Войната на Калибан

37. Авасарала

— Не виня другиго, освен себе си — каза просълзената жена. Авасарала спря записа и се облегна в креслото си. Сърцето ѝ биеше по-бързо от нормалното и тя усещаше как мислите плуват под леда на съзнанието ѝ. Имаше чувството, че някой може да долепи ухо до черепа ѝ и да чуе как мозъкът ѝ бръмчи.

Боби седеше на огромния креват, от което той изглеждаше малък, а това само по себе си бе впечатляващо. Беше подвила единия си крак под тялото, а върху златистозелената покривка пред нея лежаха наредени истински карти за игра. Пасиансът обаче бе забравен. Погледът на марсианката беше впит в нея и Авасарала усети как бавна усмивка разтяга устните ѝ.

— Мътните да ме вземат — изруга тя. — Те се страхуват от него.

— Кой от кого се страхува?

— Еринрайт е тръгнал на война срещу Холдън и онзи Менг, който и да е той. Те го принудиха да действа. Дори аз не можах да го направя.

— Значи не мислите, че ботаникът е клецал детето си?

— Може и да го е правил, но това — тя почука по замръзналото, обляно в сълзи лице на бившата жена на ботаника — е кампания за очерняне. Залагам едноседмична заплата, че съм обядвала с жената, която я координира.

Скептичното изражение на Боби само накара Авасарала да се ухили още по-широко.

— Това — изтъкна тя — е първото наистина хубаво нещо, което се случва, откакто сме на този летящ бардак. Трябва да се залавям за работа. Мамка му, как ми се иска сега да бях в офиса си.

— Да ви донеса ли чай?

— Джин — каза Авасарала, докато включваше камерата на терминала си. — Ще празнуваме.

В прозорчето на екрана изглеждаше по-дребна, отколкото се чувстваше. Стаите бяха обзаведени така, че да привличат вниманието, без значение в кой ъгъл ще се разположи — изглеждаше като на пощенска картичка. Така всеки, возещ се на яхтата, щеше да може да се изфука, без да каже нито дума. В слабата гравитация косата ѝ стърчеше, сякаш току-що е станала от леглото. Нещо повече, изглеждаше емоционално изтощена и физически смачкана.

„Разкарай това — каза си тя. — Сложи си маската.“

Вдиша дълбоко, направи неприличен жест към камерата и пусна на запис.

— Адмирал Садър — поде тя. — Много ви благодаря за последното съобщение. Попаднах на нещо, което мисля, че ще ви заинтересува. Изглежда, в последно време някой е развил антипатия към Джеймс Холдън. Ако бях с флотата, вместо да се нося през шибаната Слънчева система, щях да ви поканя на чаша кафе и да го обсъдим, но тъй като това няма как да стане, ще отворя за вас някои от личните си файлове. От известно време следя Холдън. Вижте с какво разполагам и кажете дали забелязвате същото като мен.

Прати съобщението. Следващата логична постъпка би била да се свърже с Еринрайт. Ако ситуацията беше такава, каквато и двамата се преструваха, че е, би трябвало да го държи в течение. Няколко дълги секунди тя се чудеше дали да спази протокола, като продължи с преструвките. Боби се появи от дясната ѝ страна и остави чаша джин на бюрото с леко изтракване. Авасарала я взе и отпи малка глътка, за да изпробва вкуса. Джинът на Мао беше отличен, дори и без няколкото капки лимон.

„Не. Еринрайт да го духа.“ Тя извади на екрана тефтерчето си с адреси и започна да го прелиства, докато не откри каквото искаше и натисна бутона за запис.

— Госпожице Корлиновски, току-що гледах видеозаписа, обвиняващ Праксидики Менг, че чука сладката си петгодишна дъщеричка. Кога точно отделът за връзки с медиите на ООН се е превърнал в шибан бракоразводен съд? Ако се разчуе, че ние стоим зад това, искам да знам чия оставка да предложа на журналистите, и за момента мисля, че трябва да е вашата. Предайте много поздрави на Ричард и се свържете с мен, преди да съм уволнила некомпетентния ви задник ей така напук.

Спря записа и го прати.

— Тя ли го е уредила? — поинтересува се Боби.

— Възможно е — каза Авасарала и пак отпи от джина. Беше прекалено хубав. Ако не внимаваше, можеше да изпие много. — Ако не е тя, ще открие кой е бил и ще ми го поднесе на тепсия. Ема Корлиновски е страхливка. Затова я обичам.

