20. Холдън

Вместо да го накарат да се успокои, седмиците и месеците на непрестанни интервюта бяха създали на Холдън нова самоличност. Друга негова версия, която се изправяше пред камерите и отговаряше на въпросите. Тя обясняваше неща и разказваше истории по начин, достатъчно забавен, за да задържи вниманието върху него. Не беше едно от нещата, за които би си помислил, че имат практическо приложение.

Още една изненада сред многото други.

— Това — рече Холдън и вдигна ръка към големия монитор на командното табло — наричаме бавна зона.

— Ужасно име — подхвърли Наоми. Тя също беше на мостика, но малко встрани и вън от обсега на камерите. — Бавна зона. Наистина ли?

— Имаш ли по-добро име? — попита я Моника. Тя прошепна нещо на Клип и той се премести малко наляво, а камерата го последва, описвайки дъга. Разкъсаните кръвоносни съдове в окото му бяха започнали да зарастват. Скоростната гонитба преди Пръстена се бе отразила зле на всички.

— Все още предпочитам названието на Алекс — отвърна Наоми.

— Небе на глухарчето? — изсумтя Моника. — Първо, само хората от Земята и Марс имат представа какво е глухарче. И второ, не, това звучи глупаво.

Холдън знаеше, че продължават да го снимат, затова само се усмихна и остави разговора да си върви. Ако трябваше да е честен, той също предпочиташе името, дадено от Алекс. Мястото, където се намираха, наистина изглеждаше като глухарче — небето бе изпълнено с крехки на вид структури, затворени в огромна сфера.

— Ще може ли да довършим това интервю? — попита Моника, без да поглежда към Наоми.

— Извинете, че ви прекъснах — каза Наоми, макар по нищо да не си личеше, че съжалява. Тя намигна на Холдън и той ѝ се ухили.

— И така, три… две… — Моника го посочи.

— Бавната зона, съдейки по сензорните данни, които успяхме да съберем, е с приблизителен диаметър един милион километра. — Холдън посочи тримерната симулация на екрана зад него. — Не се виждат звезди, така че е невъзможно да се локализира мястото. Границата се образува от хиляда триста седемдесет и три отделни пръстена, разположени равномерно из сферата. Досега единственият „отворен“ пръстен се оказа този, през който преминахме. Флотилиите, край които прелетяхме, все още могат да се видят от другата страна, макар че Пръстенът, изглежда, изкривява визуалната и сензорната информация и я прави ненадеждна.

Холдън чукна върху монитора и изображението в средата се увеличи.

— Наричаме това станцията на Пръстена поради липса на по-добър термин. На вид представлява твърда сфера от някакъв метал, с диаметър пет километра. Около нея се е оформил бавно въртящ се пръстен от други обекти, включително всички сонди, които изстреляхме в бавната зона, и поясният „Уай Кю“. Торпедото, което ни последва през Пръстена, се насочва към тази станция по траектория, от която съдим, че скоро ще се присъедини към пояса от космически отпадъци.

Ново почукване и централната сфера изпълни целия екран.

— Наричаме този участък „станция“ най-вече защото е разположен в средата на бавната зона и от този факт стигнахме до непотвърдения извод, че може би там се намират някакви системи за управление на порталите. По повърхността на станцията не се виждат никакви отвори. Нищо, което да прилича на шлюз, антена, сензори, каквото и да било. Само една голяма, сребристосиня сияеща топка.

Холдън изключи монитора и двамата оператори завъртяха камерите така, че да го поставят в центъра на техните обективи.

— Но най-интригуващият факт за бавната зона е този, който ѝ дава името — абсолютното ограничение на скоростта до шестстотин метра в секунда. Всеки обект над квантово ниво, който се движи по-бързо от тази скорост, бива прехванат от нещо като инерционно поглъщащо поле и след това придърпан встрани, за да се присъедини към отпадъците, кръжащи около централната станция. По наши предположения това е някакъв вид защитна система, която охранява станцията на Пръстена и самите портали. Светлината и радарните вълни все още се разпространяват нормално, но във вътрешността на бавната зона не съществува радиация, изградена от по-големи частици, като алфа и бета. Поне вън от този кораб. Каквото и да контролира скоростта тук, изглежда, се грижи само за външността на обектите, но не и за ставащото вътре. Извършихме скоростни радиационни и материални тестове вътре в кораба и поне засега всичко изглежда нормално. Но последната изстреляна от нас сонда бе прехваната мигновено от полето и в момента се носи бавно към пояса с отпадъци. Липсата на алфа и бета радиация ме кара да вярвам, че около станцията съществува разреден облак от свободни електрони и хелиеви ядра, който също е част от пояса с отпадъци.

