Войната на Калибан

49. Холдън

— Не го прави — каза Наоми. Не молеше, не плачеше, не настояваше. Цялата сила на думите ѝ се криеше в кротката им простота. — Не го прави.

Холдън отвори шкафа за скафандри до главния въздушен шлюз и посегна към своята броня марсианска изработка. Внезапен спомен за радиационната болест на Ерос го спря.

— Те трупат радиация в „Кинг“ вече от часове, нали?

— Не отивай там — каза пак Наоми.

— Боби — повика Холдън по интеркома.

— Тук съм — отвърна пехотинката със сумтене. Помагаше на Еймъс да подготви снаряжението им за щурма срещу научноизследователската станция на Мао. След срещата си с протомолекулния хибрид Холдън предполагаше, че ще отидат тежковъоръжени.

— Какво ниво на радиационна защита предлагат тези марсиански бронирани скафандри?

— Като моя ли? — попита Боби.

— Не, не подсилващи. Знам, че те ви позволяват да издържате на близки взривове. Говоря за тези, които извадихме от сандъка с ДС.

— Горе-долу като на стандартен скафандър. Вършат работа за кратка разходка извън кораба. Но не помагат особено при продължително излагане на силна радиация.

— Мамка му — изруга Холдън. После добави: — Благодаря. — Прекъсна връзката и затвори шкафа. — Ще ми трябва радиационен скафандър. Което означава, че ще съм добре защитен от радиацията, но няма да имам никаква защита срещу куршуми.

— Колко пъти можеш да се излагаш на масивни дози радиация, преди това да ти се отрази? — попита Наоми.

— Отговорът си е същият като преди. Поне още веднъж — ухили се Холдън. Наоми не отвърна на усмивката му. Той натисна пак бутона на интеркома и каза: — Еймъс, донеси ми радиационен скафандър от машинното. Най-здравия, който имаме на борда.

— Добре — отзова се механикът.

Холдън отвори шкафчето с екипировката си и извади автомата, който държеше там. Беше голям, черен и предназначен да сплашва. Моментално би белязал човека, който го носи, като заплаха. Той го върна и реши да вземе вместо него един пистолет. Радиационният скафандър щеше да го направи сравнително анонимен. Всеки член на спасителен екип би могъл да носи такова нещо в извънредна ситуация. Ако носеше само служебен пистолет в кобур на кръста си, може би никой нямаше да го различи като част от проблема.

А след като протомолекулата върлуваше из „Кинг“ и корабът бе изпълнен с радиация, проблемът беше голям.

Защото ако Пракс и Авасарала бяха прави и протомолекулата можеше да осъществява връзка и без физически контакт, то вирусът на „Кинг“ знаеше всичко, което и вирусът на Венера. Тук влизаше информацията за структурата на човешките кораби, получена при разглобяването на „Арбогаст“. Но означаваше също така, че вирусът знае много за превръщането на хората в повръщащи зомбита. Беше изпълнил този номер около милион пъти на Ерос. Имаше практика.

Беше напълно възможно всеки човек на „Кинг“ сега да е повръщащо зомби. И за жалост това бе най-добрият вариант. Повръщащите зомбита бяха ходеща смърт за всеки с оголена кожа, но за Холдън, в неговия херметично запечатан радиационен скафандър, нямаше да са нищо повече от дребно неудобство.

Най-лошият вариант беше протомолекулата да е постигнала такъв напредък в преобразуването на хората, че корабът да е пълен със смъртоносни хибриди като онзи, с когото се биха в товарния отсек. Това би била безнадеждна ситуация, затова той предпочете да не вярва, че е истина. Пък и на Ерос протомолекулата не бе създала никакви войници. Милър не бе имал време да му обясни с какво се е сблъскал там, но беше прекарал доста време на станцията в търсене на Джули, без да съобщи, че нещо го е нападнало. Протомолекулата беше невероятно агресивна и настъпателна. Можеше за часове да убие милион хора и да ги превърне в резервни части за онова, върху което работеше. Но атакуваше на клетъчно ниво. Действаше като вирус, не като армия.

„Продължавай да си го повтаряш“, помисли си Холдън. Така онова, което се канеше да стори, изглеждаше възможно.

