Войната на Калибан

36. Пракс

Пракс помнеше първото си просветление. Или може би то просто бе първото, което помнеше. Поради липса на свидетелства за противното го приемаше за първо. Беше във втори курс, само на седемнайсет, и се намираше в лабораторията по генно инженерство. Седеше там сред стоманените маси и микроцентрофугите, мъчейки се да разбере защо резултатите му се отклоняват толкова силно от предвижданията. Беше проверил наново изчисленията си, беше прочел записките си. Грешката бе твърде голяма, за да се обясни с калпава работа, а и неговата работа не беше калпава.

А после бе забелязал, че един от реагентите е хирален4, и бе разбрал какво се е случило. Не беше сбъркал никъде, просто бе предположил, че реагентът е взет от естествен източник, а не генериран изкуствено. Вместо да бъде изцяло ляво ориентиран, той съдържаше смесица от хиралности, половината от тях неактивни. Прозрението го бе накарало да се ухили до уши.

Това беше провал, но провал, който той разбираше, и това го превръщаше в победа. Съжаляваше само, че му е отнело толкова дълго време да види очевидното.

През четирите дни, след като бе излъчил посланието, Пракс почти не спа. Вместо това четеше лавината от коментари и съобщения, пристигащи заедно с даренията. Отговаряше на някои от тях, задаваше въпроси на хора из цялата Слънчева система, които не познаваше. Заливащите го доброжелателство и щедрост бяха опияняващи. Първите два дни изобщо не бе спал, крепен от еуфорията на чувството, че усилията му носят резултат. А когато заспа, сънува, че намира Мей.

Когато отговорът се появи, му се искаше само да го бе открил по-рано.

— За времето, с което разполагаха, може да са я откарали навсякъде, докторе — рече Еймъс. — Не искам да ти убивам ентусиазма, но е така.

— Възможно е — съгласи се Пракс. — Биха могли да я откарат навсякъде, стига да имат запаси от лекарствата ѝ. Но не тя е ограничаващият фактор. Въпросът е откъде са дошли те.

Пракс бе свикал срещата без ясна идея къде да се състои тя. Екипажът на „Роси“ бе малък, но квартирата на Еймъс бе още по-малка. Беше се замислил дали да не я проведат в каюткомпанията на кораба, но там още имаше техници, които довършваха ремонта, а Пракс искаше да са насаме. Накрая бе проверил даренията, стичащи се след посланието на Холдън, и бе изтеглил достатъчно, за да наеме стая в един малък клуб на станцията.

Сега се намираха в частен салон. Зад стенния екран прозорец големите строителни манипулатори помръдваха едва-едва, задвижващите ги ракети припламваха и угасваха в шарки, сложни като език. Още нещо, за което Пракс изобщо не бе помислял, преди да дойде тук: манипулаторите трябваше да се задвижват с ракети, за да не изместят станцията, към която са прикрепени. Всичко бе танц от фини движения и реакциите, които те предизвикваха.

В стаята музиката, която се носеше между широките маси и креслата от противоускорителен гел, бе мека и лирична, а гласът на певеца — дълбок и успокояващ.

— Дошли? — повтори Алекс. — Аз мислех, че са си от Ганимед.

— Ганимедската лаборатория не бе оборудвана за сериозни изследвания — каза Пракс. — А и те устроиха нещата така, че Ганимед да се превърне във военна зона. Това би била лоша идея, ако са вършели главната си работа там. По-скоро е била само полева лаборатория.

— И аз гледам да не сера, където ям — съгласи се Еймъс.

— Ти живееш на космически кораб — отбеляза Холдън.

— Ама не сера в каюткомпанията.

— Прав си.

— Както и да е — продължи Пракс, — спокойно можем да предположим, че са действали от по-добре защитена база. И тази база трябва да се намира някъде в системата на Юпитер. Някъде наблизо.

— Пак ти загубих мисълта — каза Холдън. — Защо трябва да е наблизо?

— Време за транспорт. Мей може да отиде навсякъде, ако има достатъчен запас от лекарства, но тя е по-издръжлива от… създанията.

Холдън вдигна ръка като ученик, който иска да попита нещо.

— Добре, може да не съм чул правилно, но да не би току-що да каза, че онази твар, която разкъса кораба ми, замери ме с петстотинкилограмов палет и едва не си прогриза път до реактора, е по-крехка от четиригодишно момиченце без имунна система?

Пракс кимна. Пронизаха го ужас и скръб. Мей вече не беше на четири. Рожденият ѝ ден бе минал предишния месец и той го бе пропуснал. Сега тя беше на пет. Но ужасът и скръбта вече бяха негови стари спътници. Той изтласка мисълта настрани.