През следващия час прати още десетина съобщения — представление след представление, след представление. Разпореди разследване за клевета срещу бившата жена на Менг и проучване дали ООН може да бъде държана под отговорност. Вдигна под тревога координатора на помощта за Ганимед и настоя да получи цялата възможна информация за Мей Менг и издирването ѝ. Прати високоприоритетни искания да бъдат идентифицирани лекарят и жената от посланието на Холдън, а след това и двайсетминутно дърдорене до един отдавнашен колега в информационния архив, насред което вмъкна малко, невинно искане за същото.

Еринрайт беше променил играта. Ако разполагаше със свобода, щеше да е неудържима. Но сега трябваше да предположи, че всяко нейно действие ще бъде грижливо регистрирано и почти веднага ще бъдат предприети насрещни ходове. Само че Еринрайт и съюзниците му бяха просто хора и ако тя продължаваше да праща неспирен поток от искания и заявки, тиради и мрънкания, вероятно бе те да пропуснат нещо. Или пък някой да забележи повишената активност и да се поинтересува. Или пък, ако не друго, усилията ѝ можеше да развалят съня на Еринрайт.

С това разполагаше. Не беше достатъчно. Дългогодишната ѝ практика в деликатния танц на политиката и властта бе създала у нея очаквания и рефлекси, които тук не можеха да разгърнат истинската си форма. Забавянето ѝ късаше нервите и тя си го изливаше на всеки, за когото записваше в момента. Чувстваше се като музикант виртуоз, който е застанал пред пълна с хора зала и са му връчили тромба.

Не забеляза кога е изпила джина. Просто допря чашата до устните си, откри, че е празна, и осъзна, че не е за първи път. Бяха минали пет часа. Досега беше получила само три отговора на близо петдесетте пратени от нея съобщения. Това бе нещо повече от забавяне. Личеше нечия намеса.

Не беше осъзнала, че е гладна, докато не се появи Котияр с поднос, от който се разнасяше аромат на телешко с къри и диня. Стомахът на Авасарала се събуди с къркорене и тя изключи терминала.

— Току-що ми спаси живота — каза и посочи към бюрото.

— Идеята беше на сержант Дрейпър — отвърна той. — След като за трети път пренебрегнахте молбата ѝ.

— Не си спомням — поклати глава Авасарала, докато мъжът слагаше яденето пред нея. — А бе, на това чудо нямат ли прислужници? Защо ти носиш храната?

— Имат, госпожо. Аз не ги пускам тук.

— Това ми се струва малко крайно. Поизнервил си се, а?

— Както кажете.

Авасарала ядеше прекалено бързо. Гърбът я болеше и усещаше бодежи в левия си крак, който се бе схванал от дългото седене в една поза. На младини никога не ѝ се бе случвало. От друга страна пък, тогава не бе в състояние да насоли всеки голям играч в Обединените нации и да я вземат на сериозно. Времето ѝ отнемаше силите, но в замяна на това ѝ даваше власт. Тя смяташе, че сделката си струва.

Нямаше търпение да свърши с яденето и включи терминала още докато поглъщаше последните хапки. Чакаха я четири нови съобщения. Садър, Господ да благослови съсухреното му малко сърчице. Имаше съобщение от някого в юридическия съвет, когото не познаваше, и от друг, когото познаваше. Едно от Майкъл-Джон, което вероятно се отнасяше за Венера. Тя отвори съобщението от Садър.

Адмиралът се появи на екрана ѝ и тя трябваше да положи усилия, за да не го поздрави. Това беше само видеозапис, а не истински разговор. Отвратително.

— Крисджен — каза адмиралът. — Трябва да внимаваш с цялата тази информация, която ми пращаш. Арджун ще почне да ревнува. Не знаех за ролята на нашия приятел Джими в разпалването на последната шумотевица.

„Нашия приятел Джими“. Не изричаше на глас името на Холдън. Интересно. Изглежда, очакваше някакъв филтър да следи за това име. Авасарала се опита да отгатне дали той смята, че филтърът е поставен на неговите изходящи съобщения или на нейните входящи. Ако Еринрайт имаше капка мозък — а той имаше, — щеше да следи трафика и на двама им и в двете посоки. Или се опасяваше от някой друг? Колко играчи седяха на масата? Не разполагаше с достатъчно информация, за да прецени, но това беше, меко казано, интересно.

— Разбирам какво те тревожи — продължи Садър. — Заел съм се с някои проучвания, но знаеш как е. Може да намериш нещо след минутка, а може и след година. Все пак, обаждай се. Тук стават предостатъчно неща, за да ми се иска да можехме да осъществим онзи обяд. Всички чакаме с нетърпение да те видим пак.

Това беше безочлива лъжа, помисли си Авасарала. И все пак, много мило от негова страна да го каже. Тя остърга чинията си с вилицата и по среброто остана малко къри.

