47. Холдън

Пред него се простираше асансьорната шахта, която следваше от външната страна двукилометровата стена на барабанния сектор. След като Наоми си бе възвърнала част от контрола върху кораба, повечето спомагателни системи бяха изключени или бе рисковано да се използват. Главният асансьор бе блокиран някъде по средата на шахтата. Имаше и втора асансьора кабина, в помещение близо до горния край, но тя можеше да се активира само след като основната кабина бъде демонтирана от релсите. Така че вместо да се повозят три-четири минути в пълен комфорт, пътят към мостика се превръщаше в двукилометров безтегловен полет през вакуум и с надвиснала отгоре метална кутия, блокираща достъпа към горния край.

Можеше да е и по-лошо. Доколкото Наоми успя да прецени, докато преглеждаше подаваната от охранителните камери картина, явно Ашфорд не очакваше някой да се приближи до мостика по този път. Беше се окопал отвъд транзитния пункт веднага след като получи сведения за атаката на инженерния отсек. Но в момента нямаше никакви сили в близост до шахтата.

Бика го бе предупредил, че Ашфорд може и да е по-изгубил здрав разсъдък заради напрежението, на което е подложен, но в никакъв случай не е глупак. Той имаше доста успешна кариера като капитан на СВП и вероятно това бе причината Фред Джонсън да спре избора си на него. Холдън не биваше да разчита, че капитанът ще допусне някоя грешка, с която да улесни действията им. Но ако Наоми успее да овладее положението в инженерния отсек, това няма да има особено значение. По времето, когато стигнат мостика, там всички ще спят сладко.

Холдън бе пуснал Радио „Свободна бавна зона“ на слушалките в шлема. Ана и Моника все още обясняваха на флотилията необходимостта от преустановяване на енергийните емисии и от време на време между гласовете им се прокрадваха изстрели. Толкова по-странно звучеше сравнително спокойният глас на Ана. Холдън не можеше да не се възхити и на професионализма на Моника. И поне до момента звукът от стрелбата бе доста тих. Еймъс вероятно скучаеше.

Засега всичко вървеше според предварителния план. Мисъл, която кой знае защо само породи нови опасения в душата му.

Без предупреждение аварийното осветление в шахтата внезапно угасна. Холдън включи светлините на скафандъра, но не забави темпа на изкачване. Хвърляше странна удвоена сянка върху стената, където попадаше светлината от скафандъра на Корин.

— Не съм сигурен дали това означава, че печелим или че губим — промърмори той, колкото да каже нещо.

— Виждам кабината — изсумтя в отговор Корин.

Холдън изви глава нагоре. Дъното на асансьорната кабина бе на стотина метра над тях.

— Там би трябвало да има сервизен люк, който да отворим.

Корин бръкна в торбата, която носеше през рамо, порови вътре и извади малка плазмена резачка.

Холдън завъртя тяло, за да удари с крака дъното на кабината, после включи магнитните подметки. Извървя разстоянието до люка и опита да го отвори, но както предполагаха, той бе заключен отвътре. Без да чака разрешение, Корин се зае да го обработва с резачката.

— Господин Бака, чувате ли ме? — попита Холдън на уговорения канал.

— Проблеми?

— В момента режем люка с резачката. Исках да проверя връзката.

— Всичко е наред — отвърна Бика. — Държим под контрол всички важни системи на кораба, успяхме да изключим лазера и работим по спирането на реактора.

— Все ми се струва, че сме пропуснали нещо — призна Холдън. Резачката на Корин угасна, тя изруга под нос и бръкна в торбата за нова батерия.

— Наоми не може да се добере до системите на мостика. Успели са да ги изолират напълно, а това означава, че май няма да можем да им пуснем приспивен газ.

С други думи, двамата с Корин трябваше да си пробият път с бой срещу поне петнайсет от хората на Ашфорд. През тясната врата и по един дълъг коридор без никакво прикритие. В сравнение с това проникването им в инженерния отсек щеше да е като разходка в парка.

— Двамата няма да се справим — посочи Холдън. — Няма начин.

Корин, която ги слушаше по радиото, вдигна глава. Тя удари с ръкавица люка и отрязаното парче падна навътре. Краищата му все още светеха в червено. Не влезе, а остана на място в очакване да приключи разговорът му с Бика. Лицето ѝ бе безизразно.

— Ще ви пратим подкрепление, така че останете при люка и чакайте… — Бика млъкна и Холдън го чу да разговаря с някого, но твърде тихо, за да може да разбере думите. Изглежда, говореше с Наоми.

