Войната на Калибан

7. Пракс

Главното полицейско управление се намираше на третото ниво под повърхността. Измазаните стени и независимото електрозахранване изглеждаха като лукс в сравнение с голия лед на други места в станцията, но всъщност бяха важни сигнали. Също както някои растения показват с ярката си зеленина, че са отровни, управлението показваше своята непревземаемост. Не беше достатъчно, че е невъзможно да издълбаеш тунел през леда и да измъкнеш приятел или любим от арестантските килии. Всички трябваше да знаят, че е невъзможно — да го разберат от пръв поглед, — иначе някой щеше да се опита.

През всичките си години на Ганимед Пракс беше идвал тук само веднъж, като свидетел. Като човек, дошъл да помогне на закона, а не да иска помощ от него. Но през последната седмица се връщаше вече за дванайсети път, за да чака на отчайващо дългата опашка, като през цялото време се въртеше неспокойно и се бореше с почти непреодолимото чувство, че трябва да е някъде другаде и да прави нещо, въпреки че не знаеше точно какво.

— Съжалявам, д-р Менг — повтори жената зад дебелото два пръста бронирано стъкло на гишето за информация. Изглеждаше уморена. Повече от уморена, дори повече от изтощена. Претръпнала. Мъртва. — И днес няма нищо.

— Може ли да поговоря с някого? Сигурно има начин да…

— Съжалявам — каза тя и очите ѝ се насочиха покрай него към следващия отчаян, уплашен, некъпан човек, на когото нямаше да е в състояние да помогне. Пракс излезе, скърцайки със зъби от безсилна ярост. Опашката бе толкова дълга, че на нея се чакаше по два часа; мъже, жени и деца стояха, подпираха се или седяха. Някои плачеха. Млада жена със зачервени очи пушеше цигара марихуана; мирисът на горящи листа се смесваше с вонята на гъсто струпаните тела, а димът се виеше покрай табелата „Пушенето забранено“. Никой не се оплакваше. Всички имаха страдалческия вид на бежанци, дори и родените тук.

В дните след прекратяването на официалните сражения марсианските и земните военни се бяха оттеглили зад линиите си. Житницата на външните планети остана опустошена между тях и умът на всички жители на станцията бе насочен към една-единствена цел: измъкване.

В началото космопортовете бяха затворени от двете воюващи сили, но след като те напуснаха повърхността, за да се приберат на сигурно място в корабите си, паниката и страхът вече не можеха да бъдат удържани. Малкото пътнически лайнери, които получиха разрешение за излитане, бяха претъпкани с хора, опитващи се да стигнат някъде другаде, където и да е. Цените на билетите разоряваха и работилите в продължение на години на едни от най-високо платените научни длъжности извън Земята. По-бедните бяха оставени да се измъкват с безпилотни транспортни съдове или малки яхти, или дори скафандри, привързани към рамки и изстреляни към Европа в надежда за спасение. Паниката ги тласкаше от риск към риск, докато не стигнат до някое друго място или до смъртта си. Край полицейските участъци, космопортовете и дори изоставените военни заграждения на Марс и ООН коридорите гъмжаха от хора, стремящи се към всичко, което им приличаше на сигурност.

На Пракс му се искаше да е с тях.

Вместо това светът му бе навлязъл в нещо като ритъм. Будеше се в апартамента си, защото винаги се прибираше вкъщи през нощта, за да е там, ако Мей се върне. Хапваше каквото намери. През последните два дни вече не бе останало нищо от личните му запаси, но някои от декоративните растения покрай улиците бяха ядивни. Той и без това не беше особено гладен.

После проверяваше труповете.

През първата седмица болницата излъчваше снимки на намерените трупове, за да улесни идентифицирането им. След това трябваше да ходи да ги оглежда лично. Тъй като търсеше дете, не му се налагаше да проверява повечето, но тези, които все пак виждаше, му носеха кошмари. На два пъти бе попаднал на тела, толкова обезобразени, че биха могли да са на Мей, но първото имаше родилно петно отзад на врата, а ноктите на краката на другото бяха с различна форма. Тези мъртви момиченца бяха нечии други трагедии.

След като се увереше, че Мей не е сред загиналите, тръгваше да я търси. В първата нощ след изчезването ѝ бе извадил ръчния си терминал и бе съставил списък. Хора за контакт, които притежаваха официална власт: полицията, лекарите ѝ, враждуващите армии. Хора за контакт, които можеха да разполагат с някаква информация: родителите на другите деца от същото училище, родителите на другите деца в медицинската ѝ група, майка ѝ. Любими места, които да провери: домът на най-добрата ѝ приятелка, обществените паркове, които харесваше най-много, сладкарницата с лимоновия шербет, за който все молеше. Места, където някой би могъл да отиде да си купи крадено дете за секс: списък на барове и бордеи, взет от копие на директорията на станцията. В системата би трябвало да има по-актуална информация, но тя още не работеше. Всеки ден той отмяташе колкото се може повече неща от списъка и когато свършиха, започна отначало.

