Вратата на Абадон

34. Клариса

Дойдоха пазачите, раздадоха миниатюрни порции протеин и бутилки с вода и изведоха затворниците на разходка под дулата на извадени пистолети. След това ги прибраха обратно. През повечето време Клариса лежеше на пода, протягаше се, тананикаше стари песни или рисуваше с нокти по кожата си — дълги, бели драскотини. Скуката би могла да я смаже, ако я усещаше, но тя сякаш бе изгубила всякаква връзка с хода на времето.

Плачеше само когато се сещаше за Рен или си спомняше за баща си. Ако очакваше нещо, това бе ново посещение на Тили или на нейната мистериозна приятелка.

Жената дойде първа и Клариса я позна. Със спусната коса, благодарение на изкуствената гравитация, лицето ѝ изглеждаше по-меко, но очите не можеха да бъдат забравени. Беше жената от столовата на „Принц Томас“. И после на „Росинант“. Ана. Тя каза на Наоми, че името ѝ е Ана.

Още един човек, когото Клариса се бе опитала да убие.

— Имам разрешение да разговарям с нея — заяви Ана. Пазачът — едър мъжага с покрито с белези ръце — кръстоса ръце.

— Ами тя е тук, говорете.

— В никакъв случай — заяви Ана. — Това е личен разговор. Не мога да позволя да присъстват и други хора.

— Няма къде другаде да разговаряте — възрази пазачът. — Имате ли представа колко души е убила? Снабдена е с импланти. Опасна е.

— Тя знае — намеси се Клариса и Ана ѝ се усмихна, сякаш двете споделяха неразбираема за другите шега. Момичето почувства надигащото се дълбоко в нея безпокойство. Имаше нещо заплашително в тази жена, която тя бе нападнала, а сега се държеше, сякаш двете са водили само дружески разговор. Клариса се зачуди дали изобщо би желала да разговаря с нея.

— Това е риск, който съм готова да поема — каза Ана. — Не можете ли да ни намерите някое място? Стая за разпити или разговори? Сигурно имате нещо подобно?

Пазачът продължаваше да стои неподвижно.

— Няма да стане, докато не загасне слънцето — отвърна той. — Тази врата остава заключена.

— Аз не възразявам — намеси се отново Клариса.

— Аз пък възразявам — изтъкна Ана. — Защото съм неин свещеник и нещата, които ще обсъждаме, са от лично естество. Ако обичате, отворете вратата и ни отведете някъде, където ще можем да разговаряме.

— Направи го — обади се капитанът в далечната килия. Ашфорд. Така се казваше. — Всичко е наред. Може да ги затвориш в хладилното помещение. Заключва се отвън.

— И след това ще си имаме мъртъв проповедник, а?

— Мисля, че няма такава опасност — отбеляза Ана.

— Значи вярвате във вакуумните феи — промърмори недоволно пазачът, но отключи вратата на килията. Перилата се завъртяха встрани. Клариса се поколеба. Виждаше лицето на капитан Ашфорд в килията зад пазача и Ана. Определено се нуждаеше от бръснене и изглежда, бе плакал. За един кратък миг Клариса стисна решетките, сякаш държеше да остане зад тях.

— Всичко е наред — успокои я Ана.

Момичето пусна решетките и пристъпи отвън. Пазачът измъкна пистолета и го опря в тила ѝ. Ана се намуси. Ашфорд не сваляше очи от тях.

— Необходимо ли е? — попита духовницата.

— Импланти — припомни пазачът и сръчка Клариса да върви. Тя пристъпи.

Хладилната камера бе по-просторна и по-топла от камбуза на „Церизиер“. По стените, пода и тавана имаше метални ленти с улеи на всеки няколко сантиметра, на които да се монтират допълнителни прегради. Логично бе отделенията за животни да са разположени в близост до кланицата. Ослепително бяла луминесцентна светлина озаряваше цялото помещение.

— Връщам се след петнайсет минути — предупреди пазачът, след като изтика затворничката вътре. — Ако забележа нещо нередно, ще те застрелям — предупреди я той.

— Благодаря, че ни осигурихте възможност да разговаряме насаме — рече Ана и последва Клариса вътре. Вратата се затвори. Ключалката изщрака като резе на портата на ада. Светлините трепнаха и Клариса си помисли: „Не е трябвало да свързват заключващия магнит в същата верига, на която е контролното табло“. Но това бе спомен от един друг живот.

Ана пое бавно дъх и протегна ръка.

— Вече сме се срещали — поде тя. — Но нямахме възможност да се запознаем. Аз съм Ана.

Възпитанието си каза думата и Клариса протегна ръка преди още да осъзнае какво прави. Пръстите на другата жена бяха топли.

— Мой свещеник? — попита Клариса.

— Съжалявам, че го казах — отвърна Ана. — Но се ядосах на упорството на пазача и търсех с какво да го притисна.

— Хората вършат и по-лоши неща. Когато са разгневени.

Клариса пусна ръката на Ана.

— Аз съм приятелка на Тили. Тя ми помогна, след като корабът претърпя авария. Пострадах сериозно и не можех да разсъждавам трезво и тя ми се притече на помощ — обясни Ана.

— Доста я бива за тези неща.

— Тя познава сестра ти. И баща ти. Цялото семейство. — Ана стисна нетърпеливо устни. — Трябваше да ни осигурят столове. Сякаш стоя на спирка на автобус.

Тя си пое бавно въздух и седна в средата на помещението, кръстосала крака. Потупа металния под до себе си. Клариса се поколеба, но се наведе и също седна. Имаше странното усещане, че е едва на пет години и седи на пода на детската градина.

