Вратата на Абадон

27. Мелба

Мракът бе красив и сюрреалистичен. Корабите на флотилията, събрани заедно от тайнствената сила на станцията, се намираха съвсем близо един до друг — толкова близо, колкото никога преди, когато са били под човешки контрол. Единствените светлини идваха от задействалите се външни системи за поддръжка и от зловещото сияние на самата станция. Беше като да преминаваш през гробище на Луната. Поясът от кораби и отломки сияеше като блещукаща небесна дъга пред и зад нея, сякаш всяка избрана от Мелба посока щеше да повежда от мястото, където се намираше сега.

Реактивният скафандър разполагаше с ограничен запас от гориво и тя искаше да го запази за момента на своето отстъпление. Ето защо се наложи да трополи с тежките магнитни обувки по обшивката на „Принц“, докато стигне ръба, и едва тогава се изстреля в пространството между корабите, прицелена право в марсианския снабдителен кораб. Полумеханоботът и системата за аварийно отваряне на шлюзове тежаха общо петдесет килограма, ала след набиране на нужната скорост бяха почти толкова лишени от тежест, колкото и тя. Мелба си даваше сметка, че това е само илюзия, но в безвремието на полета между „Принц Томас“ и „Росинант“ всички досегашни тревоги внезапно изгубиха смисъл.

Скафандърът бе оборудван с най-обикновен лицев дисплей, който очертаваше „Росинант“ с тънка зелена линия. Не беше най-близкият кораб. Пътешествието до него щеше да отнеме часове, но това не я безпокоеше. И той бе попаднал в капана като всички останали. Нямаше къде да избяга.

Докато си представяше пристигането си там, тя започна тихичко да си тананика. Остави се да повярва, че когато се появи на борда, Джим Холдън вече ще се е върнал от станцията. Представяше си как се нахвърля гневно върху нея, докато тя разрушава кораба му. Как плаче, как я моли за прошка, с изпълнени с отчаяние очи, а тя му отказва. Това бяха красиви мечти и те ѝ помагаха да забрави кръвта и ужасите от изминалите дни. Не само катастрофата на „Принц“, но и всичко останало — Рен, баща ѝ, Джули. Бледосиньото сияние на станцията-луна ѝ напомняше за дома, а предстоящото насилие — за обещание, което най-сетне ще изпълни.

Ако имаше друга част от нея, онази старата Клариса, която все още не бе напълно променена и бе на различно мнение, тя бе достатъчно дребна, за да я пренебрегне.

Разбира се, беше напълно възможно те всички да са вече мъртви. Катастрофата навярно ги е ударила също толкова силно, колкото и „Принц Томас“ или който и да било от корабите. Екипажът на Холдън можеше вече да е само купчина студена плът, очакваща я да се появи на борда и да разпали погребалната клада. В това, помисли си тя, също имаше някаква скрита красота. Мелба претичваше по корпусите на корабите и скачаше от един на друг като импулс, пресичащ синапс. Като лоша идея, възникнала в масивен, озарен от лунна светлина ум.

Въздухът в скафандъра миришеше на стара пластмаса и на собствената ѝ пот. Сблъсъкът на магнитите обувки с корпусите се предаваше като вибрация нагоре по краката, следван малко след това от придърпването при отскока. След по-малко от час пред нея изплува и започна да се увеличава призрачният образ на „Росинант“.

Познаваше кораба като дланта си. Беше изучавала разположението му седмици наред. Марсианска корвета, първоначално назначена за ескорт на обречения „Донагър“. Входните точки бяха въздушният шлюз зад мостика, задните врати на хангара и сервизният коридор, който преминаваше под реактора. Ако реакторът все още работеше, този коридор щеше да е затворен. Програмата за контрол на предния шлюз със сигурност е била променена, след като корабът е попаднал в ръцете на Холдън. Само глупак не би сменил настройките, а Мелба отказваше да повярва, че баща ѝ е бил съсипан от глупак. Според архивите за техническо обслужване и ремонт вратите на товарния хангар са били разбивани и ремонтирани. Ремонтите винаги водеха до отслабване на първоначалната структура. Така че не беше трудно да направи избор.