От списък те се превърнаха в график. Посещаваше полицейското управление през ден, редувайки го с всеки представител на Марс или ООН, който пожелаеше да говори с него. Сутрин, след проверката за нови трупове, обикаляше парковете. Най-добрата приятелка на Мей и родителите ѝ бяха успели да заминат, така че посещението му при тях отпадаше. Сладкарницата беше изгоряла при бунт. Най-трудно откри лекарите ѝ. Д-р Астриган, нейната педиатърка, издаде полагаемите се звуци на загриженост и обеща да му се обади, ако чуе нещо, а когато я потърси пак след три дни, изобщо не помнеше, че са говорили. Хирургът, който бе помагал за изцеждането на гнойта от гръбнака на Мей след първоначалната диагноза, не я беше виждал. Д-р Стрикланд от групата за наблюдение бе изчезнал. Сестра Абуакар беше мъртва.

Другите семейства от групата си имаха собствени трагедии, с които да се справят. Мей не беше единственото липсващо дете. Катоа Мъртън. Габи Солюз. Сандро Вентисиете. Пракс бе видял страха и отчаянието, които пищяха дълбоко в ума му, отразени в лицата на другите родители. Ето защо тези посещения бяха по-трудни за него от огледа на телата. Пречеха му да забрави страха.

Но той не се отказваше от тях.

Басиа Мъртън — „таткото на Катоа“, както го наричаше Мей — беше дебеловрат мъж, който винаги дъхаше на мента. Жена му бе тънка като молив, а усмивката ѝ приличаше на нервен тик. Домът им се състоеше от шест стаи в близост до водния комплекс на пет нива под повърхността. Беше украсен с евтина коприна и бамбук. Когато Басиа отвори вратата, нито се усмихна, нито поздрави; просто се обърна и тръгна навътре, оставяйки я отворена. Пракс го последва.

Седнаха на масата и Басиа наля на Пракс чаша мляко, което по чудо бе останало неразвалено. Пракс идваше тук за пети път, откакто Мей изчезна.

— Никаква следа, а? — рече Басиа. Думите му всъщност не бяха въпрос.

— Нищо ново — кимна Пракс.

От дъното на къщата се извиси възмутеният глас на младо момиче, а по-малко момче му отговори със същия негодуващ тон. Басиа дори не се обърна да погледне.

— Тук също няма нищо. Съжалявам.

Млякото бе чудесно на вкус, пивко и ароматно. Пракс почти усещаше как калориите и хранителните вещества се просмукват през мембраните в устата му. Мина му през ум, че всъщност може да е гладен.

— Все още има надежда — каза той.

Басиа издиша рязко, като че ли го бяха ударили в корема. Устните му бяха стиснати и той се взираше в масата. Виковете отзад преминаха в тих момчешки хленч.

— Ние заминаваме — съобщи Басиа. — Братовчед ми работи на Луната за „Магелан Биотех“. Те пращат кораби с помощи и като разтоварят медикаментите, ще се отвори място за нас. Всичко е уредено.

Пракс остави чашата с мляко. Апартаментът сякаш притихна, но той знаеше, че това е илюзия. Някакъв странен натиск се зароди в гърлото му и плъзна надолу към гърдите. Чувстваше лицето си като от восък. Това му напомни за момента, когато жена му му бе съобщила, че е подала молба за развод. Предаден. Чувстваше се предаден.

— … а след това още няколко дни — казваше Басиа. Пракс не го бе чул какво говори.

— Ами Катоа? — успя да изрече през стегнатото си гърло. — Той е някъде тук.

Очите на Басиа се вдигнаха за миг, а после се отклониха, бързи като птичи криле.

— Не е. Него вече го няма, братле. Момчето имаше истинско блато вместо имунна система. Знаеш го. Без лекарството след три-четири дена му ставаше много зле. А аз трябва да се грижа за двете деца, които са ми останали.

Пракс кимна несъзнателно. Имаше чувството, че някъде в главата му се е откачил някакъв маховик. Фибрите на бамбуковата маса му се струваха неестествено ясни. Долавяше миризмата на топящ се лед. Млякото върху езика му киселееше.

— Не можеш да си сигурен — каза той, като се мъчеше да запази гласа си спокоен. Не се справи особено добре.

— До голяма степен мога.

