Войната на Калибан

12. Авасарала

— Малката къща е по-изискан и по-фин лукс — каза мъжът ѝ. — Да живеем на място, което е изцяло наше, да си припомним простичките удоволствия от печенето на хляб и миенето на чинии. Ето какво забравят твоите приятели по високите етажи. И това ги прави по-малко хора.

Той седеше край кухненската маса на стол от бамбуков ламинат, обработен така, че да прилича на лакиран орех. Белезите от операцията от рак, две бледи линии върху мургавото му гърло, почти не се виждаха под наболата бяла брада. Челото му бе по-широко, отколкото когато се бе омъжила за него, а косата му — по-рядка. Сутрешното неделно слънце обливаше масата в ярко сияние.

— Глупости — възрази тя. — Това, че ти се преструваш, че живееш като фермер, не прави Еринрайт или Лус, или някого от другите, по-малко хора. Има по-малки къщи от нашата, в които живеят по шест семейства, и хората в тях са много по-близо до животните от всеки, с когото работя.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Защо иначе щях да ходя на работа сутрин? Ако някой не измъкне онези полуозверели нещастници от копторите, кого ще учите вие, университетските преподаватели?

— Тук си съвсем права — съгласи се Арджун.

— Това, което ги прави по-малко хора, е, че не се отдават на шибана медитация. Малка къща не е равно на лукс — отсъди тя, а после замълча за малко. — Малка къща и много пари, може би.

Арджун се ухили насреща ѝ. Винаги бе имал най-прекрасната усмивка. Тя откри, че му се усмихва в отговор, макар че част от нея искаше да се цупи. Отвън се чуха писъците на Кики и Сури и малките им полуголи телца се стрелнаха през тревата. Бавачката им ги последва половин секунда по-късно, притиснала ръка отстрани на тялото си, като че ли усещаше бодежи.

— Големият двор е лукс — изтъкна Авасарала.

— Така е.

Сури нахълта през задната врата. Ръката ѝ бе оплескана в рохкава черна пръст, а на лицето ѝ имаше широка усмивка. Оставяше черни стъпки по килима след себе си.

— Бабо! Бабо! Виж какво намерих!

Авасарала се размърда на стола. В дланта на внучката ѝ един червей извиваше влажните розово-кафяви пръстенчета на тялото си. Авасарала изписа на лицето си удивление и радост.

— Това е чудесно, Сури. Ела навън и покажи на баба къде си го намерила.

Дворът миришеше на окосена трева и прясна почва. Градинарят — слаб мъж, не по-стар, отколкото би бил сега синът ѝ — стоеше на колене в дъното и скубеше плевелите с ръце. Сури се стрелна към него и Авасарала я последва със спокойна крачка. Когато се приближи, градинарят кимна за поздрав, но нямаше време за разговори. Сури вече сочеше, размахваше ръце и описваше великото си приключение, как бе открила обикновен червей в калта, сякаш бе нещо епично. Кики се появи до Авасарала и мълчаливо я хвана за ръката. Макар че обичаше своята малка Сури, Авасарала тайничко — или известно само на Арджун — си мислеше, че Кики е по-умната от внучките ѝ. Момиченцето бе тихо, но тъмните му очи блестяха и можеше да имитира всеки, когото чуе. Не пропускаше много неща.

— Скъпа — извика Арджун от задната врата. — Търсят те.

— Къде?

— По домашната система — отвърна Арджун. — Жената казва, че терминалът ти не отговарял.

— Има си причина за това — промърмори Авасарала.

— Глория Таненбаум е.

Авасарала неохотно предаде ръката на Кики на бавачката, целуна Сури по главата и тръгна обратно към къщата. Арджун задържа вратата отворена. Изражението му бе извинително.

— Тези кучки отнемат от времето ми на баба — изсумтя тя.

— Това е цената на властта — каза Арджун с тържественост, която бе едновременно насмешлива и сериозна.

Авасарала прие връзката в частния си кабинет. Чу се тихо щракване и екранът трепна за момент, когато се вдигнаха заглушаващите прегради, а после на него се появи слабото лице без вежди на Глория Таненбаум.

— Глория! Извинявай. Когато децата са тук, си изключвам терминала.

— Няма проблем — кимна жената с бегла усмивка, това бе най-силната истинска емоция, на която бе способна. — Може би така е по-добре. Винаги съм смятала, че тези неща ги следят по-зорко от гражданските линии.

Авасарала се отпусна на стола. Кожата изскърца тихичко под тежестта ѝ.

— Надявам се, че всичко с теб и Етсепан е наред.

— Отлично.

— Добре, добре. А сега, защо ми се обаждаш все пак?