Хангарът бе в далечния край на кораба, скрит в сянка от корпуса на „Росинант“. Мелба пристъпи в затъмнената зона и неволно потрепери, сякаш би могла да усети някаква промяна в температурата. Тя прикрепи механобота за корпуса и го сглоби за работа на светлините на скафандъра. Механоботът имаше жълтеникавия цвят на прясно откъснат лимон. Предупрежденията, изписани отгоре му в три цвята, го караха да прилича на Розетския камък. Почувства някаква странна привързаност към машината, докато я закопчаваше на гърба си и пъхаше ръцете си в манипулаторните ръкавици. Механоботът не бе конструиран за бойни действия, но би могъл да се използва и в битка. Което го правеше еднакъв с нея.

Тя запали горелката и лицевото стъкло на скафандъра потъмня. Искри и дребни астероиди от разтопен метал се разхвърчаха в мрака наоколо. Мястото, където вратите на хангара са били огънати и сетне изправяни и ремонтирани, почти не си личеше. Ако не знаеше къде точно да го търси, никога нямаше да го открие. Зачуди се дали вече знаят, че е тук. Представи си ги, приведени пред мониторите, с разширени от ужас очи, докато тя копае в обшивката на „Росинант“. Изведнъж осъзна, че тихичко си напява — късчета от популярни песни и празнични мелодии, каквото ѝ идваше на ум. Разпокъсани текстове и мелодии се смесваха с бръмченето от вибрациите на горелката.

Скоро след това успя да пробие „Росинант“ — петно от сияещ метал, не по-голямо от върха на пръста ѝ. През отвора не излезе въздух. Очевидно не държаха товарния отсек херметизиран. Това означаваше, че атмосферното налягане в хангара няма да започне да спада и да задейства алармите. Един проблем, решен без нейната намеса. Сякаш съдбата бе на нейна страна. Тя изключи горелката, разпъна аварийния шлюз и го нагласи върху люка. Отвори ципа на външната преграда, затвори го, отвори вътрешната и се промъкна в миниатюрното помещение, което бе направила. Нямаше представа колко време още ще ѝ е нужно, за да си пробие път към вътрешността на кораба. Не би искала случайна загуба на атмосфера да я лиши от сладките мигове на възмездие. Холдън трябваше да узнае кой му е сторил всичко това, не да се бори за последните глътки въздух, мислейки си, че корабът се е повредил.

Тя пъхна предпазливо механичната ръка в отвора, напрегна мишци и дръпна към себе си вратата на хангара. Стоманената обшивка се разцепи като огъната диафрагма от метални листа. Когато отворът се разшири достатъчно, тя се хвана за краищата с механичните си ръце и се промуши вътре. Покрай стените бяха подредени сандъци с припаси, задържани на място с помощта на електромагнити. Един от тях се бе разбил — жертва на катастрофата. Облак протеинов прах изпълваше разредения въздух. Контролното табло на стената до вътрешния люк светеше в зелено — хангарът не бе заключен. Защо да го правят? Тя натисна копчето и задейства цикъла на шлюза. Веднага щом индикаторът за нормално налягане се озари в зелено, тя освободи ръце от ръкавиците на механобота и си свали шлема. Нямаше и помен от тревожни сигнали. Нито заплашителни гласове. Беше успяла да се промъкне, без да предизвика вниманието им. Усмивката ѝ бе толкова широка, че я заболя устата.

Отново се нагласи в механобота, отвори вътрешния люк на шлюза и се ослуша. Все още никакви аларми. Мелба се придърпа бавно и предпазливо във вражеската територия.

„Росинант“ бе построен палуба върху палуба, от реактора през инженерния отсек до ремонтния цех, после следваха камбузът и каютите на екипажа, след това командният мостик и най-отпред пилотската кабина. Под тяга той щеше да наподобява тясна и висока сграда. Без нея корабът бе лишен от посоки.