— Който… който и да е взел Мей и Катоа, те няма да са му от полза мъртви. Похитителите са го знаели. Били са наясно, че децата ще се нуждаят от лекарства. Така че е логично да ги отведат някъде, където могат да ги получават.

— Никой не ги е взел, братле. Те са се загубили. Станало е нещо.

— Учителката на Мей каза…

— Учителката на Мей беше загубила ума и дума от страх. Дотогава единствената ѝ работа е била да пречи на децата да се плюят, а сега изведнъж пред стаята ѝ се води война. Кой може да знае какво е видяла?

— Твърдеше, че били майката на Мей и някакъв лекар. Каза, че някакъв лекар…

— Стига, човече. Нямало да са им от полза мъртви? Тази станция е зарината с мъртви хора, а не виждам някой да мисли за полза. Война е. Шибаняците започнаха война. — Сега в големите му тъмни очи имаше сълзи, а в гласа му — скръб. Но съпротива нямаше. — Във война хората умират. Децата умират. Трябва да… мамка му. Трябва да продължиш напред.

— Не си сигурен — настоя Пракс. — Не си сигурен, че са мъртви, и докато не се увериш, е все едно ги изоставяш.

Басиа сведе очи към пода. По кожата му избиваше руменина. Той поклати глава и ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Не можеш да си тръгнеш — изтъкна Пракс. — Трябва да останеш и да го търсиш.

— Недей — каза Басиа. — Сериозно, недей да ми крещиш в собствената ми къща.

— Това са нашите деца и не можеш да ги оставиш! Що за баща си? Искам да кажа, боже господи…

Басиа се бе привел над масата. Зад него момиче на ръба на женствеността надзърташе от коридора с ококорени очи. Пракс усети как в него се надига дълбока увереност.

— Ти ще останеш — каза той.

Мълчанието се проточи три удара на сърцето. Четири. Пет.

— Всичко вече е уредено — отбеляза Басиа.

Пракс го удари. Не го беше планирал, нито бе имал намерение да го прави. Ръката му сякаш сама се изнесе назад и свитият му юмрук полетя към мъжа. Кокалчетата му потънаха в бузата на Басиа, от удара главата на човека се отметна настрани и той се олюля. А после едрият мъж се нахвърли срещу него. Първият му удар улучи Пракс точно под ключицата и го изтласка назад, вторият попадна в ребрата му, както и третият. Пракс усети как столът се изплъзва изпод него и полетя бавно към пода в ниската гравитация, но без да може да се закрепи на крака. Заразмахва бясно ръце и зарита. Кракът му улучи нещо, но не можеше да каже дали е масата или Басиа.

Удари се в пода и кракът на Басиа се стовари в слънчевия му сплит. Светът избухна в ярка светлина и болка. Някъде далеч крещеше жена. Пракс не можеше да разбере думите. А после бавно започна да ги различава.

— Той не е добре. Той също е загубил детето си. Не е добре.

Пракс се претърколи и се надигна мъчително на колене. По брадичката му имаше кръв, която бе почти сигурен, че е негова. Никой друг наоколо не кървеше. Басиа стоеше до масата, свил ръце в юмруци, ноздрите му бяха издути и дишаше тежко. Дъщеря му се бе изпречила между разярения си баща и Пракс. Всичко, което виждаше от нея, бе дупето ѝ, конската ѝ опашка и ръцете ѝ, разперени пред баща ѝ в универсалния възпиращ жест. Тя му спасяваше живота.

— По-добре си върви, братле — подкани Басиа.

— Аха — смънка Пракс.

Изправи се бавно и се заклатушка към вратата, все още неспособен да диша нормално. И излезе.

Тайната на ботаническите катастрофи в затворени системи бе следната: „Трябва да си отваряш очите не за онова, което се обърква. А за лавинообразния ефект“. Първият път, когато бе загубил цяла реколта Г. кенон, беше заради гъбички, които изобщо не засягаха соята. Спорите вероятно бяха пристигнали с една доставка калинки. Гъбичките се развъдиха в хидропонната система, весело поглъщаха хранителни вещества, които не бяха предназначени за тях, и промениха водородния показател. Това отслаби бактериите, които Пракс използваше за производство на азот, до такава степен, че те станаха уязвими за бактериофаги, които иначе не биха могли да им навредят. Азотният баланс на системата се наруши. Докато бактериите възстановят началния си брой, соята бе пожълтяла, омекнала и безвъзвратно загубена.

