Войната на Калибан

29. Холдън

Когато Алекс включи двигателя, гравитацията се върна и Холдън се спусна към палубата на товарния отсек със слабо половин g. Сега, след като чудовището бе извън кораба, не се налагаше да бързат. Трябваше само да се отдалечат от него и да го вкарат в жежката като звезда огнена диря на кораба, където то щеше да се разпадне на субатомни частици. Дори протомолекулата не можеше да оцелее, като я разпилеят на йони.

Поне така се надяваше Холдън.

Щом докосна палубата, той имаше намерение да се обърне към стенния монитор и да погледне картината от камерите на кърмата. Искаше да види как онова нещо изгаря, но в мига, щом краката поеха тежестта му, нажежен шиш от болка прониза коляното му. Той изквича и се свлече на пода.

Еймъс кацна до него, изключи магнитите на ботушите си и коленичи.

— Добре ли си, капитане? — попита.

— Чудесно. Имам предвид, чудесно за човек, който мисли, че току-що си е строшил коляното.

— Аха. Нараняванията в ставите са доста по-безболезнени в микрогравитация, нали?

Холдън се канеше да отговори, когато гигантски чук се стовари отстрани на кораба. Корпусът отекна като гонг. Двигателят на „Роси“ изключи почти веднага и корабът премина в плоско въртене. Еймъс отлетя от Холдън и се блъсна в отсрещната стена на шлюза. Самият Холдън се плъзна по палубата, за да се приземи прав върху стената, и коляното му се огъна толкова болезнено, че той едва не припадна.

Натисна с брадичка един бутон в шлема си и бронята му инжектира амфетамини и обезболяващи. След няколко секунди коляното още го болеше, но болката бе много далечна и лесна за пренебрегване. Тунелът, мержелеещ се пред погледа му, изчезна и шлюзът изведнъж стана много ярък. Сърцето му запрепуска бясно.

— Алекс, какво беше това? — попита той, макар вече да знаеше какъв отговор ще получи.

— Когато изпепелихме нашия пътник, бомбата в товарния отсек се взриви — отвърна пилотът. — Имаме сериозни поражения в този отсек, външната обшивка и машинното. Реакторът се изключи аварийно. При взрива товарният отсек се превърна във втори двигател и ни завъртя. Нямам контрол над кораба.

Еймъс изстена и размърда крайниците си.

— Гадория.

— Трябва да спрем това въртене — каза Холдън. — Какво ти е нужно, за да включиш отново маневрените двигатели?

— Холдън — намеси се Наоми. — Мисля, че Пракс може да е пострадал във въздушния шлюз. Не мърда.

— Умира ли?

Колебанието продължи една много дълга секунда.

— Скафандърът му не мисли така.

— Тогава корабът е с предимство — реши Холдън. — Първата помощ ще почака. Алекс, имаме отново радио. И лампите светят. Значи заглушаването е изчезнало и акумулаторите още работят. Защо не можеш да пуснеш маневрените двигатели?

— Изглежда, че… и главната, и спомагателната помпа са извън строя. Нямаме водно налягане.

— Потвърждавам — докладва Наоми секунда по-късно. — Главната се е намирала извън зоната на взрива. Ако е унищожена, в машинното сигурно е истински ужас. Спомагателната е на горната палуба. Не би трябвало да е разрушена физически, но имаше голям енергиен пик точно преди изключването на двигателя. Може да е изгоряла или да е гръмнал някой прекъсвач.

— Добре, ще се заемем с това. Еймъс — каза Холдън и се придърпа към механика, който лежеше върху външната врата на шлюза. — С мен ли си?

Еймъс кимна небрежно, после изстена.

— Само ми изкара въздуха, това е.

— Трябва да ставаш, юнако — рече Холдън и се изправи. В частичната гравитация, създадена от въртенето, чувстваше крака си тежък, парещ и вцепенен. Без упойващите вещества вероятно щеше да крещи от болка. Но сега дори вдигна Еймъс, увеличавайки още повече натиска върху коляното си.