Сега вече трябваше да вземе решение. Товарният отсек ѝ осигуряваше достъп до инженерния и реактора. Би могла да се промъкне там и да включи реактора в режим на претоварване. Или да се качи горе, да се опита да плени екипажа с изненада, а след това да разруши кораба с команда от мостика.

Тя си пое дълбоко въздух. „Росинант“ имаше четиричленен екипаж, включващ и Холдън, и тя не знаеше дали репортерският екип все още е на кораба. Поне двама от екипажа имаха военна подготовка и опит. Би могла да ги обезвреди, ако ги изненада или попадне на всеки от тях поотделно.

Рискът бе твърде висок. Реакторът бе най-близко, достъпът до него бе лесен и можеше да се измъкне през товарния отсек. Тя се отправи по добре познатите коридори от компютърната стимулация към реактора и програмираната смърт на кораба.

Още щом отвори люка на инженерния отсек, видя увиснала пред отворено табло жена с поялник в едната ръка и намотана жица в другата. Имаше издълженото тяло и несъразмерно голямата глава на израсналите при по-ниска гравитация. Мургава кожа и коса, прибрана и завързана отзад. Наоми Нагата. Любовницата на Холдън.

Мелба почувства странното желание да смъкне механоботния екзоскелет, да опре език в небцето и да усети прилива на хормони. След това да сграбчи поясната за тънкото вратле и да го прекърши с голи ръце, за да почувства как се трошат костите. Но на кораба имаше поне още двама членове на екипажа и тя не знаеше къде са в момента. Ужасът, който бе изпитала в онова долнопробно балтиморско казино, се пробуди отново. Да пълзи безпомощно по пода в следнаркотичен колапс, докато непознати хора блъскат по вратата и се опитват да влязат. Не можеше да рискува да се вкопчи в двубой, докато не разбере къде са всички останали.

Наоми вдигна глава при звука на отварящата се врата с изписана на лицето радост, сякаш прекъсването ѝ бе дошло като приятна изненада, която обаче се смени с шок и после със студена ярост.

В първия миг никоя не помръдна.

После жената извика и се нахвърли върху Мелба, завъртайки пред себе си намотаната жица. Мелба се опита да отскочи, ала обемистият механобот правеше невъзможни резките движения. Жицата я удари по лявата буза със звука на падаща на земята тухла и през следващите няколко секунди в главата ѝ зазвъня. Тя вдигна механичната ръка в несръчен блок, удари поясната в ребрата, а после и двете се завъртяха във въздуха. Мелба посегна към една ръкохватка, пропусна я и опита да се улови за друга. Механичната ръка се вкопчи в извитата тръба и едва не я откърти от стената, ала поясната бе по-бърза от нея и се носеше право към Мелба с оголени зъби, досущ атакуваща акула. Мелба се опита да освободи ръка, за да замахне, но поясната вече бе твърде близо. Тя се вкопчи в предната страна на скафандъра на Мелба и използва захвата, за да забие коляно в гърдите ѝ, като подчертаваше с всеки удар думите:

— Ти… няма… да… нараниш… моя… кораб.

Мелба усети, че ребрата ѝ поддават. Вдигна език към небцето, но и този път не успя да уцели малките топчици, които щяха да разпалят кръвта ѝ като река от огън. Стисна ядно зъби и изви механичната ръка навътре, огъвайки я под почти неестествен ъгъл. Поясната изкрещя от болка. Механичната ръка се бе вкопчила в рамото ѝ. Мелба продължи да стиска и после изведнъж чу приглушения, хрущящ звук на трошаща се кост.

Тя запокити поясната през помещението толкова силно, колкото можеха сервомоторите. Жената се блъсна в стената и отхвърча от нея, оставяйки след себе си широка кървава диря. Мелба увисна неподвижно, загледана в Наоми, която се въртеше безпомощно насред помещението като парцалена кукла на дъното на плувен басейн. На рамото ѝ се бе образувала нарастваща топка от кръв.

