Ана скочи от стола и напусна тичешком палатката. Вероятно се бяха насочили към асансьора от едната страна на барабана, който свързваше тунелите с командната палуба и инженерния отсек. Отиваха право на мостика. Хора като Кортес и Ашфорд, хора, които искаха да си върнат властта, щяха да се качат на мостика. Тя се понесе към асансьора колкото ѝ позволяваха силите. От години не беше тичала. Няма как, когато живееш на един леден къс, зареян в космоса. Почти веднага се задъха, но продължи да тича, сподавяйки гаденето и растящата болка в ребрата.

Стигна асансьора, точно когато Кортес и неговата въоръжена банда се качваха в кабината. Клариса бе на опашката на групата, заобиколена от войници с брони. Докато вратата се затваряше, тя се усмихна на Ана и вдигна ръка да помаха.

След това изчезна.