„Ще си платя за това по-късно“, помисли си. Но амфетамините караха въпросното „по-късно“ да изглежда много далечно.

— Какво? — изломоти Еймъс. Вероятно бе получил сътресение на мозъка, но Холдън щеше да му осигури медицински грижи чак след като овладееха кораба.

— Трябва да стигнем до спомагателната водна помпа — обясни той, насилвайки се да говори бавно въпреки амфетамините. — Кой е най-краткият път?

— През работилницата — изфъфли Еймъс, после затвори очи и сякаш заспа прав.

— Наоми — каза Холдън. — Можеш ли да контролираш скафандъра на Еймъс оттам?

— Да.

— Накарай го да живне малко. Не мога да го влача, а ми е нужен.

— Добре — отвърна тя. След няколко секунди очите на Еймъс се отвориха рязко.

— Мамка му — изруга той. — Заспах ли? — Думите му още звучаха завалено, но този път в тях се криеше някаква трескава енергия.

— Трябва да стигнем до помпата. Вземи всичко, което смяташ, че ще ти е нужно, за да я подкараш. Може да е гръмнал някой прекъсвач или да са изгорели някакви жици. Ще се видим там.

— Добре — потвърди Еймъс и се задърпа по вградените в пода скоби за крака, за да стигне до вътрешната врата на шлюза. Миг по-късно я отвори и изпълзя през нея.

Гравитацията от въртенето на кораба теглеше Холдън към една точка между палубата и стената на щирборда. Нито една от стълбите или скобите в кораба, предназначени за придвижване при ниска гравитация или под тяга, нямаше да е ориентирана в правилната посока. Това не би било кой знае какъв проблем при четири здрави крайника, но с един безполезен крак маневрирането бе трудно.

И разбира се, след като минеше през центъра на въртенето, всичко щеше да се преобърне.

За миг възприятията му се объркаха. Гадните кориолисови сили раздрусаха фините костици във вътрешното му ухо и той изпита чувството, че се намира във въртяща се буца метал, която се носи в непрекъснато свободно падане. После се озова под нея, очаквайки да бъде смазан. Обля го потта, появяваща се винаги миг преди морската болест, докато мозъкът му прехвърляше различни варианти и се мъчеше да обясни усещанията, породени от въртенето. Той натисна с брадичка бутона на скафандъра, за да вкара в кръвта си конска доза медикаменти против гадене.

Без да си даде повече време да разсъждава върху това, Холдън сграбчи скобите за крака и се издърпа до вътрешната врата на шлюза. Видя как Еймъс пълни една пластмасова кофа с инструменти и резервни части, които вадеше от разни чекмеджета и шкафчета.

— Наоми — обади се Холдън. — Ще хвърля един поглед в машинното. Останали ли са ни някакви камери там?

Тя недоволно изсумтя, което той изтълкува като отрицателен отговор, а после каза:

— Имам куп системи по целия кораб, които са дали на късо. Или са унищожени, или е прекъснато захранването.

Холдън се издърпа до херметичния люк, който делеше работилницата от машинното. На него една лампичка премигваше в гневно червено.

— Мамка му, точно от това се страхувах.

— Какво? — попита Наоми.

— Сигурно не получаваш и данни за средата, нали?

— Не и от машинното. Там всичко е извън строя.

— Е — въздъхна Холдън. — Люкът смята, че от другата страна няма атмосфера. Онзи запалителен заряд е пробил дупка в стената и машинното е във вакуум.

— Олеле — възкликна Алекс. — Товарният отсек също е във вакуум.

— И вратата му е разбита — добави Наоми. — Шлюзът му също.

— И това, и онова, и всичко — додаде Еймъс с отвратено сумтене. — Дай да спрем въртенето на проклетия кораб и ще изляза да огледам.

— Еймъс е прав — каза Холдън, откъсна се от люка и се изправи. Заклатушка се по стръмната стена към панела за достъп до помпата, където го чакаше механикът с кофата в ръка. — Всичко по реда си.