Извади от шкафчето малък полуавтоматичен пистолет и кобур за него. Наоми го гледаше, докато зареждаше пълнителя на оръжието и вземаше три резервни, но не каза нищо. Холдън тъкмо бе вкарал последния патрон в последния пълнител, когато в отделението доплува Еймъс, теглейки след себе си голям червен скафандър.

— Този е най-добрият, капитане — каза той. — За наистина кофти случаи. Би трябвало да е предостатъчен за радиационното ниво в онзи кораб. Може да защити човек в продължение на шест часа, но тъй като запасът от въздух е само за два, това не е проблем.

Холдън огледа скафандъра. Горният му слой беше от дебел гъвкав материал, подобен на гума. Би могъл да го защити от нападение с нокти и зъби, но нямаше да спре нож или куршум. Въздушният резервоар се намираше под антирадиационния слой и образуваше голяма, неудобна гърбица. Трудността, с която придърпа скафандъра към себе си, а после го спря, му подсказа, че масата му е значителна.

— Няма да се движа особено бързо в това чудо, нали?

— Не — призна с гримаса Еймъс. — Те не са направени за престрелка. Ако полетят куршуми, спукана ти е работата.

Наоми кимна, но не каза нищо.

— Еймъс — рече Холдън, когато механикът понечи да си тръгне, и го хвана за ръката. — Щом кацнете на повърхността, сержантът командва. Тя е професионалистка и това е в нейната област. Но искам от теб да пазиш Пракс, защото той е нещо като идиот. Единственото, за което те моля, е да измъкнеш благополучно този човек и момиченцето му от луната и да ги докараш на кораба.

За миг Еймъс изглеждаше засегнат.

— Ама разбира се, капитане. Всичко, което се добере до него или до детето, първо ще е убило мен. А това не е лесна работа.

Холдън прегърна набързо едрия мъж.

— Жал ми е за всичко, което се опита да го направи. Никой не би могъл да иска по-добър член на екипажа си, Еймъс. Просто исках да го знаеш.

Механикът го отблъсна.

— Държиш се все едно няма да се върнеш.

Холдън стрелна с поглед Наоми, но изражението ѝ не се бе променило. Еймъс само се засмя за кратко, а после го плесна по гърба тъй силно, че зъбите му затракаха.

— Глупости — каза той. — Ти си най-жилавият човек, когото познавам.

После, без да чака отговора на Холдън, отиде до стълбата и се спусна на долната палуба.

Наоми се оттласна леко от стената и доплува до него. Съпротивлението на въздуха я спря на половин метър разстояние. Холдън не познаваше човек, който да се движи по-ловко в условията на микрогравитация; тя беше истинска балерина на безтегловността. Трябваше да положи усилия да не я сграбчи в обятията си. По изражението на лицето ѝ личеше, че не иска това. Няколко секунди тя просто плуваше безмълвно пред него, после посегна и допря дългата си, слабичка длан до бузата му. Беше хладна и мека.

— Не отивай — повтори тя и нещо в гласа ѝ му подсказа, че е за последен път.

Той отстъпи и започна да навлича радиационния скафандър.

— Кой тогава? Можеш ли да си представиш Авасарала да си пробива път през гъмжило от повръщащи зомбита? Та тя дори няма да различи КИЦ от каюткомпанията. Еймъс трябва да отиде да прибере онова момиченце. Знаеш, че е така, и знаеш защо. Пракс също трябва да е там. Боби ще ги пази и двамата.

Напъха рамене в масивния скафандър и го запечата отпред, но остави шлема да виси на гърба му. Удари с пети магнитите на ботушите си, за да ги включи, а после се придърпа към палубата и залепна за нея.

— А ти? — продължи. — Теб ли да пратя? Бих заложил на теб срещу хиляда зомбита по всяко време. Но познаваш КИЦ не по-добре от Авасарала. Къде е логиката?

— Тъкмо се сдобрихме — въздъхна тя. — Не е честно.

— Впрочем — подхвърли той, — кажи на марсианците, че като спася планетата им, вече сме квит за тази работа с крадения кораб, ясно? — Опитваше да разведри момента и веднага се намрази за това. Но Наоми го познаваше, знаеше колко се страхува и въпреки това не го скастри. Той почувства прилив на любов, от който по гръбнака му пробягаха тръпки и скалпът го засърбя.