— Ще се изразя по-ясно — каза. — Тялото на Мей не се съпротивлява на ситуацията. Като се замисли човек, самата ѝ болест е такава. Има цял куп неща, които се случват в нормалните тела, но не се случват в нейното. От друга страна, вземете едно от създанията. Като онова от кораба.

— Копеленцето беше доста активно — обади се Еймъс.

— Не — възрази Пракс. — Тоест да, но не. Имам предвид активност на биохимично ниво. Ако Стрикланд, или Мериън, или който е там, използва протомолекулата, за да променя човешкото тяло, той взема една сложна система и налага върху нея друга. Знаем, че това е нестабилно.

— Добре — каза Наоми. Тя седеше до Еймъс и срещу Холдън. — Откъде го знаем?

Пракс се намръщи. Когато бе упражнявал речта си, не очакваше толкова много въпроси. Неща, които той смяташе за очевидни от самото начало, изобщо не бяха хрумвали на другите. Ето защо не се бе захванал с преподаване. Като гледаше лицата им сега, виждаше само недоумение и объркване.

— Добре — кимна той. — Да караме подред. На Ганимед имаше нещо, което започна войната. Имаше също така тайна лаборатория, пълна с хора, които най-малкото са знаели за атаката, преди да е започнала.

— Дотук ясно — съгласи се Алекс.

— Добре — продължи Пракс. — В лабораторията имаше следи от протомолекулата, мъртво момче и куп хора, които се готвеха за заминаване. И когато стигнахме там, трябваше да си пробиваме път само до средата. След това нещо друго вървеше пред нас и избиваше всички.

— Хей! — обади се Еймъс. — Мислиш, че е било същото шибано копеленце, което се промъкна в „Роси“?

Пракс преглътна думата „очевидно“, точно преди да излети от устата му.

— Вероятно — каза вместо това. — И ми се струва логично първоначалната атака да е включвала друго като него.

— Значи са се измъкнали две? — попита Наоми, но Пракс усети, че тя вече е доловила проблема в твърдението си.

— Не, защото те са знаели, че това ще стане. Едното се е измъкнало, когато Еймъс хвърли онази граната срещу тях. Другото е било пуснато умишлено. Но това не е важно. Важното е, че те използват протомолекулата, за да променят човешки тела, ала не могат да я контролират с абсолютна сигурност. Програмата, която са заложили в нея, отказва.

Пракс кимна, сякаш по този начин можеше да ги накара да проследят логиката му. Холдън поклати глава, спря, а после кимна.

— Бомбата — каза той.

— Бомбата — съгласи се Пракс. — Макар да не са знаели, че второто създание ще се измъкне на свобода, те са го снабдили с мощно запалително взривно устройство.

— Аха — възкликна Алекс. — Схващам! Мислиш, че са знаели, че то рано или късно ще излезе от релсите, затова са му сложили бомба, която да го взриви, ако това стане.

В дълбините на космоса един кораб заварчик се плъзгаше край корпуса на полуготовия съд и волтовата дъга хвърляше ярки светлинни отблясъци върху лицето на пилота.

— Да — кимна Пракс. — Но може да е също така допълнително оръжие или товар, който съществото е трябвало да достави. Аз мисля, че е средство за подсигуряване. Вероятно е така, но може да е и много други неща.

— Добре, само че то я остави — отбеляза Алекс.

— След като разполагаше с време, то изхвърли бомбата — обясни Пракс. — Разбирате ли? То е решило да се промени така, че да отстрани товара си. Не я е сложило там, за да унищожи „Роси“, макар че би могло. Не я е доставило до предварително набелязана мишена. Просто е решило да я изхвърли.

— И откъде е знаело, че трябва да го направи?

— То е достатъчно умно да разпознае една заплаха — каза Пракс. — Механизмът все още не ми е известен. Може да е когнитивен, мрежов или някакъв вид модифицирана имунна реакция.

— Добре, Пракс. Щом протомолекулата може рано или късно да се освободи от всички ограничения, които ѝ поставят, и да се развилнее, докъде ни води това? — попита Наоми.

„Обратно на старта“, помисли си Пракс и започна да излага информацията, която бе възнамерявал да им даде от самото начало.

— Това означава, че където и да се намира главната лаборатория — мястото, на което не са пуснали някое от онези същества, — тя трябва да е достатъчно близо до Ганимед, за да го откарат дотам, преди да се изплъзне от каишката си. Не знам колко време е това, а се обзалагам, че и те не знаят, така че колкото по-близо, толкова по-добре.

— Някоя юпитерова луна или секретна станция — предположи Холдън.