— Говорих с един мой приятел, чиято жена е на „Михайлов“. По неговите думи корабът е бил изтеглен от патрул и пратен навън.

Авасарала се намръщи. „Михайлов“ беше част от малък конвой, следящ трафика между станциите в далечния край на Пояса.

— Къде навън?

— Разпитах — каза Глория. — Към Ганимед.

— Нгуен?

— Да.

— Приятелят ти има дълъг език — подхвърли Авасарала.

— Аз самата никога не му казвам нищо вярно — заяви Глория. — Мисля, че трябва да го знаеш.

— Длъжница съм ти — каза Авасарала. Глория кимна веднъж, рязко като врана, и прекъсна връзката. Авасарала поседя мълчаливо известно време, притиснала пръсти към устните си, докато умът ѝ проследяваше логическата верига като ручейче, течащо по камъните. Нгуен пращаше още кораби на Ганимед и го правеше тихомълком.

„Защо тихомълком“ беше лесната част. Ако го направеше открито, тя щеше да му попречи. Нгуен бе млад и амбициозен, но не беше глупав. Вадеше си свои собствени заключения и някак си бе стигнал до идеята, че пращането на още сили в откритата рана на станция Ганимед ще подобри нещата.

— Ей, бабо! — извика Кики. По интонацията ѝ Авасарала разбра, че е намислила някаква дяволия. Надигна се иззад бюрото и тръгна към вратата.

— Тук вътре съм, Кики — каза тя, излизайки в кухнята.

Балонът с вода я удари по рамото, без да се пръсне, пльосна на пода и се спука в краката ѝ. Каменните плочки наоколо потъмняха. Авасарала вдигна глава с ядосана физиономия. Кики стоеше на вратата към двора и в нея се бореха страх и ликуване.

— Да не би току-що да изцапа къщата ми? — попита Авасарала.

Момиченцето кимна с пребледняло лице.

— Знаеш ли какво става с лошите момиченца, които цапат къщата на баба си?

— Да не ги гъделичкат?

— Гъделичкат ги! — изръмжа Авасарала и се хвърли към нея. Разбира се, Кики се измъкна. Тя беше на осем години. Дори ставите някога да я боляха, то бе от прекалено бързия растеж. И разбира се, накрая се остави баба ѝ да я хване и да я гъделичка, докато не запищи. Преди Ашанти и мъжът ѝ да дойдат да вземат децата за обратния полет до Новгород, сарито на Авасарала се бе покрило с петна от трева, а косата ѝ стърчеше във всички посоки като на анимационно човече, ударено от мълния.

Тя прегърна децата два пъти, преди да си тръгнат, като всеки път им мушваше скришом в устите парченца шоколад, после целуна дъщеря си, кимна на зетя си и ги изпрати, махайки им от вратата. Охраната последва колата им. Никой неин близък не бе застрахован от отвличане. Това бе още един от фактите на живота.

Авасарала си взе дълъг душ, изразходва разточително много вода, почти непоносимо гореща. Винаги ѝ бе харесвало да се къпе с вряла вода, още от момиче. Ако кожата ѝ не смъдеше и не туптеше лекичко, когато се бършеше, значи не се бе изкъпала както трябва.

Арджун седеше на леглото и четеше задълбочено от ръчния си терминал. Тя отиде до дрешника, хвърли мократа хавлия в коша за пране и навлече памучен халат.

— Той мисли, че те са го направили — каза.

— Кой какво е направил? — попита Арджун.

— Нгуен. Смята, че марсианците стоят зад това. Че ще има второ нападение срещу Ганимед. Знае, че марсианците не придвижват флота си натам, но въпреки това праща подкрепления. Не му пука, че може да провали мирните преговори, защото мисли, че те и без това са пълна глупост. Няма какво да губи. Слушаш ли ме?

— Да. Нгуен мисли, че е работа на Марс. Събира флотилия, за да им отговори. Ето, виждаш ли?

— Разбираш ли за какво говоря?

— По принцип ли? Не. Но Максуел Асиниан-Кох току-що е публикувал материал върху постлиричността, който ще му докара потоп от злостни писма.

Авасарала се изкикоти.

— Ти живееш в свой собствен свят, миличък.

— Така е — съгласи се Арджун и прокара пръст по екрана на терминала си. Вдигна очи. — Не възразяваш, нали?

— Напротив, обичам те заради това. Остани тук. Чети си за постлиричността.

— А ти какво ще правиш?

— Каквото винаги. Ще се мъча да опазя цивилизацията от рухване, докато в нея има деца.