— Добре — каза тя и лицето ѝ се стегна. — Но ти ще се върнеш. През цялото време ще стоя на радиото. Ще минем заедно през това, крачка по крачка. Никакви геройски изцепки. Ум вместо куршуми и ще решаваме проблемите заедно. Обещай ми. Искам да ми го обещаеш.

Този път Холдън наистина я привлече в обятията си и я целуна.

— Съгласен съм. Моля те, моля те, помогни ми да се върна жив. Наистина ми се иска.

Да пътува с „Рейзърбек“ до осакатения „Агата Кинг“ беше като да отиде със състезателна кола до магазинчето на ъгъла. „Кинг“ се намираше само на няколко хиляди километра от „Росинант“. Изглеждаше достатъчно близо, за да стигне дотам с реактивна раница, ако се оттласне наистина силно. Вместо това той караше може би най-бързия кораб в системата на Юпитер с охлювска тяга от около 5 процента през останките от скорошната битка. Усещаше как „Рейзърбек“ се напъва да скъса каишката и реагира на слабите тласъци със сърдит укор. Разстоянието до флагмана бе толкова малко, а пътят — толкова коварен, че програмирането на курс би му отнело повече време, отколкото да пилотира ръчно. Но дори с мудната скорост, на „Рейзърбек“, изглежда, му бе трудно да държи носа си насочен към „Кинг“.

„Не ти се иска да отидеш там — сякаш казваше корабът. — Това е ужасно място.“

— Така е, наистина не ми се иска — призна Холдън и потупа конзолата пред себе си. — Но просто ме откарай дотам цял, става ли, миличък?

Покрай него преплува голям къс от нещо, което вероятно доскоро е било разрушител. Назъбените му краища все още бяха нажежени и сияеха. Холдън побутна ръчката, за да измести „Рейзърбек“ встрани, малко по-надалеч от носещия се в космоса отломък. Носът се отклони от курса.

— Опъвай се колкото си щеш, но така или иначе отиваме там.

Донякъде Холдън бе разочарован, че пътуването е толкова опасно. Никога досега не бе идвал до Йо и гледката на луната в ъгъла на екрана му бе впечатляваща. От другата ѝ страна голям вулкан от разтопени силикати изхвърляше частици толкова високо в космоса, че той можеше да види следата, оставяна от тях в небето. Облакът се охлаждаше до мънички силикатни кристали, които улавяха сиянието на Юпитер и блещукаха като диаманти, пръснати из чернотата. Някои от тях щяха да отлетят извън гравитационния кладенец на Йо и да се превърнат в част от бледата пръстенова система на Юпитер. При всякакви други обстоятелства, това би било приказно красиво.

Но рискованият полет държеше вниманието му приковано върху уредите и екраните пред него. А растящата грамада на „Агата Кинг“ неизменно плуваше в центъра на облака от отломки.

Когато се озова в обхват, Холдън прати сигнал до автоматичната система за скачване на кораба, но както и очакваше, „Кинг“ не отговори. Той приближи „Рейзърбек“ до най-близкия външен шлюз и му нареди да поддържа разстояние от пет метра. Състезателният скутер не бе предназначен да се скачва с други кораби в космоса. Липсваше му дори елементарен свързващ тунел. На Холдън щеше да му се наложи да направи кратка космическа разходка до „Кинг“.

Авасарала беше взела от Садър универсалния приоритетен код за достъп и Холдън накара „Рейзърбек“ да го прати. Въздушният шлюз моментално се отвори.

В шлюза на „Рейзърбек“ Холдън зареди догоре въздушния резервоар на скафандъра си. Попаднеше ли веднъж на кораба на Нгуен, нямаше да може да се довери на въздуха, дори и в станциите за презареждане. Нищо от „Кинг“ не биваше да бъде допуснато в скафандъра му. Нищо.

Когато индикаторът показа 100 процента, той включи радиото и се обади на Наоми.

— Влизам.

Изключи магнитите на ботушите си, оттласна се рязко от вътрешната врата на въздушния шлюз и прелетя през късото разстояние, делящо го от „Кинг“.