— Не можеш да имаш секретна станция в системата на Юпитер — възрази Алекс. — Трафикът е прекалено оживен. Все някой ще види нещо. Мамка му, преди да стигнем до Уран, там се извършваше по-голямата част от извънслънчевата астрономия. Сложи нещо наблизо и обсерваториите ще побеснеят, че им разваля снимките, нали така?

Наоми забарабани с пръсти по масата. Звукът приличаше на почукването на капещ кондензат в ламаринени въздухопроводи.

— Е, очевидният избор е Европа — отбеляза тя.

— Йо е — каза Пракс и в гласа му се промъкна нетърпение. — Използвах част от парите, за да проуча доставките на онези видове ариламини и нитроарени, които се използват за мутагенни изследвания. — Той млъкна. — Нали не възразявате, че съм го направил? Че похарчих парите?

— Те са за това — успокои го Холдън.

— Добре, та значи мутагените, които започват да действат едва след като ги активираш, се контролират много стриктно, защото могат да бъдат използвани за разработка на биооръжия, но ако се опитваш да работиш с такъв тип биологични системи, ще имаш нужда от тези вещества. По-голямата част от доставките са заминали за Ганимед, но е имало постоянен приток и към Европа. Когато ги прегледах, не можах да намеря получател. Защото са напускали Европа около два часа след пристигането си.

— В посока към Йо — рече Холдън.

— Не беше записано местоназначение, но товарните контейнери, в които се превозват, трябва да спазват спецификациите за безопасност на Земята и Марс. Много са скъпи. А контейнерите от доставките за Европа са били върнати на производителя срещу кредит с транспортен кораб, потеглил от Йо.

Пракс си пое дъх. Беше като вадене на зъби, но бе почти сигурен, че е изложил всички необходими доводи, за да бъде доказателството ако не убедително, то поне силно правдоподобно.

— Е — обади се Еймъс, провлачвайки думата почти до три срички. — Значи лошите вероятно са на Йо?

— Да — отвърна Пракс.

— Мамка му, докторе. Така да беше казал.

Тягата създаваше гравитация от цяло g, само че без лекия кориолисов ефект на станция Тихо. Пракс седеше в каютата си, приведен над ръчния терминал. По време на пътуването до станцията бе имало моменти, когато единственото, което го разсейваше, бе гладът и сърдечната болка. Физически нищо не се бе променило. Стените все така го притискаха. Въздушният рециклатор все така тракаше и бръмчеше. Само че сега, вместо да се чувства изолиран, Пракс се намираше в центъра на необятна мрежа от хора, всички съсредоточени върху същата цел като него.

„Г-н Менг, гледах съобщението ви и сърцето и молитвите ми са с вас. Съжалявам, че не мога да ви пратя пари, защото съм на основна, но приложих съобщението към църковния бюлетин. Надявам се да намерите дъщеря си цяла и невредима.“

Пракс беше съставил типово писмо за отговор на всички обикновени доброжелатели и даже си беше мислил да потърси филтър, който да разпознава тези съобщения и да им отговаря автоматично. Въздържа се, защото не бе сигурен колко добре може да формулира комплекта от условия, а не искаше някой да си помисли, че приема съчувствията му за даденост. Пък и така или иначе нямаше никакви задължения на „Росинант“.

„Пиша ви, защото може да имам информация, която ще ви помогне да си върнете дъщерята. От съвсем ранна възраст получавам силни пророчески сънища и три дни преди да видя изявлението на Джеймс Холдън за вас и дъщеря ви, я видях насън. Беше на Луната, на някакво много тясно място без светлина и беше уплашена. Опитах се да я утеша и сега знам със сигурност, че ще я откриете на Луната или в близка орбита.“

Разбира се, Пракс не отговаряше на всичко.

Пътуването до Йо нямаше да отнеме много повече време от това до Тихо. А може би и по-малко, тъй като този път едва ли щяха да си имат проблеми с протомолекулен гратисчия, който да взриви товарния отсек. Когато Пракс мислеше за това прекалено дълго, ръката го засърбяваше. Знаеше къде се намира Мей — или къде се е намирала. С всеки час се доближаваше дотам все повече и всяко съобщение, пристигащо в благотворителната му сметка, му даваше още малко сила. Още някой, който би могъл да знае къде е Карлос Мериън и какво прави.

Бе започнал разговори с неколцина от хората, предимно чрез размяна на видеозаписи. Беше говорил с един агент по сигурността със седалище на Церера, който бе извършил част от проучванията по доставките и му изглеждаше наистина мил човек. Беше разменил няколко видеосъобщения с една психоложка на Марс, докато не започна да изпитва неловкото чувство, че тя го сваля. Цяло училище деца — поне сто — му бяха пратили запис как пеят песен на смесен испански и френски в чест на Мей и нейното завръщане.

