Праксидики Менг стоеше на входа на хамбара, загледан към нивите с леко полюшващи се листенца, толкова наситено зелени, че бяха почти черни, и се паникьосваше. Куполът се издигаше над него, по-тъмен, отколкото би трябвало. Изкуственото осветление беше спряно, а огледалата… Изобщо не му се мислеше за огледалата.
Проблясъците откъм сражаващите се кораби приличаха на дефекти върху евтин екран — цветове и движения, които не трябваше да са там. Признак, че нещо страшно се бе объркало. Той облиза устни. Трябваше да има начин. Трябваше да има някакъв начин да ги спаси.
— Пракс — подкани Дорис. — Трябва да вървим. Веднага.
Върхът в развитието на нискоресурсните селскостопански култури, Глицин кенон — соя, толкова силно модифицирана, че представляваше съвсем нов вид, — бе смисълът на последните осем години от живота му. Тя беше причината родителите му още да не са видели своята внучка на живо. Тя и още някои неща бяха довели до разпада на брака му. Можеше да види в нивите осемте леко различаващи се сорта изкуствени хлоропласти, всеки от които се опитваше да изработи най-голямо количество протеини на фотон. Ръцете му трепереха. Повръщаше му се.
— Остават може би пет минути до сблъсъка — предупреди Дорис. — Трябва да се евакуираме.
— Не го виждам — измърмори Пракс.
— Приближава се толкова бързо, че когато го видиш, ще е прекалено късно. Всички други вече заминаха. Ние сме последните. Хайде, влизай в асансьора.
Големите орбитални огледала винаги бяха негови съюзници, огряваха нивите му като стотици бледи слънца. Не можеше да повярва, че са му изменили. Това, разбира се, беше откачена мисъл. Огледалото, летящо към повърхността на Ганимед — към неговата оранжерия, към неговата соя, към работата на живота му, — не го правеше по собствен избор. Беше жертва на причините и следствията, също като всичко останало.
— Аз тръгвам — заяви Дорис. — Ако си още тук след четири минути, ще умреш.
— Чакай — помоли Пракс. Втурна се към края на най-близката нива, падна на колене и зарови ръце в тлъстата черна почва. Миризмата ѝ беше като на хубаво пачули. Той натика пръсти колкото се може по-надълбоко и загреба шепа корени. Малкото крехко растение остана в дланите му.
Дорис беше в товарния асансьор, готова да се спусне към пещерите и тунелите на станцията. Пракс се втурна към нея. Сега, когато имаше растение, което да спасява, куполът изведнъж бе започнал да му се вижда страшно опасен. Хвърли се през вратата и Дорис натисна контролния дисплей. Широката метална кабина потрепери и започна спускането си. Обикновено тук имаше тежко оборудване: култиватор, трактор, тонове хумус, взети от рециклиращите машини на станцията. Сега бяха само тримата: Пракс, седнал с кръстосани крака на пода, стръкчето соя в скута му и Дорис, която дъвчеше долната си устна, вперила очи в ръчния си терминал. Асансьорът изглеждаше твърде голям.
— Огледалото може и да не ни улучи — подхвърли Пракс.
— Възможно е. Но то се състои от хиляда и триста тона стъкло и метал. Ударната вълна ще бъде доста силна.
— Куполът може и да издържи.
— Не — каза тя и Пракс се отказа да говори с нея.
Кабината бучеше и дрънчеше, докато се спускаше все по-надълбоко под покрилия повърхността лед, към мрежата от тунели, образуващи по-голямата част от станцията. Въздухът миришеше на нагревателни елементи и смазка. Дори и сега той още не вярваше, че са го направили. Не вярваше, че тези копелета военните наистина са започнали да стрелят един по друг. Никой не би могъл да е толкова късоглед. Само дето изглеждаше, че те могат.
През месеците след разпадането наземно-марсианския съюз Пракс бе преминал от състояние на постоянен мъчителен страх към предпазлива надежда и дори тихо задоволство. Всеки ден, в който Обединените нации и марсианците не правеха нищо, бе още едно доказателство, че няма да го сторят. Беше си позволил да мисли, че положението е по-стабилно, отколкото изглежда. Дори нещата да тръгнеха на зле и да започнеха военни действия, нямаше да е тук. От Ганимед идваше храната. Заради магнитосферата той беше най-безопасното място за бременните жени да износят плода си и тук имаше най-нисък процент на вродени дефекти и мъртви раждания сред външните планети. Ганимед бе центърът на всичко, което правеше възможна човешката експанзия в Слънчевата система. Работата им беше колкото деликатна, толкова и ценна, така че отговорните хора никога не биха допуснали войната да стигне дотук.
Дорис изтърси нещо неприлично. Пракс вдигна очи към нея. Тя прокара ръка през рядката си бяла коса, обърна се и плю.