— Получавам добра картина — каза Наоми. Лампичката за видеовръзка на дисплея му светеше. Наоми виждаше всичко, което и той. Това бе едновременно утешително и самотно, като да се обаждаш на приятел, който живее много далеч.

Холдън задейства цикъла на въздушния шлюз. Двете минути, докато „Кинг“ затвори външната врата и напомпа въздух в камерата, сякаш продължиха безкрайно. Нямаше начин да знае какво ще има от другата страна на вътрешната врата на шлюза, щом тя се отвори. Холдън сложи ръка върху дръжката на пистолета си с безгрижие, каквото не чувстваше.

Вътрешната врата се плъзна настрани.

Внезапното пищене на радиационния скафандър едва не му докара сърдечен удар. Той натисна с брадичка бутона, който изключваше звуковата аларма, но остави на дисплея показанията за нивото на външната радиация. Тази информация всъщност не му беше от никаква полза, но скафандърът го уверяваше, че може да се справи с настоящото ниво, и това бе хубаво.

Холдън излезе от въздушния шлюз и се озова в малко помещение, пълно с шкафчета и екипировка за работа в открития космос. То изглеждаше празно, но тих звук откъм едно от шкафчетата го предупреди и той се обърна точно навреме, за да види как оттам изскочи мъж във флотска униформа на ООН и замахна с тежък гаечен ключ към главата му. Тромавият радиационен скафандър не позволяваше на Холдън да се движи бързо и ключът изкънтя отстрани по шлема му.

— Джим! — изкрещя Наоми по радиото.

— Умри, гадино! — изкрещя едновременно с нея мъжът. Замахна за втори път, но не носеше магнитни ботуши и без оттласкването от стената, което да му даде инерция, не постигна нищо друго, освен да се завърти във въздуха. Холдън изтръгна гаечния ключ от ръката му и го захвърли настрани. Хвана мъжа с лявата си ръка, за да спре въртенето му, а с дясната извади пистолета.

— Ако си ми пукнал скафандъра, ще те изхвърля през този въздушен шлюз — обеща той. Започна да преглежда екраните за състоянието на скафандъра, като държеше пистолета си насочен към ентусиаста с гаечния ключ.

— Май всичко е наред — съобщи Наоми с нескрито облекчение в гласа. — Няма червени и жълти светлинки. Този шлем е по-здрав, отколкото изглежда.

— Какво, по дяволите, правеше в онзи шкаф? — тросна се Холдън на мъжа.

— Работех тук, когато онова… нещо… се качи на борда — обясни той. Беше набит землянин с бледа кожа и късо подстригана огненочервена коса. На един етикет на униформата му пишеше „Ларсън“. — Когато обявиха извънредно положение, всички врати се запечатаха. Останах заключен тук, но можех да гледам какво става по вътрешната система за сигурност. Надявах се да взема скафандър и да изляза през шлюза, но той също беше запечатан. Хей, ти как влезе тук?

— Разполагам с адмиралтейските кодове — отвърна Холдън. После попита тихичко Наоми: — При сегашното радиационно ниво какви са шансовете за оцеляване на нашия приятел тук?

— Нелоши — каза тя. — Ако го вкараме в лазарета през следващите два-три часа.

Той се обърна пак към Ларсън.

— Добре, идваш с мен. Отиваме в КИЦ. Отведи ме там бързо и ще си спечелиш билет за измъкване от това корито.

— Слушам, сър! — отвърна отривисто Ларсън и козирува.

— Той те мисли за адмирал — засмя се Наоми.

— Ларсън, облечи си скафандър. Бързо.

— Слушам, сър!

Скафандрите в шкафчетата на шлюза поне имаха собствен запас от въздух. Това щеше да намали пораженията от радиацията, поемана от младия моряк. Пък и един херметичен скафандър щеше да намали риска от протомолекулна инфекция, докато вървят през кораба.

Холдън изчака, докато Ларсън се напъха в скафандъра, след което подаде приоритетния код на люка и той се отвори.

— След теб, Ларсън. Към командния информационен център, по най-бързия начин. Ако се натъкнем на някого, особено на някой повръщащ, стой настрани и остави на мен да се оправям.