Съзнателно той разбираше, че нищо не се е променило. Все още имаше голяма вероятност Мей да е мъртва или просто той да не я види никога повече. Но при такъв неспирен поток от хора, които му казваха, че всичко ще е наред, че се надяват всичко да е наред, че са на негова страна, бе по-трудно да го обземе отчаяние. Сигурно бе нещо като ефект на групово подсилване. Това бе обичайно за някои видове селскостопански растения: болно или страдащо растение можеше да бъде преместено в компанията на добруващи екземпляри и от самата близост с тях състоянието му да се подобри, дори ако почвата и водата се доставят отделно. Да, това се предаваше по химичен път, но хората бяха социални животни и когато една жена ти се усмихва от екрана, сякаш взирайки се дълбоко в очите ти, и ти казва онова, в което искаш да вярваш, бе почти невъзможно да не ѝ повярваш.

Знаеше, че това е егоистично, но също така бе и пристрастяващо. Той бе престанал да обръща внимание на пристигащите дарения, след като разбра, че има достатъчно, за да финансира пътуването на кораба до Йо. Холдън му бе дал списък на разходите и подробна разбивка на цените, но Пракс не мислеше, че капитанът ще го мами, затова почти не погледна друго, освен общата сума в дъното. След като разполагаше с достатъчно пари, бе престанал да се тревожи за тях.

Сега цялото му време и внимание поглъщаха коментарите.

Чуваше Алекс и Еймъс да разговарят в каюткомпанията. Гласовете им звучаха спокойно и делнично. Това му напомни за университетското общежитие. Гласовете и присъствието на други хора, уютът, който тези познати звуци създаваха. Не бе много по-различно от това да четеш коментарите.

„Аз загубих сина си преди четири години и пак не мога да си представя какво преживявате в момента. Иска ми се да можех да ви помогна с нещо повече.“

Списъкът се бе смалил само до няколко десетки. По условното корабно време беше средата на следобеда, но много му се спеше. Замисли се дали да не остави другите съобщения за след като си подремне и реши да ги прочете, без да си налага да отговаря на всяко от тях. Алекс се засмя. Еймъс се присъедини към него.

Пракс отвори петото съобщение.

„Ти си гнусен ненормален копелдак и ако някога те видя, кълна се в Бога, ще те пречукам лично. Хора като теб трябва да бъдат изнасилвани до смърт, просто за да видят какво е.“

Пракс се опита да си поеме дъх. Внезапната болка, която го изпълни, бе като от удар в слънчевия сплит. Той изтри съобщението. Пристигна ново, след него още три. После дузина. С чувство на ужас Пракс отвори едно от новите.

„Да пукнеш дано.“

— Не разбирам — каза Пракс на терминала. Злобата беше внезапна, всеобща и напълно необяснима. Поне докато не отвори едно от съобщенията, съдържащо връзка към някакъв новинарски материал. Пракс пусна заявка и след пет минути екранът му почерня, върху него за кратко засия в синьо логото на една от големите земни новинарски агенции и се появи названието на поредицата — „Сурови записи“.

Когато логото помръкна, насреща му гледаше Никола. Пракс посегна към настройките, тъй като част от ума му настояваше, че по някакъв начин е влязъл в личните си съобщения, макар да знаеше, че не е така. Никола облиза устни, извърна поглед, после се взря отново в камерата. Изглеждаше уморена. Изцедена.

— Казвам се Никола Мулко. Бях омъжена за Праксидики Менг, човека, който прати зов за помощ, за да открие дъщеря си… моята дъщеря, Мей.

Една сълза потече по бузата ѝ и тя не я избърса.

— Това, което не знаете — което никой не знае, — е, че Праксидики Менг е чудовище в човешки облик. Откакто го напуснах, се опитвам да си върна Мей. Мислех, че гаврите му са били само с мен. Не мислех, че би наранил нея. Но получих информация от приятели, които останаха на Ганимед след заминаването ми…

— Никола — извика Пракс. — Недей. Не го прави.

— Праксидики Менг е опасен насилник — каза Никола. — Като майка на Мей аз вярвам, че тя е била емоционално, физически и сексуално малтретирана от него след моето заминаване. И че предполагаемото ѝ изчезване по време на безредиците на Ганимед трябва да прикрие факта, че той накрая я е убил.

Сълзите вече се стичаха обилно по бузите на Никола, но гласът и очите ѝ бяха мъртви като вмирисана риба.

— Не виня другиго, освен себе си — каза тя. — Не трябваше да си тръгвам, след като не можех да взема и момиченцето си…