Първото съобщение беше от някакъв младеж с бразилски акцент, който ѝ обясняваше, че ООН няма нищо общо с излъчения видеозапис на Никола Мулко и следователно не може да им се търси отговорност за него. Второто беше от началника на момчето, който се извиняваше от негово име и обещаваше да ѝ прати изготвен по всички правила доклад до края на деня, което бе значително по-приемливо. Умните хора още се страхуваха от нея. Тази мисъл я ободри повече от телешкото.

Когато посегна към екрана, корабът под нея помръдна и гравитацията я дръпна лекичко настрани. Авасарала се подпря на бюрото; кърито и джинът се разбълникаха в корема ѝ.

— Това очаквахме ли го? — извика тя.

— Да, госпожо — обади се Котияр от съседната стая. — Планирана корекция на курса.

— Никога не се случва в шибания офис — промърмори Авасарала и на екрана ѝ се появи Майкъл-Джон. Изглеждаше леко объркан, но може би беше просто заради ъгъла на лицето му. Тя усети, че ѝ прилошава от ужас.

За миг пред очите ѝ изникна отново „Арбогаст“, разпадащ се на части. Тя неволно спря записа. Нещо в дълбините на ума ѝ искаше да се извърне. Да не знае.

Не беше трудно да разбере защо Еринрайт, Нгуен и тяхната клика биха обърнали гръб на Венера, на извънземния хаос, който се превръщаше във все по-голям ред. Тя изпитваше същото, първобитен страх, спотайващ се в дъното на ума ѝ. Колко по-лесно бе да се върнеш пак към старите игри, към старите схеми, към старата история на война и конфликти, на измами и смърт. Въпреки всичките си ужаси, това бе нещо познато. Нещо известно.

Като момиче бе гледала филм за някакъв човек, който видял лика на Бога. През първия един час от филма той бе затънал в сивия си живот на основна по крайбрежието на Южна Африка. Когато видя Бог, последваха десет минути, в които човекът виеше, а след това още един час, в който бавно се съвземаше, за да продължи да води същия идиотски живот като в началото. На Авасарала филмът изобщо не ѝ хареса. Сега обаче почти го разбираше. Да се извърнеш бе нещо естествено. Дори да бе идиотско, самоунищожително и безсмислено, беше естествено.

Война. Изтребление. Смърт. Всичкото насилие, което Еринрайт и неговите хора — а тя бе сигурна, че повечето от тях са мъже — прегръщаха, ги привличаше, защото бе утешаващо. А те бяха уплашени.

Е, тя също бе уплашена.

— Пъзльовци — промърмори Авасарала и пусна пак записа.

— Венера може да мисли — каза Майкъл-Джон вместо поздрав или някаква друга любезност. — Накарах екипа да анализира сигналите в мрежата от вода и електрически потоци, и открихме модел. Съответствието е само около шейсет процента, но това ми стига, за да го смятам за нещо повече от случайност. Разбира се, то има различна анатомия, но функционалната му структура много прилича на тази на китообразно, решаващо задачи с пространствено мислене. Искам да кажа, все още съществува проблемът с непълната обяснимост и тук не мога да помогна, но от това, което видяхме, съм до голяма степен убеден, че го виждаме как разсъждава. Това са мислите му, нещо като невронни сигнали.

Той погледна в камерата, сякаш очакваше от нея да му отговори, и изглеждаше леко разочарован, когато това не стана.

— Реших, че ще искаш да знаеш — добави и изключи записа.

Преди Авасарала да успее да формулира отговор, се появи ново съобщение от Садър. Тя го отвори с чувство на облекчение, от което малко се срамуваше.

— Крисджен, имаме проблем — съобщи той. — Трябва да провериш корабите, пратени на Ганимед, и да ми кажеш дали виждаш същото като мен.

Авасарала се намръщи. Забавянето беше вече над двайсет и осем минути. Тя състави стандартно запитване, прати го и се надигна от креслото. Гърбът ѝ беше съвсем схванат. Излезе в салона. Боби, Котияр и още трима мъже седяха в кръг и играеха на карти. Покер. Авасарала се приближи, като раздвижваше ханша си. Нещо в ниската гравитация караше ставите да я болят. Тя приседна до Боби.

— При следващото раздаване ме включете и мен — каза.

Заповедта беше дошла от Нгуен и на пръв поглед нямаше никакъв смисъл. Шест разрушителя на ООН бяха получили нареждане да прекратят патрулирането на Ганимед и да потеглят с максимална тяга по курс, който сякаш водеше наникъде. Първоначалните доклади показваха, че след кратко чудене какво, по дяволите, става, същият брой марсиански кораби бяха потеглили след тях.