Точно тази метафора използваше той, когато си мислеше за Мей и нейната имунна система. Проблемът всъщност бе съвсем дребен. Един мутирал алел произвеждаше протеин, който се завиваше наляво, вместо надясно. Разлика от няколко базови двойки. Но този протеин служеше като катализатор на критичен етап от сигналната трансдукция към Т-клетките. Всички части от имунната ѝ система можеше да са готови да отблъснат някой патоген, но без всекидневните дози изкуствен катализатор, алармата никога нямаше да се включи. Наричаха заболяването „преждевременно имуностареене на Майърс-Скелтън“ и предварителните изследвания още не бяха в състояние да установят дали причината да се среща по-често извън гравитационния кладенец на Земята е неизвестен ефект от ниската гравитация, или просто високите нива на радиация увеличават мутациите като цяло. Нямаше значение. Така или иначе Мей беше развила масивна гръбначна инфекция на четиримесечна възраст. Ако се намираха където и да било другаде по външните планети, щеше да умре от нея. Но всички идваха на Ганимед, за да износят децата си, така че всички изследвания върху детското здраве се провеждаха тук. Когато д-р Стрикланд я видя, разбра какво ѝ е и спря лавинообразния ефект.

Пракс вървеше по коридора към дома си. Челюстта му се подуваше. Не помнеше да е бил удрян там, но тя се подуваше и го болеше. Когато си поемеше дълбоко дъх, остра болка пронизваше ребрата му отляво, затова той се стараеше да диша леко. Отби се в един от парковете и откъсна няколко листа за вечеря. Спря до един голям Епипремнум ауреум. Широките сърцевидни листа не изглеждаха както трябва. Още бяха зелени, но по-дебели от нормалното и със златист оттенък. Някой бе сложил в хидропонния резервоар дестилирана вода вместо богатия на минерали разтвор, от който се нуждаеха растенията. Те можеха да издържат така още седмица. Може би две. После щяха да започнат да умират, нямаше да има кой да преработва въздуха и вече щеше да е твърде късно да се спре лавинообразният ефект. А щом отговорните хора не можеха да напояват правилно растенията, той не виждаше как биха успели да подкарат всички механични рециклатори на въздух. Налагаше се някой да стори нещо по въпроса.

Някой друг.

В апартамента му единственият малък Г. кенон протягаше листенца към светлината. Без някаква съзнателна мисъл Пракс опита с пръст почвата. Богатият аромат на добре балансирана почва беше като тамян. Стръкчето се справяше доста добре предвид обстоятелствата. Той погледна часовника на ръчния си терминал. Бяха минали три часа, откакто се бе прибрал вкъщи. Болката в челюстта постоянно напомняше за себе си.

Ако Мей не вземаше лекарството си, нормалната флора на храносмилателната ѝ система щеше да нарасне прекалено. Бактериите, които обикновено живееха миролюбиво в устата и гърлото ѝ, щяха да се надигнат срещу нея. След две седмици можеше и да не е мъртва, но в най-добрия случай щеше да е толкова болна, че връщането ѝ към живот би било проблем.

Водеше се война. Във войната умираха деца. Това беше част от лавинообразния ефект. Той се закашля, което бе много болезнено, но все пак по-поносимо от мисленето. Трябваше да си тръгне. Да се махне оттук. Ганимед умираше около него. Не можеше да направи нищо за Мей. Нея я нямаше. Момиченцето му го нямаше.

Плачът се оказа по-болезнен от кашлянето.

Той не толкова заспа, колкото загуби съзнание. Когато се събуди, челюстта му бе силно подута и прещракваше, когато отвореше уста прекалено широко. Чувстваше ребрата си малко по-добре. Седна на ръба на леглото и зарови лице в дланите си.

Щеше да отиде на космопорта. Щеше да отиде при Басиа, да му се извини и да помоли да го вземат с тях. Да се махне от системата на Юпитер. Да отиде някъде и да започне отново, да загърби миналото. Да загърби проваления си брак и унищожената си работа. Да загърби Мей.

Преоблече се в не толкова мръсна риза. Изтърка се под мишниците с влажен парцал. Среса косата си назад. Беше се провалил. Нямаше смисъл. Трябваше да се примири със загубата и да продължи напред. И може би някой ден щеше да го стори.

Погледна ръчния си терминал. Днес му предстоеше да провери намерените трупове при марсианците, да се разходи из парковете, да се отбие при д-р Астриган, а след това списък от пет бордея, които още не бе посещавал и където можеше да се поинтересува от забранените наслади на педофилията с надеждата да не бъде изкормен от някой главорез със съвест, и гражданско съзнание. Главорезите също имаха деца. Някои от тях вероятно ги обичаха. Той въздъхна и въведе нова бележка: „Минерализиране на водата в парковете“. Трябваше да намери някого с код за достъп до помещенията за поддръжка. Може би от полицията щяха да му помогнат поне в това.

И може би някъде по пътя щеше да намери Мей.

Все още имаше надежда.