— Бихте ли ни казали какви са плановете ви оттук нататък? — попита зад камерата Моника. Коен насочи микрофона си към нея, после обратно към Холдън.

— Нашият план е да останем неподвижни, да избягваме да привличаме вниманието на станцията и да продължим с изследванията на бавната зона с помощта на всички инструменти, с които разполагаме. Не можем да си тръгнем, докато не ремонтираме комуникационната система и не предадем на всички отвън, че ние не сме убийци психопати, твърдо решени да завоюват Пръстена за свои цели.

— Страхотно! — Моника вдигна палец. Клип и Окю се завъртяха, за да я вкарат в кадър. Заснеха командното табло, монитора зад Холдън, дори Наоми, която се изтягаше в своето противоускорително кресло. Тя се усмихна сладко и им помаха с ръка.

— Как сте всички след гонката? — попита Холдън, отново зърнал розовото петно в окото на Клип.

Коен се докосна по гърдите и направи болезнена гримаса.

— Едно от ребрата ми се мести напред-назад. Никога досега не съм бил на кораб, който маневрира толкова рязко. Това засили уважението ми към флота.

Холдън се оттласна от една подпора и се понесе бавно към Наоми.

— Като стана дума за флота — заговори той с нисък глас, — как върви ремонтът на комуникационната система? Нямам търпение да заявя на всички, че съм невинен, преди някой да открие начин да обърне онова летаргично торпедо към нас.

Тя издуха рязко въздуха от дробовете си и взе да си дърпа косата, както правеше, когато работеше над сложен проблем.

— Малкият Троянски кон, който непрестанно ни отнема контрола? Всеки път, когато го изтрия и рестартирам, той намира начин да се промъкне обратно. Успях да изолирам напълно комуникационната система от останалите бордови устройства и въпреки това той се завръща.

— А оръжията?

— Периодично преминават в режим на готовност, но не откриват огън.

— Значи трябва да съществува някаква връзка.

— Аха — кимна Наоми и зачака. Холдън я погледна сконфузено.

— Това не ти казва нещо, което вече не знаеш?

— Не ми казва.

Холдън се отпусна на креслото до нея и се закопча с колана. Опитваше се да изглежда спокоен, но истината бе, че колкото повече отлагаха възможността да опитат да се защитят, толкова нарастваше шансът някой да открие начин да разруши „Роси“ независимо от бавната зона. Фактът, че тъкмо Наоми не успяваше да реши проблема, само подсилваше тревогата му. Ако този, който бе заложил капана, е съумял да надхитри дори нея, значи наистина здравата бяха загазили.

— Какъв е следващият ход? — попита той, опитвайки се да скрие нетърпението в гласа си. Ала Наоми го долови.

— Мисля да престанем да упорстваме в тази посока — рече тя. — Накарах Алекс да направи ладарен оглед на всички останали пръстени, оформящи границите на бавната зона. За да провери дали някой се отличава от останалите. Пратих Еймъс да оправи светлините в носа. Няма какво друго да се прави и исках да ми се махне от главата, докато измисля някой друг начин да атакувам този проблем с комуникациите.

— Аз с какво бих могъл да помогна? — попита Холдън. Вече беше прегледал три пъти всички останали корабни системи в търсене на подозрителна за вирус програма. Не откри нищо и не знаеше с какво може да им бъде полезен.

— Ти вече ни помогна — отбеляза многозначително Наоми и кимна леко към Моника и екипа ѝ.

— Имам чувството, че за мен сте оставили чистенето на кенефа.

— О, моля те — ухили се Наоми. — Ти обичаш да си в центъра на вниманието.

Вратата на мостика се плъзна встрани и вътре пристъпи Еймъс.

— Мама му стара! — изруга той още преди вратата да се е върнала на мястото си.

— Какво има? — попита Холдън, но Еймъс продължаваше да псува.

— Когато свалих капака на електроразпределителното табло на носа, познайте какво намерих в обшивката на осветителното тяло, дето ни е източвало силиците.

Той хвърли нещо и Холдън едва успя да го улови, преди да го фрасне в лицето. Приличаше на малък предавател с клеми от едната страна. Той го подаде на Наоми и лицето ѝ потъмня от гняв.

— Това е — възкликна тя, пресегна се и го взе.

— Има си хас! — извика отново Еймъс. — Някой е скрил това нещо отпред и то зарежда гнусната си малка програмка всеки път, когато стартираме системите.

— Някой с достъп до носа на кораба — кимна Наоми и погледна към Холдън, но той вече разкопчаваше колана си.