— Загубих връзка — обясни и му показа ръчния си терминал. — Цялата мрежа е блокирана.
— От кого?
— От охраната на станцията. От Обединените нации. От Марс. Откъде да знам?
— Но ако те…
Трусът дойде като гигантски юмрук, стоварил се върху покрива на кабината. Аварийните спирачки се задействаха с трясък, който разтърси костите му. Лампите угаснаха и тъмнината ги погълна за два удара на разтуптените им сърца. После се включиха четири аварийни лампи с акумулаторно захранване само за да изгаснат пак, когато токът се върна. Започна диагностика на аварията: моторите бръмчаха, асансьорите тракаха, следящият интерфейс превърташе контролните данни като атлет, който се разкършва преди бягане. Пракс се изправи и отиде до контролното табло. Сензорите на шахтата съобщаваха за минимално атмосферно налягане, което продължаваше да пада. Той усети потреперването, когато херметизиращите врати се затръшнаха някъде над тях, и вътрешното налягане започна да расте. Въздухът в шахтата бе излетял в космоса, преди аварийните системи да я запечатат. Куполът беше пробит.
Купола му го нямаше.
Той затисна устата си с ръка и със закъснение осъзна, че размазва пръст по брадичката си. Част от ума му прехвърляше нещата, които трябваше да бъдат свършени, за да се спаси проектът — да се свърже с ръководителя си в „РМД-Юг“, да пусне наново молбите за разрешения, да вземе бекъпите на данни, за да може да възстанови вирусно модифицираните проби, — докато някаква друга част бе замряла в зловещо спокойствие. Чувството, че е едновременно двама души — единият съсредоточен върху отчаяни мерки, а другият вече потънал във вцепеняваща скръб, — му напомни за последните седмици от брака му.
Дорис се обърна към него. Широките ѝ устни бяха изкривени в уморена усмивка. Тя протегна ръка.
— Беше ми приятно да работя с теб, доктор Менг.
Кабината потрепери, когато аварийните спирачки се освободиха. Някъде отдалеч се почувства нов удар. Падащо огледало или кораб. Войници, обстрелващи се със снаряди на повърхността. Може би дори сражение дълбоко в станцията. Нямаше как да знае. Той поклати глава.
— Доктор Борн — каза. — За мен беше чест.
Двамата постояха мълчаливо край гроба на досегашния си живот. После Дорис въздъхна.
— Добре — кимна тя. — А сега да изчезваме оттук.
Забавачката на Мей се намираше дълбоко в недрата на луната, но метростанцията бе само на няколкостотин метра от товарния асансьор и експресното пътуване до долу отнемаше не повече от десет минути. По-точно щеше да отнеме, ако транспортът работеше. През трийсетте си години живот на Ганимед Пракс никога не бе забелязвал, че метростанциите имат бронирани врати.
Четиримата войници, стоящи пред затворената станция, носеха дебели брони, оцветени в камуфлажни ивици от бежово и стоманеносиво, същите цветове като коридора. Държаха страховито големи автомати и се въсеха срещу напиращите към тях десетина души.
— Аз съм от комисията по транспорта — казваше една висока, слаба тъмнокожа жена, наблягайки на всяка своя дума с почукване по нагръдника на единия войник. — Ако не ни пуснете да минем, ще си имате неприятности. Сериозни неприятности.
— Колко дълго няма да работи? — попита един мъж. — Трябва да се прибера вкъщи. Колко дълго няма да работи?
— Дами и господа — извика войникът отляво. Беше жена и имаше мощен глас, който се вряза в мърморенето на тълпата като глас на учителка, която говори на непослушни ученици. — Станцията е в извънредно положение. До прекратяване на военните действия никой няма да се придвижва между нивата, освен длъжностните лица.
— На чия страна сте вие? — извика някой. — Марсианци ли сте? На чия страна сте?
— Междувременно — продължи жената, без да обръща внимание на въпроса, — ще помолим всички ви да бъдете търпеливи. Веднага щом стане безопасно да се пътува, метрото ще бъде отворено. Дотогава ще ви помолим да запазите спокойствие, за ваше собствено добро.
Пракс не знаеше, че ще заговори, преди да чуе гласа си. Звучеше като хленч.
— Дъщеря ми е на осмо ниво. Училището ѝ е там долу.
— Всички нива са затворени, господине — каза военната. — Детето ви е добре. Просто трябва да бъдете търпелив.
Тъмнокожата жена от комисията по транспорта скръсти ръце. Пракс видя как двама мъже се измъкват от навалицата и тръгват обратно по тесния мръсен коридор, разговаряйки помежду си. В тези високи стари тунели въздухът миришеше на рециклатори — пластмаса, горещина и изкуствени аромати. А сега миришеше и на страх.