— Ще правя каквото си искам — заяви Мелба и гласът ѝ прозвуча неузнаваемо, сякаш принадлежеше на друг човек.

Тя се придърпа бавно към контролното табло. Капакът му бе повдигнат и прикрепен за стената с монтажна лепенка. Вътре се виждаха снопове и кълба от жици. „Росинант“ бе пострадал при катастрофата, но не толкова, че да не успее Мелба да направи това, което искаше. Тя се освободи от механобота, щракна с пръсти, проследи главния контролен кабел и го включи обратно в таблото. Локалната проверка на паметта отне само няколко секунди и тя се постара да я прекрати преди началото на пълната системна проверка. Задачи, с които не би могла да се справи, преди да отлети от Земята, но Мелба Кох имаше зад гърба си месеци на упорити занимания в търбусите на не един и два военни кораба. Това бе една от онзи тип проверки, каквито Соледад, Стани и Боб извършваха многократно и всекидневно. Нещо, на което я бе учил Рен.

При последната мисъл пръстите ѝ за миг застинаха над таблото, но тя си наложи да се овладее.

На екрана изникна интерфейсът за командване на реактора. Освобождаването на магнитната бутилка, която предпазваше ядрото от утечка през кораба, бе преднамерено усложнено. Промяната в ограничителните параметри на самия реактор, с цел да надхвърли способността на бутилката да го удържа, също щеше да е трудна задача. Но пък това щеше да ѝ осигури малко време, за да осведоми Холдън какво е направила, след това да се измъкне от кораба и да поеме назад към „Принц Томас“. В хаоса никой няма да узнае, че има оцелели след гибелта на „Росинант“.

Слабо помръдване в периферното ѝ зрение бе единственото предупреждение, ала и това бе достатъчно. Мелба се завъртя и масивната метална тръба профуча през мястото, където допреди миг се намираше главата ѝ. Мелба се оттласна с крака, опитвайки се трескаво да се намести обратно в механобота. Напрегна се в очакване атаката да продължи, но нищо не се случваше. Пъхна се в металната обвивка, намести ръце в манипулаторните ръкавици, улови се за стената и се оттласна назад, за да се върне в боя. Поясната вдигна глава от контролното табло. От шията ѝ продължаваше да блика кръв, задържана единствено от повърхностното напрежение. На устните ѝ трепкаше победоносна усмивка. Контролното табло се озари в червена светлина и през екрана прелетя цифров код, твърде бързо, за да го запомни. Светлините в помещението угаснаха, вместо тях блесна аварийна лампа. Мелба усети, че гърлото ѝ се свива.

Поясната бе успяла да дренира ядрото. Реакцията на претоварване, стартирана от Мелба, се разтваряше бързо в облак от газ зад кораба. Усмивката на поясната бе хищна и победоносна.

— Това не променя нищо — увери я Мелба и установи, че изпитва болки, докато говори. — Имате и торпеда. Ще програмирам за претоварване някое от тях.

— Не и докато съм жива — отвърна поясната и нападна отново.

Ала замахването ѝ бе неточно. Несръчно. Тръбата се стовари върху лакътното съчленение на механобота и не му направи нищо. Поясната се изстреля назад, извън обхвата на Мелба, тъкмо когато тя посягаше към нея. Не използваше ранената си ръка и оставяше след себе си пътечка от червени мехурчета всеки път, когато променяше посоката.

Мелба се зачуди защо жената не вика за помощ. На малки кораби като този комуникационните канали бяха отворени по всяко време. Или компютърът бе повреден, или останалите членове на екипажа бяха мъртви или тежко ранени. Или пък още не ѝ бе дошло на ума. Но това нямаше значение. Мелба не смяташе да променя начина си на действие. Тя се отмести вдясно, плъзгайки се във въздуха, като се прехвърляше от една ръкохватка към друга, без да позволява на жената отзад да я застигне между две ръкохватки и да я изблъска към средата на помещението. Поясната спря край стената и тъмните ѝ очи взеха да сноват насам-натам в търсене на нещо, което да ѝ осигури предимство. В тях нямаше страх, не се долавяше никаква емоция. Мелба не се съмняваше, че ако има възможност, Наоми ще я убие.