— Какво става? — подкани го Холдън, но Бика не отговори. Разговорът от другата страна продължи няколко минути и ставаше все по-оживен. Отговорите на Бика бяха твърде накъсани и кратки, за да схване Холдън нещо. Той чакаше нетърпеливо.

— Добре, нов проблем — обади се най-сетне Бика.

— По-голям от този, че не можем да проникнем на мостика, без да ни видят сметката?

— Да — отвърна кратко Бика и Холдън усети, че сърцето му се свива. — Наоми е видяла нещо на една охранителна камера в коридора пред мостика, която те, изглежда, не са забелязали. Четирима души с бойни скафандри току-що са напуснали мостика. Това са броните, които конфискувахме от марсианските космопехотинци. Няма начин да ги проследим, но се досещаме накъде са се отправили.

Имаше само едно място, където Ашфорд би пратил най-добрата си част. В инженерния отсек.

— Изчезвайте веднага — извика той и гласът му издаде нарастващата паника. — Махайте се незабавно!

Бика се разсмя. Но смехът не прозвуча кой знае колко уверено.

— О, приятелю, това ще е проблем за теб, преди да стане за нас.

Холдън чакаше. Корин сви рамене и се пъхна през отвора. Нямаше нужда да реже повече. Ключалката беше от другата страна.

— Има само три начина да стигнат до нас — продължи Бика. — Може да слязат през барабана, но там ще стане истинска касапница. Служебният коридор от другата страна е недостъпен, докато барабанът се върти. Така остава само един път към главата на чудовището.

— Право през нас — досети се Холдън.

— Аха. Така че, нали се досещаш? Мисията ви току-що претърпя промени.

— Отлагаме финала?

— Нека се надяваме, че ако спечелим малко време, Наоми ще успее да се справи. Трябва да се постараеш да ѝ го набавиш.

— Ей, човече — подхвърли Холдън. — Тук сме само двама, с един автомат и чифт пистолети. Тези хора са с бойни разузнавателни скафандри. Виждал съм какво могат такива чудесии. Няма да успеем да ги забавим и за секунда. Ще бъдем облак червен прах, през който те ще преминат, без да си губят времето.

— Не бързай толкова. Не съм идиот. Извадих всички муниции от тези скафандри и за всеки случай махнах и затворите на оръжията им.

— Това е добра новина, но какво ще им попречи да ни разчленят с голи ръце?

— Вярно е — призна Бика. — Затова, ако можете, не им позволявайте да ви хващат. Гледайте да спечелите колкото се може повече време. Край на връзката.

Холдън погледна към Корин, която на свой ред го гледаше със същото безизразно лице. Сърцето му блъскаше три пъти по-бързо. Сякаш току-що се бе събудил в една друга, изпълнена с болка реалност.

Този път щеше да умре.

— Трябва да удържим тази позиция на живот и смърт.

— Какво пък, мястото е не по-малко подходящо от всяко друго. — Тя посочи кабината. — Ще използваме горния люк за прикритие, те ще се спуснат без собствено прикритие, а без оръжие, ще трябва да се приближат, за да ни направят нещо. Можем да ги засипем с куршуми, преди да ни стигнат.

— Корин — спря я Холдън. — Виждала ли си някога тези скафандри в действие?

— Не. Това променя ли необходимостта да сме тук?

Той се поколеба.

— Не, разбира се — призна. — Предполагам, че не я променя. — Свали автомата от рамото си и го остави да се рее до него. Провери мунициите. Разполагаше с шест пълнителя, подредени в патрондаша.

Не им оставаше друго, освен да чакат.

Корин си избра място под люка, където можеше да се запъне с крак в близката скоба. Нагласи се там и огледа асансьорната шахта през прицела. Холдън се опита да стори същото, но бе твърде неспокоен, за да стои на едно място.

— Наоми? — повика той в микрофона.

— Тук съм — обади се тя след няколко секунди.

Холдън понечи да каже нещо, сетне се отказа. Идваха му наум само баналности. Готвеше се да ѝ каже, че я обича от мига, когато я е срещнал, но щеше да прозвучи нелепо.

Истината бе, че почти не бе ѝ обърнал внимание при първата им среща. Тя беше висок и мършав инженер. Когато се опознаха по-добре, се превърна във висок, мършав и гениален инженер, но това бе всичко. Ако трябваше да бъде честен, почти не си спомняше онази жена от „Кентърбъри“.

Всеки бе изгубил по нещо, откакто в техния свят се появи протомолекулата. Човешкият род като цяло изгуби чувството за собствена значимост. Важното си място в универсалния план на еволюцията.

Холдън бе изгубил увереността си.