Докато Еймъс отвинтваше панела за достъп, той каза:

— Всъщност, Наоми, изпомпай всичкия въздух и от работилницата. Никаква атмосфера под четвърта палуба. Изключи системите за безопасност, така че да можем да отворим люка на машинното, ако се наложи.

Механикът извади и последния болт и свали панела от стената. Зад него имаше тъмна, тясна кухина, изпълнена с плетеница от тръби и кабели.

— А, и освен това — добави Холдън, — може би ще е добре да подготвим един SOS сигнал, в случай че не успеем да поправим кораба.

— Да, защото там навън има цял куп хора, които изгарят от желание да ни се притекат на помощ — измърмори Еймъс.

Той се мушна в тесния проход между двете обшивки и изчезна от поглед. Холдън го последва. На два метра зад отвора се мержелееше масивният и сложен на вид помпен механизъм, който подаваше водно налягане към маневрените двигатели. Еймъс спря до него и започна да сваля разни части. Холдън зачака зад гърба му. Тясното пространство не му позволяваше да вижда какво точно прави механикът.

— Как е положението? — попита той, след като няколко минути слушаше как Еймъс ругае под нос, докато работи.

— Тук всичко изглежда тип-топ — рече Еймъс. — Все пак ще подменя този прекъсвач, просто за по-сигурно. Но не мисля, че проблемът е в помпата.

„Гадост.“

Холдън се измъкна навън и кажи-речи запълзя по стръмната стена обратно към люка за машинното. Гневната червена светлина се бе сменила с навъсена жълта, която показваше, че и от двете страни на люка няма налягане.

— Наоми — обади се Холдън. — Налага се да вляза в машинното. Трябва да видя какво е станало там. Изключи ли обезопасителните системи?

— Да. Но нямам никакви сензори вътре. Стаята може да е пълна с радиация…

— Само че имаш сензори в работилницата, нали? Ако получиш предупреждение за радиация, след като отворя люка, просто ми кажи. Ще го затворя веднага.

— Джим — каза Наоми и сковаността, която неизменно присъстваше в гласа ѝ през последния ден, намаля малко. — Колко пъти можеш да се излагаш на масивни дози радиация, преди това да ти се отрази?

— Поне още веднъж?

— Ще кажа на „Роси“ да подготви легло в лазарета — заяви тя, без да се засмее.

— Нека да е някое, което не праща съобщения за грешка.

Без да си дава време да размисли, Холдън удари бутона. Затаи дъх, докато люкът се отваряше, очаквайки да види зад него хаос и унищожение, последвани от радиационната аларма на скафандъра му.

Само че всичко изглеждаше наред, с изключение на една малка дупка в най-близката до експлозията стена.

Холдън се издърпа през отвора и увисна на ръце за няколко секунди, като оглеждаше помещението. Големият ядрен реактор в центъра му изглеждаше невредим. Стената откъм щирборда се бе огънала заплашително навътре и по средата ѝ имаше обгорена дупка, все едно там се бе образувал миниатюрен вулкан. Холдън потрепери при мисълта колко енергия е била освободена, за да огъне по този начин здраво бронираната и екранирана срещу радиация стена, и колко малко е оставало да пробие дупка в реактора им. Колко ли джаула още са били нужни, за да превърнат лошото огъване в истински пробив?

— Божичко, били сме на косъм — каза той на глас, без да се обръща конкретно към никого.

— Подмених всички части, за които се сещам — обади се Еймъс. — Проблемът е някъде другаде.

Холдън пусна ръба на люка и падна върху намиращата се половин метър по-долу стена. Плъзна се по наклона ѝ до палубата. Единствената друга видима щета беше парче от изолацията, което се бе забило в стената отсреща. Холдън не виждаше никакъв начин шрапнелът да стигне дотам, без да мине право през реактора или да рикошира в две стени и да го заобиколи. По нищо не личеше да става дума за първото, така че трябваше да е второто, колкото и невероятно да изглеждаше.