— Носиш ли оръжие? — обърна се Холдън към Еймъс. Едрият механик извади от джоба си тежкокалибрения пистолет и го опря до бедрото си. В микрогравитацията откатът щеше да го отхвърли назад при стрелба, но сред стени и прегради това едва ли щеше да създаде проблем.

— Ей — провикна се Моника и лицето ѝ се изкриви от страх.

— Един от вас е хакнал комуникационната ни система — заяви Холдън. — Един от вас работи за този, който ни стори всичко това. Който и да е той, искам да си признае още сега.

— Забрави да ни заплашиш — отбеляза Коен със зло изражение.

— Не, не съм.

Наоми също бе разкопчала ремъците и се поклащаше до него. Тя чукна таблото и произнесе:

— Алекс, слез долу при нас.

— Вижте — заговори Моника успокоително. — Мисля, че правите грешка, като стоварвате вината върху нас. — Клип и Окю се преместиха зад нея и дръпнаха Коен с тях. Репортерският екип оформи малък кръг, с лица навън, несъзнателно образувайки защитен периметър. Беше се задействала програмата, заложена в хората още от времето на плейстоцена. Алекс се спусна от пилотската кабина и иначе веселото му лице сега изглеждаше сурово и непреклонно. Държеше в ръка тежък ключ.

— Кажете ми кой го е направил — продължи Холдън. — Кълна се във всичко свято, че ще изхвърля навън целия ви проклет екип, ако не науча кой е виновен.

— Не сме ние — оправдаваше се Моника и посивялото ѝ от страх лице изглеждаше състарено и изморено.

— Не на нас тия — озъби се Еймъс и насочи оръжието към тях. — Ей сега ще дръпна един от тия негодници и ще го тикна в шлюза. Дори само един от тях да е виновен, съществува двайсет и пет процентова вероятност да го уцеля. С втория вече ще е трийсет и три, после минаваме на петдесет и накрая очистваме кораба.

Холдън не беше съгласен с този подход, но и не възрази срещу него. Нека се поизпотят.

— По дяволите — изруга Коен. — Едва ли има значение, ако ви кажа, че ме прецакаха също както и вас, нали?

Очите на Моника се разшириха. Окю и Клип се обърнаха и се облещиха в слепеца.

— Ти? — изненада се Холдън. Слепецът беше последният човек, когото би набедил.

— Платиха ми да вмъкна това нещо на кораба — продължи Коен и напусна отбранителния кръг, като се приближи до Холдън. Застана встрани от хората си, та ако се случи нещо, да не пострадат и те. Холдън неволно изпита уважение към него за тази постъпка. — Нямах представа какво ще стане. Предположих, че някой иска да следи комуникациите ви, нищо повече. Когато се излъчи онова съобщение и изстреляха ракетата, бях не по-малко изненадан от всички ви. А и животът ми е изложен на риск както вашите.

— Шибаняк мръсен — процеди Еймъс, този път с малко по-спокоен тон. Холдън обаче го познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че ядосаният Еймъс съвсем не е толкова опасен, колкото спокойният. — Може да съм си мислил, че ще ми е трудно да изхвърля слепец в космоса, ама сега ми се чини, че хич няма да е така.

— Още не — спря го Холдън. — Кой ти плати да го направиш? Излъжеш ли ме, пускам Еймъс.

Коен вдигна две ръце в знак, че се предава.

— Ей, ваш съм, шефе. Знам, че животът ми виси на косъм. Няма никаква причина да не съм искрен.

— Ами говори тогава!

— Срещнах я само веднъж — продължи Коен. — Млада жена. С приятен глас. Имаше доста пари. Помоли ме да сложа това нещо. Рекох ѝ: „Защо не, качи ме на кораба, останалото е моя работа“. В следващия момент Моника вече бе получила разпореждане да направи филм за вас и Пръстена. Проклет да съм, ако знам как го е постигнала онази.

— Кучи син — озъби му се Моника, която очевидно бе не по-малко изненадана от останалите. Кой знае защо Холдън се почувства малко по-добре от това.

— И коя беше тази млада жена с парите? — попита Холдън. Еймъс не помръдна, но все още бе насочил оръжието към групата. В гласа на Коен не се долавяше и намек за уклончивост. Той знаеше, че животът му зависи от това.

— Не знам името ѝ, но мога да я нарисувам доста добре.

— Направи го — подкани Холдън. Коен извика моделиращия софтуер на големия монитор. През следващите минути на екрана постепенно се оформи женски образ. Беше едноцветен, разбира се, и косата бе като отлята, а не се състоеше от отделни кичури. Но когато Коен приключи, Холдън нямаше съмнение кого вижда. Изглеждаше променена, но не чак толкова, та да не познае едно мъртво момиче.