— Слушам, сър — отвърна Ларсън. Гласът му звучеше неясно по изпълнения със статичен шум радиоканал. Изпълнявайки заповедта на Холдън, той се оттласна в коридора и го поведе бързо през осакатения „Агата Кинг“. Спряха само когато един запечатан люк прегради пътя им, и то само колкото скафандърът на Холдън да го убеди да се отвори.

Тази част от кораба, през която вървяха, изобщо не изглеждаше пострадала. Капсулата с биооръжието го беше улучила по-назад и чудовището се бе отправило право към реактора. Според Ларсън то убило доста хора по пътя си, включително целия контингент от пехотинци на кораба, когато се опитали да го спрат. Но щом влязло в машинното, престанало да обръща внимание на екипажа. Малко след влизането му там цялата система от охранителни камери излязла от строя. Тъй като нямало начин да разбере къде е чудовището, а и не можел да излезе от помещението, Ларсън се скрил в едно шкафче, за да чака.

— Когато вие влязохте, видях само едно голямо, тромаво червено нещо — обясни Ларсън. — Реших, че може да сте още някое от онези чудовища.

Липсата на видими щети беше добра новина. Това означаваше, че всички люкове и други системи, които срещаха по пътя си, още работеха. Липсата на чудовище, вилнеещо из кораба, бе още по-хубаво. Онова, което притесняваше Холдън, беше липсата на хора. Всеки кораб с такива размери имаше екипаж от над хиляда души. Поне някои от тях би трябвало да се намират в тази част на кораба, през която минаваха, но досега не бяха срещнали никого.

Мяркащите се тук-там локвички от кафява слуз по пода не бяха окуражаващ признак.

Ларсън спря пред един запечатан люк, за да позволи на Холдън да си поеме дъх. Тежкият радиационен скафандър не бе предназначен за дълги преходи и започваше да се изпълва с вонята на собствената му пот. Докато той си почиваше, а охладителните системи на скафандъра се опитваха да свалят температурата му, Ларсън каза:

— Ще минем през предната каюткомпания, за да стигнем до един от асансьорите. КИЦ се намира на палубата над нас. След пет, максимум десет минути сме там.

Холдън провери запаса си от въздух и видя, че е изразходвал почти половината. Бързо наближаваше точката, след която нямаше да има връщане. Но нещо в гласа на Ларсън привлече вниманието му. Начинът, по който изрече „каюткомпания“.

— Има ли нещо, което би трябвало да знам за каюткомпанията?

— Не съм сигурен — каза Ларсън. — Но след като камерите изключиха, все се надявах някой да дойде да ме вземе. Затова започнах да търся хора по интеркома. Когато нищо не се получи, почнах да карам „Кинг“ да проверява за местонахождението на хора, които познавам. След известно време за когото и да попитах, отговорът винаги бе „предната каюткомпания“.

— Значи — заключи Холдън — в тази каюткомпания може да има натъпкани над хиляда заразени моряци?

Ларсън сви рамене — жест, който едва се забелязваше в скафандъра му.

— Може би чудовището е избило всички и ги е струпало там.

— Да, мисля, че се е случило точно това — съгласи се Холдън. Извади пистолета си и зареди един куршум в цевта. — Но силно се съмнявам, че са си останали мъртви.

Преди Ларсън да успее да го попита какво има предвид, Холдън нареди на скафандъра си да отключи люка.

— Когато отворя тази врата, тръгваш колкото можеш по-бързо към асансьора. Аз ще те следвам по петите. Не спирай, каквото и да става. Трябва на всяка цена да ме отведеш до този КИЦ. Ясно ли е?

Ларсън кимна в шлема си.

— Добре. На три.

Холдън започна да брои, сложил едната си ръка на люка, а с другата стиснал пистолета. Когато стигна до три, го отвори рязко. Ларсън опря крака в стената, отблъсна се и влетя в коридора от другата страна.

Мънички сини искрици плуваха във въздуха пред тях като светулки. Милър беше докладвал за подобни светлинки втория път, когато отиде на Ерос. Онзи път, когато не се върна. Сега светулките бяха и тук.

В дъното се виждаше вратата на асансьора. Холдън затрополи с магнитните си ботуши след Ларсън. По средата на коридора младият моряк мина покрай един отворен люк.