— Ама наистина на косъм — промърмори той и докосна назъбеното парче метал. Беше потънало поне на петнайсет сантиметра в стената. Предостатъчно, за да разкъса обшивката на реактора, ако го бе улучило. А може би да направи и още по-голяма беля.

— Улавям картина от камерата ти — съобщи Наоми. Миг по-късно подсвирна. — Няма майтап. Стените там са пълни с кабели. Не можеш да направиш такава дупка, без да прекъснеш нещо.

Холдън се опита да извади шрапнела от стената с ръка, но не успя.

— Еймъс, донеси някакви клещи и много резервен кабел.

— Значи да не пращам сигнала за бедствие? — попита Наоми.

— Не. Но ако някой може да насочи камера назад и да потвърди, че в замяна на всички тези главоболия все пак сме убили проклетото нещо, би било прекрасно.

— Лично го гледах как изгаря, капитане — увери го Алекс. — Сега не е нищо повече от облаче газ.

Холдън се бе отпуснал на едно от леглата в лазарета и се бе оставил на кораба да прегледа крака му. От време на време един манипулатор побутваше изпитателно коляното му, което се бе подуло до размерите на пъпеш и кожата бе изопната като на барабан. Но леглото също така се грижеше да го държи упоен, затова той усещаше побутванията само като натиск, лишен от всякаква болка.

Екранът до главата му го предупреди да не мърда. После две ръце сграбчиха крака му, докато трета вкара тънка като игла гъвкава тръбичка в коляното му и започна да извършва някаква артроскопична процедура. Той усети смътно подръпване.

На съседното легло лежеше Пракс. Главата му бе бинтована на мястото, където се бе наложило да му залепят отпраната трисантиметрова ивица кожа. Очите му бяха затворени. Еймъс, който се оказа, че няма сътресение, а само още една гадна цицина на главата, беше долу и поправяше с подръчни материали всичко, повредено от бомбата на чудовището, което включваше и поставяне на временна кръпка на дупката в стената на машинното. Нямаше да могат да оправят вратата на товарния отсек, преди да кацнат на Тихо. Алекс ги караше натам с леко ускорение от четвърт g, за да улеснява работата.

Холдън не възразяваше срещу това забавяне. Истината бе, че и той самият не бързаше да стигне до Тихо и да се изправи срещу Фред, за да му поиска обяснение за видяното. Колкото повече размишляваше върху това, толкова повече се отдалечаваше от предишната си сляпа паника и толкова повече си мислеше, че Наоми е права. Нямаше логика Фред да стои зад тази работа.

Но не беше сигурен. А трябваше да е.

Пракс измънка нещо и докосна главата си. Задърпа превръзките.

— На твое място не бих ги пипал — каза Холдън.

Пракс кимна и пак затвори очи. Спеше или се опитваше. Автодокторът измъкна тръбичката от коляното на Холдън, напръска го с антисептик и започна да го омотава стегнато в бинт. Холдън изчака медицинската капсула да свърши, после се обърна настрани и се опита да стане. Дори и при четвърт g кракът му не го държеше. Той заподскача на здравия си крак към едно шкафче и си взе оттам патерица.

Докато минаваше покрай леглото на Пракс, ботаникът го сграбчи за ръката. Хватката му бе изненадващо силна.

— Мъртво ли е?

— Да — отговори Холдън и го потупа по ръката. — Видяхме му сметката. Благодаря.

Пракс не отговори; просто се претърколи на една страна и се затресе. На Холдън му трябваше секунда, за да осъзнае, че Пракс плаче. Тръгна си, без да каже нищо повече. Че какво можеше да му каже?

Качи се горе с асансьора с намерението да иде в командния център и да прочете подробния доклад за щетите, който съставяха Наоми и „Роси“. Обаче спря, щом стигна до жилищния отсек и чу двама души да говорят. Не различаваше какво казват, но позна гласа на Наоми и тона, който тя използваше при личен разговор.