Нгуен беше намислил нещо и тя нямаше ни най-малка представа какво. Но Садър ѝ бе пратил информацията и мислеше, че тя ще съзре нещо.

Отне ѝ почти час да го открие. „Росинант“ на Холдън беше напуснал станция Тихо със слаба тяга в посока системата на Юпитер. Може да бе регистрирал план на полета в СВП, но не бе информирал нито Земята, нито Марс, което означаваше, че Нгуен също го държи под око.

Те не просто бяха уплашени. Канеха се да го убият.

Авасарала остана да седи в продължение на няколко дълги секунди, преди да се изправи и да се върне при играчите на покер. Котияр и Боби се намираха в края на игра с високи залози, което означаваше, че купчинката шоколадови бонбони, които използваха вместо чипове, бе висока почти пет сантиметра.

— Господин Котияр — каза Авасарала. — Сержант Дрейпър. Елате с мен, моля.

Всички карти изчезнаха. Мъжете се спогледаха нервно, докато тя се връщаше в спалнята си. Щом влязоха, Авасарала затвори внимателно вратата. Тя дори не изщрака.

— Готвя се да направя нещо, което може да задейства някакъв спусък — съобщи им тя. — Ако го направя, ситуацията ни може да се промени.

Котияр и Боби се спогледаха.

— Има някои неща, които бих искала да взема от склада — каза Боби.

— Аз ще инструктирам хората си — каза Котияр.

— Давам ви десет минути.

Забавянето между „Гуаншийн“ и „Росинант“ все още бе прекалено голямо за разговор, но по-малко, отколкото би отнело едно съобщение до Земята. Чувството да се намира толкова далеч от дома предизвикваше у нея леко замайване. Котияр влезе в стаята и кимна. Авасарала извади терминала си и поиска теснолъчева връзка. Даде опознавателния код на „Росинант“. След по-малко от минута получи отказ. Тя се усмихна леко и отвори канал към командния център.

— Тук е помощник заместник-секретар Авасарала — представи се, сякаш на борда имаше някой друг, който би могъл да се обажда. — Какво става с теснолъчевата ви връзка, да ви го начукам?

— Моите извинения, госпожо секретар — отвърна един младеж с яркосини очи и късо подстригана руса коса. — Този комуникационен канал в момента е недостъпен.

— Защо е недостъпен, мамка му?

— Недостъпен е, госпожо.

— Чудесно. Не исках да излъчвам съобщението по радиото, но ще го направя, щом се налага.

— Боя се, че няма да е възможно — уведоми я момчето.

Авасарала си пое дълбоко дъх и го изпусна през стиснатите си зъби.

— Дай ми капитана — каза.

Миг по-късно образът се смени. Капитанът беше мъж със слабо лице и с кафявите очи на ирландски сетер. Стиснатите му безкръвни устни показваха, че е наясно какво се задава, поне в общи линии. За миг тя просто се взираше в камерата. Беше научила този номер още в началото на кариерата си. Взирането в екрана караше хората отсреща да смятат, че ги виждат. А взирането в мъничката черна точка на обектива ги караше да се чувстват неудобно.

— Капитане. Имам спешно съобщение, което трябва да пратя.

— Много съжалявам. Възникнаха технически трудности с комуникационната апаратура.

— Нямате ли резервна система? Совалка, която бихме могли използваме? Каквото и да е?

— Не и в дадения момент.

— Лъжете ме — обвини го тя. Когато капитанът не отговори, продължи: — Отправям официално искане тази яхта да включи аварийния си сигнал и да промени курса си към най-близкото място за ремонт.

— Не мога да направя това, госпожо. Ако проявите малко търпение, ще ви доставим благополучно на Ганимед. Сигурен съм, че всички необходими ремонти могат да бъдат извършени там.

Авасарала се приведе към терминала.

— Мога да се кача при вас и да проведем този разговор лице в лице — каза тя. — Капитане, знаете законите не по-зле от мен. Включете аварийния сигнал или ми дайте достъп до комуникациите.

— Госпожо, вие сте гостенка на Жул-Пиер Мао и аз уважавам това. Но господин Мао е собственикът на този кораб и отговарям пред него.

— Значи отказвате?

— Много съжалявам.

— Допускаш грешка, скапаняко — изруга Авасарала и прекъсна връзката.

Боби влезе в стаята. Лицето ѝ грееше и от нея се излъчваше нетърпение като от състезателно куче, което опъва каишката. Гравитацията се измени леко. Корекция на курса, но не и промяна.

— Как мина? — попита тя.

— Обявявам, че този съд нарушава законите — заяви Авасарала. — Котияр, ти си ми свидетел.

— Както кажете, госпожо.

— Добре тогава. Боби. Дай ми контрол над шибания кораб.