И закрещя.

Холдън се втурна толкова бързо, колкото му позволяваха тромавият радиационен скафандър и магнитните ботуши. Ларсън продължаваше да лети надолу по коридора, но крещеше и размахваше ръце във въздуха като удавник, който се мъчи да плува. Холдън почти бе стигнал до отворения люк, когато нещо изпълзя от него и препречи пътя му. Отначало той си помисли, че е едно от повръщащите зомбита, които бе видял на Ерос. Движеше се бавно и предницата на флотската му униформа бе оцапана с кафява бълвоч. Но когато то се обърна да погледне Холдън, очите му сияеха с бледосиня вътрешна светлина. И в тях личеше интелигентност, каквато зомбитата на Ерос нямаха.

Протомолекулата бе извлякла някои уроци от Ерос. Това беше нова, усъвършенствана версия на повръщащите зомбита.

Холдън не изчака да види какво ще направи съществото. Без да забавя крачка, вдигна пистолета си и стреля в главата му. За негово облекчение светлината в очите на създанието угасна и то политна настрани, пръскайки кафява слуз. Докато минаваше покрай отворения люк, Холдън рискува да надникне вътре.

Стаята бе пълна с новите повръщащи зомбита. Бяха стотици. И смущаващо сините им очи бяха вперени в него. Холдън се обърна пак към коридора и побягна. Зад гърба му се надигна вълна от звуци, когато зомбитата застенаха в един глас и почнаха да се издърпват по пода, стените и тавана след него.

— Върви! Повикай асансьора! — изкрещя той на Ларсън, проклинайки наум тежкия радиационен скафандър, който го бавеше.

— Божичко, какво беше това? — ахна Наоми. Холдън беше забравил, че тя гледа. Не си хаби дъха да ѝ отговаря. Ларсън, вече съвзел се от пристъпа на паника, трескаво се мъчеше да отвори вратите на асансьора. Холдън изтича до него и се обърна да погледне назад. Десетки от синеоките повръщащи зомбита изпълваха коридора зад тях, пълзяха по пода, стените и тавана като паяци. Сините светлинки във въздуха кръжаха, подети от въздушни течения, които Холдън не усещаше.

— По-бързо — каза той на Ларсън, прицели се в най-близкото зомби и заби един куршум в главата му. То се отдели от стената, пръскайки слуз. Зомбито зад него го изблъска от пътя си и трупът полетя по коридора право към тях. Холдън застана пред Ларсън, за да го предпази, и пръски кафява слуз попаднаха върху гърдите и лицевото му стъкло. Ако двамата не носеха херметично запечатани скафандри, това щеше да е смъртната им присъда. Той потисна тръпката си и застреля още две зомбита. Останалите дори не се забавиха.

Зад него Ларсън изруга, когато отворилите се донякъде врати се затръшнаха отново и заклещиха ръката му. Морякът ги натисна с гръб и с единия си крак и успя да ги отвори пак.

— Готово! — извика той. Холдън отстъпи към асансьорната шахта, стреляйки, докато изпразни пълнителя си. Половин дузина зомбита се разлетяха, пръскайки слуз; а после той се озова в шахтата и Ларсън затвори вратите.

— Една палуба нагоре — каза Ларсън, задъхан от страх и усилие. Оттласна се от стената и полетя към следващата двойка врати, а после напрегна сили и ги отвори. Холдън го последва, като пътьом смени пълнителя на пистолета си. Точно срещу асансьора имаше тежко брониран люк и върху метала с бели букви бе изписано КИЦ. Холдън тръгна към него и накара скафандъра си да прати приоритетния код. Ларсън остави вратите на асансьора да се затръшнат. В шахтата ехтеше воят на зомбитата.

— Трябва да побързаме — рече Холдън, натисна бутона за отваряне на КИЦ и се промуши вътре още преди люкът да се е отворил напълно. Ларсън го последва.

В командния информационен център все още имаше един човек: нисък, як азиатец в адмиралска униформа, който стискаше в треперещата си ръка голямокалибрен пистолет.

— Останете където сте — заповяда той.

— Адмирал Нгуен! — изтърси Ларсън. — Вие сте жив!

Нгуен не му обърна внимание.