На младини майка ѝ се бе опитала да я научи да плете. Тя не възприе това умение, но усвои някои други уроци. Веднъж чилето се бе омотало лошо и нервното дърпане на Авасарала само влошаваше нещата. Тогава майка ѝ взе от нея стегнатия възел, но вместо да го оправи и да ѝ го върне, седна с кръстосани крака на пода до нея и започна да ѝ обяснява как да го разплете. Внимателно, бавно и търпеливо търсеше места, където може да охлаби конците, докато накрая, сякаш отведнъж, преждата се разсипа.

В списъка имаше десет космически съда, вариращи от древен транспортен кораб, който отдавна трябваше да е пратен за скрап, до двойка фрегати, командвани от капитани, чиито имена бе чувала. Не беше голяма сила, но стигаше за провокация. Внимателно, бавно и търпеливо Авасарала започна да го разчепква.

Транспортният кораб беше пръв, защото бе най-лесен. Тя от години коткаше момчетата от отдела за поддръжка и безопасност. Бяха нужни четири часа, докато някой, ровещ из схемите и дневниците, намери болт, който не е бил подменен по график, и след няма и час бе издадена заповед за незабавно връщане. „Ву Цао“ — по-добре въоръжената фрегата — се намираше под командването на Гола Ишигава-Маркс. Служебното му досие бе солидно. Той беше компетентен, лишен от въображение и лоялен. Три разговора доведоха до повишаването му в началник на комисията по строителен надзор, където вероятно нямаше да причинява вреди. Бе пратено искане целият команден състав на „Ву Цао“ да се върне на Земята, за да присъства, когато му окачат лентата. Втората фрегата беше по-трудна, но Авасарала намери начин. След това конвоят остана толкова малък, че не оправдаваше присъствието на медицински и поддържащ съд.

Възелът се разпадна в ръцете ѝ. Трите кораба, които не можеше да отзове, бяха стари и зле въоръжени. Ако се стигнеше до битка, нямаше да са от значение. Така че марсианците щяха да се обидят само ако си търсеха повод.

Тя не мислеше, че ще го сторят. А ако грешеше, това също би било интересно.

— Адмирал Нгуен няма ли да се усети какво става? — попита Еринрайт. Намираше се в хотелска стая някъде от другата страна на планетата. Зад него беше нощ, а горното копче на ризата му бе разкопчано.

— Нека се усети — рече Авасарала. — Какво ще направи? Ще изтича разреван при мама да се оплаче, че съм му взела играчките? Щом не може да играе с големите деца, не бива да е шибан адмирал.

Еринрайт се усмихна и изпука с кокалчетата на ръцете си. Изглеждаше уморен.

— А корабите, които ще стигнат дотам?

— „Бернадет Коу“, „Аристофан“ и „Фьодоровна“, сър.

— Да, същите. Какво ще кажеш на марсианците за тях?

— Нищо, ако те не повдигнат въпроса — отговори Авасарала. — Ако го направят, мога да отхвърля обвиненията. Малък медицински кораб, транспортен кораб и съвсем мъничък военен кораб, който да държи пиратите настрани. Не е като да пращаме чифт кръстосвачи. Така че да го духат.

— Ще го кажеш по-деликатно, надявам се?

— Разбира се, сър. Не съм глупачка.

— Ами Венера?

Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна със съскане между зъбите си.

— Венера е шибаният торбалан — въздъхна. — Получавам всекидневни доклади, но никой няма представа какво гледаме. Мрежата, която то строеше по повърхността, е завършена и сега се разпада, но пък изникват структури в сложна радиална симетрия. Само че не спрямо оста на въртене, а спрямо равнината на еклиптиката. Така че каквото и да е онова нещо долу, то се ориентира по цялата Слънчева система. Спектрографският анализ показва нарастване на количествата лантанов оксид и злато.

— Не знам какво означава това.

— Никой не знае, но мозъците смятат, че може да е мрежа от високотемпературни свръхпроводници. Опитват се да създадат копия на кристалните структури в лабораторни условия и са открили някои неща, които не разбират. Оказва се, че онова там долу е по-добър физикохимик от нас. Което не е никаква изненада.

— Някаква връзка с Ганимед?

— Само тази, за която вече знаем — каза Авасарала. — Иначе нищо. Или поне никаква пряка връзка.

— Какво ще рече „никаква пряка връзка“?

Авасарала се намръщи и отклони очи от екрана. Буда отвърна на погледа ѝ.

— Знаеш ли, че броят на самоубийствените религиозни култове се е удвоил след събитията на Ерос? — попита тя. — Аз не знаех, докато не получих доклада. Миналата година инициативата за възстановяване на водопречиствателната станция в Кайро едва не се провали, защото някаква секта твърдеше, че нямало да ни е нужна.

Еринрайт се приведе напред в стола си. Беше присвил очи.

— Мислиш, че има връзка?