Джули Мао.

* * *

На кораба цареше тишина. Моника и двамата ѝ помощници отново бяха ограничени в пределите на пасажерските помещения и последния път, когато ги провери, те седяха в камбуза, но не разговаряха. Предателството на Коен бе удар за всички и те все още не можеха да го преодолеят. Самият Коен бе в шлюза. Това бе единственото място, наподобяващо килия. Холдън можеше само да се надява, че слепецът няма да изпадне в паника.

Алекс се бе върнал в пилотската кабина. След като затвори Коен в шлюза, Еймъс се бе измъкнал тихомълком. От всички тях механикът бе приел предателството най-тежко. Холдън знаеше, че животът на Коен зависи от това дали Еймъс ще успее да понесе случилото се. Ако решеше да направи нещо, Холдън нямаше да може да го спре, но не смяташе дори да опитва.

И така двамата с Наоми останаха сами на мостика. Тя извършваше последни настройки на комуникационната система, преди да я пусне. След като демонтираха устройството на Коен, бяха успели да я стартират, без вирусът да я хакне.

Наоми очевидно очакваше той да заговори. Но Холдън нямаше представа какво да каже. Вече година Милър бе смущаващ призрак, който се появяваше хаотично и говореше неразбрано. Сега всичко, което Милър бе казал, като че придобиваше смисъл и се превръщаше в черно предзнаменование.

Джули Мао се бе присъединила към играта.

По някакъв начин, докато Милър бе преследвал Холдън из Слънчевата система, протомулекулата бе използвала Джули, следвайки собствените си потайни планове. Джули бе причината за марсианското съдебно преследване, лишило го безопасен пристан и работа. Тя бе уредила на кораба да се настани репортерски екип, който да го изпрати при Пръстена. А сега изглежда тя стоеше зад предателството, което на практика го бе принудило да премине през Пръстена, за да остане жив. Призрачната Джули не приличаше на неговия Милър. Тя действаше със съвсем конкретна мисъл. Имаше достъп до финансови средства и влиятелни връзки. Единственото общо с Милър бе интересът им към него. И ако това бе истина, следователно всичко извършено от нея бе следвало съвсем определена цел.

Да го доведе тук. Да го принуди да премине през Пръстена.

Тръпки преминаха по гърба му и го накараха да настръхне. Той се наведе над най-близкия пулт и включи външните телескопи. Нямаше нищо в това лишено от звезди пространство с изключение на неактивните пръстени и огромната синкава топка в средата. Пред погледа му изплува ракетата, която ги бе последвала през портала и се бе присъединила към бавно въртящия се куп от отломъци около станцията.

Сякаш станцията заявяваше: „В края на краищата всичко идва при мен“.

— Трябва да ида там — произнесе той на глас в мига, когато тази мисъл изплува в съзнанието му.

— Къде? — попита Наоми и вдигна глава от компютъра. Облекчението, което се изписа на лицето ѝ, след като най-сетне бе казал нещо, нямаше да продължи дълго. И от това го заболя.

— На станцията. Или каквото е там. Трябва да отида.

— Не, няма да отидеш.

— Всичко, което се случи през изминалата година, целеше да ме доведе тук. — Холдън потърка лицето си с две ръце, за да прикрие от Наоми напрегнатия си, изучаващ поглед. — А това е единственият обект тук. Няма нищо друго. Нито други отворени портали, нито планети или кораби. Нищичко.

— Джим — заговори тя и в гласа ѝ се долови тревога. — Тази твоя история, дето винаги ти си този, който трябва…

— Никога няма да разбера защо протомолекулата ми говори, докато не отида там да се изправя лице в лице с нея.

— Ерос, Ганимед, „Агата Кинг“ — продължи Наоми. — Всеки път вярваше, че трябва да отидеш.

Холдън спря да разтърква лицето си и я погледна. Тя отвърна на погледа му, красива, ядосана и тъжна. Усетил, че гърлото му ще се свие, той побърза да каже:

— Греша ли? Кажи ми, че греша, и ще помислим за нещо друго. Кажи ми, че всичко, което се случи, може да означава нещо друго, но аз просто не го виждам.

— Не — произнесе тя, като този път говореше за съвсем друго.

— Добре — въздъхна той. — Добре тогава.

— Взе да ми омръзва аз да съм тази, която все остава.

— Този път няма да останеш — отвърна Холдън. — Ще помогнеш на екипажа да оцелее, докато аз върша нещо наистина глупаво. Затова сме такъв невероятен екип. Сега ти си капитанът.

— Това е гадна работа и ти го знаеш.

Загрузка...