Тя стигна люка, нагласи захвата на механичната ръка върху ръкохватката, измъкна ръката си от ръкавицата и посегна към контролното табло. Това беше провокация и сработи. Поясната скочи, не право към Мелба, а към тавана над нея, завъртя се, оттласна се с крака и се гмурна надолу, прицелена с пети в главата на Мелба.

Мелба пъхна ръка в манипулаторната ръкавица и повдигна свободната си ръка, за да удари поясната в гърдите. Механичната ѝ хватка се освободи от стената и двете се завъртяха във въздуха. Ранената ръка на поясната бе прихваната от скобата на механобота и жената зарита като обезумяла с крака. Един от ударите ѝ попадна в целта и Мелба усети, че за миг ѝ притъмнява пред очите. Дръпна поясната във въздуха, играейки си с нея като териер с плъх, след това успя да завърти свободната си ръка и да я хване за шията.

Поясната вдигна ръце към скобата и на лицето ѝ се изписа паника. Очите ѝ бяха разширени и блестящи. Достатъчно бе Мелба да размърда леко пръсти и щеше да ѝ строши врата. И двете го знаеха. По тялото на Мелба премина радостна тръпка от предстоящата победа. Холдън може и да не беше тук, но в ръцете ѝ бе неговата възлюбена. И тя ще му я отнеме, точно както той бе отнел баща ѝ. Това вече не беше битка, а правосъдие.

Лицето на поясната се бе зачервило, дишането ѝ бе мъчително и неравно. Мелба се ухили, наслаждавайки се на момента.

— Той е виновен за всичко — произнесе тя. — Така че си го заслужава.

Поясната драскаше по скобата на механобота. Кръвта, която я обливаше, можеше да е от раната, а може би металните челюсти вече бяха прорязали кожата ѝ. Мелба стисна съвсем леко пръсти, усилвайки едва доловимо натиска. Сервомоторите избръмчаха и притвориха челюстите с още един милиметър. Поясната се опита да каже нещо, изтласквайки думите през стеснената си трахея, но Мелба знаеше, че не бива да ѝ позволява да говори. Не биваше да я слуша как плаче, вика или моли за милост. Ако го направи, не беше сигурна дали ще може да стигне до края, а се налагаше. „Съчувствието е за слабите“ — припомни си тя думите на баща ѝ.

— Ти си Наоми Нагата — заговори Мелба. — Името ми е Клариса Мелпомене Мао. Ти и твоите хора атакувахте моето семейство. Всичко, което се случи тук. Всичко, което предстои да се случи. Вие сте виновни за него.

Светлината в очите на поясната угасваше. Дишането ѝ ставаше все по-мъчително и хрипливо. Достатъчно бе да стисне още малко ръкавицата. Да свие ръката си в юмрук и да прекърши врата на жената.

С последни остатъци от чезнеща сила жената вдигна ръка в жест, че се предава и подчинява.

Внезапно по тялото на Мелба премина странно бръмчене. Главата ѝ се изопна назад, гърбът ѝ се изви рязко. Ръцете ѝ се разтвориха, палците ѝ се опънаха обратно с такава сила, че всеки момент щяха да се счупят. Тя чу собствения си писък. Механоботът разпери манипулаторните ръкавици встрани и застина, оставяйки я разпъната в метална обвивка. Бръмченето утихна, но тя не можеше да помръдне. Колкото и да се опитваше, мускулите ѝ отказваха да се подчинят.

Наоми се опря на отсрещната стена, задъхана, обляна в кръв.

— Коя си ти? — попита тя хрипкаво.

„Аз съм възмездието — помисли си Мелба. — Твоята гибел от плът и кръв.“

Но един друг глас отговори вместо нейния.

— Ана. Името ми е Ана. Добре ли си?