— Не смятам, че някакви малки зелени човечета се промъкват насам от Венера — отрече тя, — но… мислех си за всичко, което то ни причини. На цялата Слънчева система. На тях, на нас и на поясните. Не е здравословно да имаме спящ бог на място, където всички можем да го гледаме как сънува. Това ни изкарва акъла от страх. Дори и на мен. Затова се обръщаме на другата страна и продължаваме да живеем, сякаш Вселената е същата, каквато е била, когато бяхме млади, но знаем, че не е така. Държим се все едно сме разумни, само че…

Тя поклати глава.

— Човечеството винаги е живяло с необяснимото — подхвърли Еринрайт. Гласът му беше твърд. Авасарала го караше да се чувства неловко. Е, и тя самата се чувстваше неловко.

— По-рано необяснимото не е изяждало планети — възрази тя. — Дори онова нещо на Ганимед да не е дошло самичко от Венера, съвсем ясно е, че връзка има. И ако сме го създали ние…

— Ако сме го създали ние, значи сме открили нова технология и я използваме — изтъкна Еринрайт. — Като се започне от кремъчното копие, през барута, та до ядрените бойни глави, правим точно това, Крисджен. Остави на мен да се тревожа за тази работа. Ти дръж под око Венера и не позволявай на марсианската ситуация да излезе от контрол.

— Да, сър — каза тя.

— Всичко ще бъде наред.

Докато гледаше мъртвия екран, където допреди малко бе стоял началникът ѝ, Авасарала реши, че той може би дори си вярва. Самата тя вече не бе сигурна. Нещо я смущаваше, ала още не разбираше какво. То се спотайваше току под съзнателната ѝ мисъл, като тресчица под нокътя. Тя отвори видеозаписа, направен от аванпоста на ООН на Ганимед, мина през задължителната проверка за сигурност и изгледа пак как пехотинците умираха.

Кики и Сури щяха да израснат в свят, където това се е случило, където Венера винаги е била колония на нещо напълно чуждо, необщително и неумолимо. Съпътстващият страх за тях щеше да е нещо нормално, нещо, за което се замислят не повече, отколкото за дишането. На екрана един мъж, не по-възрастен от Сьорен, изпразни пълнителя на автомата си в нападателя. Изчистената картина показваше как десетина куршума се забиват в създанието и от гърба му се проточват дълги нишки. Войникът пак умря. За него поне смъртта бе бърза. Тя спря записа на пауза. Върхът на пръста ѝ проследи очертанията на нападателя.

— Кой си ти? — попита тя екрана. — Какво искаш?

Пропускаше нещо. Случваше ѝ се достатъчно често, за да познава чувството, но това не ѝ помагаше. Прозрението щеше да дойде когато дойдеше. Дотогава единственото, което можеше да прави, бе да продължи да чеше там, където сърби. Тя затвори файловете, изчака секретните протоколи да се уверят, че не е копирала нищо, после излезе от системата и се обърна към прозореца.

Откри, че мисли за следващия път. Каква информация щяха да получат следващия път. Какви повтарящи се модели щеше да установи следващия път. При следващото нападение, следващата касапница. Вече ѝ бе напълно ясно, че станалото на Ганимед ще се повтори, рано или късно. Духовете никога не се прибираха в бутилките и от мига, в който протомолекулата бе пусната срещу цивилното население на Ерос просто за да се види какво ще направи, цивилизацията се бе променила. Беше се променила толкова бързо и мащабно, че още се мъчеха да я догонят.

Мъчеха се да я догонят.

В тези думи имаше нещо. Звучаха ѝ като текст на песен, която почти си спомня. Тя заскърца със зъби, стана и закрачи край прозореца. Мразеше тази част. Мразеше я.

Вратата на кабинета ѝ се отвори. Когато Авасарала се завъртя да погледне към Сьорен, той трепна и отстъпи. Тя смекчи намръщеното си лице с една-две степени. Не беше честно да плаши горкото зайче. Той вероятно бе просто стажант, изтеглил късата сламка и принуден да търпи тази сприхава старица. Пък и в известен смисъл го харесваше.

— Да? — попита тя.

— Мислех, че ще искате да знаете, че адмирал Нгуен е пратил протестна нога до господин Еринрайт. За намеса в неговата област. Не е пратил копие на генералния секретар.

Авасарала се усмихна. Ако не можеше да разгадае всички тайни на Вселената, то поне можеше да държи момчетата под строй. А щом Нгуен не се оплакваше на празноглавеца, значи просто се цупеше. Което нямаше да доведе до нищо.

— Добре е да го знам. Ами марсианците?

— Тук са, госпожо.

Тя въздъхна, повдигна полите на сарито си и вирна брадичка.

— Тогава да вървим да спрем войната — каза.