Когато си спомняше за човека, който беше преди гибелта на „Кентърбъри“, виждаше една личност, изпълнена с праведна увереност. Правото е право, кривото — криво, прокарваш черта и всичко е наред. Времето, прекарано с Милър, го лиши от това. Времето, прекарано с Фред Джонсън, не му върна увереността, само довърши започнатия процес. Празното място бе заето от нарастващ нихилизъм. Чувството, че протомолекулата е повредила човечеството по начин, който не може да бъде поправен. Сякаш някой им бе произнесъл смъртна присъда и оставаше само да чакат изпълнението ѝ. А междувременно да се мятат и да ритат безполезно.

Странно, но тъкмо Милър бе успял да му върне изгубената целенасоченост. Или създанието, което се представяше за Милър. Не си спомняше добре онази своя версия, която знаеше къде да прокарва линиите. Вече не беше така сигурен в каквото и да било. Но каквото и да бе отишло на Венера и да бе построило Пръстена, същото бе създало и Милър.

И то искаше да разговаря. С него.

На пръв поглед нищо особено. Защото на новия Милър не му се разбираше много. Той следваше свой план, но го държеше в тайна. Протомолекулата, изглежда, не съжаляваше за хаоса и смъртта, която бе причинила.

Но поне искаше да разговаря. Да разговаря с него. Холдън осъзна, че това е спасителното въже. Може би имаше някакъв начин да се измъкнат от този хаос. Дали той няма да е този, който ще намери спасителния изход? Даваше си сметка, че подобни мисли само подхранват себелюбието и арогантността му, но това бе по-добре, отколкото отчаяние.

А ето че сега, когато най-сетне бе зърнал светлинка на хоризонта, му предстоеше да бъде убит заради друго човешко същество, което имаше повече власт, отколкото здрав разсъдък. Не беше честно. Искаше да живее, за да види как човечеството ще се върне на верния път. Да бъде част от този процес. За пръв път от много време насам вярваше, че може пак да стане човекът, който променя важни неща в живота на всички.

И искаше да го обясни на Наоми. Да ѝ каже, че се превръща в по-добър човек. Такъв, какъвто го е видяла в началото. Човек, който я заслужава.

— Харесвам те — рече вместо всичко това.

— Джим — отвърна тя след няколко секунди. Гласът ѝ бе дрезгав.

— Наслаждавах се на компанията ти от мига, когато се запознахме. Дори когато беше само инженер и мой колега — пак ми беше особено приятно.

Известно време се чуваше само тихият пукот на радиовръзката. Холдън си представяше как Наоми навежда глава и косата пада пред лицето ѝ, както правеше, когато е емоционално объркана. Разбира се, това беше глупаво. Без гравитация косата ѝ не би паднала. Но представата го накара да се усмихне.

— Благодаря ти — добави той. — Благодаря ти за всичко.

— Обичам те, Джим — рече тя простичко. Холдън усети, че тялото му се отпуска и че вече не се страхува. Една чудесна жена го обичаше. Това бе много повече, отколкото други получаваха през целия си живот.

Чу се тих скърцащ звук, който бързо прерасна във вой. В началото Холдън си помисли, че Наоми вика в микрофона. Готвеше се да започне да я успокоява, когато осъзна, че усеща с краката си вибрация. Звукът не идваше по радиото. Предаваше се през обувките му от вратите на асансьора. Целият кораб вибрираше.

Холдън опря шлем на стената, за да чува по-добре, и викът на кораба се оказа оглушаващ. След една безкрайна минута той спря с раздиращ слуха тътнеж. Последва тишина.

— Какво беше това, мамка му? — попита задъхано Корин.

— Наоми? Бака? Има ли някой на връзка? — извика Холдън, уверен, че нещо е разкъсало кораба.

— Да, тук сме — отвърна Бика.

— Какво… — поде Холдън.

— Промяна в мисията — продължи Бика. — Този звук беше от спирачките на барабана. Катастрофална промяна на инерцията. В момента всички, които са в барабана, са били запокитени долу.

— Защо им е да го правят? Само за да спрат предаването?

— Не — отвърна Бика с уморена въздишка. — Вероятно мислят, че сме се укрепили в шахтата на асансьора и идват по другия път.

— Връщаме се веднага — рече Холдън и махна на Корин да го последва.

— Не разрешавам — отсече Бика. — Ако успеят да включат отново лазера, докато Ашфорд е на контролното табло, ще изгубим всичко.

— Тогава какво? Да се качим горе на мостика и да застреляме всички, докато техните хора проникват в инженерния и ви избиват до крак?

Бика въздъхна още по-уморено.

— Именно.

Загрузка...