— Дами и господа — извика пак униформената. — В името на собствената ви безопасност трябва да запазите спокойствие и да останете по местата си, докато военната ситуация не бъде овладяна.
— А каква точно е военната ситуация? — попита настойчиво една жена до лакътя на Пракс.
— Развива се бързо — беше отговорът. На Пракс му се стори, че долови в гласа ѝ опасно треперене. Тя беше не по-малко уплашена от всеки друг. Само дето имаше оръжие. Значи това нямаше да свърши работа. Трябваше да измисли нещо друго. Той се отдалечи от метростанцията, все така понесъл в ръце единствения останал му Глицин кенон.
Пракс беше на осем годинки, когато прехвърлиха баща му от гъсто населените центрове на Европа, за да помага в изграждането на изследователска лаборатория на Ганимед. Строежът бе отнел десет години, в които Пракс премина през бурно юношество. Когато родителите му заминаха да работят по нов договор на астероид, движещ се по ексцентрична орбита в близост до Нептун, Пракс бе останал. Беше започнал стаж по ботаника, като си мислеше, че с придобитите знания ще може да отглежда нелегална, необложена с данъци марихуана, но бързо откри, че всеки трети стажант има същата идея. Четирите години, през които се опитваше да намери някое забравено килерче или изоставен тунел, все още незаети от нелегални хидропонни експерименти, му бяха дали добри познания за архитектурата на станцията.
Сега вървеше по старите тесни коридори на конструкция от първо поколение. Мъже и жени седяха покрай стените или в баровете и ресторантите, а лицата им бяха безизразни, ядосани или уплашени. По екраните течаха стари забавни програми — музика, театър или абстрактно изкуство, — вместо обичайните новинарски емисии. Ничий ръчен терминал не писукаше от пристигащо съобщение.
Край централния въздухопровод намери онова, което търсеше. Тук винаги имаше няколко стари електрически скутера за транспорт на ремонтните екипи. Вече никой не ги ползваше. Тъй като Пракс бе старши изследовател, ръчният му терминал му даде достъп през ръждясалата метална мрежа. Той намери един скутер с кош и наполовина пълен акумулатор. Не се бе качвал на такова нещо от няколко години. Сложи растението в коша, пусна диагностичната програма и изкара машината в коридора.
На първите три рампи имаше войници, същите като онези, които бе видял на метростанцията. Пракс не си направи труда да спира. На четвъртата, тунел за доставки, който водеше от складовете на повърхността към реакторите долу, нямаше никой. Той спря, с безшумно работещия скутер под него. Във въздуха се усещаше остра миризма, която Пракс не можеше да определи съвсем. В съзнанието му бавно проникнаха и други детайли. Обгорените петна по стенното табло, нещо тъмно, размазано по пода. Чу далечен пукот и едва след три или четири дълбоки вдишвания осъзна, че това е стрелба.
„Ситуацията се развива бързо“ явно означаваше, че се водят сражения в тунелите. В ума му изскочи картина на класната стая на Мей, надупчена от куршуми и напоена с детска кръв. Образът бе толкова ярък, все едно бе спомен, а не фантазия. Паниката, изпитана в купола, го връхлетя отново, но стотици пъти по-силна.
— Тя е добре — каза Пракс на растението до себе си. — Те няма да водят престрелка в забавачка. Там има деца.
Зелено-черните листа вече започваха да клюмат. Те не биха допуснали да се води война около деца. Или около хранителни припаси. Или около чупливи земеделски куполи. Ръцете му пак трепереха, но не чак толкова, че да не може да управлява скутера.
Първата експлозия дойде точно когато поемаше надолу по рампата от седмо към осмо ниво, по края на една от гигантските недовършени пещери, където ледът бе оставен да сълзи и да замръзва отново, придавайки ѝ вид на нещо средно между огромна зелена кухина и произведение на изкуството. Блесна ярко зарево, земята се разлюля и скутерът поднесе. Стената връхлетя насреща му и Пракс едва успя да дръпне крака си преди сблъсъка. Чу над себе си викове. Войниците би трябвало да носят брони и да разговарят по радиото. Поне той смяташе така. Хората, викащи горе, сигурно бяха обикновени граждани. Втора експлозия разтресе стената на пещерата и парче синьо-бял лед с размерите на трактор се откъсна от тавана и полетя бавно и неумолимо надолу, за да се забие в пода и да се пръсне на сол. Пракс с мъка успя да задържи скутера си изправен. Сърцето му сякаш се опитваше да изхвръкне от гърдите.
Видя в горния край на извитата рампа бронирани фигури. Не знаеше дали са от Обединените нации или от Марс. Една от тях се обърна към него и вдигна оръжието си. Пракс даде газ и се понесе бързо надолу по рампата, следван от тракането на автомати и мириса на дим и пара.