— Дошли сте за дистанционните кодове на ракетите с биооръжието. Тук са. — Той вдигна един ръчен терминал. — Ваши са, ако ме отведете от този кораб.

— Той ще ни вземе — каза Ларсън и посочи придружителя си. — Каза, че ще вземе и мен.

— И дума не може да става — каза Холдън на Нгуен. — Нямаш никакъв шибан шанс. Ще ми дадеш тези кодове или защото у теб още е останала капка човечност, или защото ще си мъртъв. Не ми пука кое от двете. Ти решавай.

Нгуен почна да мести поглед между Ларсън и Холдън, стиснал ръчния терминал и пистолета толкова силно, че кокалчетата му се белееха.

— Не! Вие трябва да…

Холдън го простреля в гърлото. Някъде дълбоко в мозъка му детектив Милър кимна одобрително.

— Започвай да мислиш за друг маршрут назад към кораба ми — нареди Холдън на моряка, докато прекосяваше стаята, за да вземе терминала, плуващ край трупа на Нгуен. Трябваха му няколко секунди да намери прекъсвача за самоунищожение на „Кинг“, скрит под един заключен капак. Приоритетният код на Садър му даде достъп и до това.

— Съжалявам — прошепна тихичко Холдън на Наоми, докато го отваряше. — Знам, че се съгласих вече да не го правя. Но нямах време да…

— Недей — каза Наоми с тъжен глас. — Копелето заслужаваше да умре. И знам, че по-късно ще те мъчат угризения. Това ми стига.

Капакът се отвори. Под него имаше само един обикновен бутон. Дори не беше червен, а чисто бял.

— Това ли взривява кораба?

— Няма брояч — отбеляза Наоми.

— Е, това е предпазна мярка срещу абордаж. Ако някой отвори този капак и натисне бутона, значи корабът вече е загубен. Не биха искали да е с брояч, който някой би могъл да обезвреди.

— Проблемът е чисто инженерен — каза Наоми. Вече знаеше за какво си мисли той и се опитваше да намери изход, преди да го е изрекъл на глас. — Можем да го решим.

— Не можем — възрази Холдън и зачака мъката да го връхлети, но вместо това изпита нещо като покой. — В момента няколкостотин разярени зомбита се опитват да се покатерят по асансьорната шахта. Не можем да намерим решение, при което аз не оставам тук.

Една ръка го стисна за рамото. Той вдигна очи.

— Аз ще го натисна — предложи Ларсън.

— Не, не си длъжен…

Ларсън вдигна ръка. На ръкава на скафандъра му имаше мъничка дупка там, където вратата на асансьора го бе затиснала. Около дупката се бе образувало кафяво петно с размерите на длан.

— Просто скапан късмет, предполагам. Но и аз, като всички други, съм гледал записите от Ерос — каза Ларсън. — Не можете да рискувате да ме вземете с вас. Много скоро може да стана… — Той млъкна и кимна към асансьора. — Може да стана като тях.

Холдън хвана ръката на моряка. През дебелите ръкавици не можеше да усети нищо.

— Страшно съжалявам.

— Хей, нали се опита — каза Ларсън с тъжна усмивка. — Сега поне няма да умра от жажда в шкаф за скафандри.

— Адмирал Садър ще разбере за това — обеща Холдън. — Ще се погрижа всички да разберат.

— Сериозно? — попита Ларсън, докато плуваше към бутона, който щеше да превърне „Агата Кинг“ в малка звезда за няколко секунди. Свали шлема си и си пое дълбоко дъх. — Има друг въздушен шлюз на три палуби по-горе. Ако още не са в асансьорната шахта, може да успееш.

— Ларсън, аз…

— Трябва да вървиш.

Наложи се Холдън да свали скафандъра си във въздушния шлюз на „Кинг“. Беше покрит със слуз и той не можеше да рискува да го вземе на „Рейзърбек“. Пое малко радиация, докато открадне скафандър на ООН от едно от шкафчетата и се преоблече в него. Скафандърът изглеждаше досущ като този на Ларсън. Веднага щом се озова на борда на скутера, Холдън прати командните кодове на Садър. Почти се беше върнал на „Росинант“, когато „Кинг“ изчезна в кълбо от бял огън.