— Така е по-добре — кимна духовницата. — И тъй, Тили ми разказа за теб. Тя е разтревожена.

Клариса наклони глава. Имаше желание да говори, но не знаеше какво да каже. Ана почака малко и продължи:

— Аз също се безпокоях за теб.

— Защо?

Очите на Ана се замъглиха. За един миг изглеждаше сякаш води вътрешен разговор. Но само за кратко. Тя се наведе напред и опря длани.

— Не ти помогнах първия път. Видях те малко преди да бъде взривен „Сенг Ун“. Точно преди да задействаш бомбата.

— Бездруго беше твърде късно — отвърна Клариса. Рен вече беше мъртъв. — Не можеше да попречиш.

— Права си. Но не по тази причина съм тук. Аз също… изгубих някого. Когато всички кораби спряха… изгубих някого.

— Някой, на когото държиш — кимна Клариса. — Някой, когото си обичала.

— Някой, когото едва познавах, но въпреки това ми е мъчно за него. Освен това се изплаших от теб. Но след като Тили ми разказа доста за живота ти, преодолях част от страховете.

— Не всичките?

— Не. Не всичките.

Нещо дълбоко във вътрешността на кораба избумтя и стените около тях се разтърсиха сякаш някой бе дръпнал гигантска камбана.

— Бих могла да те убия — отбеляза спокойно Клариса. — Преди да отворят вратата.

— Зная. Видях.

— Значи очакваш от мен изповед?

— Ако си готова да споделиш с мен.

— Аз го направих — рече Клариса. — Аз саботирах „Росинант“ и „Сенг Ун“. Аз убих Рен. Убих и няколко души на Земята. Излъгах коя съм. Извърших всичко това. Аз съм престъпник.

— Добре.

— Приключихме ли?

Ана се почеса по носа и въздъхна.

— Дойдох тук, при Пръстена, въпреки че това бе тежък удар за моята спътница в живота. Макар да означаваше, че няма да видя бебето си дълги месеци. Казах си, че мястото ми е тук. Да помогна на хората да се справят с този проблем, да преодолеят страховете си. Ти дойде… за да спасиш баща си. Да го оневиниш.

— Така ли ти каза Тили?

— Не с толкова уравновесен език.

Клариса се разсмя. Всичко, което можеше да каже, ѝ се струваше наивно. Нещо повече — глупаво. „Джим Холдън разруши семейството ми“ или „Исках баща ми да се гордее с мен“, или „Сгреших“.

— Направих каквото съм смятала за правилно — тросна се тя. — Кажи им го. На онези от охраната. Кажи им, че съм признала всичко.

— Ще го направя. Ще им кажа.

— Направих го. Исках да го направя.

— Защо се опита да убиеш Наоми?

— Исках да ги убия всичките. — Клариса произнасяше бавно и мъчително всяка дума, сякаш беше твърде голяма, за да излезе от гърлото ѝ. — Те бяха част от него, а аз държах да го няма. Просто да не съществува повече. Исках всички да разберат, че е лош човек.

— Все още ли го искаш?

— Не ме интересува — отвърна Клариса. — Можеш да им кажеш.

— А Наоми? Сега отивам при нея. Има ли нещо, което искаш да ѝ предам?

Клариса си припомни лицето на онази жена, подпухнало, окървавено. Тя стисна ръка и сякаш усети ръкавицата на механобота върху пръстите си. Нямаше да е никак трудно да ѝ прекърши врата, все едно да пречупи перце. Спомняше си, че се бе поколебала.

— Кажи ѝ, че се надявам да се оправи скоро.

— Наистина ли се надяваш това да стане?

— Или пък просто се опитвам да бъда любезна? Кажи ѝ каквото искаш. Не ме е грижа.

— Добре — кимна Анита. — Мога ли да те попитам нещо?

— Бих ли могла да те спра?

— Да.

Тишината продължи не повече от три поемания на дъх.

— Питай.

— Искаш ли да получиш изкупление?

— Не вярвам в Бог.

— Искаш ли да получиш изкупление от нещо друго, освен Бог? Ако има прошка за теб, готова ли си да я приемеш?

Клариса усети, че дълбоко в нея се надига гняв. Устните ѝ се извиха в хищна гримаса. За първи път, откакто се бе опитала да разбие вратата на онзи шкаф на „Росинант“ с юмруци, тя си припомни какво е да изпитваш гняв. И колко може да е силен.

— Защо трябва да ми се прощава каквото и да било? Аз го направих. Това е всичко.

— Но ако…

— Що за правосъдие ще е това? Да, Клариса, ти уби Рен, но след като съжаляваш, значи всичко е наред. Ако това е начинът, по който действа вашият Бог, тогава майната му!

Вратата на хладилното издрънча. Клариса вдигна изненадано глава, сетне осъзна, че са чули вика ѝ. Идваха да спасят проповедника. Тя стисна ръцете си в юмруци и сведе поглед към тях. Щяха да я върнат обратно в килията. Усещаше с всяка фибра на тялото си колко малко го иска.

— Всичко е наред — каза успокоително Ана, когато се появи пазачът с насочено към Клариса оръжие. — Добре сме.

— Да бе — изсумтя мъжът. Не сваляше поглед от Клариса. Беше изплашен. — Времето ви изтече. Срещата приключи.

Ана погледна момичето и на лицето ѝ се изписа отчаяние. Не заради нея, а заради положението, в което се намираха. Дори Клариса почувства съжаление.

— Бих искала пак да си поговорим — предложи Ана. — Ако нямаш нищо против.

— Знаеш къде живея — сви рамене Клариса. — Не излизам много.