Вратите на училището бяха затворени. Той не знаеше дали да смята това за зловещо или за обнадеждаващо. Спря клатушкащия се скутер и скочи от него. Краката му бяха отмалели и едвам го държаха. Искаше да почука леко по спуснатата стоманена врата, но още при първия опит си обели кокалчетата.
— Отворете! Дъщеря ми е вътре! — Изглеждаше като безумец, но някой явно го бе чул или видял на охранителния монитор. Шарнирните стоманени плоскости потрепериха и започнаха да се вдигат. Пракс се просна на земята и пропълзя през пролуката.
Беше виждал новата учителка, госпожица Кери, само няколко пъти, когато оставяше Мей или я вземаше. Тя едва ли бе на повече от двайсет години, висока и слаба като всички поясни. Но не помнеше лицето ѝ да е било толкова сиво.
Класната стая обаче беше непокътната. Децата седяха в кръг и пееха песен за мравка, която пътувала из Слънчевата система, с рими за всички важни астероидни групи. Нямаше кръв, нито дупки от куршуми, но миризмата на горяща пластмаса се процеждаше през вентилацията. Трябваше да заведе Мей на някое безопасно място. Не беше сигурен къде точно. Огледа кръга от деца, опитвайки се да зърне лицето ѝ, косата ѝ.
— Мей не е тук, господине — каза госпожица Кери. Гласът ѝ звучеше едновременно нервно и задъхано. — Майка ѝ я взе тази сутрин.
— Тази сутрин ли? — повтори Пракс, но умът му се вкопчи във фразата „майка ѝ“. Какво правеше Никола на Ганимед? Преди два дни бе получил съобщение от нея във връзка със съдебното решение за издръжката; тя не би могла да стигне от Церера до Ганимед за два дни…
— Точно след закуска — уточни учителката.
— Искате да кажете, че са я евакуирали? Някой е дошъл и е евакуирал Мей?
Раздаде се нова експлозия, която разтърси леда. Едно от децата изписка уплашено. Учителката премести поглед от Пракс към децата, а после обратно. Когато заговори пак, гласът ѝ беше тих.
— Майка ѝ дойде точно след закуска. Взе Мей със себе си. Няма я цял ден.
Пракс извади ръчния си терминал. Връзката още не работеше, но той бе сложил на екрана снимка от първия рожден ден на Мей, когато всичко бе още хубаво. Преди цял един живот. Вдигна терминала и посочи Никола, засмяна и люлееща пухкавото, радостно вързопче, което представляваше Мей.
— Тя ли? — попита Пракс. — Тя ли е била тук?
Объркването върху лицето на учителката му каза всичко. Беше станала грешка. Някой — нова бавачка, социална работничка или нещо такова — беше дошъл да вземе някакво дете и бе сбъркал.
— Тя беше в компютъра — промълви учителката. — Беше в системата. Компютърът показа нея.
Лампите затрепкаха. Мирисът на дим се усилваше и рециклаторите на въздух бучаха, пукаха и тракаха, мъчейки се да изсмучат летливите частици. Едно момченце, чието име Пракс би трябвало да знае, захленчи и учителката инстинктивно понечи да се обърне към него. Пракс я хвана за лакътя и я завъртя обратно.
— Не, сбъркали сте — просъска. — На кого дадохте Мей?
— Системата каза, че това е майка ѝ! Тя имаше документи. Системата даде разрешение.
Откъм коридора се чу приглушен откос. Някой отвън крещеше и децата се разпищяха. Учителката се изтръгна от хватката му. Нещо издумка по спуснатата врата.
— Тя беше на около трийсет. С тъмна коса, тъмни очи. С нея имаше лекар, имаше я в системата и Мей не възрази по никакъв начин.
— Те взеха ли лекарството ѝ? — попита той. — Взеха ли лекарството ѝ?
— Не. Не знам. Не мисля.
Без да е имал намерение да го прави, Пракс разтърси жената. Само веднъж, но силно. Ако лекарството на Мей не бе у нея, значи вече бе пропуснала обедната си доза. Можеше да издържи само докъм сутринта, преди имунната и система да започне да отказва.
— Покажете ми — настоя Пракс. — Покажете ми снимка. На жената, която я е взела.
— Не мога! Системата не работи! — извика учителката. — В коридора убиват хора!
Кръгът от деца се пръсна и писъците се извисиха до възбог. Учителката плачеше, покрила лицето си с ръце. Кожата ѝ беше почти синкава. Пракс усещаше дивата животинска паника, мятаща се в мозъка му. Спокойствието, което го обзе, не я отслабваше ни най-малко.
— Имате ли тунел за евакуация? — попита.
— Казаха ни да останем тук — отвърна учителката.
— Аз пък ви казвам да се евакуирате — рече Пракс, но мисълта, която се въртеше в главата му, беше: „Трябва да намеря Мей“.