Гласовете идеха от каюткомпанията. Чувствайки се малко като воайор, Холдън се приближи до люка, докато започна да долавя думите.

— Има и друго — казваше Наоми. Холдън за малко да влезе, но нещо в тона ѝ го спря. Имаше ужасното чувство, че тя говори за него. За тях. За причините да си тръгне.

— Защо трябва да има и друго? — попита събеседникът ѝ. Еймъс.

— На Ганимед ти едва не преби до смърт човек с консерва пилешко — посочи Наоми.

— Ще ми търгува съдбата на едно момиченце срещу храна? Шибаняк скапан. Да беше тук, веднага щях да го фрасна пак.

— Вярваш ли ми, Еймъс? — настоя Наоми. Гласът ѝ бе тъжен. Нещо повече. Уплашен.

— Повече, отколкото на всеки друг — увери я той.

— Загубила съм ума и дума от страх. Джим се кани да направи нещо прибързано и много глупаво на Тихо. А този човек, който взехме с нас, изглежда на косъм от нервна криза.

— Ами, той е…

— И ти — продължи тя. — Аз разчитам на теб. Знам, че винаги ми пазиш гърба, каквото и да става. Освен може би сега, защото онзи Еймъс, когото познавам, не пребива почти до смърт едно мършаво хлапе, независимо колко пилешко иска то. Имам чувството, че всички губят контрол. Трябва да разбера, защото съм наистина уплашена.

На Холдън му се прииска да влезе, да я хване за ръката, да я прегърне. Тревогата в гласа ѝ го подтикваше да го стори, но той се сдържа. Настъпи дълга пауза. Холдън чу тихо скриптене, последвано от звън на метал в стъкло. Някой разбъркваше захарта в кафето си. Звуците бяха толкова ясни, че ставащото сякаш му бе пред очите.

— И така… Балтимор — подхвърли Еймъс небрежно, като че ли се канеше да обсъжда времето. — Не е хубав град. Чувала ли си някога за „друсанки“?

— Не. Това наркотик ли е?

— Не — разсмя се той. — Не, това означава да държиш една проститутка на улицата, докато забременее, а после да почнеш да я пускаш на пичове, които се възбуждат от бременни момичета. След като роди, я пращаш обратно на улицата. При тези ограничения на раждаемостта да чукаш бременно момиче е доста извратено.

— „Друсанки“?

— Да, викат му „да раздрусаш крушата“, не си ли чувала?

— Ясно — каза Наоми, мъчейки се да скрие погнусата си.

— А децата… Те са нелегални, но не изчезват просто така, поне не веднага — продължи Еймъс. — На тях също им намират приложение.

Холдън усети някакво стягане в гърдите. Това бе нещо, за което никога не се бе замислял. Когато след секунда Наоми заговори, ужасът ѝ бе отражение на неговия.

— Господи…

— Господ няма нищо общо с тази работа — изтъкна Еймъс. — В търговията с плът няма господ. Някои деца свършват в бандите на сводниците. Други свършват на улицата…

— А някои намират начин да отлетят от планетата и никога повече не се връщат? — попита тихичко Наоми.

— Може би — каза Еймъс с обикновения си спокоен и безизразен глас. — Някои може би го правят. Но повечето просто… изчезват, рано или късно. След като бъдат използвани докрай. Повечето.

Известно време никой не продума. Холдън чу сърбане на кафе.

— Еймъс — проговори накрая Наоми с дрезгав глас. — Аз никога…

— Ето защо искам да намеря това момиченце, преди някой да го използва докрай и то да изчезне. Искам да направя това за него — каза Еймъс. Гласът му секна за миг и той прочисти гърлото си със силна кашлица. — Заради баща му.

Холдън помисли, че са свършили, и започна да се изнизва, когато чу Еймъс да добавя, отново със спокоен глас:

— А после ще убия онзи, който го е отвлякъл.